Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Артьом М. Хамидулин

S L FrankНежните пролетни листенца, синьото
небе – обичам ги и толкова! Тук няма ум, няма логика,
тук обичаш, тук обичаш с вътрешностите си, с утробата си,
обичаш първите си млади сили… Разбираш ли нещо
от моите врели-некипели, Альоша, или не? – засмя се изведнъж Иван.
– Много добре разбирам, Иване: с вътрешностите си
и с утробата си искаш да обичаш – прекрасно
го каза и аз ужасно се радвам, че толкова
ти се живее – възкликна Альоша. – Аз
мисля, че всички трябва най-много на света да обикнат първо живота.
– Да обикнат живота повече, отколкото смисъла му?
– Непременно; да го обикнат преди логиката,
както ти казваш, непременно преди логиката, само тогава ще разбера смисъла му.
Ето това отдавна ми се върти в главата… Половината
ти работа е налице, Иване, и е спечелена:
ти обичаш да живееш. Сега трябва да се постараеш за
втората твоя половина и си спасен.
– Ти вече ме спасяваш, пък аз не съм и загивал може би!…
(Ф. М. Достоевски, Братя Карамазови)

[1]

Подходи към аналитиката на феномена на „мистичното”

За категорията на мистичното има множество определения. В изучаването на това явление съществуват разнообразни подходи. Феноменът на мистичните преживявания се изследва в широкия спектър на граничещи науки, по един или друг начин засягащи дейността на човешкото съзнание – такива науки като когнитивистиката, психологията, неврофизиологията, лингвистиката, религиознанието или философията. Мистиката е такава сфера от човешкия живот, в която няма да открием еднозначни определения на съдържанието, а поради тази нейна специфика и всеки изследовател на феномена на мистичното използва интерпретацията, която му изглежда най-адекватно отразяваща действителността на изучаваното явление. Сложността на анализа на всички мистични явления позволява на един изследовател да употребява думата мистика и да използва своя оригинален подход в съвършено различен ключ от друг.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

St Damien… За немощните станах като немощен,
за да придобия немощните, за всички станах всичко,
щото по какъвто и да е начин да спася някои
(1 Кор. 9:22)

Наричат го покровител на прокажените и на болните от СПИН, а страдащите от нелечими заболявания се обръщат към него за молитвено застъпничество. Още приживе славата му обикаля целия свят, въпреки че последните шестнадесет години от живота си се подвизава в пълна изолация на малък остров в средата на Тихия океан. През 2009 г. папа Бенедикт XVI го обяви за светец на Римокатолическата църква, но в неговата втора родина, Хаваите, още от края на 19 в. обичат този фламандец и го имат за свое национално достояние.

Дамиан де Вьостер (Йозеф де Вьостер) се ражда през 1840 г. в Белгия. Баща му е заможен фермер и се надява поне седмото дете в семейството да поеме фамилните дела. Младият Йозеф обаче има други планове ‒ сърцето му желае да последва стъпките на най-големия брат, вече приел монашеско пострижение и свещеническо ръкоположение. На деветнадесетгодишна възраст младежът встъпва в ордена на Пресветото сърце Иисусово в Льовен. Приема името на светия безсребърник и лечител Дамиан. Ръкополагането му за свещеник обаче се оказва под въпрос, тъй като няма необходимото богословско образование, както и нужните познания по латински. И тук в живота му започват да се случват куп „случайности”, зад които прозира Божият промисъл.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПравославното монашество

Всички творения на отец Софроний са изпълнени с любов към монашеството и особено към безмълвието. Като на всеки съвършен монах, му е присъщо самоосъждането, ненавистта към себе си и голяма любов към Бога и хората. Той е познал силата на безмълвието и на умната молитва и затова олицетворява в себе си истинския образ на православното монашество, което в същността си е евангелски живот.

В едно от писмата си старецът говори за същността на християнския живот като живот в аскеза. Той пише:

Християнинът задължително трябва да е подвижник. Това още повече се отнася за монаха и йерея.

И, като съзнава какво означава подвигът, допълва:

Като възненавидиш себе си, започни да се подвизаваш не само във въздържанието от страстите, но и в противопоставянето им, т. е. настъпвай срещу тях и веднага ще почувстваш облекчение. Като някаква светлина то ще се появи в душата ти. Св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст говорят, че доброволното страдание е по-приятно от неволната безсловесна радост.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Андрей В. Горайко

St John ChrysostomosВтората половина на четвъртото столетие е период на укрепване на държавното и обществено положение на Църквата в ранната Византийска империя. В тази връзка е много важно да се разбере как през този период се осъществява процесът на взаимодействие на императорската власт с новата обществена сила в лицето на Църквата. Допълнителни сведения за историята на утвърждаването и на развитието на Църквата в ранна Византия – в условията на обособяване на източните части на империята като отделна държава – ни дава дейността на архиепископ Йоан Златоуст на Константинополската катедра (15.12.397[1] / 26.2.398[2] – 404 г.[3]).

