Автор Архим. Евфросин (Билаш)

Един неизвестен български новомъченик, жертва на комунистическата власт в СССР – по данни на Одеския архив.

Отец Любомир Константинов Тодоров е поредната жертва на кървавия терор, който съветската власт налага над Православната църква. Роденият в България свещеник е бил обвинен в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. Бил е признат за виновен дори за това, че неговите роднини живеят в България. Осъден е на разстрел.

В кратката биографична справка към делото му пише, че отец Любомир Тодоров се е родил в гр. Пловдив, в далечната 1881 г. Имал е средно образование – завършил е Духовната семинария. Българин по народност, отец Любомир имал съветско гражданство. В момента на своя арест живеел в с. Беляевка, Одеска област, където служил като свещеник.

Отваряне на целия текст

Автор Христо Марков

Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на Православната църква и невъзможността десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите-клирици, пастирите народни и Божии служители.

А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православному смирено… Трябваше да стане преди повече от двадесет години… Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им, заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 г. Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия, избитите от комунистите свещеници отдавна са въведени в сонма на светиите, българските  мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа – отец Константин Иванов Бъчваров от с. Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от нашите комунисти в есенните дни на 1944 г. Дни на кървави и безсмислени отмъщения. На жестокост, непозната по тези земи.

Отваряне на целия текст

Автор Илья Семененко-Басин

Днес интересът на историческата наука към аспекти на религиозно-църковния живот като почитта към светците се обуславя от нарастващата значимост на духовната сфера на фона на продължаващата секуларизация. Трябва да отбележим, че в руската православна традиция почитта към светците и към техните чудеса винаги е била много голяма. Широкото разпространение на обредното общение с тях се обяснява с това, че в народните представи те заемат промеждутъчно положение между света на хората и отвъдния свят, явявайки се представители едновременно и на единия, и на другия.[1] В наши дни църковният календар чувствително се попълни с имена на светци от 20 век, преди всичко с имената на новомъчениците и изповедниците, причислени към лика на светците от Събора на РПЦ през 2000 г.[2] Съборът беше организиран по повод 2000-годишния юбилей от Рождеството Христово и грандиозната канонизация се превърна в най-важното събитие от тези тържества. По думите на прот. Георги Митрофанов – член на Комисията по канонизация на светците – прославата на новомъчениците „е сред най-важните духовни новоначинания, призвани да преобразят църковния живот на съвременна Русия”.[3] От този момент терминът новомъченик започна сравнително често да се употребява не само в църковните издания, но и в научната литература и дори в съобщенията на средствата за масова информация. 

Отваряне на целия текст

Автор Константинос Нихоритис

Мъченик (от гръцки μάρτυς) означава свидетел.[1] В църковен аспект това е свидетел за Христовата вяра, т. е. този, който е пострадал за своите религиозни убеждения; този, който заради Христовата вяра е гонен, пострадал и накрая принесъл в жертва и своя живот.

С термина новомъченици, както е известно, в църковната книжнина се определя тази част от мъчениците, които са пострадали за православната християнска вяра след периода на иконоборството и най-вече през османския период. През последните повече от двеста години се е наложило да бъдат наричани новомъченици всички, които са погубени от османците след 1453 г. (падането на Константинопол), като така те се различават от древните мъченици за вярата.

С идването на османските турци културното развитие на поробените балкански страни забавя своето темпо. Последица от нашествието и робството е, че балканските народи свързват неразделно своята съдба помежду си. Националното чувство и чувството на православната вяра се преплитат в едно, защото замяната на вярата предизвиква автоматична промяна в живота на помохамеданчените – в облекло, нрави и обичаи.

Отваряне на целия текст