Автор Сергей Чапнин

Една незабелязана тенденция – отказът на Руската православна църква от образа на политическото православие

Още преди десетина години се опитваха да определят ролята на православието в обществото по изборите – кой е съумял за привлече православния електорат и в какво точно количество? Резултатът, независимо от всички усилия, беше неизменно слаб.

Този електорат се появяваше като мираж: гледаш абстрактно – има го; опитваш се да го доближиш – няма го. Пък и едно са епископите и свещениците във Върховния съвет на СССР, а съвсем друго – „костюмираните”, брадатите и не съвсем депутати от Държавната дума. След като архиерейският събор забрани на свещенослужителите да участват пряко в политическия живот, тази област премина към миряните, но подобно доверие, каквото имаха хората в расо, те вече не можеха да получат.

Многобройните опити православието да бъде разиграно като политическа карта – грубо и праволинейно, в духа на общата политика от 90-те, завършиха безрезултатно. И, в хода на „работата над грешките”, постепенно се достига до разбирането за това, че да се „използва” Църквата не се получава не защото нещо не са били доразработили, не защото политическите технологии са били лоши, не защото контактът с Църквата е бил слаб или формален. Не се е получило само затова, защото православието е нещо, което е неизмеримо повече от конкретните политически задачи – в период на избори или на реформи. Особеният възглед върху историята, особената будност на сърцето, особеното отношение към ближните – всичко това съветниците и експертите не могат да го предскажат. Тези качества на душата човек трябва да възпитава вътре в себе си, а двата месеца на предизборната кампания не е срокът за такава работа. Изборът на вяра е нещо по-сериозно от избора на партия.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

… За немощните станах като немощен,
за да придобия немощните, за всички станах всичко,
щото по какъвто и да е начин да спася някои
(1 Кор. 9:22)

Наричат го покровител на прокажените и на болните от СПИН, а страдащите от нелечими заболявания се обръщат към него за молитвено застъпничество. Още приживе славата му обикаля целия свят, въпреки че последните шестнадесет години от живота си се подвизава в пълна изолация на малък остров в средата на Тихия океан. През 2009 г. папа Бенедикт XVI го обяви за светец на Римокатолическата църква, но в неговата втора родина, Хаваите, още от края на 19 в. обичат този фламандец и го имат за свое национално достояние.

Дамиан де Вьостер (Йозеф де Вьостер) се ражда през 1840 г. в Белгия. Баща му е заможен фермер и се надява поне седмото дете в семейството да поеме фамилните дела. Младият Йозеф обаче има други планове ‒ сърцето му желае да последва стъпките на най-големия брат, вече приел монашеско пострижение и свещеническо ръкоположение. На деветнадесетгодишна възраст младежът встъпва в ордена на Пресветото сърце Иисусово в Льовен. Приема името на светия безсребърник и лечител Дамиан. Ръкополагането му за свещеник обаче се оказва под въпрос, тъй като няма необходимото богословско образование, както и нужните познания по латински. И тук в живота му започват да се случват куп „случайности”, зад които прозира Божият промисъл.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Като че ли в нито една от най-разнообразните легенди за християнизирането на европейските народи няма нищо, подобно на знаменития епизод на „изпитанието на вярата” от Повесть временных лет. С княз Владимир вече са беседвали и мюсюлмани, и католици, и хазарски евреи. Той вече е чул и проповедта на гръцки „философ” върху библейската история заедно с кратък катехизис, която, съдейки по всичко, е произвела нужното впечатление. Князът коментира, че гърците говорят „хитро” и „чудно”, така че всеки да ги послуша. Това би трябвало да е достатъчно: нали и ап. Павел казва, че „вярата иде от слушане” (Рим. 10:17)? Но в случая нито проповедта, ни учението, нито катихизацията решават въпроса. Необходимо е не само да се чуе, но и да се види. По съвета на болярите и старците десетима мъже добри и разумни са изпратени от княза, за да разгледат с очи реалността на всяка вяра. И ето – молитвените движения на телата на мюсюлманите се видели на пратениците твърде безрадостни: „Няма радост в тях”. Латинският обряд също не им се сторил, както е известно, достатъчно естетически удовлетворителен: „Красота не видяхме никаква”. А в Константинопол патриархът им показал най-сетне църковната красота и разказват на княза си: „Не знаем на небето ли бяхме или на земята, защото няма на земята такава красота, и не умеем да разкажем за това; само знаем, че там Бог пребивава с човеците, и богослужението е най-хубавото от всички други страни. Не можем да забравим тази красота”. Думата красота се повтаря отново и отново, и служи като решителен богословски аргумент относно реалността на присъствието на небесното на земята: „Там Бог пребивава с човеците” (срв. Откр. 21:3). Сега вече и князът прави окончателен избор: „Отговори Владимир и рече: Къде ще приемем кръщението?”. Така аргументацията от красотата, от ритъма и пластичността на обряда се оказва най-убедителна. Бог пребивава с човеците там, където е красотата, и нейното наличие свидетелства за това пребиваване. Красотата е доказателство.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Въпреки че поставената тема звучи твърде общо, ще се опитам да поставя акцента по-скоро върху кратко представяне на няколко конкретни автори, заели се да пишат за исляма във византийска културна среда, и да очертая основната богословска проблематика в техните съчинения. Няма да влизам в подробности относно съдържанието и характерните особености на всяко съчинение, тъй като – разбира се от само себе си – няма как това да стане в рамките на няколко страници. Няма да се занимавам и с развитието и проблемите на диалога между православието и исляма, тъй като за такъв анализ, макар и в някаква степен да влиза в обекта на изследването, трябва да се обобщи целият наличен материал – не само от византийската, но и от поствизантийската епоха, и до днес – време, в което диалогът между тези две религии се отваря и развива все повече.[1]

Периодизацията на съчиненията, засягащи тази тема, може да се раздели на три етапа, съответно на специфичния характер на историческия път на Източната римска империя като държава и отношенията ѝ с околния свят – 8 до ср. на 9 век; вторият от ср. на 9 до ср. на 14 век и третият – от ср. на 14 век до унищожаването на византийската държава.[2] Тук бих включил и поствизантийската епоха, тъй като дори и под османска власт интелектуалци, които бихме определили като „византийски”, продължават да поддържат определено ниво на културен обмен със своите мюсюлмански партньори, което може да се разглежда като имащо достатъчно легален характер. От историята познаваме няколко случая на диалог между ислямски богослови и представители на Православната църква още в първите десетилетия след превземането от османците на Константинопол, повечето от които обаче имат неофициален характер. През управлението на Мехмет ІІ, който изпитва искрен респект към християните и византийската култура, се написват поне три текста, насочени към сериозен, задълбочен диалог с исляма. През месец юли 1453 г., веднага след падането на Константинопол, Георгиос, еп. Трапезундски, изпраща на Мехмет ІІ писмо, в което е поместен богословски трактат, търсещ не само общите положения в двете религии, но направо призоваващ към тяхното обединение в една Църква.[3] Малко по-късно философът Георгиос Амирутзис също написва подобен текст, който също призовава към единение или поне към взаимопризнаване на двете според него „братски учения”;[4] от същата епоха са и вероизповедните текстове, насочени към мюсюлманите, на новоизбрания патриарх Генадий Схоларий – близък сътрудник на новия владетел на Константинопол Мехмет ІІ.[5]

Отваряне на целия текст