Автор Радостин Марчев

В търсене на обща основа между източноправославната и протестантската традиция

Темата за Дева Мария в диалога между протестанти и римокатолици отдавна е определена като значима,[1] а обсъждането ѝ е довело до появата на няколко забележителни двустранни документа.[2] Това обаче не може да се каже за диалога между Източноправославната църква и различните протестантски деноминации, където тя практически не е поставяна официално и разглеждана сериозно.[3] Това е така, за съжаление, понеже, от една страна, въпросът има потенциала да се окаже също толкова важен и често се появява в неформалните срещи между двете традиции, а от друга ‒ източноправославната мариология в никакъв случай не е идентична с римокатолическата, което означава, че резултатите от единия диалог не могат да бъдат безкритично пренасяни към другия. Неприемането от Източноправославната църква на двете католически догми – за непорочното зачатие и за възнесението на Дева Мария – отклоняващо се от Августиновото виждане за първородния грях и неговите последствия, както и за взаимодействието между природата и благодатта, са само някои от разликите, пряко свързани с мариологията. Това означава, че подобен разговор между източноправославни и протестанти трябва да бъде воден самостоятелно.

Без по никакъв начин да претендира за изчерпателност по една много обемна тема, настоящата статия предлага някои кратки бележки, свързани с избора на отправна точка за подобен диалог. Такава изходна позиция може да се търси във факта, че и двете традиции са силно христологично ориентирани. Всъщност не е възможно да говорим за „мариология“ в същностния смисъл на понятието нито в протестантизма, нито в източното православие. И в двете тя е разглеждана единствено като подтема на христологията.

Отваряне на целия текст

Автор Майкъл Едуардс

1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

Има уникален парадокс в православния иконен лик на Богородица – крайно труден за изразяване, макар че е същевременно много ясно усетим, когато сравняваме този лик със западните-ренесансови изображения на „Мадоната“. Там е работата, че при цялата си дълбока и премирна одухотвореност Пречистата на православната икона трудно може да се определи като „красива“ или „прелестна“, като „пленителна“ или „очарователна“. Това е трудно обаче, не защото в образа се чувства някакво лишение, а защото пред лицето на нейната с нищо несравнима и всепревишаваща целомъдреност определенията от този род звучат някак неблагочестиво – твърде дръзко и, във всеки случай, неадекватно за описанието на нейния лик. Богородица е по неповторим, по уникален начин целомъдрена. Тя – бих се осмелил да кажа – е така целомъдрена, че вече… не е „красива“.

Как бихме могли да обясним този парадокс – святата не-красота на Богородичния образ в Православието, при който „прелестта“ се оказва не тъкмо отсъстваща, а по-скоро надхвърлена категория?

Отваряне на целия текст

Автор Кевин Бек

Аз съм римокатолик, който обича православието. В допълнение към историческите фигури на православието, дълбоко влияние върху мен са оказвали и някои по-съвременни православни.

Православното духовенство, включително Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей, архиеп. Елипидофор и митр. Антоний (Блум), са подхранвали моя дух. Майка Мария от Париж, св. Софроний и безброй много верни, преследвани при съветските режими, са сред православните светци, мистици и мъченици, които ме вдъхновяват да живея по-свято и в повече вярност към Евангелието.

Православни учени като митр. Калистос (Уеър), о. Джон МакГъкин, о. Джон Бер и архим. Джон (Хрисавгис) са предизвикателство за моя интелект. Православни медии, от радио „Древна вяра“ през „Публично православие“ до „Византия и приятели“, са моя компания, а музиканти, вкоренени в православието (като „Капела Романа“ и Мъжкия хор на Института за певческа култура „Валаам“), обогатяват вътрешния ми живот.

Отваряне на целия текст