Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Панайотис Христу

St Photios the GreatВ една крайно неспокойна за историята на Византия епоха, когато държавата и обществото търсят изход във всички посоки, личността на Фотий се откроява ярко със своята мъдрост, сдържаност и величавост. Дете на известна фамилия, роднина на императори и племенник на патриарх Тарасий, той получава образование, осигурило му образователен ресурс за неговата разностранна дейност за цели петдесет години.

Житието му е сякаш отворен прозорец към цялата византийска империя: в него виждаме епичните борби на държавата да запази сигурността и да гарантира културните блага на обществото, трудния опит на Църквата да съхрани своята независимост, великолепния ѝ порив за просвещаване на северните варвари, постоянния труд на учените за развитието на духовните блага, всекидневния живот на хората във Византия – с техните добродетели, но и слабости, но най-вече се запознаваме с един рядък човек, типичен представител на Византия в епохата на голямата ѝ слава, който в личността си съчетава всички онези качества, които са основа на византийската култура, на гръцкото образование и на християнското православие, но и насърчава разпространяването на византийското величие по света.

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

Konstantin Sigov… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovБогооставеност

Продължителното богообщение е нещо трудно. Христос казва: „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Мат. 26:41). Човекът преживява и посещения, и отдръпвания на божествената благодат, т. е. богооставеност, когато познае състоянието на Христос на кръста, Който вика: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Разбира се, Бог Отец не е оставил Христос, когато е бил на кръста. С тези думи Христос описва и изразява нашата богооставеност. Св. Григорий Богослов тълкува този момент така:

Защото не Самият Той е оставен или от Отца, или от собственото божество, … ала (както вече казах) в Своето лице изобразява нас. Ние бяхме преди оставени и презрени, а сега сме възприети и спасени чрез страданията на Безстрастния.[1]

Старецът Софроний, като съзерцава нетварната светлина, едновременно с това живее и присъщата за нашето естество болка от отнемането на божествената благодат: болката на богооставеността. В творенията на стареца многократно се среща описание на това състояние. Когато човек е познал Бога в Духа, изпълващ цялото му същество, и престане да усеща Неговото присъствие, започва да страда, защото изпитва неутолима жажда да преживее този опит отново. Архим. Софроний пише:

Периодите на отчаяние се сменят с периоди на усещане на Божията любов. Редуването на вълни на мрак и светлина е участ, както знаеш, на монаха. Душата понякога болезнено търси Бога, понякога силно и сладко се влече към Христос, обича Христос, чувства Го в себе си, а след това тази светлина отново отстъпва и душата остава сама.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovЧудесна намеса и покаяние

Като пребивава в умно безмълвие, в единство и общение с Бога, старецът Софроний е изпълнен с жертвена любов към всички хора, той духовно ги преобразява с молитвата, когато, разбира се, те имат вътрешно предразположение към това. За него е нещо обикновено да се моли за цялото човечество. Сам той пише поразителни думи, които свидетелстват, че е бил молитвеник за целия свят, свещеник на вселената. „Грижата за всички прави неудобно служението за отделни лица и някак те заставя да се отделиш от него”.[1]

Старецът разказва на Балфур как веднъж се молил за своя позната, която имала рак в последен стадий и лекарите очаквали тя да умре всеки момент. Тя помолила отец Софроний да се моли за нея и той направил това с „радост в душата, но и със скръб в сърцето”. Жената била прикована от болестта към леглото. „Повече от два часа” заедно се молили, разговаряли, беседвали и той я причастил със светите Тайни. От молитвата на стареца, по действието на Бога, жената напълно оздравяла. В същото време нито тя, нито нейният съпруг достигнали до състояние на покаяние и както преди продължили да живеят светския живот, какъвто водели и преди болестта. И, както пише старецът, „чудото стана, без да доведе до дълбока промяна в техния духовен живот”. Когато по-късно жената се разболяла отново, тогава, пише старецът, „за мен бе вече невероятно тежко отново да моля Бога, защото първата ми надежда бе излъгана: те не се преродиха, не се възродиха”. Това го уверява, че молитвата за болни, за чудодейно излекуване, е възможна само „при обещание за покаяние, т. е. човек коренно да промени живота си, за да намери славата Божия свое място в него, за да може целият останал негов живот да премине вече в плана именно на Божията слава”. Така живеел, постъпвал, проповядвал и се молил духовният наставник, отецът-исихаст.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Archb Basil_KrivosheineПо повод стогодишнината от рождения ден на архиепископ Василий (Кривошеин)[1]

Не трябва да се забравя, че архиепископ Василий (Кривошеин) съзнателно, при това още преди своето йерейско ръкоположение, вземайки решението да принадлежи към Московската патриаршия, е избрал за себе си особен и далеч не прост път. Той – участникът в гражданската война (подразбира се, на страната на белите) и човек, който е настроен рязко против съветския режим – свързва съдбата си с „червената църква” и в очите на мнозина руснаци, а и не само руснаци, в Европа става подозрителен – почти като агент на КГБ.

И всичко това във време, когато е било съвсем възможно да се намира в напълно „благополучната” юрисдикция на Константинопол и, по този начин – без да прекъсва евхаристийното си общение с патриаршията и с нейното паство – да бъде независим от Москва. Да постъпи така, както е постъпила основната маса руснаци в Европа – всички онези, които се групират около парижкия богословски институт „Св. Сергий” и които получават там своето образование.

Да не забравяме и това, че други руснаци (които също никак не са били малко) – последователи на митрополитите Антоний (Храповицки) и Анастасий (Грибановски) и които са осмисляли себе си като „Руска православна църква зад граница” – не просто са подчертавали своята независимост от Москва, но и открито са противостояли на патриаршията, която са смятали за „съветска” и за „изгубила благодатта”. В определен смисъл за тях е било най-лесно: те се обявявали за противници на „съветската църква” и въобще не общували с нея, бидейки последователни антисъветчици.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_Schmemann1. Въведителни бележки

И до днес не съществува един общ обзор на източноправославното богословие от следпатристичната епоха. И въпреки това, може да се смята за общоприето мнението, че развитието на това богословие е било определено от два основни фактора: от една страна, от угасването и изчезването на древните центрове и, следователно, на навика да се богословства, а от друга, и като резултат от първото – от продължителния „западен плен” на православната богословска мисъл. С краха на Византия започва и дълга криза на богословието, която, в известен смисъл, още не е завършила, не е намерила своето окончателно разрешение и сега, и която поради това представлява и постоянна „тема” вътре в самото православно богословие.

Дори и да не трябва да преувеличаваме културния упадък в епохата на турското владичество над Изтока, едва ли можем да отричаме предълбоките промени, случили се тъкмо тогава в православния свят и определили от себе си съдбата на православното богословие. Отсъствието на православни богословски центрове е принудило търсещите просвещение православни да го получават на Запад. Възпитани в римокатолически и в протестантски университети, тези богослови – по думите на един историк, „съзнателно или не са усвоили богословски категории, терминология и форми на аргументация – чужди на преданието на собствената им Църква. В православната богословска мисъл се случва това, което един съвременен руски богослов, о. Георги Флоровски, справедливо определя като псевдоморфоза”.[1] И макар, с малко изключения, тези, формирали се на Запад, богослови да са останали верни на православието, в самия обаче етос и в самия стил на богословието са настъпили коренни промени – и там е възникнала богословска традиция, а след това и богословска школа, които са чужди на традиционните форми на православното благочестие и на православната духовност. А поради това и цялата история на новото православно богословие може да бъде определена като дълъг опит за преодоляване на това отчуждение, освобождаване от западните форми и завръщане към собствените, към исконните негови източници. 

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

D Balfour-Fr_DimitriosПодвигът на Богопознанието

От 1976 г. всяка година посещавах манастира на св. Йоан Предтеча в Англия и общувах с приснопаметния архим. Софроний (Сахаров) и манастирските братя. Това общение е един от най-хубавите спомени в моя живот и велико благословение, което ми беше дадено като Божи дар. През 1979 г. се случи удивително събитие.

Веднъж в събота, в малката църква, която е в главното здание на манастира, се служеше божествена Литургия. Присъстваше и приснопаметният старец Софроний – в този ден не служеше, а седеше на обичайното си място, от дясната страна в храма. До стареца се намираше висок англичанин. Когато влязох в храма, не отдадох на този факт голямо значение, цареше молитвена атмосфера. Освен това в манастира винаги имаше много православни, дошли от всички краища на света – присъствието на хора от най-различни националности не предизвикваше никакво учудване.

И ето, дойде момента от св. Литургия, когато се чете Символът на вярата. Бях изумен, когато Веруюто започна да се чете от този висок англичанин, със силен глас и безукорно гръцко произношение, така че не можеше да се определи дали е чужденец или грък. Бях потресен и се постарах да го разгледам внимателно отблизо, като стоях до него. Забелязах, как по време на цялата божествена Литургия той плачеше. Сетне прочете Господнята молитва Отче наш – отново със силен, особен глас – и след възгласа Със страх Божи, вяра и любов пристъпете със сълзи в очите се причасти със св. Тайни.

Веднага след края на литургията попитах един от братята, кой е този човек. И в отговор чух: Това е Дейвид Балфур, познат на стареца още от времето на неговия живот на Света гора. Бях изумен. Стоях до самия Дейвид Балфур.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovПосещение и оттегляне на нетварната светлина

Съзерцаването на нетварната светлина става по различни начини. Отначало то протича неявно, като ни открива само нашия вътрешен мрак, а после се явява в най-ярък блясък и ни предава божествения живот. И след това обаче се наблюдава ту увеличаване, ту намаляване, дори прекратяване на божествената благодат, отдръпване на Бога, последвано от ново посещение на благодатта. А за всичко това свидетелстват опитните богослови, преживели и посещенията на Бога, и Неговото отдалечаване.

В трудовете си старецът пише за неочакваните посещения на божествената светлина, която „обгръща с любов” човека. Той говори за „постоянното съзерцаване на светлината”, която останала с него „три дни”,[1] а друг път пребивавала с него „две седмици”.[2] Тук трябва да припомним учението на св. Григорий Паламà, за което вече говорихме – за сиянието и продължителното съзерцание на светлината. Тази благодат, както и благодатта на Гетсиманската молитва, е велик дар, който, според признанието на светеца, „и до днес не се прекратява, но нараства”.

По времето, когато живее в светлината и светлината е вътре в него, подвижникът живее физиологически с нея. Сетне старецът говори за „загуба” на Божията благодат,[3] оттегляне на Духа Господен[4] и дълго отсъствие на видението на „небесната светлина”,[5] за периоди, когато светлината го напуска[6] и той отпада от „надсветовното сияние”.[7]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме