Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Момчил Методиев

Fr P Vasilkovsky„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Memory eternalОсмислянето и оценката на комунистическото минало на страните и народите от бившия „социалистически блок” е процес, който продължава вече трето десетилетие, и проблем, който все още не е намерил еднозначно решение в обществата, преминали през практическото реализиране на идеите на марксизма и ленинизма. За мнозина това минало е травматичен спомен за отнета свобода и преживени репресии, докато за други то продължава и до днес да бъде обект на носталгия. Така, в страните, преминали през епохата на изграждането на „развитото социалистическо общество”, днес сме свидетели на най-различни начини за справяне с това минало, вариращи от тоталното му отричане и морално заклеймяване до оправдаването му и повече или по-малко прикритите опити за неговото легитимиране като време на някакъв „възход” и естествен етап от развитието на съответните общества и държави.

Нееднозначно продължава да бъде осмислянето на комунистическото минало и в неговия църковен контекст. Държавното преследване на християнската вяра и опитите за нейната подмяна с комунистическата идеология е горчив опит, преживян във всички страни и общества от „социалистическия лагер”. На репресии и гонение са подложени християните от всички изповедания, попаднали в хватката на комунистическата власт – както православни, така и римокатолици, и протестанти от различните разклонения на реформираното християнство. Тоталитарният атеистичен режим не подминава никого.[1] За всички християни, преживели десетилетията на държавен атеизъм през двадесетото столетие, тази епоха може без преувеличение да се сравни с времената на най-тежките и кървави гонения против Църквата: в Римската империя или под мюсюлманска и друга иноверна власт. Същевременно обаче нашите църкви и общества все още остават в дълг към паметта за стотиците и хиляди жертви на комунистическите репресии, а причините за това са от най-различен характер, но всички те имат отношение към механизмите на функциониране на паметта за живите свидетели на Христос от тази епоха.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

DSC09777Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

Konstantin Sigov… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevТези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

Monk Gabriel_UrgebadzeТвърде често сме изправени пред изкушението да отпращаме светостта някъде в миналото и да я качваме високо-високо на пиедестала на почитанието. Това е едновременно и благочестиво, и безопасно ‒ съвсем уставно почитаме с уста нашите светци и се покланяме телесно на техните иконографски ликове, като едновременно с това ги държим на безопасно разстояние от нас. Винаги имаме подръка удобните и освобождаващи ни от отговорност обяснения: времената тогава са били различни; хората са били други ‒ силни и вярващи; какво можем да сторим ние, постмодерните и постхристиянските обитатели на 20 и 21 в., във време на всеобщо отстъпление и т. н., и т. н.

Така постоянно и систематично отдалечаваме светостта от нас, от нашия живот, от тук и сега, докато от нея останат само избледнели контури някъде в славното минало. Удобно забравяме, че носителите на светостта са личности ‒ знайни и незнайни, хора от плът и кръв, поставени като нас в ситуация на избор. Личности, които откликват на Божия зов с такава сила, категоричност и вярност, че биват чути от Него. И Той щедро излива върху тях Своите дарове, защото Бог не с мярка дава Духа. Прави Го постоянно. По великата си милост излива Своята благодат и в наши дни, върху наши съвременници, за да ни покаже, че не сме оставени сами и че всяка наша молитва и всяко наше действие, сторени от сърце съкрушено и смирено, не остават без отговор.

Един от тези избрани Божии съсъди на 20 в. е старец Гавриил Ургебадзе (1929-1995), или както го наричат в Грузия, мама[1] Габриели. В личността му по неповторим начин се преплитат гоненията на атеистичния съветски режим и аскезата от първите векове на монашеството, редкият и труден дар на юродството и надмогването на психични проблеми, духовното наставничество и дарът на прозорливостта, радикализмът на вярата и горещата любов към ближния, тегобите на постоянните болести (особено през последните години от живота му) и неспиращите случаи на изцеления край неговия гроб.

Отваряне на целия текст

Автор Ив Аман

Fr Alexander_MenЗначението на отец Александър много често е било възприемано през призмата на обстоятелствата, при които протече неговата подвижническа дейност, но опитът му далеч надхвърля условията на живот в атеистичната държава. Личността на отец Александър е многостранна и може да бъде разглеждана от различни гледни точки, но днес бих искал да се спра на нейния главен аспект – отец Александър като образец на християнски пастир в наши дни (или на „границата на епохите” според книгата на Андрей Еремин, посветена именно на тази тема).

Въпреки очакванията, 21 век се оказа изпълнен с тревоги, страхове и несигурност. Определят го единствено по отношение на предишни епохи с представката пост. Това е времето „след”. Нашият век е определян включително и като постхристиянски.

Постхристиянски – Сергей Сергеевич Аверинцев изрази своето разбиране за постхристиянството. Той каза, че на съвременните християни е отредено да изповядват своята вяра, след като вече е отминало времето на външното тържество на християнството, след като Ницше е възвестил за смъртта на Бога, след като в Съветския съюз е било заявено за пълното изкореняване на всякаква религия. През 20 век – продължава Сергей Сергеевич – беше сторено и наговорено срещу вярата повече, отколкото през всички отминали исторически епохи. Връщането към доатеистичните времена е невъзможно, съвременното общество така или иначе е дълбоко секуларизирано. В предишните епохи в окръжаващата действителност множество знаци напомняли за Бога, Църквата задавала ритъма на всекидневния живот на хората. Вярата се предавала от бащи на техните деца, предавала се от поколение на поколение. Вече на можем да разчитаме на подобен механизъм на предаване, констатира Сергей Аверинцев. Това ни отнема всяко чувство на лъжлива безопасност и едновременно ни внушава голяма надежда. Съвременната епоха дава шанс на християнството да бъде мисионерска религия, религия на новообърнати, религия, основана на динамиката на Благата вест.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кирил Тошев

2014-08-26 1032Оплетен от грижите на ежедневието, едва оцеляващ с Божията помощ в хаоса на съвременната цивилизация, днешният християнин  жадува да види свеж пример на живот по Бога, който да го окуражи в личния духовен подвиг. И във времето, когато почти са изчезнали живите образци на светостта, в лицето на съвременни старци, направо е удивително да разбереш, че и по нашите земи е имало истински Божии угодници, с евангелски живот, скрити от погледа на обществото, но винаги пламтящи в молитва пред Божия престол. Такъв един светилник „срит под крина” е бил монах Софроний Рилски.

Отец Софроний (със светското си име Васил Митев Челенков) e роден на 3 март 1907 г. (а според данни от Рилския м-р – през 1908 г.) в село Ресилово край гр. Дупница. Едва 19-годишен, през 1926 г., той дошъл като послуш­ник в Рилския манастир.

Скоро след това го взели на военна служба, но след като захвърлил пушката с думите: „Аз няма да убивам човеци!”, го прехвърлили в строителни войски, където прекарал две години. След уволнението се върнал отново в Рилската обител. При игумена Флавиян, на 19 април 1936 г., го постригали в расофорство. По-късно, на 12 февруари 1940 г., под водителството на духовния му старец йеромонах Калистрат (по-късно игумен на манастира), тогавашният игумен архимандрит Натанаил го посветил в монашество с името Софроний.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме