Автор Йером. Сергий (Четвериков)

За нас, християните, днес е най-великият празник! Денят, в който нашият Господ Иисус Христос, „… без да чупи печатите, от гроба възкръсна!“.[1] Днес преградата между небето и земята е премахната! Ангели и човеци заедно ликуват! Църквата прославя тази нощ, възпявайки: „Наистина свещена и достойна за празненство е тази спасителна нощ, и светозарна, и на светоносния ден на Възкресението предвестница, защото в нея вечната Светлина от гроба за всички в плът възсия“.[2] И не само св. жени-мироносици, и не само св. апостоли, които „от радост още не вярваха и се чудеха“ (Лука 24:41), и не само цялата св. Църква, но и целият видим и невидим свят днес ликува. „Днес всяка твар се весели и се радва, защото възкръсна Христос!“.[3] „Небесата достойно да се веселят и земята да се радва, да празнува целият видим свят и невидимият, защото Христос възкръсна, веселие вечно“.[4] „Днес всичко се изпълни със светлина – и небето, и земята, и преизподнята; ето защо, нека всяка твар да празнува Христовото възкресение, в което се и утвърждаваме“.[5] Според народното поверие, самото слънце днес весело играе, в трепет, преливайки във всичките цветове на дъгата. Днес сърцата на вярващите са преизпълнени с необичайна, светла тишина, с чистота и радост, и взаимно братско благоволение.

Отваряне на целия текст

Автор Славица Якелич

На 18 февруари Сръбската православна църква избра своя нов патриарх: петдесет и деветгодишния Порфирий (Перич). Новият архиепископ на Печ, митрополит на Белград и Сремски Карловци и Сръбски патриарх е богослов, служил една година като епископ на сръбската армия, представлявал сръбските религиозни общности в Съвета на агенцията за радиоразпръскване на страната си и прекарал последните шест години като митрополит на Загреб и Любляна.

Още преди неговия избор запознатите с православния християнски свят посочиха трудната работа, очакваща новия сръбски патриарх. Както Андрея Богдановски написа в този блог, патриархът ще трябва да се изправи пред исканията на Македонската и на Черногорската православни църкви за автокефален статут. Макар тези искания да не са нови – в случая с Македония те са на повече от половин столетие – тази дълга история не ги прави по-малко спешни. За да се справи с тях патриарх Порфирий, ще трябва да навигира институционалните и богословски спорове, заедно с дълбоките политически и териториални проблеми, които все още формират живота на този регион.

Работата на Порфирий става още по-сложна веднага щом насочим внимание към Косово и сръбският патриарх знае това твърде добре. Макар и често възприеман като модернист, на когото предстои да ръководи една консервативна църква, когато нещата опрат до Косово Порфирий вероятно ще следва курса на своите предшественици. След ръкополагането си той заяви: „За нас Косово е пъпна връв, свързваща ни със същността на нашата идентичност“; то е „наш завет“. Трябва да се подчертае, че това изявление на Порфирий беше направено преди втората част от обредите за въдворяването му, които тепърва предстоят в Печкия манастир в Косово.

Отваряне на целия текст

Автор Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Продължение от „Бдителността на вярата“ (тук)

Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че тя забравя важното, а помни суетното: забравя това, което не трябва да забравя, а помни това, което трябва да бъде забравено.

Ако приложим тази известна сентенция, бихме могли да попитаме всекиго: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа какъв си“.

Да започнем обаче от самите нас. Да попитаме себе си: какво ние, хората, и особено ние – вярващите, помним и какво забравяме? Помним ли ние винаги за Този, Който ни е дал живота? Не забравя ли нашата душа Бога? Силна ли е, дълбока ли е, живителна ли е нашата памет за тази истина, за най-висшата реалност? Помним ли ние, че Този, Който ни е сътворил, винаги пребивава с нас, макар ние не винаги да сме с Него? Помним ли, че Светият Дух прониква във всички наши помисли, че Той чете нашите мисли и съди за нашите намерения? Помним ли, че Живият Христос, Който пребивава в света, е най-великата Светиня и Чистота, и Правда, и Любов? Удържала ли е нашата памет Неговите заповеди и закони, които Господ ни е дал за нашия живот и за съхраняването на този живот във вечността? Остават ли в нашата душа думите Христови: думи, имащи такава сила на любовта и на доверието към нас, че Той да ни нарича деца и братя, а не наемници, а още по-малко Свои врагове, независимо че ние, вършейки зло, повече приличаме на Негови врагове?

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Робърт Тафт

В днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Отваряне на целия текст