Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Марио Коев

1 JobОтговори Вилдад Савхеец и рече: дълго ли ще говориш тъй? Думите от устата ти са бурен вятър! Нима Бог извръща съда и Вседържителят изопачава правдата? Ако твоите синове са съгрешили пред Него, Той ги е и предал в ръката на тяхното беззаконие. Но ако подириш Бога и се помолиш на Вседържителя и ако си чист и прав, Той сега още ще стане над тебе и ще умиротвори жилището на твоята правда. И ако изпърво си имал малко, отпосле ще имаш твърде много…

Виждаш, Бог не отхвърля непорочния и не поддържа ръката на злодейците. Той ще напълни още със смях устата ти и устните ти с радостно възклицание.

(Иов 8:1-7, 20-21)

„Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). Така казва св. Йоан Кръстител за себе си по отношение на Онзи, Който иде подире му и кръщава с Дух Свети и с огън (Мат. 3:11). И още: „А когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива: другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра” (Мат. 8:5-10).

Отваряне на целия текст

Автор Олга Плюгина

375edf963bd62c1d45ade33d416ef979Често пъти православните християни биват критикувани, че проявяват излишна строгост, затвореност и даже надменност. Мнозина подчертават тяхното нежелание да общуват с хора с различна вяра: римокатолици, протестанти, както и представители на други изповедания, докато, в същото време, търпимостта на римокатолиците спрямо представители на други вероизповедания е добре известна. В какво се състои разликата между западното и източно християнство? Православни и римокатолици изповядват Христос, а до Великата Схизма (1054 г.) и едните, и другите са част от една Църква. На пръв поглед отговорът на този въпрос е лесен: filioque, догматът за непогрешимостта на папата и непорочното зачатие на Дева Мария – ето три основни положения в учението на Римокатолическата църква, с които не са съгласни православните представители; но може ли да се смята това за единственото и най-важно, за главната причина за разкола? Навярно няма да бъде излишно да погледнем към римокатолицизма и православието през призмата на философската традиция. Философията ни отвежда отвъд пределите на буквалното разбиране на човешките действия и ни заставя да търсим причините в техния източник: мисълта. Мисълта обединява, установява връзка между хората и само благодарение на нея сме в състояние да разберем не само своя събеседник, но и човека, живял преди хиляда години. По този начин философията предлага надежден път, по който ще тръгнем, за да откроим особеностите на културните традиции.

Преди да тръгнем в тази посока, е необходимо да видим почвата, на която са се проявили тези различия, защото тяхното наличие сочи към нещо изначално общо – в случая, вярата в Христос. И въпреки че това е по-скоро към сферата на богословието, философията би ни помогнала да изясним неразличимото, да задълбочим знанието за самите себе си и за своята вяра – предела и началото на човешкото знание.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_BehrКаква е истината за Иисус?

Попитай онези, които познаваха

Неговите най-ранни последователи,

казва Ириней

„Църквата – пише св. Ириней Лионски – като е приела това учение и тази вяра, макар и да е разсеяна по целия свят, внимателно ги пази, като да обитава един дом. И еднакво вярва в тях, като че ли има една душа и едно сърце, и в съвършено съгласие ги проповядва, преподава и предава – като да има една уста”.[1]

От самото начало християните са били увещавани да се придържат към вярата, която е „веднъж (завинаги) предадена на светиите” (Иуда 3). Ала въпреки това, също от самото начало, някои от тях започват погрешно да разбират или да тълкуват тази вяра. След като очевидците и апостолите отминават от този свят, вярващите вече не могат да задават въпросите си на онези, които са положили основите на Църквата. Във всеки по-голям град различни учители и водачи претендират да са представители на истинското християнство и всеки от тях настоява, че се придържа към истинната вяра, позовавайки се на написаното от апостолите.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovОтражения, паралели, връзки на измеренията и рефлексии на причастността от семантиката на Литургията, можем да открием буквално навсякъде – в концепцията за разширяващата се Вселена, в законите на термодинамиката, в законите на светлината, в органичната химия, в биологичните системи. Съществени са и паралелните процеси в семейните взаимоотношения, училищната система, както и в доста от икономическите принципи, които ни се отразяват ежедневно, без дори да подозираме. Откриваме ги и в политиката, в прийомите на масмедиите и в почти всяка социална организираност и индивидуална задълбоченост. А всичко това се дължи на единния Център на замисъл и осъществяване на Творението. То е нараствало постепенно, от структура към структура, но не с „чужд произход” и без „еволюция” – като граматика. Да бъде подчертано това е особено важно, тъй като се отнася към зрелите текстове на „любимия ученик” (писани като наследство не по-малко от шест десетилетия подир Възнесението Христово – факт достатъчно красноречив), в които е изведено учението за Бога Логос.

Духовните принципи на Божието домостроителство са подчертани в притчите Христови, като някои от тях са изказвани в една или друга форма още от древността, от разни духовни учители спрямо разни народи и религиозни форми.[1] Знаем, че Христос дойде и благовести „царството Божие”, което оприличи и на квас „в три мери брашно” (Мат. 13:33) – според трихотомността на човека. Това съответства на трите вида време, в нашите измерения: линеарното, божественото и светския административен индиктион (малък и голям), а така също и на трите богослужебни кръга[2] – денонощен, седмичен и годишен. Без да се впускаме в „троичност”, ще припомним само и самата трисъставна структура на литургичните чинове, като анализът на анафората – като кулминация – показва, че тя се състои от десет – сравнително отчетливо обособени – молитвени части (символът на „10” може също да бъде откриван постоянно). Първозданите пропорции, които владеят в Творението, често са бивали обект на съзерцания и интерпретации от мнозина и само ще припомним обобщително, че „Църквата е допълнение на Христос така, както и главата допълва тялото, и тялото се допълва от главата… Той е подготвил целия човешки род причастно да Го последва и да Го съпровожда”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Олга Седакова

Olga Sedakova„Що е човек, та го помниш (Боже)”

(Пс. 8:5)

Има стара китайска легенда: когато императорът пожелаел да разбере как стоят нещата в Поднебесната, той извиквал музиканти и поръчвал да се изпълнят пред него песните, които по това време най-често звучали в неговата страна. По тона, мелодията и хармонията на тази музика той си съставял ясна представа за онова, което се случва в държавата и за онова, следователно, което можело да се очаква в близко бъдеще. В тази процедура няма никакво гадание или друг вид магия. Повече от всичко тя прилича на медицинска експертиза. Музиката (и изобщо изкуството), освен всичко друго, с което са заети, представляват доста точен диагностичен прибор – своеобразен датчик, който изписва кардиограмата на епохата. Въпросът е в това, как да се чете този запис.

Ако днес опитаме да приложим този древен метод за диагностика, веднага ще се натъкнем на препятствия, които ще се окажат непознати в до-постмодерното общество. Преди всичко, нашата съвременност, за разлика от традиционните култури, като че ли не притежава устойчив и общ за всички символен език на формите – където една или друга тоналност, една или друга цветова гама или характер на линията, означават нещо определено, изразяват нещо (отец Павел Флоренски е замислял да събере и да опише минимума от общочовешки символи от този род в свой Symbolarium). Във всеки случай, съвременното („актуално”) изкуство настоява върху пълното отсъствие на универсален символен език – всички символни системи са условни, те са ни наложени („репресивни са”) и поради това подлежат на „деконструкция”. А всеки опит да се чете изкуството в „медицинска” светлина (т. е. етически, оценъчно) изглежда като напълно недопустим в нашата просветена съвременност. И това не е случайно! Опитът на 20 век – с неговите съдилища над „патологичното изкуство” в Германия или „сумбура[1] вместо музика” – в Съветския съюз – ни е научил да бъдем по-внимателни. За да избегна недоразуменията, ще отбележа, че далеч нямам предвид да бъде съдено изкуството – било то масовото или експерименталното, а да се чуе неговото послание, да се прочете кардиограмата на нашето съвремие. Да се види какво се пее в нашата Поднебесна.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

magdaliniДнес е неделята на мироносиците. В този ден и през цялата седмица след него песнопенията в православното богослужение са посветени на няколкото жени, следвали Иисус Христос през време на Неговата проповед в Галилея, Самария и Юдея, помагали на делото Му, а след това станали и първите свидетелки на възкресението Му. Заедно с тях се чества паметта и на двама видни юдеи, Никодим и Йосиф, неявни ученици на Спасителя, които участвали при погребението на Иисус, а Йосиф от почит и обич към Учителя дори предоставил за погребението Му гроба, изкопан в имота му за самия него.

Имената на жените-мироносици не са точно известни или поне не на всички жени, както не е известен и точният им брой. Но Бог ги знае „по лице“ и по сърце и отдавна ги е приютил в Своето небесно царство, за да са винаги при Него, при Неговия въплътил се, пострадал, умрял за нашите грехове и възкръснал от мъртвите Син, та да гледат те Неговата вечна слава. Това е наградата на жените-мироносици за тяхната вярност, обич, трудове, жертвоготовност.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M Koev„И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит. 1:31). Ала какво означава твърде добро? Означава цялостно, смислено, красиво – космос. Означава и още нещо най-важно; такова, без което не би било цялостно, смислено и красиво, а именно живот-от-и-с-Бога. Сътвореното е жива красота – космос със собствено есхатологично предназначение. И тогава нека да помислим и поставим въпроса така: Може ли нещо тварно да бъде живо извън времето? Възможно ли е изобщо сътвореното да продължи да бъде извънвремево?[1] Очевидно е, че не може, тъй като тогава ще е Самият Бог. И тук възниква следващият въпрос: А може ли нещо сътворено, макар и биващо във времето, да бъде все пак независимо от него? Този въпрос на пръв поглед звучи безсмислено, но ще се опитам да покажа, че всъщност не е така.

На първо място, трябва да направим ясна разликата между пребиваване извън и независимо от времето. Тези две определения не са синонимни и съвпадат помежду си само в един случай. Ясно е, че съвпадат като изказвания по отношение на Бога, тъй като в Него същност и съществуване са едно и също. В този смисъл всяко човешко слово за Бога е едновременно „абсолютно” и релативно. Абсолютно, тъй като е онова, що изобщо може да се каже за Бога, и релативно, защото дори и онова, което може да се каже за Него, е невярно и многозначно точно по отношение на Самия Бог.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Фиоренцо Реати

Fiorenzo ReatiПравославното славянство

В Римокатолическата църква различните литургични езици са сравнително ново явление. То започва с реформата на богослужението, извършена от Втория Ватикански събор (1962-1965 г.). До тази реформа – независимо от разнообразието на обредите в Християнския запад (да споменем само галската или испанска литургия) – единството на езика е пълно: в официалната молитва на Римската църква доскоро беше допустим само един език – латинският.

В Православната църква – напротив – плурализмът на литургичните езици (тук е достатъчно да споменем само гръцкия и църковнославянския) е древно явление, израз на мисионерската методология на Константинопол. Вследствие от това, поради тясната връзка между Литургия и догматика в православието, литургичният език се превръща в отличителна черта на определена църковна общност.

Полезно е да се сравнят резултатите от мисионерската дейност сред славяните в два различни региона, извършена от св. братя Кирил и Методий. Едната област, която ще вземем за сравнение, е под юрисдикцията на Рим, а другата – на Константинопол. Двамата братя мисионери – монасите Кирил (в света Константин) и Методий (известен само с монашеското си име) получават своето образование в столицата на Империята – Константинопол. В своята дейност те осъществяват християнската мисия, разработена от „Имперската” църква, в която пентархията (на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) носи заедно отговорност за православната вяра и каноничния порядък в цялата християнска икумена. Светите братя работят с евангелизаторска цел и затова създават трети, а именно славянски културно-езиков център.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме