Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Едвин Христиан ван Дрил

Edwin Chr Van DrielВ своето Послание до галатяни ап. Павел се връща на един по-ранен конфликт сред паството в Антиохия. Нови за общността членове не се съгласявали с практиката юдеи и езичници да се хранят заедно, тъй като това влизало в противоречие с постановленията, които те били практикували в своята младост. Несъгласието прераснало в конфликт и с времето конфликтът бързо се разраснал. Останалите пастири в общността започнали да заемат различни страни. Замесен бил по-висок арбитраж. Накрая, противопоставящите се на практиките на хранене в общността убедили Петър, един от водачите на Църквата въобще, да премести службите другаде.[1]

Ако Антиохия се намираше в Америка през 21 в., ние бихме могли да предскажем как биха се развили нещата. Деноминационните конфликти могат да бъдат обуздавани дълго, но деноминационното единство е вкоренено върху някакво съгласие върху общи богословски и литургични виждания. Следователно, ако нещата не бъдат разрешени, в определен момент Антиохия ще роди още една, нова деноминация. Отначало разривът ще бъде, разбира се, болезнен. С годините обаче всички ще се съгласят, че това е било за добро. Хората са в разцвета си при институционална яснота. И дори ако се разделят, те все пак продължават за могат се оценяват взаимно като братя и сестри в Христос. В края на краищата това е свързано с духовното единство, а не с общия институционален живот.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevОтправната точка на размислите ми по необходимост ще бъде съвременната духовна ситуация в моята родина Русия. Освободена най-сетне, благодарение на Бога, от довчерашното идеологическо робство, тя търси пътища към често идеализираното си минало, забравяйки мъдрите думи на Хераклит, че да влезеш два пъти в една и съща река е нещо невъзможно. Едновременно с това тя се опитва да усвои и западния опит, недостатъчно отчитайки историческите му измерения. Днес в Русия или прекалено хвалят Запада, или, по-рядко, го охулват, но твърде малко се стремят да го разберат като сложен баланс на отдавна възникнали сили. И новият славянофил, и поклонникът на Запада имат предвид най-вече съвременния технически, рационалистичен Запад, но този Запад, тъкмо той, е и сугубо исторически феномен.

Когато се обърнем към общите извори на Запада и на Русия, сред всичко останало ще видим панорамата на гръцката философия. В нейния център, както в средата на „Атинската академия” на Рафаело, се извисяват две фигури: Платон и Аристотел – учителят и свръхкритичният му ученик, негов продължител и същевременно опонент. И двамата са направили много за формализирането на мисленето, подготвяйки така западния рационализъм и косвено – западния техницизъм: Платон чрез работата си върху уточняването на понятията, а особено Аристотел, създател на логиката като „органон” на мисълта, т. е. в буквалния смисъл на думата неин технически инструмент. Също така и двамата са религиозни мислители от най-висок ранг, които няма как да бъдат заобиколени от отците и учителите на Християнската църква. Платон е едва ли не най-талантливият мистик измежду всички протагонисти в общата история на философията, докато Аристотел не само е създал концепцията за Неподвижния Първодвигател, задвижващ всичко по силата на любовта, – същият, за който говори и последният стих от Божествена комедия: L’amor che move il sole e l’altre stelle[1], – но и е разработил системата от доводи, без която не можем да си представим догматическите спорове от патристичната епоха. И, накрая, и двамата са истински елини по начина си на мислене и за тях човекът е непредставим извън държавата. При тях политическите проблеми заемат много важно място, различават се само подходите им.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevИзглежда сякаш ние живеем в такава ера от историята, когато всичко добро поради някаква причина не успява, а всичко зло, престъпно, лъжовно и безобразно се натрупва, усилва се и се „организира”. Лъжа, низост, виртуозно предателство и разрушение – това е политиката на цели държави, и ето че когато ценното и свещеното, и божественото се разбиват с такава лекота, когато се открива тяхната изумителна крехкост, неволно пред нас се изправя въпросът за всемогъществото на Божеството. Как може всемогъщият Бог да допуска потъпкването на всички заповеди и светини! Как може „Човеколюбецът” да остави човечеството в този ужас?

