Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_AlfeevТези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovВиждането на нетварната светлина

Св. Исаак Сириец учи, че съзерцаването на Бога като светлина е плод на чистата молитва. Молитвата е чиста тогава, когато се извършва с чист ум, т. е. когато умът е свободен от всеки помисъл. Ако по време на молитва в ума възниква някаква странична мисъл или мечтание, „тогава тази молитва не се нарича чиста”.[1] В момент, когато Бог благоволи, умната молитва преминава в съзерцание на божествената светлина. Това съзерцание вече не се нарича молитва, „но родена чиста молитва, изпратена от Светия Дух”.[2]

Чистата молитва е „пределът” на всяка молитва, защото „зад този предел е изумлението, а не молитвата, защото всичко молитвено се прекратява и настъпва съзерцание, и вече не с молитва се моли умът”. И св. Исаак продължава: „Едно нещо е молитвата, а друго съзерцанието в молитва, независимо че молитвата и съзерцанието заимстват своето начало едно от друго”, т. е. от молитвата умът на човека се издига към изумление-съзерцание и когато съзерцанието се прекрати, тогава се ражда напрегната умна молитва. Така, „молитвата е сеитба, а съзерцанието събиране на сноповете – на духовните плодове”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Агатангел (Гагуа)

Vl SolovevВ историята на Християнската църква „гръцкото” и „латинското” културно начало не трябва да се разбират откъснати едно от друго и не могат да бъдат примитивно противопоставяни едно на друго. Техните взаимоотношения и взаимните им влияния едно върху друго имат далеч по-сложна природа. Тази мисъл много точно е формулирал и аргументирано е обяснил църковният историк и православен богослов прот. Александър Шмеман: „Историците, които пишат за окончателното разделение на църквите, изцяло извеждат своите твърдения от някакво противопоставяне Изток-Запад, от съществуването в Църквата на някакъв първичен и абсолютен дуализъм между това, което е гръцко и това, което е латинско. Те обаче – освен дето се опитват да натурализират християнството – забравят, че подобен рязък дуализъм просто не може да бъде изведен от фактите”.[1]

А тези факти красноречиво свидетелстват за обратното. Отец Александър Шмеман обръща внимание на следните моменти. До 3 в. езикът на Римската църква е бил именно гръцкият език; трудовете на бащата на цялото „западно” богословие – бл. Августин – е невъзможно да бъдат разбрани, ако не се отчита неговото вкореняване в гръцката философия; „Западът възприема и усвоява богословието на големите отци на Изтока – на св. Атанасий Велики, на кападокийците и на св. Кирил Александрийски, също както и Изтокът възприема и усвоява богословието на св. папа Лъв Велики”.[2]

Ние знаем, че латинската светска словесност и античното изкуство на Рим са се формирали под мощно гръцко влияние. Рядко обаче се споменава фактът, че знаменитият Свод на византийския християнски император Юстиниан (483-565) е бил написан на латински език, както и това, че латинският език е бил официалният език на византийската канцелария. И разпадът на това единство на Римския свят – както вярно предполага отец Александър Шмеман – е бил предизвикан не от някакво вътрешно противоречие между „Изтока” и „Запада”, а от външна катастрофа.

Отваряне на целия текст

Автор Ив Аман

Fr Alexander_MenЗначението на отец Александър много често е било възприемано през призмата на обстоятелствата, при които протече неговата подвижническа дейност, но опитът му далеч надхвърля условията на живот в атеистичната държава. Личността на отец Александър е многостранна и може да бъде разглеждана от различни гледни точки, но днес бих искал да се спра на нейния главен аспект – отец Александър като образец на християнски пастир в наши дни (или на „границата на епохите” според книгата на Андрей Еремин, посветена именно на тази тема).

Въпреки очакванията, 21 век се оказа изпълнен с тревоги, страхове и несигурност. Определят го единствено по отношение на предишни епохи с представката пост. Това е времето „след”. Нашият век е определян включително и като постхристиянски.

Постхристиянски – Сергей Сергеевич Аверинцев изрази своето разбиране за постхристиянството. Той каза, че на съвременните християни е отредено да изповядват своята вяра, след като вече е отминало времето на външното тържество на християнството, след като Ницше е възвестил за смъртта на Бога, след като в Съветския съюз е било заявено за пълното изкореняване на всякаква религия. През 20 век – продължава Сергей Сергеевич – беше сторено и наговорено срещу вярата повече, отколкото през всички отминали исторически епохи. Връщането към доатеистичните времена е невъзможно, съвременното общество така или иначе е дълбоко секуларизирано. В предишните епохи в окръжаващата действителност множество знаци напомняли за Бога, Църквата задавала ритъма на всекидневния живот на хората. Вярата се предавала от бащи на техните деца, предавала се от поколение на поколение. Вече на можем да разчитаме на подобен механизъм на предаване, констатира Сергей Аверинцев. Това ни отнема всяко чувство на лъжлива безопасност и едновременно ни внушава голяма надежда. Съвременната епоха дава шанс на християнството да бъде мисионерска религия, религия на новообърнати, религия, основана на динамиката на Благата вест.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovПлач

Видението на Христос в славата Му събудило горчив плач, дълбоко покаяние и съкрушение у стареца, който някога спорил с Него и Го отхвърлял. Когато човек види славата на Христос, по съвсем естествен начин започва да плаче за падението си – и о. Софроний плачел, защото търсел друг бог, извън истината, извън Божието откровение.

В заповедта за блаженствата Христос облажава плачещите: Блажени плачещите, защото ще се утешат. Разбира се, плачът е естествено следствие от чувството за духовна нищета. Ето защо тази заповед е предшествана от друга: Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството Небесно (Мат. 5:3-4). Покаянието е преддверие за Царството Небесно – състояние, в което човек пребивава цял живот. Затова и Христос започва проповедта Си с призив за покаяние: Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 3:2). Както знаем, покаянието няма край; може да приема различни форми, защото човек никога не може съвършено да се уподоби на Христос, да стане такъв, какъвто е Той, в Своята пълнота. Плачът е горчивото ридание на св. апостол Петър, което е характерно за всички истински подвижници. Ще приведем няколко примера.

Отваряне на целия текст

Автор Анна Галперина

Jean-Claude LarchetНа 27 април 2012 г. в Свето-Тихоновския университет, в рамките на научно-методологичния семинар „Богословието в системата на научното знание: традиции – съвременност – перспективи”, доклад изнесе известният православен богослов Жан-Клод Ларше, доктор по философия, доктор по богословие, автор на повече от 20 книги, преведени на много езици, на повече от 60 статии и на около 200 рецензии за различни периодични издания на френски, английски и немски. Лекцията му Що е то богословие? беше прочетена на френски. Участниците в семинара могат да се запознаят и с нейния текст на руски език, преведена от завеждащия катедрата по систематическо богословие и патрология в ПСТГУ Пьотр Михайлов.

Д-р Ларше започна със забележката, че през последните две столетия между православните, и особено в монашеските среди, се наблюдава своеобразно недоверие към богословието, което „се асоциира с някаква школска дисциплина или пък с чисто интелектуално, спекулативно и абстрактно занимание. На богословието се противопоставя животът, духовният опит”. С други думи, на богословското знание се противопоставя свръхестественото, мистическото познание, което често довежда и до цялостно отричане на богословието в неговия съвременен вид.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Я. Зоткина

Fr Pavel_FlorenskyПонятието „вярващо мислене” принадлежи на И. В. Киреевски. „Не за всички са възможни, – пише той – нито за всички са необходими богословските занимания; не за всички е достъпно занимаването с любомъдрие; не за всички е възможно постоянното и особено упражняване в онова вътрешно внимаване, което очиства и събира света към висшето единство; за всеки обаче е възможно и е необходимо да свърже направлението на своя живот с коренното си верово убеждение, да съгласува с него както главното си занимание, така и всяко особено дело, така щото всяко действие да бъде израз на един и същи стремеж, всяка мисъл да би търсила едно и също свое основание и всяка крачка да би го водила към една и съща цел. Без това животът на човека няма да има никакъв смисъл, неговият ум ще бъде сметачна машина, сърцето му – сбор от бездушни струни, в които свисти случаен вятър, ни едно негово действие няма да има нравствен характер и въобще, в собствен смисъл няма да го има и човекът. Защото човекът – това е неговата вяра”.[1] „Вярващото мислене” – това е такова мислене, което се съгласува с вярата не по разсъдъчен начин, нито отвлечено, а като форма на изразяване, като способ на битието на самата вяра – по същия начин, както и делата, постъпките и думите трябва да бъдат изразяване на вярата. Това мислене Киреевски е наричал „християнско любомъдрие” и е виждал живото му въплъщение в светоотеческата мисъл, чиято наследница – според него – е призвана да бъде руската философия, в случай че тя се стреми да дава израз на исконната православна вяра на руския народ.

Била ли е обаче създадена такава философия? Възможна ли е тя по принцип, и ако е възможна, то как? На първия от поставените въпроси изследователите на руската религиозно-философска мисъл (като С. С. Хоружий) често дават отрицателен отговор – като обаче при това подчертават, че опити за създаване на такава философия е имало – достатъчно е просто да бъдат назовани същия този И. В. Киреевски, Е. Н. Трубецкой, С. Л. Франк, И. А. Илин… Вторият въпрос засяга вече отношението на философията към богословието, отношението ѝ към вярата, към духовния живот. Стремежът в историята на философията да бъде видян този проблем, а зад философията – да бъде разпозната личността, да бъде разпознат човекът – определиха и темата на предлаганата статия.

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Августин Соколовски

S BulgakovВ пасхалното време, – а такова е времето, в което протича нашата конференция – ще бъде правилно за започнем с думи от най-пасхалната книга на Светото Писание – Откровение на св. Йоан Богослов.[1] „Па ме отнесе духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Иерусалим, който слизаше от небето – от Бога, и имаше Божия слава…” (Откр. 21:10-11). Книга Откровение ни разказва за настъпващия свършек на творението, което се проявява в Новия Йерусалим. Град, в който няма храм (Откр. 21:22).

Първата тема

Темата за божествения град, в неговото съотношение и съотнесеност със земния, отчетливо присъства в размишленията на авторите от първите поколения християни.[2] Причина за това е удивителната способност на първите християни[3] да разсъждават за себе си и за другите: за Църквата и за света, за вярващите и невярващите, за правдата и заблуждението, за своето и за чуждото, в открит диалог, без предварително подготвени директиви, предпоставки и предубеждения. В това се заключавала и цялата колосална сила на християнството в неговия първоначален импулс и проявления. Изхождайки от вътрешната логика на този импулс, се получава така, че християните – това не са тези, които се интересуват и които се занимават изключително сами със себе си, с въпросите на построяването на своята вътрешна реалност, в нейните различни проявления, чак до разнообразието от форми и усвоявания, до правилата на закона и на ортопраксията, а тези, които размишляват и в разсъжденията си се стараят да посочат онова, с което се и започва великото действие, наричано в богословието преображение на света.

Така се открива истината, че християнството, макар да се проявява като религия, винаги е повече от религия. Че това е вяра, която говори за изкупеното човечество и за новото творение. В противен случай християнството би станало просто религия, а така би рискувало да се превърне в секта, отличавайки се от тази или онази друга секта само по своите размери. Сектата – това е група, гледаща само към себе си, а имайки предвид единствено себе си, тя се и абсолютизира до степен да утвърждава само собствената си абсолютна самодостатъчност.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме