Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

St Ignatius„… Затова е полезно да сте в неукоримо единство,

за да сте винаги причастни на Бога“

(Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 4, 2)[1]

При римския император Траян (98-117 г.) „… преуспял Игнатий, … който втори получил епископството в Антиохия, като приемник на [апостол] Петър. Разказват, че от Сирия го изпратили в града на римляните [Рим], за да бъде разкъсан от зверовете заради неговото свидетелство за Христа. И когато под строга стража той преминавал през Асия, укрепвал верните с беседи и увещания във всички градове, през които преминавал, като на първо място ги предпазвал от ересите, които вече били започнали да се размножават; призовавал ги твърдо да се придържат към апостолското предание, което той за повече сигурност сметнал за нужно да утвърди писмено, т. е. той вече свидетелствал“.[2]

В тази кратка бележка на църковния историк Евсевий (4 в.) образът на св. Игнагий е ясно очертан главно като свидетел (гр. μάρτυς) за Христа. А огромният авторитет, който неговото словесно свидетелство е получило в древната Църква, се дължи на това, че то е било завършено с друго, по-висше свидетелство – на неговата мъченическа смърт заради Христос. Целият живот и всичко написано от св. Игнатий поразяват със своята цялост и неговата мисъл е особено ценна за нас затова, защото в нея е изразено с рядка яснота това основно ядро на евангелската истина, което така често бива раздробявано и обезсилвано от християните.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

St Jacob of AnchialoИсторията на християнството в древния Анхиало, днешно Поморие, е изключително богата на събития и личности. С града са свързани редица големи имена от историята на Църквата, някои от които достигнали чрез праведния си живот такива духовни висоти, че веднага се превърнали в образци на подражание за цялата Църква както на Изток, така и на Запад. За съжаление, както неведнъж сме отбелязвали в нашите изследвания, мнозина от тези подвизавали се по нашите земи праведници, които толкова са обикнали Христа, че са се уподобили Нему, отдавна са забравени, а почитта и молитвената връзка с тях е прекъсната. Но милостивият Господ, Който „обича правдата и не оставя Своите светии“ (Пс. 36:28), непрекъснато намира начини да ни напомни за техния подвиг, който трябва да се превърне във вдъхновение и пример за всички, които Го обичат и търсят.

Благовестието в Анхиало е донесено от ученика на св. апостол Павел, св. Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 г. сл. Хр., веднага след проповедта на св. апостол Павел в градовете на траките по крайбрежието на Бяло море.[1] Тук за кратко пребивава и ученичката на св. Павел, просветителката на Марцианопол (дн. Девня) св. великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска.[2] Начатакът на Църквата, поставен от апостолския мъж св. Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града св. Сотас Анхиалски, чиято памет се опитахме да възкресим в няколко публикации.[3] С това наше изследване бихме желали да извадим от забвението името и паметта на друг голям светец на Църквата, свързал живота си с Анхиало, а именно св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

St PotitusВ края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Молитвата е връзката на човека с Бога, неговият разговор с Бога. Тя е диханието на вярващото сърце, израз на божественото в човека, начин за преодоляване на ограниченията на този свят и този живот и реализиране на истинската потенция на това, което Сам Бог е вложил във всекиго от нас. Молитвата е средството, чрез което се издигаме от чисто биологичното, присъщо на всички твари, към духовното, към което само и единствено човек е призван (срв. 1 Кор. 15:39-50). Свидетели за тази сила на молитвата са носителите на светостта, истинските примери от хилядолетния живот на Църквата, които чрез молитвата още тук, приживе, са открехвали вратите на небеснотоцарство. Бидейки плът и кръв, те са се издигнали над физическите ограничения на материята, над земните закони, които движат света, станали са синове на Бога. Това синовство не е нещо въображаемо, а е истинско, то е стъпало над спасението. Синовството е истинското призвание за човеците – обòжението (теосис), в изпълнение на думите на Господ: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). За нас, които днес се спасяваме, е жизненоважна молитвената връзка с тези хора, вече небесни жители. Затова епископите са полагали и днес също трябва да полагат усилия да създават и поддържат във вярващите потребността от молитвена връзка с мъчениците и другите свидетели на живота в Христос. Прочутите кападокийски епископи навремето са издигали мартириуми, организирали са чествания, призовавали са християните да имат молитвена връзка със своите съвременници, пострадали мъченически за Христос. Те са правили това, защото от опит са знаели, че двигател на молитвата са живите примери и молитвената памет. Не мъчениците, а ние имаме нужда да съединим своята молитва с тяхната, която е „дала кръв и е получила дух“ и която и сега се издига пред Божия престол.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

St Ermil StratonikБелград е сред най-старите раннохристиянски градове в Европа. Към края на 3 в. той вече е известен като седалище на епископ. Поради недостиг на достатъчно писмени исторически сведения първи вести за християни в този пограничен римски град – тогава Сингидунум, имаме едва от началото на 4 в., от времето на гонението срещу християните при римския император Диоклетиан (284-305), който в 303 и 304 г. предприема гонение срещу Християнската църква. Тогава като мъченици за вярата в Белград са споменати дякон Фортунат и християнинът Донат. Още повече сведения са известни за времето на управление на Лициний (убит през 324 г.), който в тази област на Римската империя управлява като съвладетел на Константин († 337 г.). По това време трябва да търсим и самото начало на познатата ерес на Арий. Спорната по въпросите на вярата личност на имп. Лициний се свързва със страданията, именно в Белград, на двама християнски мъченици: дякон Ермил и воина Стратоник. Това мъченичество се датира според обстоятелствата в 314 г., т. е. година след издаването на познатия Медиолански едикт (313 г.) за свободата на християнската вяра в Римската империя. Как става така, че един от участниците в издаването и прокламирането на свобода за християните, Лициний, става техен гонител? В науката не е напълно изяснено дали причината за това е началото на конфликта му с Константин Велики или възникването на арианството, което изглежда той подържа и против което Константин се бори, както впрочем и против другите разколи вътре в Християнската църква в началото на 4 в.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

St DemetriusКултът към св. Димитър е изключително популярен не само на Балканите,[1] но и в целия християнски свят.[2] Особено силна е почитта към него в Гърция и Солун, където неговият живот и многобройни чудеса са станали неразделна част от историята на града.[3]Времето отдавна е успяло да изглади и заличи в съзнанието на християните всички ранни и противоречиви свидетелства за произхода и родното място на светеца. За вярващите св. Димитър е несъмнено грък, който е роден и е пострадал мъченически за Христос в Солун – мястото, където се прославя и става прочут в целия християнски свят. Същевременно той е дълбоко свързан и с българската история, а затова и почитта му в България е не по-малко разпространена, отколкото в Гърция.

St Lupus

По нашите земи съществуват десетки и дори стотици, посветени на него храмове и манастири. Той е покровителят на Асеневци; той „идва” в Търново, за да помогне за освобождаването на България (1185 г.).[4] Свързан е с българските земи и чрез своя верен слуга, светия мъченик Луп(ос). Тази част от църковното предание наистина е потънала в забвение, което не е чудно, защото в житийната литература св. Луп се появява по-късно и остава в „сянката” на култа към св. Димитър. Но наистина резонен е въпросът: защо българите имаме много по-голяма памет за мимолетните победи на българското оръжие, отколкото за духовния подвиг на хората, осветили с вярата си тези земи? По същия начин и интересът към историята на светостта по българските земи далеч не съответства на интереса на българските историци към т. нар. „светска история” на България. Извор на национална гордост и вдъхновение е единствено споменът за могъществото и материалния просперитет на Крумова и Симеонова България или пък на тази на Асеневци, което пък отново ни напомня за думите на Спасителя: „Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6:21).

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

St Inna Pinna RimaВ наша статия, която публикувахме наскоро, описахме мисията на св. ап. Андрей Първозвани.[1] Според най-ранните и съответно най-достоверни извори, неговата проповед – по заповед на самия Господ Иисус Христос – е тясно свързана със земите на днешна Добруджа, древна Скития, като последната, най-северна спирка на тази мисия е днешният гр. Варна, древният Одесос.[2] В града св. ап. Андрей престоява известно време, а неговата проповед обръща много хора към Христа. Начело на тази нова църковна общност сам апостол Андрей ръкополага за епископ един от своите ученици – св. ап. Амплий,[3] който в текста на най-ранния исторически извор[4] е посочен като Аппий (Аппион – Άππιόν).[5]

Проповедта на св. ап. Андрей Първозвани в земите на днешна България, освен че обяснява ранното разпространение на монашеството в този регион (което предполага зрялост на духовния живот), поставя и редица въпроси. Един от тях, на който ще търсим отговор в настоящата статия, е дали църковната памет пази сведения и за други преки ученици на апостол Андрей освен първия епископ на Варна, които да са проповядвали новата вяра в нашите земи.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

1 St GeorgeДнес Църквата чества паметта на един от най-почитаните светци и мъченици за вярата – св. Георги. Паметта на светеца се чества от почти всички християни на Изток и на Запад без разлика от конфесионалната им принадлежност. В много страни като Грузия и Великобритания св. Георги се почита като национален светец. В Грузия, например, съществуват точно 365 храма, посветени на св. Георги, колкото са и дните в годината. Самото име на страната, съхранило се в много езици, е производно от името на светеца – Георгия (Джорджия). В други страни като Русия, Германия, Канада, Португалия, Малта, в градове като Венеция, Неапол, Барселона и т. н. св. Георги е светец-покровител на столицата, патрон на града, на армията или на земеделието. Не по-малко популярен е светецът и на Балканите – в България, Сърбия, Гърция и т. н. У нас св. Георги е патрон на Българската армия. Един от най-древните храмове в християнския свят, посветени на мъченика, е ротондата „Св. Георги“ в нашата столица, построена през 4 в. Този факт сам по себе си говори много – само няколко десетилетия след мъченическата смърт на светеца в Сердика е издигнат храм на негово име. Мнозина изследователи застъпват тезата, че вероятно в тази църква и в храмовия комплекс, прилежащ към нея, се е състоял свиканият като вселенски събор в Сердика.

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Препоръчваме