Ако Бог не може да помогне, то Той не е Бог; ако не иска да помогне, то Той отново не е Бог, или поне не е „Всеблаг”. Тази антиномия, струвала такива невероятни усилия на различни богослови, се преживява и от най-обикновените хора – като жив трагизъм на богооставеността. Срещал съм се с това преживяване в ужаса и страданията от руската революция – спекулантите по влаковете говореха: „Ако имаше Бог, Той не би допуснал това!”. Двадесет и пет години по-късно, руски войник-бежанец ми каза: „Повече не чета Евангелието и не ходя на църква”… „Но защо?”. „Затова, защото на света няма правда. Добрите хора не могат да живеят, а злодеите благоденстват и безобразничат”.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Теодорос Стилианопулос

Fr Theodore StylianapolousСкоро наближава Рождество. Благата вест за Христовото раждане, провъзгласена на пастирите, отново ще отекне в нашите домове и в нашите църкви. Заедно с ангелите ще пеем: „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!”. Денят на Рождеството ознаменува за нас най-висшия дар на Божията любов, въплътен в личността на Иисус. За тези, които избират да вярват в Христос и да следват Христос, Рождество осъществява нашите човешки копнежи за любов и за радост, за добра воля и опрощение, за справедливост, мир и хармония. Христос – „Слънцето на правдата” – изгрява като нова зора за човечеството, разпръсвайки навред светлината на живота.

Уви, има и такива, които гледат на всичко това по много различен начин. Когато отварят Библията – и особено Стария Завет – те сочат там исторически, научни и дори морални недостатъци, като практиката на човешкото робство. В своя собствен прочит на християнската история те са отвратени от горчивите и страстни вътрешни спорове сред християните. Наблюдавайки живота на съвременните християни, те са обидени от онова, което възприемат у тях като двуличие, предразсъдъци и мания за политически и обществен контрол, както и, вместо любовта – враждебност към несъгласните с тях.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Бибихин

Vl BibihinСловото в прослава на имп. Константин е прочетено от Евсевий в 30-та година от управлението на юбиляра, т. е. 336 г. – година преди смъртта на същия – и, съдейки по обръщенията в текста, е произнесено в присъствието му. Подир въведителния Пролог[1] започва възхвалата, но възхвала не на Константин.

„Днес празнуваме великия цар. Да се възрадваме, царски ученици, на празника, вдъхновявани от учението на Св. Писание, защото на тържеството ни предстои Самият велик Цар. Велик наричам Този, Който е наистина велик и за Когото говоря (и нека слушащият ме владетел не се разгневи, но по-скоро одобри това отнасяне на хвалбите към Господа), понеже е отвъд границите на всичко – върховен, най-велик, най-могъщ; Негов трон е небесният свод, а земята – подножие за нозете му. Никой не може по достойнство да обхване битието Му и неизречимият блясък на окръжаващата Го слава не допуска погледа на човешките очи до божественото Му величие”.[2]

Императорът е едва споменат. Обърнали са му бегло внимание. Не се обръщат към него. Слушателите се приканват да видят невидимото над церемониалната сцена. Евсевий призовава към великото присъствие на Всевишния.

„Негови служители са небесните войнства, Неговите дружини, върховните сили, задължени да Му се подчиняват – на Него, техния господар, владетел и цар. Безбройно множество ангели, сонмът на архангелите, хорът на светите духове черпят от Неговото сияние като от извор на несекваща светлина, отразявайки я в себе си. Наистина, всяка светлина и особено божествените безтелесни умове, пребиваващи отвъд пределите на небесния кръг, славят най-святия Владетел с възвишени и чисти хвалебни гласове. Като лазурна завеса безкрайният простор на небесата се разтваря между тези, които са вън, и които обитават в царственото Му жилище; и по кръга на цялото това пространство вървят по предначертан път в чест на своя Владетел и Слънцето, и Луната, с останалите небесни светила – като факлоносци, обкръжили входа в царския дворец”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S Averintsev8.9.1996 г. Слово върху Мат. 22:1-14. Притча за сватбения пир

Колко удивително е Евангелието, което чухме днес! Тази притча я има и у Лука, но при Матей е изложена с особена сила. Всичко е неочаквано. Поканените не идват и тогава царят проявява нечувана, неимоверна щедрост – призовава злите и добрите от улицата. Интересното е, че злите са споменати първи: πονηρούς τε καὶ ἀγατούς – злите и добрите. Всички са призовани. Но впоследствие се оказва, че който е дошъл на пира не такъв, какъвто трябва да е, бива изгонен.

На всяко време са присъщи две противоположни безумства, а днес, изглежда, те се изявяват с особена острота. Във всички времена злите, самоуверените, лицемерните лекомислено говорят за другия, че той няма да бъде помилван от Бога, че е твърде лош, за да бъде приет от Него. И винаги го има и противоположното безумство – Божията доброта се приема като безразличие към всяко наше зло. Щом Бог ме приема, Той ще ме приеме такъв, какъвто съм, мога да отида на празника, поканен съм.

Притчата е удивителна преди всичко защото у всички народи здравомислието, което има своята област на действие, ни приучава всекидневно да мислим, че хората се делят на порядъчни, от които нищо лошо не очакваме, малко по-лоши и съвсем лоши, от които трябва да се пазим, които са, както се казва, съвсем пропаднали. И свикваме с това, че този, който година след година изпълнява задълженията си пред Бога, своите религиозни задължения, ще изпълни всичко нужно. Повратите, с които е препълнена историята, много често ни показват, че това съвсем не е така. Християнството, което е много по-дълбоко и по-сложно от философските учения и от почтените древни мъдри традиции на народите, дава твърде неочаквана и драматична представа за добро и зло.

Отваряне на целия текст

Автор Переяславо-Хмелницки и Вишневски митр. Александър (Драбинко)

Metr Aleksandr DrabinkoКогато обсъждах с организаторите на тази конференция темата за моето изложение, ме посъветваха да следвам строго академичен формат. Например, да разкажа за доверието към Бога в богословието на митр. Антоний (Блум). Какво пък, прекрасна тема, и предполагам, че именно нея щях да избера за този доклад, ако сред централните теми на тези Четения не присъстваше думата достойнство, което ме провокира да взема отношение. Ние, православните, сме без съмнение надарени хора. Надарени не в смисъл, че нашата природа притежава някакви присъщи само на нас, православните, таланти. Нашата надареност има друг характер. Надарени сме поради онова, с което сме дарени. Надарени сме с най-древното църковно предание и… Тук, може би, очаквате традиционния завършек на православната мисъл: макар и ние, православните, да сме недостойни за този велик дар… А след това по известната богословска „схема”: кратко встъпление за нашето недостойнство и основната част, която да е посветена на уникалната ни православна идентичност. Но днес няма смисъл да се разговаря на тази тема. Нашето богословие е прекрасно. Но уви, нашият реален църковен живот често тече обратно и на православното богословие, и на евангелските заповеди. На книжните рафтове на нашите образовани монаси, свещеници и просветени владици може да се открият немалко чудесни книги. Творенията на светите Отци, изследвания по патристика и канонично право, трудове по аскетика. В съвременните клерикални библиотеки присъства и Библията. Нерядко като скъпо издание или в обков. Понякога с илюстрации и дори с популярни научни коментари. Но ето къде е бедата. Въпреки всички тези богоносни и прекрасни книги, в нашия реален живот често тържествуват отношения, които не могат по никакъв начин да бъдат оправдани в светлината на Евангелието, учението на Отците или каноничната традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Емануил Клапсис

Fr Emmanuel ClapsisДнес Православната църква поддържа сърдечни взаимоотношения с останалите християнски църкви и участва с тях в съвместни усилия за преоткриване на видимото единство на всички християни. В това усилие тя отдава предимство на онези аспекти на вярата, които сближават всички християнски църкви и общности без пренебрегване на техните същностни доктринални и богословски различия, довели до разделението им. И докато повечето вярващи възприемат ангажирането на Православната църква в това взаимно търсене на единството, като ръководено от Светия Дух, други изразяват страх, че вярата на Църквата е по някакъв начин компрометирана за сметка на едно единство, което не винаги бива основано в истината. В тази наша кратка статия ще се опитаме да се обърнем към тези безпокойства, отговаряйки на два важни въпроса: на първо място, защо православните църкви са взели решението да бъдат включени в икуменическото движение, насочено към единството на Божията църква, и как това тяхно включване се съотнася към претенцията им да са въплъщение на едната, света, съборна и апостолска Църква?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме