Автор Свещ. Александър Ермолин

Апостол на Америка

Скъпи приятели, продължаваме нашите беседи върху руската диаспора.[1] Днес ще говорим за един от най-изтъкнатите нейни представители: протопрезвитер Александър Шмеман. За него са чували практически всички – вярващи и невярващи, православни и инославни, даже и тези, които са чували само фамилията, но не знаят към каква църква той е принадлежал, за какво е писал и какво е проповядвал. Едни живеят с щампата, че „Шмеман е либерал, а всичко либерално е лошо“. Други, обратно – възприемат неговите трудове твърде безкритично, забравяйки, че дори и сред светците е имало неточности и спорни мнения. Както едните, така и другите обаче често не познават биографията на о. Александър.

Към настоящия момент в нея почти не са останали „бели петна“, Така че, заемайки се с тази статия, трябваше много да размишлявам как да избегна повторенията на и без това известния материал, и, същевременно, максимално подробно да разкажа за живота на „апостола на Америка“. Ето защо, заедно с редакцията на портала, взехме решението да напиша две статии: една, за живота, и друга – за учението на о. Александър.

Шмеман – дете на емиграцията

О. Александър Шмеман, изтъкнат литургист и богослов, никога не е бил в Русия. За което мнозина силно са го критикували и ругали. В една от предишните статии, в която говорихме за политическите възгледи на руската емиграция, вече стана дума за това, че о. Александър сякаш е избягвал пътуването до Русия.

Отваряне на целия текст

Автор Архиеп. Йов (Геча)

Понятието за „литургическото богословие“, употребявано често от съвременните литургисти, а понякога и критикувано, се появява през двадесетото столетие. Дотогава изучаването на литургиката често е било ограничавано до практиката, до изучаването на ритуала – в процеса на формирането на бъдещите клирици – и не е намирало свое място в полето на чистото богословие. Православният свят е дълбоко задължен на о. Киприан (Керн), който популяризира богословския аспект на литургическите изследвания, като защитава идеята за „литургическо богословие“. Стъпките на своя учител следва неговият ученик о. Александър Шмеман, което обяснява защо той посвещава докторската си теза „Въведение в литургическото богословие“ на паметта на о. Киприан. Целта на този текст е да покаже приноса, който двамата имат към определянето и разработването на метода на литургическото богословие. Вземайки под внимание съответните източници на тяхното вдъхновение, бихме искали да се съсредоточим върху това как приносът на всеки от двамата илюстрира по един прекрасен начин връзката между учител и ученик.

Статутът на литургическите изследвания в началото на двадесетото столетие

Ако днес, в началото на двадесет и първото столетие, понятието за „литургическо богословие“ е очевидно, това далеч не е било така в началото на двадесетото столетие. В повечето учебници по литургика тогава литургическата наука е бивала определяна като „изучаване на реда на божествените служби на Православната църква“.[1] Литургическата наука е следвала един обредов или „рубриков“ подход и е била развивана като изучаване на богослужебната система – такава, каквато в онзи период тя е съществувала в Църквата. Този подход е бил фокусиран върху Типикона (ordo[2]) в неговата актуална редакция и не е проявявал никаква загриженост към произхода на този ред, към неговото историческо развитие, към неговите различни видове или семейства. Целта на дисциплината е била да дава образование на свещенослужители и църковнослужители (клирици и църковни певци), които да могат да извършват службите според установените правила. Като цяло описаният подход върви ръка за ръка с един чисто обредов подход към богослужението. Църковните последования често се отслужват без всякакво разбиране или познание, тъй като богословският им смисъл е изгубен. Същевременно и иконографията, и църковната музика са изгубили своята строга специфика, примесени със съответното изкуство.

Отваряне на целия текст

Автор Александър Дворкин

От деня на кончината на приснопаметния протопрезвитер Йоан Майендорф вече изминаха единадесет години.[1] А сякаш тази тъжна вест дойде съвсем неотдавна…

Познавах о. Йоан малко повече от единадесет години – толкова време вече живеем без него. Струваше ни се, че той ще бъде с нас още много време и винаги ще можем да разчитаме на неговата мъдрост, знания, авторитет, ще можем да се обръщаме към него за пастирско попечителство. Стана обаче съвсем друго: той си отиде в онзи миг, в който неговият талант, опит и авторитет, струваше ни се, ще ни бъдат нужни повече от всякога. Отиде си, предавайки щафетата на тези, които се трудят в Русия – неговата родина, която той много обичаше и в която така и не му се удаде да поживее. И в това също е дълбокият символизъм на неговата съдба. Неговите книги едва сега започнаха да излизат на руски език (само допреди няколко години на руския читател той беше известен единствено със сборник статии и конспекти от лекциите му по светоотеческо богословие). Сега вече – и слава Богу! – не е така и всеки, който желае, може сам да открие за себе си творчеството на забележителния патролог, историк, богослов на нашето време. Неговите книги дават известна представа и за автора: за неговата научна методология, богословски убеждения, неговия литературен стил, ерудиция и чувство за хумор. В своите трудове обаче, както и в живота, самият о. Йоан се стремеше да бъде колкото може по-незабележим, за да може читателят самостоятелно да прави изводи от представените му факти. Надявам се тези разхвърляни бележки за моя духовен отец да позволят на читателите поне малко да се запознаят с неговата светла личност.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

В началото на изложението, посветено на възгледа на големия православен богослов на двадесетото столетие проф. протопрезвитер Стефан Цанков за просветата и образованието, е наложително да се уточни терминологията, т. е. какво има предвид авторът, когато говори за просвета. Това уточнение, се явява и сърцевината на темата. През 1906 г., в началото на богословския си творчески път, младият богослов систематизира възгледа си за просветата така: „Просветата не е нито наука, нито занаят. Тя може да се съотнася с тях, но те не я съставляват. Просвета, просвещение, както самата дума показва, е светлина духовна: светлина, която озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“.[1]

От тези думи на о. Цанков, прозира едно духовно, психо-соматично разбиране за просветата. Тук няма подценяване или пренебрегване на просветата, напротив – тя е видяна като потенция да облагороди и благодатно да преобрази човека. Този величествен възглед за просветата рязко се разминава и конкурира с особено популярното в началото на това столетие рационалистично разбиране за просветата, според което нейната единствена задача е да предостави дадени неспекулативни или спекулативни факти на ума на човека. И това е всичко. Така че никак не е случайно, че в просветителската дейност на о. проф. Цанков основно място заема разобличаването и различаването на тази псевдо-просвета от истинската просвета, която „озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“. Според професора, именно тази просвета е притежавал българският народ преди Освобождението, макар и неук. Тя е работела с богочовешките кординати тук и горе, и именитите български възрожденци са до голяма степен нейна заслуга, уверен е авторът. Докато модерната просвета, деконструира този онтологичен скелет и разбирането за просветата е минимализирано само до тук.

Отваряне на целия текст