ИЗТОК-ЗАПАД - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Прот. Александър Шмеман

„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15) – тези удивителни думи откриваме в Евангелието. Въобще за децата в Евангелието е написано много, за тях там се говори често. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – какво означава това? Този свят, в който ние живеем, тази цивилизация, която определя всичките наши възгледи и мисли, и вкусове, почти не е способна вече да чува тези евангелски думи, да им повярва и, ще добавя още – да се зарадва поради тях. Защото този свят, тази цивилизация са преди всичко друго намусено сериозни и се гордеят с тази своя сериозност.

Неотдавна, поддали се на това общо настроение, някои християни на Запад дори започнаха да твърдят, че тъй като светът, както те казват, е достигнал своето пълнолетие, тъй като човекът е станал съвършено възрастен, старата детска религия вече не подхожда на този свят. Че трябва да бъде претълкувана и да му бъде преразказана по начин, който е подходящ за възрастни. А това означава – в мисълта на тези „възрастни“ християни – да бъде тя преработена на езика на съвременната наука. Религиозно настроените хора са започнали дори да се стесняват, по този начин, от своята детска вяра, да се опитват да я приспособяват към възрастния, научен светоглед на нашата цивилизация.

Отваряне на целия текст

Автор Мариян Стоядинов

Всяка религия (както подсказва и самото понятие religio[1]) предполага съединение на божественото и човешкото. Във всяка религия, дори и в най-примитивните по форма, човекът допуска съществуването на реалност извън него и неговия свят. Свещеното, казва Мирча Елиаде, винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.[2] Тази различна реалност едновременно плаши и очарова. Тя плаши със своята недостъпност, но именно поради това очарова. В тази своя трагична обреченост да се очарова от недостъпното човекът, този homo adorans, става homo religiosus.

Ако потърсим изворите на този трагизъм в старозаветното откровение, ние ще видим човека след грехопадението изправен пред невъзможността на общението с Бога. След прогонването на прародителите от Едем тяхно обиталище става външният свят. Това е свят, в който Бог е недостъпен. На мястото на непосредствения опит от богообщението, присъщо на райския живот, идва опитът на търсенето. Бог търси човека, който се скрива от Него в своята грехопадналост. От своя страна човекът също търси Бога, но Бог вече е скрит за него в Своята непричастност на греха. За да достигне до Бога, човекът трябва да възпълни липсата, предизвикана от загубата на общение с Бога. Така това, което психолозите наричат „религиозно чувство“, започва да се проявява от момента, в който се появява пропастта между изгубения свят на богообщението и света без Бога – между сакралното и профанното. Религиозният човек принася жертви, издига олтари, отбелязва всички следи на божественото в света извън рая.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Худиев

Преди всичко бих искал сърдечно да приветствам моите читатели-атеисти, както и руското атеистично движение въобще. Подобно приветствие би могло и да изглежда странно в устата на християнин, но аз съм готов да го обясня. Противоположността на вярата не е атеизмът. Противоположността на вярата – това е фалшивата вяра.

Някои черти в съвременния руски атеизъм ми изглеждат дълбоко симпатични.

Преди всичко неговата зрялост, готовността да поеме върху себе си отговорността за своя избор и своите убеждения. Доволно често ми се налага да слушам неща от типа на „бих вярвал в Бога, само че ми пречат лошите свещеници, лошите вярващи, слабите проповедници и др. под.“. Този детински опит за прехвърляне на отговорността върху другите ме натъжава.

Когато човек казва „аз сам взех осъзнато решение да се откажа от вярата в Бога“ – това са най-малкото поне думи на един зрял човек. Харесва ми също така и стремежът на атеистите към вътрешна цялостност и правдивост. Откритото неверие е къде-къде по-достойна позиция в сравнение с лекомисленото кокетство с религията, когато човекът може да „ахка и охка“ пред иконите и в същото време да води явно безнравствен, че дори и престъпен начин на живот.

Отваряне на целия текст

Автор Евгений Н. Трубецкой

Предисловие

Външният повод за настоящия труд са мъчителните преживявания на световната безсмислица, достигащи в наши дни до необичайно напрежение. Когато беше написана неговата първа глава, катастрофата, постигаща сега Русия, едва се надигаше и беше само мъчително предчувствие. Чуваха се далечни тътени от гърма на приближаващата буря, но оставаше надеждата, че тя ще отмине, и всичко все още изглеждаше цяло. След това настоящият труд бе прекъснат в самото му начало от революционната буря. Възобновен бе под гърма на оръдията на московския октомврийски разстрел от 1917 г. Сега, когато той е завършен, Русия лежи в развалини, превърна се в огнище на световен пожар, който заплашва с гибел всемирната култура.

В подобни епохи потребността да се отговори на въпроса за смисъла на живота се чувства по-силно от когато и да било. Пък и самият отговор при тези условия придобива тази отчетливост и релефност, която е възможна единствено в дни на несъмнена, рязка изява на световните противоположности. Където е най-дълбоката скръб, там е и висшата духовна радост. Колкото по-мъчително е чувството за царуващата наоколо безсмислица, толкова по-ярко, толкова по-прекрасно е и съзирането на този безусловен смисъл, който представлява разрешението на световната трагедия.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Понякога хората молят да изложим основните принципи на християнството във вид на тезиси, точки, питат какво ни учи Христос в Евангелието. И се оказва, че да се изложи в двадесет, тридесет или дори четиридесет точки онова, на което Той учи, е невъзможно, а за да навлезем в това – съществува друг, и то само един начин, един път, за който Господ ни подсеща многократно в Евангелието – да вървим след Него. Сигурно, ако преброим коя фраза се повтаря най-често в Новия Завет, това ще бъде пределно простата фраза: „върви след Мен“. И ние както можем, както умеем, започваме да следваме Христос. Но по този път срещаме изискването: не просто „тръгни след Мен“, а „вземи кръста си и тръгни след Мен“. Тези думи се повтарят в Евангелието пет пъти, с някои малки разлики (два пъти при Матей, два пъти при Лука и един път – при Марк), и ето, в този момент внимателният читател на Евангелието пита: „Защо тук се говори за кръста, когато Иисус казва това преди разпъването Му на кръста? Нелогично е“. Но не бива да забравяме, че Евангелието не е стенограма на онова, което Божият Син ни проповядва по време на Своето служение, думите Му са нещо, което Той ни говори днес, на всекиго от нас. И всяко евангелско четиво, което четем по време на Литургията или просто с молитва в сърцето – е явяване на Възкръсналия Спасител сред Своите ученици.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Автентичното мисионерство

Мисионерството е присъщо на самата природа на Църквата и в Символа на вярата ние наричаме Църквата „апостолска“. Нещо, което предполага не само непрекъснатост на апостолската вяра, но и задължение да се проповядва християнската истина – заради спасението на всички.

Мисионерството обаче не е само „проповядване“, не е само разговори за Бога или разпространяване на „нашето учение“. Не е и някакво своеобразно християнско предприемачество.[1] То е свидетелство и е действие на любовта. Мисионерството включва в себе си любов към онези, към които то е отправено, и тази любов означава отдаването на самия себе си, а не просто на каквото и да е.

Православната мисия на Аляска е била успешна в миналото не само благодарение на финансовата поддръжка от Русия, а най-вече затова, защото св. Герман е останал на Алеутските острови до самата си смърт, а също и благодарение на неколцина истински мисионери – такива като св. Инокентий (Вениаминов), които са отдали целия си живот заради хората, на които са искали да проповядват Евангелието.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Брадшоу

Днес философията е академична дисциплина, една сред многото други. В древния свят тя е нещо много по-обширно: любов към мъдростта (σοφία). Конкретната природа на тази мъдрост, както тогава, така и сега, е въпрос, по който философите влизат в остри противоречия. Дори и при това положение обаче, съществувало е и общото съгласие, че мъдростта не е просто предмет на познание, а начин на живот.

В разбирането на античния възглед за философията не можем да не отдадем заслуженото на Сократ. По всевъзможни начини той задава модела за философите след себе си: със своята непреклонна любознателност, с независимостта си от обществените условности, с ироничния си хумор, с равнодушието си към телесните удоволствия и към болката, със своята готовност да понася бедността, а в края на краищата – и смъртта, за да изпълни своята мисия. Независимо от разногласията между различните философски школи, Сократ е утвърдил очакването ни, че философът – това е някой, който подчинява удоволствията и светските успехи в преследване на истината.

Можем да разберем, следователно, защо ранните християни често са разглеждали езическата философия като предтеча на своята вяра. Класическият израз на този възглед е на св. Юстин Мъченик (ок. 100 – ок. 165 г.). В своя Диалог с Трифон св. Юстин описва как стремежите, които той е имал като обучаващ се във философията, са били осъществени в християнството.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

Кой в Париж не знае хълма на св. Женевиев. Сега, както и през 12 в., откакто Абелар е отворил тук своята школа на територията на гостоприемното абатство, възвишението не престава да е център на „латинския“ квартал. Тук в Средните векове шумят буйните компании студенти, силно утихнали в наши дни, гърмят битките на схоластиците; тук е биел и все още бие пулсът на научния живот на Франция. Великият Паскал е умрял на склона на латинския хълм и неговият прах сега почива близо до раката на св. Женевиев.

На самия връх на хълма се издигат два храма, добре известни на всеки турист. Единият от тях е посветен на култа към гениите, официалната религия на атеистичната република. Другият е останал християнски. Но и пищният класически Пантеон и скромната, разнообразна в стиловете си църква „Св. Стефан на планината“ (St. Etienne du Mont), са храмове на св. Женевиев: единият, настоящ, а другият – бивш. През 1754 г., когато е болен, Людовик XV дава обет отново да издигне древния парижки храм на светицата, чийто първи камъни са поставени по времето на Хлодвиг, погребан тук заедно с Клотилда. Революцията сварва великолепното здание близо до завършека му и, съблазнена от класическите му форми, го превзема за целите на новата религия на човекобожеството. Св. Женевиев е трябвало да отстъпи място на Мирабо, Марат, Волтер и другите благодетели на човечеството. Нейните останки са били изгорени на Гревския площад, на мястото за публични екзекуции. Сега само фреските на Пювис дьо Шаван напомнят за първоначалното предназначение на храма.

Отваряне на целия текст