Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Данни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Сключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Заключение

В началото на тази книга говорих върху въпроса как богословието и аскетичният живот и като цяло църковното управление и пастирското служение могат да бъдат приведени в единен синтез. И, както вече отбелязах, хармоничното съчетаване на тези три аспекта на църковния живот срещнах при стареца Софроний, един боговдъхновен богослов, истински исихаст и достоен отец и пастир. Предполагам, че вече достатъчно ясно изложих това в предходните глави.

Бог ми дарува голямото щастие да го познавам и сам о. Софроний направи всичко възможно, за да ми разкрие богатството на своето сърце и богословие. Пазя в сърцето си образа на блажения старец, винаги му се моля и търся неговото застъпничество.

Запазил съм три посвещения, с които той подписа три от своите книги, които ми подари В тях се отразява цялото богатство на неговото сърце, на неговия богословски ум. Старецът ги написа с уверената ръка на талантлив художник. Първото бе написано в книгата His life is mine (Неговият живот е мой), която ми подари на Пасха, 1977 г.:

„На преосвещения архимандрит Йеротей,
в знак на братските връзки на любовта в Христа,
архимандрит Софроний,
светата Пасха, 1977”.

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

През настоящата 2016 година Българската православна църква по традиция отбеляза важни за историческата си памет годишнини, главната сред които е свързана с „първия епископ на българския език”: седмочисленикът, ученикът и продължителят на делото на светите равноапостолни Солунски братя Кирил и Методий – св. Климент Охридски († 916 г.). И, тъй като паметта на Църквата за него включва не само подвига му в монашеското житие, а още и всичко онова, което той, по Божи промисъл и укрепван от Божията благодат, е извършил за духовността, за църковната просвета и въобще за културата на българския и на славянския род, в следващите редове ще се вгледаме отново в образа на този дивен Божи светец, с чието име свързваме началата на християнството у нас, проследявайки го накратко както през църковната ни за него памет, така и през някои особено характерни черти на съвремието, в което живеем като общество и Църква днес – хиляда и сто години след блаженото успение на този боговдъхновен строител на Църквата в България.

В дните, посветени на неговата памет, когато в поредица от църковни, църковно-обществени, научни и други прояви в нашето общество името на св. Климент ще звучи по-често от всякога през годината, е не просто уместно, но и задължаващо не само да си припомним самия него, но и да направим равносметка на самите себе си и собствените си дела като свето-Климентови чеда и приемници. Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец? Дали зад всички възвишени слова, които и тази година ще изречем за него и за чутовното му дело, ще стоят плодовете от усилията на истински негови следовници, или това ще са само високопарни хвалебствия, каквито е прието да звучат в тържествени дни като днешните?

Отваряне на целия текст