ЛИЧНОСТИ - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Свещ. Георги Чистяков

По повод стогодишнината от рождения ден на архиепископ Василий (Кривошеин)[1]

Не трябва да се забравя, че архиепископ Василий (Кривошеин) съзнателно, при това още преди своето йерейско ръкоположение, вземайки решението да принадлежи към Московската патриаршия, е избрал за себе си особен и далеч не прост път. Той – участникът в гражданската война (подразбира се, на страната на белите) и човек, който е настроен рязко против съветския режим – свързва съдбата си с „червената църква” и в очите на мнозина руснаци, а и не само руснаци, в Европа става подозрителен – почти като агент на КГБ.

И всичко това във време, когато е било съвсем възможно да се намира в напълно „благополучната” юрисдикция на Константинопол и, по този начин – без да прекъсва евхаристийното си общение с патриаршията и с нейното паство – да бъде независим от Москва. Да постъпи така, както е постъпила основната маса руснаци в Европа – всички онези, които се групират около парижкия богословски институт „Св. Сергий” и които получават там своето образование.

Да не забравяме и това, че други руснаци (които също никак не са били малко) – последователи на митрополитите Антоний (Храповицки) и Анастасий (Грибановски) и които са осмисляли себе си като „Руска православна църква зад граница” – не просто са подчертавали своята независимост от Москва, но и открито са противостояли на патриаршията, която са смятали за „съветска” и за „изгубила благодатта”. В определен смисъл за тях е било най-лесно: те се обявявали за противници на „съветската църква” и въобще не общували с нея, бидейки последователни антисъветчици.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Подвигът на Богопознанието

От 1976 г. всяка година посещавах манастира на св. Йоан Предтеча в Англия и общувах с приснопаметния архим. Софроний (Сахаров) и манастирските братя. Това общение е един от най-хубавите спомени в моя живот и велико благословение, което ми беше дадено като Божи дар. През 1979 г. се случи удивително събитие.

Веднъж в събота, в малката църква, която е в главното здание на манастира, се служеше божествена Литургия. Присъстваше и приснопаметният старец Софроний – в този ден не служеше, а седеше на обичайното си място, от дясната страна в храма. До стареца се намираше висок англичанин. Когато влязох в храма, не отдадох на този факт голямо значение, цареше молитвена атмосфера. Освен това в манастира винаги имаше много православни, дошли от всички краища на света – присъствието на хора от най-различни националности не предизвикваше никакво учудване.

И ето, дойде момента от св. Литургия, когато се чете Символът на вярата. Бях изумен, когато Веруюто започна да се чете от този висок англичанин, със силен глас и безукорно гръцко произношение, така че не можеше да се определи дали е чужденец или грък. Бях потресен и се постарах да го разгледам внимателно отблизо, като стоях до него. Забелязах, как по време на цялата божествена Литургия той плачеше. Сетне прочете Господнята молитва Отче наш – отново със силен, особен глас – и след възгласа Със страх Божи, вяра и любов пристъпете със сълзи в очите се причасти със св. Тайни.

Веднага след края на литургията попитах един от братята, кой е този човек. И в отговор чух: Това е Дейвид Балфур, познат на стареца още от времето на неговия живот на Света гора. Бях изумен. Стоях до самия Дейвид Балфур.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

1. Въведителни бележки

И до днес не съществува един общ обзор на източноправославното богословие от следпатристичната епоха. И въпреки това, може да се смята за общоприето мнението, че развитието на това богословие е било определено от два основни фактора: от една страна, от угасването и изчезването на древните центрове и, следователно, на навика да се богословства, а от друга, и като резултат от първото – от продължителния „западен плен” на православната богословска мисъл. С краха на Византия започва и дълга криза на богословието, която, в известен смисъл, още не е завършила, не е намерила своето окончателно разрешение и сега, и която поради това представлява и постоянна „тема” вътре в самото православно богословие.

Дори и да не трябва да преувеличаваме културния упадък в епохата на турското владичество над Изтока, едва ли можем да отричаме предълбоките промени, случили се тъкмо тогава в православния свят и определили от себе си съдбата на православното богословие. Отсъствието на православни богословски центрове е принудило търсещите просвещение православни да го получават на Запад. Възпитани в римокатолически и в протестантски университети, тези богослови – по думите на един историк, „съзнателно или не са усвоили богословски категории, терминология и форми на аргументация – чужди на преданието на собствената им Църква. В православната богословска мисъл се случва това, което един съвременен руски богослов, о. Георги Флоровски, справедливо определя като псевдоморфоза”.[1] И макар, с малко изключения, тези, формирали се на Запад, богослови да са останали верни на православието, в самия обаче етос и в самия стил на богословието са настъпили коренни промени – и там е възникнала богословска традиция, а след това и богословска школа, които са чужди на традиционните форми на православното благочестие и на православната духовност. А поради това и цялата история на новото православно богословие може да бъде определена като дълъг опит за преодоляване на това отчуждение, освобождаване от западните форми и завръщане към собствените, към исконните негови източници.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Посещение и оттегляне на нетварната светлина

Съзерцаването на нетварната светлина става по различни начини. Отначало то протича неявно, като ни открива само нашия вътрешен мрак, а после се явява в най-ярък блясък и ни предава божествения живот. И след това обаче се наблюдава ту увеличаване, ту намаляване, дори прекратяване на божествената благодат, отдръпване на Бога, последвано от ново посещение на благодатта. А за всичко това свидетелстват опитните богослови, преживели и посещенията на Бога, и Неговото отдалечаване.

В трудовете си старецът пише за неочакваните посещения на божествената светлина, която „обгръща с любов” човека. Той говори за „постоянното съзерцаване на светлината”, която останала с него „три дни”,[1] а друг път пребивавала с него „две седмици”.[2] Тук трябва да припомним учението на св. Григорий Паламà, за което вече говорихме – за сиянието и продължителното съзерцание на светлината. Тази благодат, както и благодатта на Гетсиманската молитва, е велик дар, който, според признанието на светеца, „и до днес не се прекратява, но нараства”.

По времето, когато живее в светлината и светлината е вътре в него, подвижникът живее физиологически с нея. Сетне старецът говори за „загуба” на Божията благодат,[3] оттегляне на Духа Господен[4] и дълго отсъствие на видението на „небесната светлина”,[5] за периоди, когато светлината го напуска[6] и той отпада от „надсветовното сияние”.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Тези думи на нашия Господ и Спасител са казани на всички християни, които са живели, живеят и ще живеят до края на дните

В същото време историята на Църквата ни доказва, че не винаги и не във всяка страна ненавистта, за която говори Христос, се е увеличавала особено и е прераствала в гонения. Ще се докосна както до историята, така и до съвременни въпроси, свързани с феномена на мъченичеството за Христос и с вярата в Него.

Църквата, държавата и владетелят: историческият контекст[1]

Гоненията са били почти повсеместни в началото на християнството – в древната Църква. За езическия свят, привикнал да се ръководи от материални категории, е било много трудно да приеме учението на Христос, да го пропусне през своята душа и да го примири с особеностите на културата, на манталитета и възпитанието от онова време. Как е възможно, например, да обичаш своя враг и да му прощаваш? За древния човек, особено за воина, тази мисъл е недопустима. Страните и народите тогава се намирали в постоянна война – и с външни врагове, и вътре в държавата – още повече в колосална държава, каквато е била Римската империя. Как е възможно безкрайно да прощаваш? Та нали го има съдът, с добре разработеното му римско право. Идеите на божествения Учител докарвали мнозина до недоумение, а то много често прераствало в ненавист – в злоба към тези, които успявали да вместят Новия Завет. Отначало те били малцинство и мнозина от тях станали мъченици, преследвани.

Отваряне на целия текст

Автор Игумен Агатангел (Гагуа)

В историята на Християнската църква „гръцкото” и „латинското” културно начало не трябва да се разбират откъснати едно от друго и не могат да бъдат примитивно противопоставяни едно на друго. Техните взаимоотношения и взаимните им влияния едно върху друго имат далеч по-сложна природа. Тази мисъл много точно е формулирал и аргументирано е обяснил църковният историк и православен богослов прот. Александър Шмеман: „Историците, които пишат за окончателното разделение на църквите, изцяло извеждат своите твърдения от някакво противопоставяне Изток-Запад, от съществуването в Църквата на някакъв първичен и абсолютен дуализъм между това, което е гръцко и това, което е латинско. Те обаче – освен дето се опитват да натурализират християнството – забравят, че подобен рязък дуализъм просто не може да бъде изведен от фактите”.[1]

А тези факти красноречиво свидетелстват за обратното. Отец Александър Шмеман обръща внимание на следните моменти. До 3 в. езикът на Римската църква е бил именно гръцкият език; трудовете на бащата на цялото „западно” богословие – бл. Августин – е невъзможно да бъдат разбрани, ако не се отчита неговото вкореняване в гръцката философия; „Западът възприема и усвоява богословието на големите отци на Изтока – на св. Атанасий Велики, на кападокийците и на св. Кирил Александрийски, също както и Изтокът възприема и усвоява богословието на св. папа Лъв Велики”.[2]

Ние знаем, че латинската светска словесност и античното изкуство на Рим са се формирали под мощно гръцко влияние. Рядко обаче се споменава фактът, че знаменитият Свод на византийския християнски император Юстиниан (483-565) е бил написан на латински език, както и това, че латинският език е бил официалният език на византийската канцелария. И разпадът на това единство на Римския свят – както вярно предполага отец Александър Шмеман – е бил предизвикан не от някакво вътрешно противоречие между „Изтока” и „Запада”, а от външна катастрофа.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Виждането на нетварната светлина

Св. Исаак Сириец учи, че съзерцаването на Бога като светлина е плод на чистата молитва. Молитвата е чиста тогава, когато се извършва с чист ум, т. е. когато умът е свободен от всеки помисъл. Ако по време на молитва в ума възниква някаква странична мисъл или мечтание, „тогава тази молитва не се нарича чиста”.[1] В момент, когато Бог благоволи, умната молитва преминава в съзерцание на божествената светлина. Това съзерцание вече не се нарича молитва, „но родена чиста молитва, изпратена от Светия Дух”.[2]

Чистата молитва е „пределът” на всяка молитва, защото „зад този предел е изумлението, а не молитвата, защото всичко молитвено се прекратява и настъпва съзерцание, и вече не с молитва се моли умът”. И св. Исаак продължава: „Едно нещо е молитвата, а друго съзерцанието в молитва, независимо че молитвата и съзерцанието заимстват своето начало едно от друго”, т. е. от молитвата умът на човека се издига към изумление-съзерцание и когато съзерцанието се прекрати, тогава се ражда напрегната умна молитва. Така, „молитвата е сеитба, а съзерцанието събиране на сноповете – на духовните плодове”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Ив Аман

Значението на отец Александър много често е било възприемано през призмата на обстоятелствата, при които протече неговата подвижническа дейност, но опитът му далеч надхвърля условията на живот в атеистичната държава. Личността на отец Александър е многостранна и може да бъде разглеждана от различни гледни точки, но днес бих искал да се спра на нейния главен аспект – отец Александър като образец на християнски пастир в наши дни (или на „границата на епохите” според книгата на Андрей Еремин, посветена именно на тази тема).

Въпреки очакванията, 21 век се оказа изпълнен с тревоги, страхове и несигурност. Определят го единствено по отношение на предишни епохи с представката пост. Това е времето „след”. Нашият век е определян включително и като постхристиянски.

Постхристиянски – Сергей Сергеевич Аверинцев изрази своето разбиране за постхристиянството. Той каза, че на съвременните християни е отредено да изповядват своята вяра, след като вече е отминало времето на външното тържество на християнството, след като Ницше е възвестил за смъртта на Бога, след като в Съветския съюз е било заявено за пълното изкореняване на всякаква религия. През 20 век – продължава Сергей Сергеевич – беше сторено и наговорено срещу вярата повече, отколкото през всички отминали исторически епохи. Връщането към доатеистичните времена е невъзможно, съвременното общество така или иначе е дълбоко секуларизирано. В предишните епохи в окръжаващата действителност множество знаци напомняли за Бога, Църквата задавала ритъма на всекидневния живот на хората. Вярата се предавала от бащи на техните деца, предавала се от поколение на поколение. Вече на можем да разчитаме на подобен механизъм на предаване, констатира Сергей Аверинцев. Това ни отнема всяко чувство на лъжлива безопасност и едновременно ни внушава голяма надежда. Съвременната епоха дава шанс на християнството да бъде мисионерска религия, религия на новообърнати, религия, основана на динамиката на Благата вест.

Отваряне на целия текст