Автор Анестис Кеселопулос

Животът на християнина е „скрит с Христа в Бога“.[1] Това достойнство на духовния живот, което подчертава св. ап. Павел, отличава може би в най-висока степен и живота на стареца Софроний. Той никога не говореше за духовните си борби със себеизтъкване или самореклама, нито позволяваше на хората, които бяха близо до него и го следваха, да говорят за неговите добродетели и харизми. Вярваше, че „не само словото на Бога ни повелява да крием нашия вътрешен живот от външни очи, но и здравият духовен инстинкт, подобно на „категоричен императив“ ни забранява да нарушаваме тайната на душата, която стои пред Бога“.[2]

Опитът беше научил стареца Софроний, че „молитвата на покаянието пред Всевишния е най-съкровеното място на нашия дух“, като той подчертаваше, че „е необходимо да избягваме и насочеността към самите нас, защото така ставаме жертви да духа на тщеславието или самодоволството“.[3] Едва към края на живота си, когато почувства, че става „все по-малко уязвим от човешките преценки за него“, той се реши на „по-голямо разкриване“[4] и излагане на своя опит от живота в тялото на Църквата. И така, в малкото минути на нашето изложение ще представим синтезирано основните етапи и стълбове на духовната борба, както се разкрива тя в текстовете на стареца, тъй като той вече не е между нас и „говори от книгите“.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Архим. д-р Юстин (Попович), преподавател в Белградския университет, спада към реда на онези наши наистина редки съвременници, които по своя целокупен живот, творчество, работа и личен монашески подвиг могат да се сравнят с древните отци на Църквата от първите столетия. Казано накратко, о. Юстин е автентичен християнин от нашето двадесето столетие и наш съвременник, който по чудесен начин споява в себе си високообразования европеец и монаха-подвижник – молитвеник, който през целия си дълъг земен живот отрича всичко, което е заквасено от греха и е подчинено на греха – нещо рядко за нашите дни. Преди всичко, сам той живее и преживява в самия себе си всички заповеди и целия евангелски Христов закон, а сетне тихо и ненатрапчиво пише – така, както са учили и апостолите, духовниците и изповедниците, чиито имена откриваме в календара на Православната църква. Което обаче е важното за нас, това е, че о. Юстин е жив пример и доказателство, че Христос и Св. Писание не са мит, нито легенда, а живо свидетелство за реалност, засвидетелствана и осветена от вековете; че във всяко време, на всяко място, сред всеки народ и във всяка житейска ситуация е възможно да бъдеш християнин без остатък и резерва. От друга страна, о. Юстин е наш съвременник, който постоянно е готов да бъде християнин и верен Христов последовател не само на думи и в написаните от него книги, но и на дело, вследствие от което – подобно и на древните мъченици за вярата в Господа Иисуса – страда и понася със своето тяло и голготските Христови рани.

В последно време много се пише и говори за владика Николай (Велимирович), по повод пренасянето на неговите мощи в отечеството, в родния му Лелич при Валево, и по повод издаването на неговите събрани съчинения. За по-младия негов ученик пък, о. Юстин, у нас се пише и говори само мимоходом. Тези месеци манастирът Челие при Валево, където о. Юстин прекарва повече от три десетилетия, подготвя второ издание на неговия най-обемен труд – Жития на светците, в дванадесет тома. Към това, както и към всички произведения на о. Юстин, се наблюдава все по-голям интерес както у нас, така и в православния свят, поради което е необходимо да направим кратък преглед на живота и делото на о. Юстин. Кой в действителност е Юстин (Попович)? Защо неговото име се изговаря с особено уважение в много краища на света? За мнозина той е светец. Неговите трудове се търсят и се издават. Неговото писано слово не оставя равнодушен никого, напротив – задвижва много хора в тези наши немирни и тесногръди времена, в които падат всички лъжливи авторитети и разни квази-науки, в които т. нар. напредък и прогрес смила и унищожава много свой последователи.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Струва ми се, че празнувайки годишнината на св. Сава Сръбски e естествено, както и подобава и на празника, и на светеца, да си припомним кой е и какъв е бил св. Сава. Признаваме, че за мнозина това подсещане ще бъде по същество повторение, тъй като за светеца вече е казано и е написано много. Другото важно и изходно напомняне е това, че през последно време ние се завръщаме – наистина бавно и вяло – към св. Сава и към духовните ползи въобще. В този контекст за нас е от съществено значение, че, когато става дума за духовния образ и за делото на св. Сава, той издържа на вековната проверка както на своите привърженици, така и на своите противници, поради което и остава непоколебим духовен и национален стожер на една църква и един народ.

Затова при благоприятното обстоятелство, тук и между вас, решавам, схващайки времето и потребностите на момента, да подходя към живота и към делото на св. Сава от всички възможни аспекти и да изтъкна пред Вашето ценно внимание неговия образ като светител и като просветител. Тези двете са неразделими, макар че тъкмо в нашето време – ние по-старите помним това – се стига до радикално разделение на просветата от светостта и от нейният истински извор – Църквата. Това не е сторено само в случая със св. Сава, така че вземаме него като добър и свеж пример.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Епохата на 14 в. е кризисна за Източната Римска империя със столица Константинопол. От изток в Мала Азия през целия век от централна Азия почти безпрепятствено навлизат турски и други степни племена, тласкани от монголите в западна посока, а от север империята е притискана от славяните. Това е времето на апогея на Сръбското кралство, което успява да се намеси в гражданската война между Палеолозите и Кантакузините, и завзема територии не само в Македония, но дори далеч в Епир и Тесалия, както и покорява Българското царство, а и недвусмислено доминира във Влахия. През 1345 г., след превземането на Серес, сърбите установяват своето владение над всички градове около Солун. Техният владетел Стефан Урош IV (Душан) е успял да отнеме от ромеите значителна част от техните европейски територии, които иначе са били важният им хинтерланд и основен източник на средства, и човешки ресурси за войните на изток. В Мала Азия във владение на Константинопол са останали само по-големите укрепени градове с малко територии около тях и областта Понт. Съперничеството с редица западни държави също притиска ромеите в източната част на средиземноморския басейн. Империята е отслабена и лишена от средства, търговският ѝ флот отдавна е в миналото. Дипломацията на Константинопол се опитва да лавира между различните сили, гледащи към неговите територии с нескрит апетит.[1] В тази среда живее и работи св. Григорий Паламà – един от най-знаменитите авторитети на православното богословие не само през онази епоха, но и като цяло за традицията на Православната църква.[2] Рецепцията на църковната памет за него, както и на неговата богословска мисъл е от особено значение за православната традиция и представлява сама по себе си сериозен изследователски проблем. В настоящото изследване ще разгледаме рецепцията на светийската му памет сред православните християни в Османската империя, изразена най-вече през иконографските типове, с които светецът е изобразяван до средата на 19 в.

Отваряне на целия текст