Автор Кевин Бек

Аз съм римокатолик, който обича православието. В допълнение към историческите фигури на православието, дълбоко влияние върху мен са оказвали и някои по-съвременни православни.

Православното духовенство, включително Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей, архиеп. Елипидофор и митр. Антоний (Блум), са подхранвали моя дух. Майка Мария от Париж, св. Софроний и безброй много верни, преследвани при съветските режими, са сред православните светци, мистици и мъченици, които ме вдъхновяват да живея по-свято и в повече вярност към Евангелието.

Православни учени като митр. Калистос (Уеър), о. Джон МакГъкин, о. Джон Бер и архим. Джон (Хрисавгис) са предизвикателство за моя интелект. Православни медии, от радио „Древна вяра“ през „Публично православие“ до „Византия и приятели“, са моя компания, а музиканти, вкоренени в православието (като „Капела Романа“ и Мъжкия хор на Института за певческа култура „Валаам“), обогатяват вътрешния ми живот.

Отваряне на целия текст

Автор Кард. Томаш Шпидлик

Спорът между двете църкви

Георги Флоровски пише: „Мария е избрана, за да стане майка на въплътяващия се Господ. Трябва да предположим, че е готова за това необикновено служение – тя е подготвена от Самия Бог. Можем ли да определим в какво се състои характерът на тази подготовка? Тук се изправяме пред антиномията, за която вече споменахме. Пресветата Дева е представителка на целия човешки род, т. е. на падналото човечество, на „Стария Адам“. Но тя е и „Втората Ева“, с нея започва „ново поколение“. На Предвечния съвет тя е отделена от човечеството, но това „отделяне“ не разкъсва нейната същностна връзка с човешкия род. Възможно ли е да подредим това тайнствено противоречие в логическа схема? Римокатолическият догмат за Непорочното зачатие на Дева Мария представлява сам по себе си смел и благороден опит за решение. Но такова решение има смисъл само в контекста на особеното и невярно в основата си понятие за първородния грях при католиците. По-точно казано, този „догмат“ е само ненужно усложнение, а неговата неудачна терминология затъмнява неоспоримата истина на католическата вяра“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

В началото на 16 в. известният доминикански богослов Франсиско де Витория,[1] един от защитниците на правата на индианците от Новите земи, пише следното: „Въпреки че въпросните варвари не са напълно умопомрачени, те не са далече от това… Те не могат или вече не са в състояние сами да се управляват по-добре от умопомрачените или от дивите зверове и животните… Тъпоумието им далеч превишава това на децата и лудите от другите страни“.[2] И още две свидетелства от епохата, които откриваме в книгата на Цветан Тодоров Завладяването на Америка. Въпросът за другия. Първото е на доминиканския монах Томас де Ортис: „Те са тъпи и смахнати. Не ценят истината, освен когато е в техен интерес; непостоянни са… Грубияни са… Не се поддават на възпитание. От наказанията не извличат поука… На десет-дванадесетгодишна възраст като че ли дават надежда за известна цивилизованост и някакви добродетели, но по-късно стават истински скотове. Поради това смея да твърдя, Бог не е сътворил по-порочно и животинско племе, напълно лишено от добрина и култура“.[3] А ето и част от възгледите на Хуан Хинес де Сепулведа, философ и доминиканец, който никога не е стъпвал в новооткритите земи: „По отношение на благоразумие, сръчност, добродетелност и човечност тези варвари отстъпват толкова на испанците, колкото децата на възрастните и жените на мъжете; между тях и испанците съществува такава разлика, колкото между суровите и жестоките, от една страна, и най-милосърдните, от друга, между крайно невъздържаните и въздържаните и умерените; и смея да твърдя, че тази разлика е не по-малка от разликата между маймуните и хората“.[4]

Възможността за подобно говорене, публичното обсъждане на въпроса дали кърмачките изпитват болка и страдание при отнемане на децата им, яростното дискутиране в продължение на години дали и тези са сътворени по Божи образ, или в йерархията на ценностите се намират на едно стъпало с животните, превръщат началото на колонизирането и християнизацията на Америка в голям и срамен провал. Въпреки папската була Sublimis Deus от 1537 г., която признава наличието на душа у индианците и забранява превръщането им в роби, въпреки сърцатото служение на прочутия епископ на Чиапас Бартоломе де лас Касас,[5] въпреки усилията на хилядите доминикански, францискански и йезуитски мисионери, които се опитват да ограничат зверствата и жестоките порядки, често пъти с цената на живота си. Въздухът вече е отровен.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Като пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.

Отваряне на целия текст