За взаимоотношенията на св. Йоан Златоуст и императрица Евдоксия са писали много изследователи.[4] За нас обаче ще е интересен един по-различен аспект, свързан с особеностите на дейността на този виден отец на Църквата в обществено-политическия живот на Константинопол.[5]

В настоящата работа ще бъде направен опит да се разгледа социалното значение на Църквата в ранна Византия, в самия край на 4 век, по примера на дейността на св. Йоан Златоуст на Константинополската катедра – в контекста на неговите отношения с имп. Аркадий (395-408) и неговото най-близко обкръжение, както и като самостоятелна фигура в общото разположение на социалнополитическите сили в столицата.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Христу

St Photios the GreatВ една крайно неспокойна за историята на Византия епоха, когато държавата и обществото търсят изход във всички посоки, личността на Фотий се откроява ярко със своята мъдрост, сдържаност и величавост. Дете на известна фамилия, роднина на императори и племенник на патриарх Тарасий, той получава образование, осигурило му образователен ресурс за неговата разностранна дейност за цели петдесет години.

Житието му е сякаш отворен прозорец към цялата византийска империя: в него виждаме епичните борби на държавата да запази сигурността и да гарантира културните блага на обществото, трудния опит на Църквата да съхрани своята независимост, великолепния ѝ порив за просвещаване на северните варвари, постоянния труд на учените за развитието на духовните блага, всекидневния живот на хората във Византия – с техните добродетели, но и слабости, но най-вече се запознаваме с един рядък човек, типичен представител на Византия в епохата на голямата ѝ слава, който в личността си съчетава всички онези качества, които са основа на византийската култура, на гръцкото образование и на християнското православие, но и насърчава разпространяването на византийското величие по света.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovБогооставеност

Продължителното богообщение е нещо трудно. Христос казва: „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Мат. 26:41). Човекът преживява и посещения, и отдръпвания на божествената благодат, т. е. богооставеност, когато познае състоянието на Христос на кръста, Който вика: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Разбира се, Бог Отец не е оставил Христос, когато е бил на кръста. С тези думи Христос описва и изразява нашата богооставеност. Св. Григорий Богослов тълкува този момент така:

Защото не Самият Той е оставен или от Отца, или от собственото божество, … ала (както вече казах) в Своето лице изобразява нас. Ние бяхме преди оставени и презрени, а сега сме възприети и спасени чрез страданията на Безстрастния.[1]

Старецът Софроний, като съзерцава нетварната светлина, едновременно с това живее и присъщата за нашето естество болка от отнемането на божествената благодат: болката на богооставеността. В творенията на стареца многократно се среща описание на това състояние. Когато човек е познал Бога в Духа, изпълващ цялото му същество, и престане да усеща Неговото присъствие, започва да страда, защото изпитва неутолима жажда да преживее този опит отново. Архим. Софроний пише:

Периодите на отчаяние се сменят с периоди на усещане на Божията любов. Редуването на вълни на мрак и светлина е участ, както знаеш, на монаха. Душата понякога болезнено търси Бога, понякога силно и сладко се влече към Христос, обича Христос, чувства Го в себе си, а след това тази светлина отново отстъпва и душата остава сама.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

Konstantin Sigov… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovЧудесна намеса и покаяние

Като пребивава в умно безмълвие, в единство и общение с Бога, старецът Софроний е изпълнен с жертвена любов към всички хора, той духовно ги преобразява с молитвата, когато, разбира се, те имат вътрешно предразположение към това. За него е нещо обикновено да се моли за цялото човечество. Сам той пише поразителни думи, които свидетелстват, че е бил молитвеник за целия свят, свещеник на вселената. „Грижата за всички прави неудобно служението за отделни лица и някак те заставя да се отделиш от него”.[1]

Старецът разказва на Балфур как веднъж се молил за своя позната, която имала рак в последен стадий и лекарите очаквали тя да умре всеки момент. Тя помолила отец Софроний да се моли за нея и той направил това с „радост в душата, но и със скръб в сърцето”. Жената била прикована от болестта към леглото. „Повече от два часа” заедно се молили, разговаряли, беседвали и той я причастил със светите Тайни. От молитвата на стареца, по действието на Бога, жената напълно оздравяла. В същото време нито тя, нито нейният съпруг достигнали до състояние на покаяние и както преди продължили да живеят светския живот, какъвто водели и преди болестта. И, както пише старецът, „чудото стана, без да доведе до дълбока промяна в техния духовен живот”. Когато по-късно жената се разболяла отново, тогава, пише старецът, „за мен бе вече невероятно тежко отново да моля Бога, защото първата ми надежда бе излъгана: те не се преродиха, не се възродиха”. Това го уверява, че молитвата за болни, за чудодейно излекуване, е възможна само „при обещание за покаяние, т. е. човек коренно да промени живота си, за да намери славата Божия свое място в него, за да може целият останал негов живот да премине вече в плана именно на Божията слава”. Така живеел, постъпвал, проповядвал и се молил духовният наставник, отецът-исихаст.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме