Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Александър И. Кирлежев

A KyrlezhevВъпросът, който е изведен в заглавието, днес става все по-актуален. В случая имаме предвид пространството на християнската култура в широк смисъл. И актуалността на този въпрос се открива както в „европейски” мащаб,[1] така и в наш, руски. Всичко това е свързано с изменението на отношението към религията в обществото или, както казват понякога, с нейното завръщане в културата.

Така например, днес съотношението религия – наука, което дълго време е било по определение конфронтационно, се смята за такова единствено от неголяма група учени – атеисти или агностици по своите възгледи, или в рамките на прилаганата от тях научна процедура (т. нар. „методологически атеизъм”). Някои философи, даже със съветска школовка, без особени проблеми различават научно и извън-научно знание, отнасяйки последното към изкуството и към религията. А приемането, сравнително неотдавна, на образователния стандарт „Теология”[2] и откриването в редица руски университети на катедри по теология изглежда завършиха историческия цикъл когато богословието е било изцяло изтикано от културно-образователната сфера.

Отваряне на целия текст

Автор Марио Коев

M KoevЯсно е, че вяра е дума с прекалено много значения и подзначения и не притежава, а и не може да притежава понятийна валидност от гледна точка на едно класическо разбиране за научна или пък философска категория. На практика тя трудно и с доста уговорки може да бъде приета и за собствено богословско понятие, доколкото е предварително условие за богословстване. В крайна сметка как някой би могъл да богослов-ства, ако преди това не е повярвал в Бога-Слово, в Господ Иисус Христос.[1] От друга страна, знаем и че хората често употребяваме тази дума в съвсем различен контекст: „вяра в себе си”, „вяра в бъдещето”, „вяра в историята”, в „политическото”, в „идеите” и така до безкрай… В този план вече, когато говорят за „религиозна” вяра, спокойно твърдят, че тя е психологически и културно-исторически феномен или че е субективно отношение към света, или въпрос на морал, на навици, на самозаблуди, на не-научно разбиране, etc. С други думи, „религиозната вяра” се изравнява с всяка друга – като лична работа – и никой не може да казва в какво и как да се вярва, както и дали изобщо да се вярва или не.

Да, вярата е лична работа и никой никому няма право да заповядва в какво и как да вярва. Бих казал дори нещо повече тук – не просто няма право да заповядва, но няма право и да заема спрямо другия каквато и да било „абсолютна” позиция (все едно дали това ще е в религиозен или в светски контекст). Оттук и схващането за авторитета като „абсолютен” изглежда неудържимо. Всичко това е вярно, но само при първоначален, при повърхностен поглед. За съжаление най-често ние се задоволяваме само с него и не се опитваме да анализираме малко по-дълбоко основите на подобни твърдения. Това е „естествен” егоизъм – просто е много по-лесно да не поемаш отговорност за думите си. Важно е само да ги употребяваш достатъчно настойчиво и по възможност непрестанно. Така те придобиват твърдост и дори някаква аксиоматична безоснователност. За какво става дума?

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

3 Fr John RomanidesВъведение

Ключът към разбиране на процеса на превръщането на православното католично предание от незаконна в законна религия, а след това и в официална църква, се крие във факта, че Римската империя установява, че насреща си има не просто поредна форма на религия или философия, а една добре структурирана организация от лечебни заведения, лекуващи болестта на религията и стремежа на човечеството към евдемонично щастие, и създаващи с това нормални граждани, способни на безкористна любов и отдадени на радикално лечение на личните си и на обществените заболявания. Връзката, възникнала тогава между църквата и държавата, съответства на връзката между държавата и съвременната медицина.

Методът

Методът, залегнал в основата на това изложение, е прост. Авторите на Новия Завет и отците разкриват в историята своя опит от катарзиса и просветлението на сърцето, от прославата (обòжението), което отъждествяват с преживяното от пророците от всички векове, започвайки поне от Авраам. Това наподобява развитието на медицинската наука, чийто метод се предава от лекар на лекар, но в този случай Христос, Господ на славата и Вестител на Великия Божи съвет, е Лекарят, който лично лекува и усъвършенства Своите лекари – и в Стария, и в Новия Завет. Това историческо предание и това наследяване на лечението и усъвършенстването в Господа на славата преди и след Неговото въплъщение, е сърцето и ядрото на библейското и отеческо предание.

Ще представим нашето изложение така: 1) Болестта на религията; 2) Съборите като обединения на невробиологични лечебници; 3) Произход на съборите; 4) Изводи; 5) Допълнение.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Р. Фокин

Aurelius Augustine1. Биографичен очерк

Животът на бл. Августин (Augustinus Aurelius, 354-430) може да се раздели в четири периода: от раждането до приемането на кръщение (354-387); от кръщение до приемане на свещенство (387-391), свещеническо (391-396) и епископско служение (396-430).

1.1. Първи период (354-387). Августин се ражда на 13.11.354 г. в гр. Тагаст в Нумидия, Западна Африка, в семейството на градски чиновник. Върху развитието на личността му огромно влияние оказва неговата майка Моника, дълбоко вярваща християнка, която от детство развива в сина си любов към името на Спасителя. В родния си град Августин получава начално образование, което завършва в съседния Мадавр. През 369 г. заминава за Картаген, за да продължи образованието си и да учи риторика. Столичните съблазни увличат младия Августин и той встъпва в конкубинат с една жена, от която през 372 г. се ражда синът им Адеодат. Първото му запознанство със Св. Писание в този период оставя в него неприятно впечатление – в сравнение с античните литературни образци то му сте струва просто, по детски наивно и грубо. Несъответствието на чувствения живот, който тогава той води, с вътрешните му духовни търсения скоро го довеждат до духовна криза. Четенето на цицероновата Хортензия, съдържаща пламенен призив към философията, засилва това чувство за неудовлетвореност и кризата се разрешава чрез обръщането на Августин към манихейството, привлякло вниманието му с привидната си рационалност, свободна критика на Стария Завет и също толкова свободна интерпретация на Новия. Манихейският период от живота на Августин продължава почти десетилетие (373-382).

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

K Janakiev1

Конструктът „православна цивилизация”, въведен в края на 90-те години от С. Хънтингтън в книгата му Сблъсъкът на цивилизациите и възроден напоследък от определени геополитически среди в Русия (представящи ни тази последната като безспорна „метрополия” на въпросната „цивилизация”), греши не просто като стилизира грубо цивилизацията на цял ред страни (с различна от Русия история) единствено под признака на (общото с нея) изповедание. Там е работата, че този конструкт тенденциозно и без грижа за историческата фактичност представя Русия още и като образцово православната, собствено православната страна, в чието православие няма нищо по-различно от православието въобще. Но ако това е така, не ми изглежда лишено от смисъл да припомня тук какво (още) има специално в „цивилизацията” на Русия и действително ли православна, като в останалите страни, е нейната специфика.

Защото наистина – ако не се предадем лесно на едрите (и по същество безграмотни) стилизации, ще трябва бързо да си дадем сметка, че „православната цивилизация” именно на руска почва показва – чисто исторически – дълбоко проблематично и противоречиво битие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Sabas of SerbiaНай-дълбоки, най-трайни и най-стойностни са духовните следи. Дори и мерено с тукашните мерки, това е така. Духовните стойности са трайни. Те надживяват времето и пространството. Един от основните и исконни въпроси е как вечно и безкрайно да бъдеш жив. Това е стремеж или неутолима жажда за вечното, за безсмъртното и надеждното, също както и въпрос, около който е съсредоточено битието на хората като такова. Най-добрият, най-всеобхватният отговор на този въпрос е дал нашият Господ и Спасител Иисус Христос, а са го потвърдили Неговите ученици и последователи през цялата история до днес. Отъждествяването, идентификацията с Господ Христос е най-добрият път и начин да придобием вечност и безсмъртие. Християните приемат това име тъкмо от Христос, тъй като са повярвали в Него. С Него живеят и се спасяват. За тях няма друго име под слънцето, с което да биха могли да се спасят (св. ап. Павел). Съществува и градация или степенуване между християните, тъй като не всички са еднакви. Най-добри са тези християни, които могат да кажат за себе си заедно със св. ап. Павел, а и не само да кажат: Не живея вече аз, но (вместо мене) живее Христос. Целият опит на Църквата показва, че без резерви и остатък тъкмо монашеството е израз в най-висока степен на духовен елит и духовна аристокрация.

Отваряне на целия текст

Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumВ името на Отца и Сина и Светия Дух.

Всички ние все повече осъзнаваме, че живеем в един трагичен свят – свят, в който страшното, което се случва, е твърде много. И когато се вглеждаме в това, което се случва, става толкова ясно, че сега светът жъне плодовете на цялата човешка неправда, вършена в течение на, може би, твърде много столетия – неправда, с която нашите предци са се примирявали и с която и ние лесно се примиряваме, докато тя не се излее в гняв върху самите нас.

С ужас ние мислим за войната, но често твърде спокойно се отнасяме към страшния обезчовечен свят, който предшества бурята и проливането на кръв. И всеки от нас носи отговорност за всичко страшно, което се случва наоколо – нека никой не казва: „Аз съм жертва, чист съм, подложих се на страдание, сломиха ме събитията”. Нищо не може да сломи християнина, християнинът никога не е просто мъртъв, не е бездушна играчка на заобикалящите го събития. В нас живее силата на Господа и ако с тази сила не вършим на земята Божията правда, то ние сме като онази сол, за която Христос е казал, че ако тя изгуби солеността си, то за нищо повече няма да е годна. Остава само да бъде изхвърлена, за да бъде тъпкана (Мат. 5:13). И твърде често ние сме точно такива.

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

SchismРазделението между Православната и Римокатолическата църква, формално датиращо почти от едно хилядолетие, а в много отношения дори още по-старо, често се описва като неизбежна последица от едно или друго непримиримо и непоправимо различие: политическо (цезари и императори срещу папи и крале), културно (гръцко или византийско срещу латинско или франкско), богословско (различни представи за природата, благодатта и първородния грях), доктринално (добавката на filioque, въпросът за папската непогрешимост и т. н.), ритуално (квасният хляб и иконите срещу безквасния хляб и статуите), еклисиологично (патриаршеската пентархия и съборността срещу вселенската юрисдикция на папата и монархията) и дори „онтологическо”, ако цитирам този донякъде херметичен език, използван някога от Вселенския патриарх. (Надявам се последното да е грешка в превода, тъй като ще бъда неутешим, ако съм открил, че нямаме нищо общо). Тези различия рядко са били разглеждани в дух на критична дистанцираност, без елемент на оскърбление и упрек, поради което често се оказва трудно да бъдат отделени истински важните въпроси от тези, поставяни по чисто полемични или направо лекомислени подбуди. Всеки сериозен икуменически контакт между православни и римокатолици, когато навлезе в дълбочина, постига съгласие по основните въпроси, но след това е спъван и от двете страни, изтъкващи изумителната устойчивост и постоянство на други различия, скрити (очевидно) още по-надълбоко. Винаги съществува усещането за решително, макар и неопределено същностно различие, което засенчва всеки разговор (колкото и добронамерен да е той), поставил си за цел преодоляване на разделението. Това чувство постоянно охлажда нашия ентусиазъм за всяко, дори и малко съгласие и така изпълва нашето разделение с почти мистичната аура на неизбежността и фатализма, като ни превръща в пленници на нашите грешки или недостатъчна любов.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме