Автор Прот. Йоан Майендорф

„… Затова е полезно да сте в неукоримо единство,

за да сте винаги причастни на Бога“

(Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 4, 2)[1]

При римския император Траян (98-117 г.) „… преуспял Игнатий, … който втори получил епископството в Антиохия, като приемник на [апостол] Петър. Разказват, че от Сирия го изпратили в града на римляните [Рим], за да бъде разкъсан от зверовете заради неговото свидетелство за Христа. И когато под строга стража той преминавал през Асия, укрепвал верните с беседи и увещания във всички градове, през които преминавал, като на първо място ги предпазвал от ересите, които вече били започнали да се размножават; призовавал ги твърдо да се придържат към апостолското предание, което той за повече сигурност сметнал за нужно да утвърди писмено, т. е. той вече свидетелствал“.[2]

В тази кратка бележка на църковния историк Евсевий (4 в.) образът на св. Игнагий е ясно очертан главно като свидетел (гр. μάρτυς) за Христа. А огромният авторитет, който неговото словесно свидетелство е получило в древната Църква, се дължи на това, че то е било завършено с друго, по-висше свидетелство – на неговата мъченическа смърт заради Христос. Целият живот и всичко написано от св. Игнатий поразяват със своята цялост и неговата мисъл е особено ценна за нас затова, защото в нея е изразено с рядка яснота това основно ядро на евангелската истина, което така често бива раздробявано и обезсилвано от християните.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

В периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Историята на християнството в древния Анхиало, днешно Поморие, е изключително богата на събития и личности. С града са свързани редица големи имена от историята на Църквата, някои от които достигнали чрез праведния си живот такива духовни висоти, че веднага се превърнали в образци на подражание за цялата Църква както на Изток, така и на Запад. За съжаление, както неведнъж сме отбелязвали в нашите изследвания, мнозина от тези подвизавали се по нашите земи праведници, които толкова са обикнали Христа, че са се уподобили Нему, отдавна са забравени, а почитта и молитвената връзка с тях е прекъсната. Но милостивият Господ, Който „обича правдата и не оставя Своите светии“ (Пс. 36:28), непрекъснато намира начини да ни напомни за техния подвиг, който трябва да се превърне във вдъхновение и пример за всички, които Го обичат и търсят.

Благовестието в Анхиало е донесено от ученика на св. апостол Павел, св. Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 г. сл. Хр., веднага след проповедта на св. апостол Павел в градовете на траките по крайбрежието на Бяло море.[1] Тук за кратко пребивава и ученичката на св. Павел, просветителката на Марцианопол (дн. Девня) св. великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска.[2] Начатакът на Църквата, поставен от апостолския мъж св. Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града св. Сотас Анхиалски, чиято памет се опитахме да възкресим в няколко публикации.[3] С това наше изследване бихме желали да извадим от забвението името и паметта на друг голям светец на Църквата, свързал живота си с Анхиало, а именно св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

В края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Молитвата е връзката на човека с Бога, неговият разговор с Бога. Тя е диханието на вярващото сърце, израз на божественото в човека, начин за преодоляване на ограниченията на този свят и този живот и реализиране на истинската потенция на това, което Сам Бог е вложил във всекиго от нас. Молитвата е средството, чрез което се издигаме от чисто биологичното, присъщо на всички твари, към духовното, към което само и единствено човек е призван (срв. 1 Кор. 15:39-50). Свидетели за тази сила на молитвата са носителите на светостта, истинските примери от хилядолетния живот на Църквата, които чрез молитвата още тук, приживе, са открехвали вратите на небеснотоцарство. Бидейки плът и кръв, те са се издигнали над физическите ограничения на материята, над земните закони, които движат света, станали са синове на Бога. Това синовство не е нещо въображаемо, а е истинско, то е стъпало над спасението. Синовството е истинското призвание за човеците – обòжението (теосис), в изпълнение на думите на Господ: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). За нас, които днес се спасяваме, е жизненоважна молитвената връзка с тези хора, вече небесни жители. Затова епископите са полагали и днес също трябва да полагат усилия да създават и поддържат във вярващите потребността от молитвена връзка с мъчениците и другите свидетели на живота в Христос. Прочутите кападокийски епископи навремето са издигали мартириуми, организирали са чествания, призовавали са християните да имат молитвена връзка със своите съвременници, пострадали мъченически за Христос. Те са правили това, защото от опит са знаели, че двигател на молитвата са живите примери и молитвената памет. Не мъчениците, а ние имаме нужда да съединим своята молитва с тяхната, която е „дала кръв и е получила дух“ и която и сега се издига пред Божия престол.

Отваряне на целия текст