Автор Сергей Аверинцев

- Навремето един умен англичанин нарече съветските енциклопедии енциклопедии на лъжата в азбучен ред. Все пак някъде около края на 50-те – началото на 60-те години и в тази страна някои неща започнаха да се променят. Първият том на Краткая литературная энциклопедия, излязъл в края на 1961 г., срещна мислещия читател с все още слабо познатото по това време име на Сергей Аверинцев – име, превърнало се скоро за съветските свободомислещи интелектуалци в също толкова емблематично като имената на Бахтин, Лосев, Лотман, Мамардашвили. В случая със Сергей Сергеевич Аверинцев понятието „учен енциклопедист” наистина носи особена пълнота и точност. Десетки негови енциклопедични статии украсяват споменатия вече седемтомник на Литературная энциклопедия, знаменития двутомник „Мифы народов мира и трите тома на Християнство и са добре познати на специалистите. Най-странно обаче беше Вашето участие в петтомника Философская энциклопедия – така или иначе това издание се намираше под специален идеологически контрол, а в същото време се оказа (поне неговият последен, пети, том) едва ли не най-„ревизионистичното”. Какво се случи?

- Тук съвпаднаха някои обстоятелства. Преди всичко имаше хора с добра воля и решимост да направят нещо. Освен това тогава, през 60-те години, началството ужасно се страхуваше от „марксизма с човешко лице”, увлеченията на младия Маркс и т. н., но спрямо „религиозното мракобесие” никой не очакваше каквито и да било увлечения. От самото начало на Философската енциклопедия статиите на религиозни теми там бяха предварително поръчани, разбира се, на войнстващи атеисти. И ето, идва статията на някакъв важен атеистичен началник. А по това време в редакцията на енциклопедията беше започнал работа Юра Попов – един удивителен човек: едновременно порядъчен, смел и дълбоко, невъзмутимо спокоен. Изпрати ми текста за отзив и написах рецензия. Боже опази, тук нямаше никакъв спор de principiis – само с прискърбие отбелязах, че не са споменати еди-какви си факти, нищо не е казано за дадени неща. При това, както се казва днес, се стараех да имам предвид кои имена авторът със сигурност не знае и просто въобще не е чувал. Онзи, ясно е, изпаднал в ярост. Късал рецензията, хвърлял я по Юра Попов (даже с викове като „Долу поповщината!”), удрял с юмрук по масата и накрая заявил нещо от типа: „Развалям всички договори с вас, повече нищо няма да ви пиша, а вие тепърва ще съжалявате…!”. И след това започна един направо плутовски роман.[1] Юра ме помоли да напиша статията. Казвам му: „Юра, щом си толкова луд да ми поръчаш такова нещо, ще ме е срам, ако не съм толкова луд, че да не го напиша!”. Като начало обаче, защото разбираше, че моят подпис под текста е крайно нежелателен, той поръчал на Юрий Левада – съвсем секуларен, но порядъчен човек и далеч не войнстващ атеист – нещо социологическо, с няколко думи, за християнството по света. И Левада – изцяло посветен в нашия замисъл, написа своя фрагмент, който бе добавен след голямата ми статия. Тъй че моето име също го имаше, но в края на текста стоеше неговото и ако някой мързелив шеф или цензор бегло погледнеше написаното, щеше да види това. По това време Левада вече бе шокирал социолозите с либерализма си, но не беше известен като професионален атеист. Освен това Юра измисли и други хитрини. Всичко изглеждаше много забавно, само че когато томът излезе, се разрази огромен скандал.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Андрей Дудченко

Тази бележка написах година по-рано на страничката си във Фейсбук, единствено за приятели. Искаше ми се да обсъдим някои важни за мен мисли, които назряваха по това време. Днес, когато препрочитам написаното, разбирам, че то може да бъде споделено и с по-широка аудитория.

Идва времето на постконфесионалното християнство. Виждайки недостатъците на собствената църковна юрисдикция, нейните дълбоки и неизлечими болести (ако щете и във връзка с Украйна, ако щете във връзка с Всеправославния събор – нещо, което като под лупа релефно сочи нашите недостатъци), в същото време разбираш, че идеалната конфесия, идеалната юрисдикция не съществуват. Както не съществува също и идеалното човешко съобщество. Навсякъде проблеми, навсякъде недостатъци. Отвътре ги виждаш повече, а отвън понякога изглежда, че тях почти ги няма. Това обаче е илюзия.

Отваряне на целия текст

Автор Кенийски архиеп. Макарий (Тилиридис)

Когато става дума за евангелизация мнозина от нас имат лош вкус в устата. За много от нас единственият опит с нея е когато други се опитват да евангелизират самите нас. Много от църквите наоколо гледат нас, православните, и просто приемат, че ние не сме християни, че не сме „спасени” и че, следователно, те трябва да ни „спасят”. Няма значение, че повечето от хората около нас не знаят какво е православието, нито знаят в какво ние вярваме или пък, че ние сме най-старата Църква, първоначалната Църква – Църквата на апостолите и на Самия Христос.

„Евангелизация” идва от гръцката дума ἐυαγγέλιον в нашия Нов Завет, означаващо просто „блага вест”. И първите християни са преживявали посланието на Иисус Христос и Неговите апостоли като действително блага вест. Те са живеели в култури, заливани от болести и смърт, разложение и угнетеност, и когато Иисус е демонстрирал Своята сила над болестите, демоните и смъртта, когато е говорил за Царството на Бога – на Божиите заповеди, нахлувайки в нашата сегашна действителност, тогава, когато ние Му се доверяваме и Го следваме, хората разбират това като блага вест – невероятна, променяща живота вест. И когато са преживявали истината и реалността на онова, което Иисус и апостолите Му са учили и проповядвали, когато животът им е бил докосван, изцеряван и преобразяван, когато са преживявали силата на посланието, на покаянието и на доверието към Христос, те са откривали, че има нещо, за което трябва и да разкажат – че имат блага вест за споделяне. И Църквата се е разраствала, защото те са споделяли със своите семейства и със своите приятели всичките благи неща, които Иисус Христос е направил и прави за тях. Ето това е евангелизация.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Н. Макридис

Въведение

Специфичните връзки между различните християнски църкви и комунистическите режими (включително комунистическото наследство) в Източна, Източна Централна и Югоизточна Европа привличат сериозен интерес след краха на Източния блок.[1] Този интерес се концентрира върху един изключително заплетен въпрос, който не се поддава нито на един единствен ясен отговор, нито на съпътстваща го класификация. Тези взаимоотношения между църква и държава наистина са били многолики и многопластови, дори да се намират в един и същ контекст. Например, съветската политика спрямо религията от 1917 до 1991 г. не е еднаква, а е преминавала през различни фази, в зависимост от това кой е бил лидер, и от цялостната социално-политическа обстановка. Дори и така, случаят на Съветския съюз коренно се различава от историята на комунистическа Албания – особено в периода след 1967 г. – тогава албанската анти-религиозна политика достига своя апогей.

Отваряне на целия текст