Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Кирил Синев

Mircea PacurariuТази сутрин се е преставил в Господа отец академик Мирча Пъкурариу от гр. Сибиу, най-големият историк на Румънската православна църква. Роден е на 30 юни 1932 г. в с. Руши, окръг Хунедоара, в свещеническо семейство. Учи в лицея „Децебал“ в гр. Дева (1943-1951), завършва Историческия факултет в Клуж (1951-1952), Университетския богословски институт в Сибиу (1952-1956), след което докторира в Богословския институт в Букурещ (1956-1959). Бил е преподавател в Духовната семинария при манастира „Нямц“ (1959-1961), след което става асистент по латински и гръцки, доцент и професор в катедрата „История на Румънската православна църква“ на Университетския богословски институт в Сибиу. Бил е декан на Богословския факултет в Сибиу (1992-2000). Ръкоположен е за дякон (1970 г.) и за свещеник (1971 г.), отличен е с офикията ставрофорен иконом (1976 г.). На 24 октомври 1997 г. става член кореспондент на Румънската академия на науките, а от 26 ноември 2015 г. е редовен член на същата академия. Получава почетната титла „doctor honoris causa“ на университетите в Алба Юлия, Арад и Орадя, както и на Академията по сухопътни войски в Сибиу.

Публикува 20 книги и над 800 студии, статии, рецензии и др. в църковни издания в Румъния и чужбина. Сред по-значимите са:

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Dr Dzhoko SliepchevichПо случай десетгодишнината от упокоението на д-р Джоко Слиепчевич (1993-2003 г.) желая да направя кратък преглед на неговият живот и дело в три направления: 1. Основни сведения от неговата богата биография, 2. Съвременниците на Джоко Слиепчевич като църковни историци и 3. Кратко заключение.

Земния си живот Джоко Слиепчевич прекарва в 20 век: роден е в самото начало на века, а завършва земният си път в самият му край. Житейската му драма е свързана именно с това немирно време: времето, в което в света, особено в Европа, се разиграват двете световни войни. Той не само живее в това време, но и с житейския път пише историята на това време. Може би това е особеност и свойство само на отделни, редки, особено надарени и смели личности, а Джоко Слиепчевич е именно такава личност. Да, неговата биография или животопис, както по-напред бе казано, е житейската съдба на много хора в 20 в. на нашите балкански и сръбски, житейски и географски простори. Преценката за личността и плодовитото творчество на Джоко Слиепчевич, въпреки че вече е започнала в науката, все още предстои, тъй като трябва преди всичко да видят бял свят някои негови все още непубликувани трудове от личното му наследство. Независимо от това, и сега може да се даде доста прецизна оценка и да се определи стойността и главната характеристика на неговото църковно-историческо творчество на полето на проучването на историята на Сръбската църква и култура. Джоко Слиепчевич твори активно повече от шестдесет години, а е живял осемдесет и шест.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

G PashevКато български богослови и общественици проф. протопрезв. д-р Стефан Цанков и проф. Ганчо Пашев заемат ключово място в съзиждането на богословското образование в страната, а трудовете им се радват и на международно признание. Парадоксалното обаче е, че в България те са сравнително слабо познати (основно на специализираната научна аудитория), а голямата част от това и без друго недостатъчно внимание е фокусирана само върху някои аспекти от тяхното разностранно богословско творчество. Например о. проф. Цанков е известен преди всичко (да не кажем само) като специалист по канонично право, макар неговите трудове да обхващат също така етиката, социологията и антропологията, а проф. Пашев е още по-слабо познат, макар че е първият православен професор, поканен да изнесе лекция в Католическия университет на Загреб (1943 г.),[1] и въпреки интересните и задълбочени антропологически размисли, които представя, но които са останали в сянка. Целта на този текст е да осветли творчеството (с фокус към социално-етичните въпроси) на двамата наши големи богослови, положили началото на богословското университетско образование в България и на списание Духовна култура. Изложените факти дават основание да смятам и да се надявам, че осветляването и фокусирането върху социално-етично-антропологичните аспекти в творчеството на двамата автори, тяхното критично изследване и съотнасяне с творчеството на големите богослови на 20 в. ще бъде импулс за творческо вдъхновение на съвременното българско богословие.

Отваряне на целия текст

Автор Юлия Талева

Olivier ClementЦял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес.[1]

„Безкомпасен”[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чийто жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук” – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Св. Егидий”,[3] допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци” за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор” – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината”, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Юрий А. Вестел

Fr Sergij BulgakovВ този текст ще изкажа някои свои мисли по повод откритата от о. Сергей Булгаков analogia trinitatis (аналогия на Троицата), която нарекох граматическа. Тя заема централно място в Трагедията на философията,[1] като фигурира още и във Философия на името.[2] Своето по-нататъшно развитие тази аналогия намира в неговите статии „Глави за троичността” и „Ипостас и ипостасност”,[3] както и в речта му „Благодатните завети на преп. Сергей към руското богословско мислене”.[4]

Книгите Трагедията на философията и Философия на името са написани по време на „кримското бездействие” на Булгаков от 1921-1922 г. За творчеството на о. Сергей това е повратен период. В Трагедията на философията той прави равносметка на философските си търсения, след което ще пише изключително и само богословски трудове. Освен това, тук става дума и за един биографичен рубеж – между неговия руски и неговия парижки живот. На тези разграничавания съответства и смислов превал – преход от философията към богословието. Преход и дори скок, защото между двете съществува пропаст, бездна, hiatus – както е обичал да казва о. Сергей. Философията о. Булгаков характеризира като логически монизъм (= „монистичната непрекъснатост” на о. Павел Флоренски), от който не съществува никакъв плавен преход към антиномичния начин на мислене, характерен за богословстването, и който той (както и Семьон Л. Франк) нарича „монодуализъм” (= „дуалистичната разделеност” на о. Флоренски). Защо обаче между двете лежи пропаст, която за своето преодоляване изисква единствено скок? Затова, защото отговорите на „проклетите” въпроси – за Бога, за света и за човека – не идват посредством дедукцията? Защото тези отговори не се раждат в разума, а се дават свише – от Откровението – и се възприемат чрез подвига (или скока) на вярата. Съотношението между философията и богословието съответства изцяло на съотношението между въпроса и отговора. Самото осъзнаване и формулировка на въпроса подготвят почвата за възприемането на отговора (на английски: to set the Stages – „да построиш сцената”), задава като че ли някаква пред-структура на отговора – езика, на който той ще бъде даден. Въпросът обаче не съдържа, не може да съдържа в себе си отговора, той не може да го породи (в противен случай не би бил истински, а риторичен въпрос или просто игра). Въпросът само разравя почвата за приемането на небесното семе – Откровението. Това, което се занимава с осмислянето и с изказването на богооткровения отговор на изработения на философския език въпрос, е именно богословието. Без постановката на въпроса отговорът просто няма да бъде нито чут, нито забелязан. Затова важността на философията (на човешките питания) е голяма – тя придава на отговора форма и език, но в същото време пред лицето на Откровението (на съдържанието на отговора, т. е. на самия отговор) е нищожна. Поради същата тази причина „трагедията” на философията трябва да се разбира в античния смисъл – това е борбата на героите, които съдбата е предназначила за гибел, като наказание за родовата вина, но тази гибел е жертвена гибел: за да може други да живеят. (Позволих си донякъде да развия мисълта на о. Сергей – виж: ТФ, с. 314 и 387; ГТ, с. 54 и 63.)

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Хоружий

A S Homjakov1

Мисълта на философа трябва да изразява жизнения му свят – Lebenswelt.[1] Ако това бе единственото условие, което се изисква от философията, то руските философи биха били сред най-изтъкнатите фигури, а А. С. Хомяков би бил сред първите между тях. Не веднъж вече сме отбелязвали прякото и тясно съответствие, единството между неговата мисъл и живот. Това единство обаче, уви, не гарантира зряла философия. Нещо повече – клубно-салонната среда по-скоро е пречела на задълбочаването на мисълта му, отклонявайки го от строгите задачи да се създадат понятия и метод. Мисълта на Хомяков в неговия славянофилски етап е само „клубна философия”, изказваща свежи, понякога плодотворни идеи, които обаче в своята съвкупност образуват само идеология, но не и пълноценно философско или богословско учение. Тук всъщност отсъства религиозно-философски дискурс, а философският е на повърхностно и дилетантско равнище.

След това обаче настъпва нов, зрял етап, в чийто стимули и източници откриваме отново това единство. За Хомяков висшите ценности, движещите начала на битието не са в абстрактното мислене, а в живота, в живия велик организъм, към който принадлежи човекът и който за самия него е православната Рус. Затова и мисълта му се насочва не към развиване на теоретични проблеми, а към жизнените въпроси, които той, поради прочутата войнственост на духа си, е разглеждал главно в полемичен план: в защита на правата, в отстояване на смисъла и ценностите на великия организъм. Първо място сред тези полемични въпроси все по-често заемат религиозни и богословски проблеми, а обсъждането им придобива дълбочина, превъзхождаща с много дилетантското ниво и клубно-салонния дискурс. Централна роля в този преход изиграва един биографичен епизод: кореспонденция с дякона от Англиканската църква Уилям Палмър (1811-1879).

Отваряне на целия текст

Автор Ярослав Г. Хижняк

M A OlesnitskyФилософията има стремежа да даде отговори на най-важните светогледни въпроси, отнасящи се до съществуването в нашия свят на доброто и злото, на живота и смъртта. Богословите на древната Църква са били дълбоко образовани хора, добре запознати и с античната философия, от която нерядко са заимствали терминологичен апарат и някои понятия, духовно преосмисляйки ги. Тази традиция е продължила и в произведенията на богослова и писателя от 19 в. М. А. Олесницки. Настоящата статия е посветена на най-очевидните заимствания, които Олесницки е осъществил от философското наследство на Имануел Кант.

Един от проблемите на богословската наука днес е осъзнаването и осмислянето на заимстванията от страна на родните богослови на учението на задграничните богослови и, в частност – на теоретичния и на практическия принос на представителите на духовно-академичното образование от втората половина на 19 – началото на 20 в. в този процес. Особено интересна в този аспект е научната дейност на професора от Киевската духовна академия М. А. Олесницки.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

Averintsev Sophia1. Есхатология и енциклопедия

Енциклопедичната статия „Есхатология”, подписана С. Аверинцев[1] и публикувана в последния Пети том на обширната Философска енциклопедия (Москва 1970 г.) веднага се превръща в събитие – тя не просто описва своя предмет с академична добросъвестност („учението за крайните съдбини на света и човека”), но и става изразителен знак за края на цяла епоха – епохата на „комунистическата философия на историята”. Строгостта на логическата структура на тази статия, която се е изисквала от нейната енциклопедична форма, послужва като своеобразен впечатляващ монументален фон за съд над съветския режим и за присъда над неговите смъртни вождове. В нея четем: „Следва да се различава индивидуалната есхатология, т. е. учението за задгробния живот на единичната човешка душа, от всемирната есхатология – от учението за целите на космоса и на историята, за изчерпването от тях на смисъла им, за края им и за онова, което ще последва този край”.[2]

С повелителната интонация на глагола „следва” се подчертава повелителността на глагола „да се различава” при обръщането към онези категории, чрез които се измерват животът и смъртта на човека, целта и краят на историята.

За нас днес е трудно да си представим на какво може да бъде уподобена силата на това „есхатологично слово”, прозвучало насред столицата на империята на атеизма, под нейното подчинено на цензурата, безмълвно и пусто небе. Това, на което тя може да бъде уподобена, е силата от камбанен удар. На езика на тази епоха това се е наричало скандал – скандал, достигнал до идеологическата комисия на Централния комитет на КПСС.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме