Автор Прот. Радомир Попович

Струва ми се, че празнувайки годишнината на св. Сава Сръбски e естествено, както и подобава и на празника, и на светеца, да си припомним кой е и какъв е бил св. Сава. Признаваме, че за мнозина това подсещане ще бъде по същество повторение, тъй като за светеца вече е казано и е написано много. Другото важно и изходно напомняне е това, че през последно време ние се завръщаме – наистина бавно и вяло – към св. Сава и към духовните ползи въобще. В този контекст за нас е от съществено значение, че, когато става дума за духовния образ и за делото на св. Сава, той издържа на вековната проверка както на своите привърженици, така и на своите противници, поради което и остава непоколебим духовен и национален стожер на една църква и един народ.

Затова при благоприятното обстоятелство, тук и между вас, решавам, схващайки времето и потребностите на момента, да подходя към живота и към делото на св. Сава от всички възможни аспекти и да изтъкна пред Вашето ценно внимание неговия образ като светител и като просветител. Тези двете са неразделими, макар че тъкмо в нашето време – ние по-старите помним това – се стига до радикално разделение на просветата от светостта и от нейният истински извор – Църквата. Това не е сторено само в случая със св. Сава, така че вземаме него като добър и свеж пример.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Епохата на 14 в. е кризисна за Източната Римска империя със столица Константинопол. От изток в Мала Азия през целия век от централна Азия почти безпрепятствено навлизат турски и други степни племена, тласкани от монголите в западна посока, а от север империята е притискана от славяните. Това е времето на апогея на Сръбското кралство, което успява да се намеси в гражданската война между Палеолозите и Кантакузините, и завзема територии не само в Македония, но дори далеч в Епир и Тесалия, както и покорява Българското царство, а и недвусмислено доминира във Влахия. През 1345 г., след превземането на Серес, сърбите установяват своето владение над всички градове около Солун. Техният владетел Стефан Урош IV (Душан) е успял да отнеме от ромеите значителна част от техните европейски територии, които иначе са били важният им хинтерланд и основен източник на средства, и човешки ресурси за войните на изток. В Мала Азия във владение на Константинопол са останали само по-големите укрепени градове с малко територии около тях и областта Понт. Съперничеството с редица западни държави също притиска ромеите в източната част на средиземноморския басейн. Империята е отслабена и лишена от средства, търговският ѝ флот отдавна е в миналото. Дипломацията на Константинопол се опитва да лавира между различните сили, гледащи към неговите територии с нескрит апетит.[1] В тази среда живее и работи св. Григорий Паламà – един от най-знаменитите авторитети на православното богословие не само през онази епоха, но и като цяло за традицията на Православната църква.[2] Рецепцията на църковната памет за него, както и на неговата богословска мисъл е от особено значение за православната традиция и представлява сама по себе си сериозен изследователски проблем. В настоящото изследване ще разгледаме рецепцията на светийската му памет сред православните християни в Османската империя, изразена най-вече през иконографските типове, с които светецът е изобразяван до средата на 19 в.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Архим. д-р Юстин (Попович), преподавател в Белградския университет, спада към реда на онези наши наистина редки съвременници, които по своя целокупен живот, творчество, работа и личен монашески подвиг могат да се сравнят с древните отци на Църквата от първите столетия. Казано накратко, о. Юстин е автентичен християнин от нашето двадесето столетие и наш съвременник, който по чудесен начин споява в себе си високообразования европеец и монаха-подвижник – молитвеник, който през целия си дълъг земен живот отрича всичко, което е заквасено от греха и е подчинено на греха – нещо рядко за нашите дни. Преди всичко, сам той живее и преживява в самия себе си всички заповеди и целия евангелски Христов закон, а сетне тихо и ненатрапчиво пише – така, както са учили и апостолите, духовниците и изповедниците, чиито имена откриваме в календара на Православната църква. Което обаче е важното за нас, това е, че о. Юстин е жив пример и доказателство, че Христос и Св. Писание не са мит, нито легенда, а живо свидетелство за реалност, засвидетелствана и осветена от вековете; че във всяко време, на всяко място, сред всеки народ и във всяка житейска ситуация е възможно да бъдеш християнин без остатък и резерва. От друга страна, о. Юстин е наш съвременник, който постоянно е готов да бъде християнин и верен Христов последовател не само на думи и в написаните от него книги, но и на дело, вследствие от което – подобно и на древните мъченици за вярата в Господа Иисуса – страда и понася със своето тяло и голготските Христови рани.

В последно време много се пише и говори за владика Николай (Велимирович), по повод пренасянето на неговите мощи в отечеството, в родния му Лелич при Валево, и по повод издаването на неговите събрани съчинения. За по-младия негов ученик пък, о. Юстин, у нас се пише и говори само мимоходом. Тези месеци манастирът Челие при Валево, където о. Юстин прекарва повече от три десетилетия, подготвя второ издание на неговия най-обемен труд – Жития на светците, в дванадесет тома. Към това, както и към всички произведения на о. Юстин, се наблюдава все по-голям интерес както у нас, така и в православния свят, поради което е необходимо да направим кратък преглед на живота и делото на о. Юстин. Кой в действителност е Юстин (Попович)? Защо неговото име се изговаря с особено уважение в много краища на света? За мнозина той е светец. Неговите трудове се търсят и се издават. Неговото писано слово не оставя равнодушен никого, напротив – задвижва много хора в тези наши немирни и тесногръди времена, в които падат всички лъжливи авторитети и разни квази-науки, в които т. нар. напредък и прогрес смила и унищожава много свой последователи.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Победата на св. Марк Ефески. Неговата кончина. Думите на умиращия св. Марк Ефески към събралите се негови приятели. Неговото специално обръщение към Георги Схолар и отговорът на последния

Освободен от заточение по разпореждане на императора, с големи усилия, в края на 1442 г. св. Марк Ефески се завръща в Константинопол. С борбата си за православието той вече е известен в целия православен свят; със силата на своето изповедничество вече е прославен като герой на вярата. В своя синаксар за него Йоан Егеник говори: „Понеже нямаше никаква възможност да се доближи до Атон, страстотерпецът с усилия се върна от изгнанието в отечеството си – вече като съвършен нов изповедник, почитан от всички и справедливо именуван така, пред когото всички се покланяха”. В същото време обаче, той вече е сериозно болен и измъчен човек и смъртният недъг бързо го приближава към края на живота и борбата му, за да получи вечното блаженство и венеца за доблестната си борба и за своето изповедничество. И макар вече едва жив телом, той до самия край продължава пламенната си борба за „неповредеността на православието”. Източниците не ни разказват нищо за това, как са протекли тези последни година и половина – две от живота му. Ако неговото послание до йером. Теофан на о-в Имврос е било написано в този период, то животът му тогава е протичал в непрестанно страдание и в преследване от страна на привържениците на унията и в същото време в постоянна борба за истината и за душите на тези, които поради едни или други съображения са били отстъпили от православието. Впрочем, това става явно и от други източници. Великият ритор Мануил например казва, че в Константинопол той предприел големи усилия и мнозина върнал обратно в лоното на Православната църква.

Отваряне на целия текст