Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Дякон Сергей Уваров

Archbishop Michael ChubНастоящата статия обръща вниманието на читателя върху изтъкнатия богослов и учен от втората половина на 20 век архиеп. Михаил (Чуб; 1912-1985), който, в епохата на борба с религията, успява не само да направи редица важни научни открития в областта на църковната история, но и да публикува свои трудове в единственото в това време печатно издание на Руската православна църква Журнал Московской Патриархии, а също и зад граница. Преосвещеният Михаил се занимава с палеографски анализ на славянските ръкописи, пазени в Държавния исторически музей, Държавната публична библиотека (днес – Руска национална библиотека) и Библиотеката на Академията на науките на СССР (днес – Библиотека на РАН). Дълбоко потапяйки се в проблематиката на изучаването на църковните древности и паметниците на християнската писменост, в своите статии архиепископ Михаил се е облягал върху фундаменталните изследвания и най-новите открития на западноевропейските учени. Лекциите му в Ленинградската духовна академия и семинария са предизвиквали истинска сензация и са събирали на едно място всички, обучаващи се там, и всички преподаватели. Така, с неговите усилия е формирано истинско островче на науката във възродената след Великата отечествена война духовна школа на Ленинград.

Уместно би било, – преди да пристъпим към разглеждането на научните трудове на архиепископ Михаил, – да цитираме мнението на доц. А. Макаровски за курсовото съчинение на тогава все още свещеник Михаил (Чуб), представено за присвояването на званието кандидат на богословието в далечната 1950 година. И, по-конкретно – това, че уважаемият рецензент с удовлетворение отбелязва, че „забележителната личност на св. Методий и значението на богословстването му за историята на източната богословска мисъл са намерили в лицето на ст[удента] Чуб не само един усърден почитател, но и неуморимо упорит труженик. С примерно трудолюбие той изучава както творенията на св. Методий, така и цялата, достъпна му литература, при което много му е помагало доброто познаване на чужди езици (немски, френски, английски)… Относно широкия кръг на литературата, привлечен от автора в процеса на работата му над неговата тема, свидетелства обширният списък с руска и особено чуждестранна литература, една част от която е използвана, а друга част просто проучена от автора. Определено се създава убеждението, че на автора е известна – поне по наименованието ѝ – цялата литература за св. Методий и за неговата епоха. Така например, авторът не е забравил да спомене за като че ли единственото съчинение на шведски език за Методий, което принадлежи на Лундберг. Използвайки обширна литература, авторът не само добросъвестно я изучава – с научно усърдие той коригира и забелязаните от него грешки”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

A Kartashev„Господ Бог нищо не прави,
без да открие тайната Си
на Своите раби – пророците”
(Ам. 3:7)

В онези епохи от историята, които са критични, превратни, съпроводени от големи сътресения и промени, Бог винаги въздига в нашия свят пророци, та чрез тях да възвести на човечеството за тези подвизи на упованието, вярата и творческото дръзновение, които Той очаква от него. С пророци е била ознаменувана свещената история на ветхозаветния богоизбран Израил. Пророци обаче познава още и историята на Новозаветната църква. И несъмнено такъв пророк – Божи глашатай, явен от Бога в наши дни, – беше професорът от Свето-Сергиевата Духовна академия в Париж Антон Владимирович Карташов, който се спомина на 10 септември 1960 г. в град Ментон, в южна Франция.

Всички ние знаем колко много може да се каже за покойния Антон Владимирович. Той беше човек с изключителна надареност. И благодарение на нея той се оказа един от най-ярките представители на това съвършено особено по своята талантливост и блясък поколение културни дейци, което преди Първата световна война и до революцията даде Русия. Той си спечели общоруската и общоправославната, а, може би, дори и световната слава като един от най-талантливите и най-вдъхновените учени – историк на Църквата, публицист, политически деец и вожд на руския патриотизъм. Бидейки движен от своята безпределна вяра в Христос и от също толкова безпределната си любов към Него и към Православната църква, той се оказа най-проникновен богослов, духовен учител и любим наставник на цял един сонм от млади пастири и богослови. При всичко това обаче той проявяваше такива черти, които високо го въздигаха над равнището на чисто човешкия талант и надареност, които приближаваха вдъхновението, с което той живееше и което излъчваше около себе си, до пророческото вдъхновение, което идва непосредствено от Божия Дух.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

St Gregory PalamasПрез 1985 г. в Атина излиза от печат неголяма студия на отец Теодорос Зисис, озаглавена Светецът Григорий Паламà.[1] Като ученик на Панайотис Христу и работещ в по-голяма степен над историко-догматически и дори чисто исторически патристични въпроси, авторът не прави особено разширен догматически или философски анализ на учението на св. Григорий Паламà. Все пак той засяга въпроса за нетварната божествена благодат като средството за човешкото причастие в Божията слава и светлина тук, на земята (като есхатология тук и сега), като оръдие на спасението. Все пак той е напълно наясно, че това е централно учение за Паламà. Като цяло о. Теодорос предава накратко и коректно главните позиции на св. Григорий и на Варлаам като цитира обаче оскъдно извори.[2] Интересното е, че той вижда ясна връзка между разбирането за благодатта на Варлаам и догматическите съчинения на тогавашния кардинал Ратцингер, доскорошен папа на Римската църква.[3] Все пак въпросът и при него се свежда до сотириологичния, икономиен аспект на това учение и не е развит подробно.

В тази посока и посветен на същата тематика е трудът на Димитриос Целенгидис Благодат и свобода според светоотеческото предание на 14 век (1987 г.).[4] Тук обаче авторът е работил с максимално широк кръг извори и е изследвал въпроса задълбочено, в историко-догматически план, в перспективата на учението за спасението. Този труд е важен тъкмо за преодоляване на моралистичните уклони в разбирането за спасението у предишното поколение богослови в Гърция и крачка напред след Праотеческия грях на о. Йоанис Романидис. Дори цяла глава в работата му е посветена на „Онтологията на обòжващата благодат”,[5] имайки предвид именно учението на св. Григорий Паламà. В това отношение изследването сякаш продължава замисъла в дисертационния труд на Георгиос Мандзаридис, издаден през 1963 – Обòжението на човека според учението на св. Григорий Паламà[6].

Отваряне на целия текст

Автор Нюйоркски митр. Андрей (Петков)

Metr AndreyВ Московската духовна академия

Московската духовна академия не е в гр. Москва. Тя е в Сергиевския посад, доста далече от Москва. Намира се в сградата на Великата Троицко-Сергиева Лавра, в която се намират св. мощи на преподобния отец Сергий Радонежский чудотворец. Московската духовна академия бе удостоена с привилегията да се нарича Императорска духовна академия. Както професорското тяло, така и вътрешният духовен живот в нея всякога се е славил със своето изключително духовно мистично религиозно направление и научен авторитет. Студентите живееха при пълен и много добре уреден пансион. Те бяха разпределени по четири или пет студенти в хубави обширни занимателни стаи, в които всеки студент си имаше отделна писалищна маса и етажерка за книгите си. В хазайствено-стопанско отношение пансионският ни живот беше в образцово състояние. В нашата занимателна стая ние бяхме пет души студенти. Живеехме сговорчиво, като братя. Всички бяха мили и добри младежи.

Няколко дни след започването на учебните занятия в Академията от България дойде един младеж – Димитър Витанов Дюлгеров.[1] Той дойде като стипендиант на Българския Светия синод. В духовната семинария той беше голям фаворит на ректора. За него ще кажа кое-що по-нататък.

Нашите професори се отличаваха с голяма всесветска и богословска научна известност. Ректорът на Академията, преосвещений Теодор Волоколамский, беше архиерей, отличаващ се със своя строг монашески аскетически живот.

При Академията имахме хубава църква, в която редовно се извършваха божествени църковни служби. Също така имахме много голяма и богата библиотека, образцово заведена болница.

Както казах, всички наши професори се ползваха с известност на големи учени… За тях би могло да се каже много нещо и то хубаво. Но аз по-нататък искам да кажа повече нещо за нашия професор по история на философията – отец Павел Флоренски.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

St Gregory PalamasПрез 19 в. в Русия се заражда интерес към богословието на св. Григорий Паламà, но за него едва ли е помогнала богословската дейност на ватопедския монах св. Максим Грек († 1556 г.), имайки предвид неразбирането и грубостта, с която той е посрещнат там. Св. Максим дори е изпратен от руския цар в заточение по обвинение в арианство.[1] Затова пък изглежда разпространители на учението на Паламà са двама други гърци – братята Йоаникий и Софроний Лихуди, които работят на границата между 17 и 18 в. в Московската академия на науките.[2] В 1690 г. те пишат в Москва своя Духовен наръчник, в който включват диалог между йезуит и грък, посветен на нетварната таворска светлина. За съжаление това съчинение не е издадено и до днес.[3]

Въпреки известния интерес в определени монашески среди в Русия, дълго време учението за нетварните божествени енергии и неговото специфично отражение върху разбирането за спасението и аскетичните практики остава неразбрано и отбягвано. Не е случайно, че по времето на имп. Екатерина Велика (1762-1796) анатематизмите срещу Варлаам и Акиндин са извадени от руския текст на Синодика на православието.[4] За тази тенденция говорят и преводите на руски на патристични съчинения от онази епоха. В това число е важен славянският превод на Филокалия – на места силно „морализиран”. Ако св. Никодим Светогорец в издателската си работа по сборника е редактирал текста на места чисто граматически, за да стане той по-четивен за неговите съвременници, то преп. Паисий Величковски († 1794 г.) в издателската си дейност на т. нар. Добротолюбие или на „славянската филокалия” е редактирал доста по-смело, за да звучат мистичните откровения на отците не толкова скандално за ушите на тогавашните читатели в Русия навикнали на схематизираните обобщения, заимствани от схоластическото богословие на римокатолиците или от пиетисткото направление в протестантския свят.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannЛитургия и живот

Тиха литургия в ранното утро. Отец Александър никога не беше повече щастлив – просто щастлив – от времето, когато се готвеше да извърши св. Литургия рано сутрин в делничните дни. Отиваше пеша до семинарията, влизаше в празната църква, гледаше влизащите през прозореца първи лъчи на зимното слънце и се радваше на тихата и мълчалива среща с олтара. Оправяше покрова, запалваше свещите… Той знаеше, че скоро ще започнат да идват хората и съслужващите с него свещеници, нервни дякони и хористи, и сънeни студенти, и той ги посрещаше готов. И често говореше колко много обича тези тихи утринни часове. Всеки ден – през целия ден – го затрупваха телефонни обаждания, посещения, проблеми. Ранната литургия обаче беше благословено време, проведено в Царството Небесно. За него това беше всичко – и радване на природата, и възможност да се освободи от всекидневните грижи, и стоене пред Кръста, и висшето щастие. И причастяването в олтара – от най-ранно детство той желаеше да се намира тъкмо там. Оттам той проповядваше Царството Божие, там повече от всичко страдаше и повече от всичко се радваше. Защо обаче страдаше? Защото именно там много явно усещаше неудовлетвореността, недостатъчността на своя живот, на своите действия, на своята проповед – усещаше тяхната несъизмеримост с Царството Божие, в което той се намираше по време на св. Литургия и което е любов и мир, и благодарение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_Schmemann1. Въведителни бележки

И до днес не съществува един общ обзор на източноправославното богословие от следпатристичната епоха. И въпреки това, може да се смята за общоприето мнението, че развитието на това богословие е било определено от два основни фактора: от една страна, от угасването и изчезването на древните центрове и, следователно, на навика да се богословства, а от друга, и като резултат от първото – от продължителния „западен плен” на православната богословска мисъл. С краха на Византия започва и дълга криза на богословието, която, в известен смисъл, още не е завършила, не е намерила своето окончателно разрешение и сега, и която поради това представлява и постоянна „тема” вътре в самото православно богословие.

Дори и да не трябва да преувеличаваме културния упадък в епохата на турското владичество над Изтока, едва ли можем да отричаме предълбоките промени, случили се тъкмо тогава в православния свят и определили от себе си съдбата на православното богословие. Отсъствието на православни богословски центрове е принудило търсещите просвещение православни да го получават на Запад. Възпитани в римокатолически и в протестантски университети, тези богослови – по думите на един историк, „съзнателно или не са усвоили богословски категории, терминология и форми на аргументация – чужди на преданието на собствената им Църква. В православната богословска мисъл се случва това, което един съвременен руски богослов, о. Георги Флоровски, справедливо определя като псевдоморфоза”.[1] И макар, с малко изключения, тези, формирали се на Запад, богослови да са останали верни на православието, в самия обаче етос и в самия стил на богословието са настъпили коренни промени – и там е възникнала богословска традиция, а след това и богословска школа, които са чужди на традиционните форми на православното благочестие и на православната духовност. А поради това и цялата история на новото православно богословие може да бъде определена като дълъг опит за преодоляване на това отчуждение, освобождаване от западните форми и завръщане към собствените, към исконните негови източници. 

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannКрестууд, Ню Йорк

След дълго търсене, множество приключения, надежди и разочарования, накрая за семинарията се намери място в Крестууд, предградие на Ню Йорк, на север от града. Много трудно и сложно беше да се планира всичко: да се намерят пари за покупката и, в крайна сметка, да се придобие домът за възрастни хора „Св. Елисавета”. Зданието на дома се намираше в живописна местност, където имаше дори малък водопад и поток, който се наричаше Безпокойният. Движещата сила по осъществяването на този проект бяха проф. Сергей Верховски и моят Александър. Двамата – богослови по образование, дошли неотдавна от Париж – трудно можеха да бъдат сметнати за опитни бизнесмени. Мен обаче и днес ме поразява проницателността и съобразителността в практическите въпроси, проявена от двамата в това важно за бъдещето на семинарията дело. Сделката беше подписана, актът за покупко-продажбата беше готов и земята отсега нататък принадлежеше на семинарията „Св. Владимир”. Проф. Верховски или просто „Проф”, както с обич го наричаха всички, се засели в един от домовете на територията на семинарията. Ние, заедно със семейство Майендорф, живеехме наблизо, в градчето, не на територията на семинарията. В дома, който семинарията закупи за нас, живеехме с о. Александър до неговата смърт, а аз останах там и след това – до моето преместване в Монреал, където отидох, за да съм по-близо до дъщеря ми Маша и любимото ми езеро Лабел. Ен Зинзел, преданата секретарка на семинарията, работила там в продължение дълги години, се присъедини към нас тъкмо преди преместването в Крестууд.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме