Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosОбсъждане на латинския догмат за чистилището. Творенията на св. Марк Ефески по този въпрос и други документи, отнасящи се до обсъждането на въпроса на събора във Ферара

Комисията, състояща се от православни и от латински богослови, на която е било поръчано да изясни кои въпроси се явяват точки на разминаването между двете църкви и за която говорихме в предходната глава, дълго не е могла да изясни тези точки.

Първото заседание на комисията, протекло в храма „Св. Франциск” във Ферара, е било открито с реч на кардинал Джулиано Чезарини, в която същият възвеличавал унията и пламенно призовавал към усилия за нейното постигане. Отговаря му св. Марк Ефески, но така вяло и толкова неуверено в успеха на унията, и до такава степен не съвпадащо с тона на кардинал Чезарини, че недоволни от това се оказват не само латиняните, но и влизащите в комисията членове на Православната църква. И това, при положение, че е било добре известно какъв блестящ оратор е св. Марк. За което свидетелстват запазените негови творения, а също и отзивът на Георги Схоларий, който е имал възможността със собствените си уши да слуша речите и увещанията на св. Марк, докато до нас неговите проповеди така и не са достигнали. Така например, като се обръща към многобройните съвременници на живота на св. Марк, той казва следното: „Макар и сред нас да има доста мъдри мъже, той обаче беше над всички тях – и в това можем да се убедим, сравнявайки трудовете на древните писатели с неговите трудове, които в нищо няма да им отстъпят пред съда на правдата. Трябва да си твърде несведущ или съвсем незапознат с елинските музи, за да сравняваш неговото красноречие с днешното и да не виждаш в неговите думи думите на самия Сократ или Платон”.[1] Този „неуспех” на ответната реч на св. Марк на първото заседание на комисията трябва, следователно, да бъде приписан не на нещо друго, а на това, че, като е имал облагодатен от Светия Дух ум, светецът вече е прозрял не само неуместността и безполезността, но и непосредствената вреда за Православната църква от преговорите, които в този ден започват между православните и римокатолическите представители. Интересно е да се забележи, че в речта си св. Марк Ефески е заявил, че император Йоан е забранил на своите представители да засягат въпроси на вярата, явяващи се причини за разминаването между Православната и Римокатолическата църква. По мнението на императора частните изследвания на богословите от комисията могат да доведат само до усложняване и затруднения в делото по сключване на унията. Получавал се абсурд: богословската комисия, от която се е очаквало да изясни точките на разделение между църквите, не трябвало да засяга богословски въпроси! Трябва обаче да разберем, както вече казахме това, че императорът е гледал на унията само като на политически акт и е желаел договорът за обединението да бъде постигнат на основата на мъгляви фрази от най-общо значение, поради което се е страхувал, че дискусията на опитните богослови – както източни, така и западни – ще изясни, че разминаванията между църквите са до такава степен големи, че в никакъв случай не трябва да се стига до отиване по-далече от общите и мъгляви фрази. За несериозността на тази „икономѝя” на императора дори не се и налага да говорим.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Fr A DudchenkoТази бележка не е заради полемиката, в никакъв случай. А само за да мога така да илюстрирам едно очевидно, но рядко осъзнавано явление.

Както е известно, Реформацията започва в 1517 г. с отхвърлянето на наличните тогава злоупотреби в Римокатолическата църква и с провъзгласяването на принципа Sola Scriptura – „Само Писанието!”. Протестантите се отказват да признаят авторитет на това, което се нарича свещено Предание на Църквата.

Днес протестантизмът е твърде нееднородно явление, наброяващо множество деноминации. Всички тях обаче ги обединява принципът „Само Писанието”.

Има класически протестантизъм (лутерани, реформатори, англикани), но от гледна точка на много по-новите деноминации, например баптисти или петдесетници, старите протестантски църкви имат своя традиция, свое предание. Как тогава обаче новите протестанти провъзгласяват, че признават само авторитета на Писанието?

Отваряне на целия текст

Автор Андрю Сопко

Pushkin Gogol DostoevskyИсторическият контекст

От времето на обръщането им към християнството, започвайки от 9 в., славяните имат не само своя първи писмен език, но още и потенциала да създадат своя собствена християнска литература. По своя колорит предаденото им, – посредством творенията на отците и житията на светците, – византийско християнско литературно наследство е многостранно. В центъра му стои реалността на Бога, разкривана в Неговото личностно отношение със сътворения порядък и по-конкретно с човека. Фактът, че човекът често отхвърля своето легитимно взаимоотношение с Бога се превръща в открояваща се тема на тази литература. Независимо обаче от човешкото безразличие и отричане, Божието присъствие в света, – особено в личността на Иисус Христос, – придава на сътворения порядък по-висока степен на правдоподобност и практически неограничен потенциал. Светът е нещо, на което може да се има доверие, защото той е нещо „твърде добро”.[1] И ако един би страдал заради неговата вкорененост в Бога, поради същата тази причина в него друг би достигнал святост. Тези теми отново и отново се повтарят и в славянската литература през столетията и особено в нейните по-съвременни изражения.

Безброй пъти те са представяни, например, в огромна част от същинската руска литература. Започвайки от нейния средновековен период (1000-1700 г.), агиографията и хрониката отразяват християнските ценности и особено божественото предназначение на човешкото съществуване. В хрониките, например, акцентът е поставен върху ролята на божественото провидение в живота на отделните хора и държавите. Тъй като обаче с вековете жестокостта и несправедливостта се увеличават, по-оптимистичният тон от ранните времена е променен – особено през т. нар. „смутни времена” и катастрофите, на които започва да се гледа като на наказание за извършените грехове. Към 18 в. чрез озападнените богословски академии в литературата навлиза влиянието на барока. Още веднъж акцентирането върху преходността на този свят, върху бедите и обезверяването потиска по-ранния оптимистичен (и повече „православен”) подход до такава степен, че от това е повлиян даже такъв велик светец като Димитрий Ростовски (1651-1709). След това идва класицизмът, достигнал апогея си с Александър Пушкин (1799-1837). Докато обаче великото значение на Пушкин за развитието на руския литературен език трудно може да бъде отречено, вярата му в това, че литературното изкуство стои по-високо от всеки морал и етика още веднъж показва продължаващо отстъпление от православния етос. По подобен начин и песимизмът на Михаил Лермонтов (1814-1841) по отношение на безсмислието на неговия живот говори сам за себе си, въпреки че психологическият му подход се превръща в модел за по-късните православни руски писатели.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПредстоеше ми изграждане на девически манастир и по този повод старецът ми даде няколко важни съвета:

- Към това дело трябва да се пристъпи внимателно, без да се бърза. Не бива да се почва с голям брой монахини. Първите трябва да придобият личен опит, за да помагат и учат онези, които ще дойдат по-късно.

- Монахините трябва да приемат хората с простота и смирено. В някои манастири питат: „Защо си дошла и как? Защо не ни писа?” и др. След подобни въпроси хората прекарват времето в манастира като мъртви. Всичко трябва да е различно: нека хората бъдат приемани с радост и да им се позволява да живеят така, както са живели у дома си, без да им се задават въпроси за техния живот и проблеми. Това е необходимо на съвременния човек. В това той вижда нещо истинско. А когато ни казват: „Защо не ни разпитвате за нашия живот?”, е необходимо с хумор да отговаряме: „Правим това от безделие. Безделници сме”. С това поведение ще успокоим поклонниците, а сетне те сами ще започнат да търсят съвети и отговори от нас.

- Ако нашият манастир е преуспял, – да ме прости Господ, – то това е, защото не правим забележки. Ако някой, например, счупи чиния, не му правя забележка. И така постепенно хората се поправят. В манастир хората влизат не просто за да живеят, а да се каят, в противен случай е по-добре да си останат в света. Случва се същото, както с университета. Там хората отиват не за да живеят, но да се учат. Иначе е безсмислено.

Отваряне на целия текст

Автор Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevИзглежда сякаш ние живеем в такава ера от историята, когато всичко добро поради някаква причина не успява, а всичко зло, престъпно, лъжовно и безобразно се натрупва, усилва се и се „организира”. Лъжа, низост, виртуозно предателство и разрушение – това е политиката на цели държави, и ето че когато ценното и свещеното, и божественото се разбиват с такава лекота, когато се открива тяхната изумителна крехкост, неволно пред нас се изправя въпросът за всемогъществото на Божеството. Как може всемогъщият Бог да допуска потъпкването на всички заповеди и светини! Как може „Човеколюбецът” да остави човечеството в този ужас?

Ако Бог не може да помогне, то Той не е Бог; ако не иска да помогне, то Той отново не е Бог, или поне не е „Всеблаг”. Тази антиномия, струвала такива невероятни усилия на различни богослови, се преживява и от най-обикновените хора – като жив трагизъм на богооставеността. Срещал съм се с това преживяване в ужаса и страданията от руската революция – спекулантите по влаковете говореха: „Ако имаше Бог, Той не би допуснал това!”. Двадесет и пет години по-късно, руски войник-бежанец ми каза: „Повече не чета Евангелието и не ходя на църква”… „Но защо?”. „Затова, защото на света няма правда. Добрите хора не могат да живеят, а злодеите благоденстват и безобразничат”.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Теодорос Стилианопулос

Fr Theodore StylianapolousСкоро наближава Рождество. Благата вест за Христовото раждане, провъзгласена на пастирите, отново ще отекне в нашите домове и в нашите църкви. Заедно с ангелите ще пеем: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Денят на Рождеството ознаменува за нас най-висшия дар на Божията любов, въплътен в личността на Иисус. За тези, които избират да вярват в Христос и да следват Христос, Рождество осъществява нашите човешки копнежи за любов и за радост, за добра воля и опрощение, за справедливост, мир и хармония. Христос – „Слънцето на правдата” – изгрява като нова зора за човечеството, разпръсвайки навред светлината на живота.

Уви, има и такива, които гледат на всичко това по много различен начин. Когато отварят Библията – и особено Стария Завет – те сочат там исторически, научни и дори морални недостатъци, като практиката на човешкото робство. В своя собствен прочит на християнската история те са отвратени от горчивите и страстни вътрешни спорове сред християните. Наблюдавайки живота на съвременните християни, те са обидени от онова, което възприемат у тях като двуличие, предразсъдъци и мания за политически и обществен контрол, както и, вместо любовта – враждебност към несъгласните с тях.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме