Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ името на Отца и Сина и Светия Дух.

Всички ние все повече осъзнаваме, че живеем в един трагичен свят – свят, в който страшното, което се случва, е твърде много. И когато се вглеждаме в това, което се случва, става толкова ясно, че сега светът жъне плодовете на цялата човешка неправда, вършена в течение на, може би, твърде много столетия – неправда, с която нашите предци са се примирявали и с която и ние лесно се примиряваме, докато тя не се излее в гняв върху самите нас.

С ужас ние мислим за войната, но често твърде спокойно се отнасяме към страшния обезчовечен свят, който предшества бурята и проливането на кръв. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо – нека никой не казва: „Аз съм жертва, чист съм, подложих се на страдание, сломиха ме събитията”. Нищо не може да сломи християнина, християнинът никога не е просто мъртъв, не е бездушна играчка на заобикалящите го събития. В нас живее силата на Господа и ако с тази сила не вършим на земята Божията правда, то ние сме като онази сол, за която Христос е казал, че ако тя изгуби солеността си, то за нищо повече няма да е годна. Остава само да бъде изхвърлена, за да бъде тъпкана (Мат. 5:13). И твърде често ние сме точно такива.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Sabas of SerbiaНай-дълбоки, най-трайни и най-стойностни са духовните следи. Дори и мерено с тукашните мерки, това е така. Духовните стойности са трайни. Те надживяват времето и пространството. Един от основните и исконни въпроси е как вечно и безкрайно да бъдеш жив. Това е стремеж или неутолима жажда за вечното, за безсмъртното и надеждното, също както и въпрос, около който е съсредоточено битието на хората като такова. Най-добрият, най-всеобхватният отговор на този въпрос е дал нашият Господ и Спасител Иисус Христос, а са го потвърдили Неговите ученици и последователи през цялата история до днес. Отъждествяването, идентификацията с Господ Христос е най-добрият път и начин да придобием вечност и безсмъртие. Християните приемат това име тъкмо от Христос, тъй като са повярвали в Него. С Него живеят и се спасяват. За тях няма друго име под слънцето, с което да биха могли да се спасят (св. ап. Павел). Съществува и градация или степенуване между християните, тъй като не всички са еднакви. Най-добри са тези християни, които могат да кажат за себе си заедно със св. ап. Павел, а и не само да кажат: Не живея вече аз, но (вместо мене) живее Христос. Целият опит на Църквата показва, че без резерви и остатък тъкмо монашеството е израз в най-висока степен на духовен елит и духовна аристокрация.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

SchismРазделението между Православната и Римокатолическата църква, формално датиращо почти от едно хилядолетие, а в много отношения дори още по-старо, често се описва като неизбежна последица от едно или друго непримиримо и непоправимо различие: политическо (цезари и императори срещу папи и крале), културно (гръцко или византийско срещу латинско или франкско), богословско (различни представи за природата, благодатта и първородния грях), доктринално (добавката на filioque, въпросът за папската непогрешимост и т. н.), ритуално (квасният хляб и иконите срещу безквасния хляб и статуите), еклисиологично (патриаршеската пентархия и съборността срещу вселенската юрисдикция на папата и монархията) и дори „онтологическо”, ако цитирам този донякъде херметичен език, използван някога от Вселенския патриарх. (Надявам се последното да е грешка в превода, тъй като ще бъда неутешим, ако съм открил, че нямаме нищо общо). Тези различия рядко са били разглеждани в дух на критична дистанцираност, без елемент на оскърбление и упрек, поради което често се оказва трудно да бъдат отделени истински важните въпроси от тези, поставяни по чисто полемични или направо лекомислени подбуди. Всеки сериозен икуменически контакт между православни и римокатолици, когато навлезе в дълбочина, постига съгласие по основните въпроси, но след това е спъван и от двете страни, изтъкващи изумителната устойчивост и постоянство на други различия, скрити (очевидно) още по-надълбоко. Винаги съществува усещането за решително, макар и неопределено същностно различие, което засенчва всеки разговор (колкото и добронамерен да е той), поставил си за цел преодоляване на разделението. Това чувство постоянно охлажда нашия ентусиазъм за всяко, дори и малко съгласие и така изпълва нашето разделение с почти мистичната аура на неизбежността и фатализма, като ни превръща в пленници на нашите грешки или недостатъчна любов.

Отваряне на целия текст

Автор Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

St Hilarion TroitskyОтносно задачите на освободителната война в областта на руското богословие.[1]

Сред тежките и тъжни обстоятелства на времето, което преживяваме, блести един светъл и примиряващ лъч на надежда – надежда за обновление на руското народностно съзнание, за завишаване на руските духовни ценности. И сега вече се разнасят химните на Русия и на всичко руско, дори и от онази страна, където толкова неотдавна умееха да пеят величания само пред кумирите на Европа, където тези мъртви и бездушни кумири заменяха православните чудотворни икони. Две столетия по-рано

„от могъща ръка откъснати,
напуснахме отечеството свое,
далеч отлетяхме, от чуждата земя пленени,
презрели на земята родна битието”.

[2]

Сякаш се срамувахме, че сме руснаци и че имаме нещастието да живеем на Изток. Преоблякохме се в чужди дрехи и заговорихме на чужди езици. Във всички области на руския живот в продължение на двеста години се чуваше едно само

„жалко чуруликане на думи чужди”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulasСъдържанието на тази статия представлява сърцевината на лекция, изнесена в Козани, в рамките на тържествата, организирани по повод 30-годишнината от пастирското служение на Високопреосвещения митр. Дионисий като пастир на св. митрополия на Сервия и Козани (1957-1997 г.). Както отбелязахме и тогава, този наш принос не е просто изпълнение на личен дълг към скромната личност на архиерея, но е и повод да отбележим някои изключително важни черти на времето и на най-новата ни църковна история. Високоуважаваният митрополит на Сервия и Козани Дионисий беше не само отдаден и съвестен добър пастир на своята епархия, какъвто го познават в продължение на 30 години неговият клир и вярващите от епархията му. Присъствието му в общия църковен живот бележи епоха в съвременната история на православието, чийто отличителни черти не са загубили значението си и днес. Митр. Дионисий се яви на сцената на църковния живот като епископ на Роги и помощник на незабравимия Атински архиеп. Спиридон във време, когато Църквата в Гърция преминаваше период на динамично обръщане към своето Предание. С появата на мислители като Фотис Контоглу и други стана ясна необходимостта православието да престане да се развива „със светлините на Запада”, а да започне да черпи от самото себе си, откривайки и оценявайки своето собствено Предание. Като епископ на Роги, а после и митрополит на Сервия и Козани, Дионисий (Псарианос) е йерарх-традиционалист, силно привързан към богослужението на Църквата и противник на всяка форма на социален активизъм и индивидуалистично благочестие в живота на Църквата. На пръв поглед изглеждаше, че желае да върне Църквата векове назад. Със своето широко и многостранно образование и познаване на литературата, музиката и съвременната философия обаче този традиционен йерарх се стремеше към нещо друго – искаше да улови пулса на съвременния човек и да направи Преданието живо. Вярваше, че за да бъде, човекът днес има нужда от вчера. Без Преданието днешният човек ще се загуби. Това обаче не означаваше, че православието е обикновено връщане в миналото. Ето как развива този въпрос самият митрополит на Козани:

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevNonsens и нещо твърде остаряло е, че мнозинството можело да върши неправда; каквото върши мнозинството, това е Божията воля. Пред тая мъдрост, от опит знаем… са прекланяли глава винаги и досега всички хора, князе, императори и величества; с помощта на тая мъдрост винаги и досега са подхранвали корен всички наши креатури; пък щом трябва, да му се не види, и Бог ще се научи да се прекланя. Важно е само да станем много, наистина много, събрани заедно, ако го сторим, ще сме подсигурени срещу съда на вечността. Да, те невям са подсигурени, ако едва във вечността трябваше да се отделят всеки за себе си. Но за пред Бога те са били и са винаги отделни; даже тоз, що седи под стъклен похлупак, не е така откъснат, колкото е всеки човек за Божията прозорливост.[1]

Според този принцип, описан от Киркегор, се мисли и пише[2] и историята на света и на хората. В нея отделният човек е просумиран („пренебрегнат”) в името на научното изложение, т. е. на цялостното осмисляне и представяне на едни или други обществени процеси и събития. Разбира се, в противен случай би била невъзможна именно историята като рационално познание, но тъй или инак в нея по някакъв начин вече прозира и своеобразното „деонтологизиране” на човека в неговата отделност и неповторимост. Отделната човешка съдба, човешкият живот „тук и сега” не е предмет на историята, а това, трябва да се съгласим, също на пръв поглед е парадоксално. Привидната му парадоксалност се дължи на очакванията, които възлагаме на историческото познание, а тези очаквания са лични, въпреки че то няма и не може да има такива задачи и цели. По този начин личното се „втъкава” в концепта и неговото разпознаване и изказване започва да зависи в пълна степен именно от него. Нека тук припомним и старото правило, че определен исторически период може да бъде „обективно” изследван едва след като от него са изминали (например) поне 50 години. Поставям думата „обективно” в кавички не защото искам a priori да отрека подхода или пък просто да го иронизирам, а защото изобщо не става ясна разликата между обективност-тук-и-сега и обективност „по принцип”. Въз основа на какво се прави такова разделение, ако не преди всичко според определени методологически научни изисквания за пълнота на изложението? Но фактът, че един „исторически разказ” е по-подробен и пълен от друг, означава ли само по себе си и че първият е „по-обективен” от втория? Ако това е така, то „обективното” придобива изцяло вторични, от една страна, и политически, т. е. обществени причинно-следствени измерения и зависимости, от друга, доколкото неговата „обективност” ще зависи от броя на гледните точки и на източниците. Това веднага компрометира самата идея, положена в понятието за обективност. Следователно ще излезе, че не съществува „обективно” освен като дума, като „име” ad hoc, тъй като за всяко „обективно” ще съществува друго, което ще бъде „по-обективно” от него, и т. н. По същество това е адитивно изброяване в потенциална безкрайност. То обаче е невъзможно поради дискретния (крайния) характер на гледните точки и на източниците, от което следва, че рано или късно ще се превърне в своеобразна форма на безкрайно периодично изброяване. Това сякаш ни сочи към нещо твърде интересно: към предположението, че съществуват различни качествени редове на обективиране, т. е. че освен „слоеве” има и „степени на реалност”.

Отваряне на целия текст

Автор Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски)

patriarh sergiy stragorodskiyПреди Своите страдания, в молитва към Своя Отец, нашият Господ Иисус Христос свидетелства за Своите апостоли: „Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе… Не съм вече в света, но те са в света…” (Иоан 17:12-13, 11). И какво само е предстояло на тази тогава все още нищожна шепа безхитростни хора, въоръжени единствено с „Твоето слово” (Иоан 17:14)? Заради това именно слово обаче светът, с всичките свои князе, ще ги възненавиди, и с всички сили ще се нахвърли върху тях, за да угаси едва-що разгорялата се на земята светлина на Христовата истина. Спасителят обаче се е молил не за това, апостолите да живеят на земята обезпечено, при покой и доволство. Точно обратното: „Освети ги чрез Твоята истина” (Иоан 17:17) – казва Той, т. е. посвети ги, отдай ги на делото на истината или им дай сили изцяло да отдадат себе си на делото на истината – до готовност всичко да претърпят за нея и дори самия си живот да биха отдали, както е направил и Христос. Следователно, главната опасност, от която Господ Иисус се моли да бъдат предпазени апостолите и техните приемници, не са тежките страдания, очакващи ги от страна на враждебния тям свят, а това, със своите съблазни този свят да не ги увлече и да ги докара до измяна на истината. А в прощалната си беседа с ефеските пастири, внушавайки им да внимават върху себе си и върху цялото стадо, св. ап. Павел ясно предупреждава за колебанията и измените сред пастирите на Църквата: „Защото аз зная – казва той, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 20:29-30). По този начин, враждебният на Христос свят не само ще се стреми чрез всячески гонения и чрез други външни средства да угаси Христовата светлина, но ще успее да проникне и вътре в самия кораб Христов – ще успее да намери свои слуги дори сред поставените от Христос църковни блюстители, та чрез техните ръце да разрушава Божието дело.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

Holy Great CouncilВъведение

Икуменическото движение, започнало през първата половина на 20 в., е продукт на западната цивилизация. Както неговата институционална организация, така и дневният ред отразяват контекста на западната модерност и по-специално – два от нейните белези: секуларизацията, разбирана като създаване на религиозно неутрална публичност, но и като принудително затваряне на религиозния опит в сферата на частното; сблъсъкът на модерността с традиционните социални структури и институции. Като образец за обединение на различните християнски деноминации се сочи Обществото на народите (ОН), родено от правната мисъл на Западна Европа след епохата на Средновековието.

Трябва да се отбележи, че първите деятели на икуменическото движение разглеждат световната организация на държавите като общочовешко усилие за корекция на изкривяванията на модерната цивилизация; като самозащита на модерната цивилизация срещу псевдоморфозата на просвещенските идеали. Тъкмо православният участник в Световната конференция по мисиология (Единбург, 1910 г.) архиеп. Герман заявява, че християнските деноминации следва да възприемат модела на ОН, като световният междухристиянски съюз следва да допълва политическата организация. Както ОН цели главно избягване на военните конфликти между държавите, така първата задача на световния икуменически форум би следвало да бъде избягването на противопоставянето. Има се предвид най-вече противопоставянето между римокатолици, евангелски християни и мисионери от ориенталските църкви в традиционно нехристиянските региони на света. Втората, не по-маловажна задача е взаимопомощ между християнските църкви и вероизповедания за евангелизиране на света (Джон Мот) и международно партньорство в духа на евангелската съборност (Сьодерблом).[1]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме