Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сергей Аверинцев

S Averintsev- Навремето един умен англичанин нарече съветските енциклопедии енциклопедии на лъжата в азбучен ред. Все пак някъде около края на 50-те – началото на 60-те години и в тази страна някои неща започнаха да се променят. Първият том на Краткая литературная энциклопедия, излязъл в края на 1961 г., срещна мислещия читател с все още слабо познатото по това време име на Сергей Аверинцев – име, превърнало се скоро за съветските свободомислещи интелектуалци в също толкова емблематично като имената на Бахтин, Лосев, Лотман, Мамардашвили. В случая със Сергей Сергеевич Аверинцев понятието „учен енциклопедист наистина носи особена пълнота и точност. Десетки негови енциклопедични статии украсяват споменатия вече седемтомник на Литературная энциклопедия, знаменития двутомник „Мифы народов мира и трите тома на Християнство и са добре познати на специалистите. Най-странно обаче беше Вашето участие в петтомника Философская энциклопедия – така или иначе това издание се намираше под специален идеологически контрол, а в същото време се оказа (поне неговият последен, пети, том) едва ли не най-„ревизионистичното. Какво се случи?

- Тук съвпаднаха някои обстоятелства. Преди всичко имаше хора с добра воля и решимост да направят нещо. Освен това тогава, през 60-те години, началството ужасно се страхуваше от „марксизма с човешко лице”, увлеченията на младия Маркс и т. н., но спрямо „религиозното мракобесие” никой не очакваше каквито и да било увлечения. От самото начало на Философската енциклопедия статиите на религиозни теми там бяха предварително поръчани, разбира се, на войнстващи атеисти. И ето, идва статията на някакъв важен атеистичен началник. А по това време в редакцията на енциклопедията беше започнал работа Юра Попов – един удивителен човек: едновременно порядъчен, смел и дълбоко, невъзмутимо спокоен. Изпрати ми текста за отзив и написах рецензия. Боже опази, тук нямаше никакъв спор de principiis – само с прискърбие отбелязах, че не са споменати еди-какви си факти, нищо не е казано за дадени неща. При това, както се казва днес, се стараех да имам предвид кои имена авторът със сигурност не знае и просто въобще не е чувал. Онзи, ясно е, изпаднал в ярост. Късал рецензията, хвърлял я по Юра Попов (даже с викове като „Долу поповщината!”), удрял с юмрук по масата и накрая заявил нещо от типа: „Развалям всички договори с вас, повече нищо няма да ви пиша, а вие тепърва ще съжалявате…!”. И след това започна един направо плутовски роман.[1] Юра ме помоли да напиша статията. Казвам му: „Юра, щом си толкова луд да ми поръчаш такова нещо, ще ме е срам, ако не съм толкова луд, че да не го напиша!”. Като начало обаче, защото разбираше, че моят подпис под текста е крайно нежелателен, той поръчал на Юрий Левада – съвсем секуларен, но порядъчен човек и далеч не войнстващ атеист – нещо социологическо, с няколко думи, за християнството по света. И Левада – изцяло посветен в нашия замисъл, написа своя фрагмент, който бе добавен след голямата ми статия. Тъй че моето име също го имаше, но в края на текста стоеше неговото и ако някой мързелив шеф или цензор бегло погледнеше написаното, щеше да види това. По това време Левада вече бе шокирал социолозите с либерализма си, но не беше известен като професионален атеист. Освен това Юра измисли и други хитрини. Всичко изглеждаше много забавно, само че когато томът излезе, се разрази огромен скандал.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка написах година по-рано на страничката си във Фейсбук, единствено за приятели. Искаше ми се да обсъдим някои важни за мен мисли, които назряваха по това време. Днес, когато препрочитам написаното, разбирам, че то може да бъде споделено и с по-широка аудитория.

Идва времето на постконфесионалното християнство. Виждайки недостатъците на собствената църковна юрисдикция, нейните дълбоки и неизлечими болести (ако щете и във връзка с Украйна, ако щете във връзка с Всеправославния събор – нещо, което като под лупа релефно сочи нашите недостатъци), в същото време разбираш, че идеалната конфесия, идеалната юрисдикция не съществуват. Както не съществува също и идеалното човешко съобщество. Навсякъде проблеми, навсякъде недостатъци. Отвътре ги виждаш повече, а отвън понякога изглежда, че тях почти ги няма. Това обаче е илюзия.

Отваряне на целия текст

Автор Кенийски архиеп. Макарий (Тилиридис)

Archbishop Makarios TillyridesКогато става дума за евангелизация мнозина от нас имат лош вкус в устата. За много от нас единственият опит с нея е когато други се опитват да евангелизират самите нас. Много от църквите наоколо гледат нас, православните, и просто приемат, че ние не сме християни, че не сме „спасени” и че, следователно, те трябва да ни „спасят”. Няма значение, че повечето от хората около нас не знаят какво е православието, нито знаят в какво ние вярваме или пък, че ние сме най-старата Църква, първоначалната Църква – Църквата на апостолите и на Самия Христос.

„Евангелизация” идва от гръцката дума ἐυαγγέλιον в нашия Нов Завет, означаващо просто „блага вест”. И първите християни са преживявали посланието на Иисус Христос и Неговите апостоли като действително блага вест. Те са живеели в култури, заливани от болести и смърт, разложение и угнетеност, и когато Иисус е демонстрирал Своята сила над болестите, демоните и смъртта, когато е говорил за Царството на Бога – на Божиите заповеди, нахлувайки в нашата сегашна действителност, тогава, когато ние Му се доверяваме и Го следваме, хората разбират това като блага вест – невероятна, променяща живота вест. И когато са преживявали истината и реалността на онова, което Иисус и апостолите Му са учили и проповядвали, когато животът им е бил докосван, изцеряван и преобразяван, когато са преживявали силата на посланието, на покаянието и на доверието към Христос, те са откривали, че има нещо, за което трябва и да разкажат – че имат блага вест за споделяне. И Църквата се е разраствала, защото те са споделяли със своите семейства и със своите приятели всичките благи неща, които Иисус Христос е направил и прави за тях. Ето това е евангелизация.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Н. Макридис

V N MakridesВъведение

Специфичните връзки между различните християнски църкви и комунистическите режими (включително комунистическото наследство) в Източна, Източна Централна и Югоизточна Европа привличат сериозен интерес след краха на Източния блок.[1] Този интерес се концентрира върху един изключително заплетен въпрос, който не се поддава нито на един единствен ясен отговор, нито на съпътстваща го класификация. Тези взаимоотношения между църква и държава наистина са били многолики и многопластови, дори да се намират в един и същ контекст. Например, съветската политика спрямо религията от 1917 до 1991 г. не е еднаква, а е преминавала през различни фази, в зависимост от това кой е бил лидер, и от цялостната социално-политическа обстановка. Дори и така, случаят на Съветския съюз коренно се различава от историята на комунистическа Албания – особено в периода след 1967 г. – тогава албанската анти-религиозна политика достига своя апогей.

Отваряне на целия текст

Автор Константинополски патр. Вартоломей (Архондонис)

Bartholomew PatriarchЗа първи път в историята приемник на Константинополския патриарх Йеремия II стои тук, в Тюбинген – пред приемниците на онези достопочтени лутерански учени от Витемберг, които, 27 години след смъртта на Лутер, изпращат на патриарха препис от гръцката версия на Аугсбургското изповедание, за да споделят с него основните учения на Реформацията. Стореното е било сторено с доброто намерение за разпространяване на Реформацията на Изток – нещо, което все още не е било налице, но представлява още и явен опит да бъде разбрано отношението на все още активната в Османската империя Гръцка православна църква към вярата на Реформацията.

Вие сте наясно с хода на събитията и с изхода от това забележително усилие. Заедно с недостатъчното взаимно познаване там ги е имало и действителните и непримирими богословски различия, довели до прекъсването на диалога. От перспективата на своята собствена богословска традиция патриархът и неговите съветници намират аргументите на лутераните като чужди на тях, докато тюбингенските учени оценяват получените от православните отговори на фона на споровете между лутераните и Римокатолическата църква. Така или иначе, изглежда, за православните бързо става ясно, че Реформацията не представлява завръщане към учението на ранната Църква – оценка, която е широко разпространена и която оттогава и досега определя отношенията между православни и протестанти.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievХуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Kalin JanakievНа Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме