Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПред нас премина велика епоха от борбата за православие. Възкръсна образът на великия борец за вярата и светилник на православието – св. Марк Евгеник, митрополит Ефески, пред когото ние – чедата на православието, се прекланяме като пред избран съсъд, който с пламенната си борба е отстоял Истината на православието.

Флорентийската уния е била най-голямата опасност, пред която когато и да било се е изправяла Православната църква в своята история. През 1438-1439 г. е съществувал риск православието да изчезне, като бъде сведено до търпим до време Източен обряд на Римската църква. Светоотеческото наследство, богатството на православието, дълбината на неговата духовност – всичко това е трябвало да бъде унищожено. Както вече видяхме, Флорентийската уния се е свеждала до пълно подчинение на Православната църква от Ватикана – не само в административно, но и в духовно отношение, до пълно потъпкване на нейните свещени традиции и нейната еклисиология. С други думи, Флорентийската уния е трябвало да доведе до това, щото Православната църква, като такава, да престане да съществува.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosПобедата на св. Марк Ефески. Неговата кончина. Думите на умиращия св. Марк Ефески към събралите се негови приятели. Неговото специално обръщение към Георги Схолар и отговорът на последния

Освободен от заточение по разпореждане на императора, с големи усилия, в края на 1442 г. св. Марк Ефески се завръща в Константинопол. С борбата си за православието той вече е известен в целия православен свят; със силата на своето изповедничество вече е прославен като герой на вярата. В своя синаксар за него Йоан Егеник говори: „Понеже нямаше никаква възможност да се доближи до Атон, страстотерпецът с усилия се върна от изгнанието в отечеството си – вече като съвършен нов изповедник, почитан от всички и справедливо именуван така, пред когото всички се покланяха”. В същото време обаче, той вече е сериозно болен и измъчен човек и смъртният недъг бързо го приближава към края на живота и борбата му, за да получи вечното блаженство и венеца за доблестната си борба и за своето изповедничество. И макар вече едва жив телом, той до самия край продължава пламенната си борба за „неповредеността на православието”. Източниците не ни разказват нищо за това, как са протекли тези последни година и половина – две от живота му. Ако неговото послание до йером. Теофан на о-в Имврос е било написано в този период, то животът му тогава е протичал в непрестанно страдание и в преследване от страна на привържениците на унията и в същото време в постоянна борба за истината и за душите на тези, които поради едни или други съображения са били отстъпили от православието. Впрочем, това става явно и от други източници. Великият ритор Мануил например казва, че в Константинопол той предприел големи усилия и мнозина върнал обратно в лоното на Православната църква.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosДанни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovЗаключение

В началото на тази книга говорих върху въпроса как богословието и аскетичният живот и като цяло църковното управление и пастирското служение могат да бъдат приведени в единен синтез. И, както вече отбелязах, хармоничното съчетаване на тези три аспекта на църковния живот срещнах при стареца Софроний, един боговдъхновен богослов, истински исихаст и достоен отец и пастир. Предполагам, че вече достатъчно ясно изложих това в предходните глави.

Бог ми дарува голямото щастие да го познавам и сам о. Софроний направи всичко възможно, за да ми разкрие богатството на своето сърце и богословие. Пазя в сърцето си образа на блажения старец, винаги му се моля и търся неговото застъпничество.

Запазил съм три посвещения, с които той подписа три от своите книги, които ми подари В тях се отразява цялото богатство на неговото сърце, на неговия богословски ум. Старецът ги написа с уверената ръка на талантлив художник. Първото бе написано в книгата His life is mine (Неговият живот е мой), която ми подари на Пасха, 1977 г.:

„На преосвещения архимандрит Йеротей,
в знак на братските връзки на любовта в Христа,
архимандрит Софроний,
светата Пасха, 1977”.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПрез дните на моя престой в манастира имах различни срещи със стареца Софроний – и случайни, и планирани. В следобедните часове той излизаше от своята килия и, съпроводен от различни монаси, се разхождаше по алеите в манастира или по неголямата улица, минаваща извън обителта. При всяка среща с него, произнасяше духовно слово.

Забелязах, че всяко общуване с него, и най-краткото, неизменно се превръщаше в източник на вдъхновение, защото винаги казваше думи, чрез които пред погледа ми се откриваха небесата и вечността. Всяко негово слово беше богословски наситено, пророческо, възвишено, откриващо духовни хоризонти. Веднъж например ме срещна в градината, показа ми един дъб и каза: „Това дърво расте бавно, като първоначално пуска корени в дълбочина. Така става и с монаха. Той расте и преуспява в покаянието бавно, но се вкоренява дълбоко – завинаги”. Веднъж отбелязах, че независимо от своята пределна възраст той е в прекрасна физическа форма и дори способен да пише. Той се пошегува и ми каза: „Моисей е започнал да управлява народа на Израил на 80”.

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

St Clement of OchridПрез настоящата 2016 година Българската православна църква по традиция отбеляза важни за историческата си памет годишнини, главната сред които е свързана с „първия епископ на българския език”: седмочисленикът, ученикът и продължителят на делото на светите равноапостолни Солунски братя Кирил и Методий – св. Климент Охридски († 916 г.). И, тъй като паметта на Църквата за него включва не само подвига му в монашеското житие, а още и всичко онова, което той, по Божи промисъл и укрепван от Божията благодат, е извършил за духовността, за църковната просвета и въобще за културата на българския и на славянския род, в следващите редове ще се вгледаме отново в образа на този дивен Божи светец, с чието име свързваме началата на християнството у нас, проследявайки го накратко както през църковната ни за него памет, така и през някои особено характерни черти на съвремието, в което живеем като общество и Църква днес – хиляда и сто години след блаженото успение на този боговдъхновен строител на Църквата в България.

В дните, посветени на неговата памет, когато в поредица от църковни, църковно-обществени, научни и други прояви в нашето общество името на св. Климент ще звучи по-често от всякога през годината, е не просто уместно, но и задължаващо не само да си припомним самия него, но и да направим равносметка на самите себе си и собствените си дела като свето-Климентови чеда и приемници. Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец? Дали зад всички възвишени слова, които и тази година ще изречем за него и за чутовното му дело, ще стоят плодовете от усилията на истински негови следовници, или това ще са само високопарни хвалебствия, каквито е прието да звучат в тържествени дни като днешните?

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovБогослов и пастир

1977 г.

През 1977 г. не можах да посетя манастира, но въпреки това поддържах редовна връзка с братството и особено с отец Захария. През лятото, все още намирайки се под силните впечатления от службите с Иисусовата молитва в Есекс, обиколих много от манастирите, скитовете и килиите в Атонската пустиня, като разпитвах мнозина от монасите за силата и действието на молитвата. По онова време вече бях преминал практическите уроци в манастира в Есекс.

С тези впечатления и спомени, пристигнах на Света гора с различно съзнание и с желанието да опозная живота на Атон в неговата дълбочина – там, където бе тайното биене на сърцето, молитвата Господи Иисусе Христе, помилуй ме. Това ми посещение на Атон бе действително благословение. Срещнах много отци, разпитвах ги за молитвата, за сърцето, за ума, за съзерцаването на Бога, за богопознанието и т. н. Чувствах, че над мен обилно се изливаше духовното благословение. Слушах словото Божие от духовния опит на старците, разбирах как се е създавал патерикът от отговорите, които старците в пустинята са давали на поклонниците. Тази година посетих Света гора три пъти след Пасха: през Светлата седмица, през юни и на Рождество Христово.

Светлата седмица

Първия път посетих Света гора в Светлата седмица, защото горях от желание да посетя местата, където са живели св. Силуан и старецът Софроний. Отначало посетих руския манастир „Св. Пантелеймон”. За живота на св. Силуан бях прочел в книгата на стареца Софроний и бях слушал много за него в манастира в Есекс. Когато посетих благоговейно манастирския съборен храм, където се бяха молили и служили бдения тези двама благословени старци, преминах с молитва по пътя от пристанището до мелницата, където е вървял, изпълнен с покаяние и любов Божия, св. Силуан, носейки чувалите с брашно; посетих и храма „Св. пророк Илия”, където е иконата на Христос и където, отдясно на царските двери, св. Силуан е съзерцавал живия Бог. Постоях и в манастирската трапеза, където св. Силуан повторно бил посетен от Божията благодат, когато прислужвал на братята. В храма „Покров Богородичен” се поклоних на пазената там глава на св. Силуан. Въобще, с благоговение обходих целия манастир.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме