Автор Момчил Методиев

„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Тези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

Отваряне на целия текст