Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Дякон Августин Соколовски

S BulgakovВ пасхалното време, – а такова е времето, в което протича нашата конференция – ще бъде правилно за започнем с думи от най-пасхалната книга на Светото Писание – Откровение на св. Йоан Богослов.[1] „Па ме отнесе духом на голяма и висока планина, и ми показа големия град, светия Иерусалим, който слизаше от небето – от Бога, и имаше Божия слава…” (Откр. 21:10-11). Книга Откровение ни разказва за настъпващия свършек на творението, което се проявява в Новия Йерусалим. Град, в който няма храм (Откр. 21:22).

Първата тема

Темата за божествения град, в неговото съотношение и съотнесеност със земния, отчетливо присъства в размишленията на авторите от първите поколения християни.[2] Причина за това е удивителната способност на първите християни[3] да разсъждават за себе си и за другите: за Църквата и за света, за вярващите и невярващите, за правдата и заблуждението, за своето и за чуждото, в открит диалог, без предварително подготвени директиви, предпоставки и предубеждения. В това се заключавала и цялата колосална сила на християнството в неговия първоначален импулс и проявления. Изхождайки от вътрешната логика на този импулс, се получава така, че християните – това не са тези, които се интересуват и които се занимават изключително сами със себе си, с въпросите на построяването на своята вътрешна реалност, в нейните различни проявления, чак до разнообразието от форми и усвоявания, до правилата на закона и на ортопраксията, а тези, които размишляват и в разсъжденията си се стараят да посочат онова, с което се и започва великото действие, наричано в богословието преображение на света.

Така се открива истината, че християнството, макар да се проявява като религия, винаги е повече от религия. Че това е вяра, която говори за изкупеното човечество и за новото творение. В противен случай християнството би станало просто религия, а така би рискувало да се превърне в секта, отличавайки се от тази или онази друга секта само по своите размери. Сектата – това е група, гледаща само към себе си, а имайки предвид единствено себе си, тя се и абсолютизира до степен да утвърждава само собствената си абсолютна самодостатъчност.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovПадението

От момента на своето сътворение Адам е пребивавал в общение с Бога чрез своя светоозарен ум. Неговият ум е бил способен да общува с Бога и с ангелския свят. С непослушанието си към Божиите заповеди обаче той се помрачил като се отъждествил с разсъдъка и с окръжаващия свят, съединил се с въображението. Като говори за грехопадението на Адам и въобще на човека, ап. Павел, казва: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Прародителският грях, както и всеки въобще грях, е свързан с оскъдяване на славата Божия в човека: човекът вече не е способен да се приобщава с божествените енергии, позволяващи му да съзерцава Бога, понеже умът му се помрачава и затъмнява.

Последствията от това помрачаване са отпадането на човека от истинния Бог и поклонението пред идолите. Отново ап. Павел пише: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23). А св. Григорий Паламà добавя: „Умът, отстъпил от Бога, става или скотоподобен или демоноподобен и, като пристъпя отвъд пределите на естеството, пожелава неща, чужди на естеството, и не знае ситост в своята алчност, изцяло се отдава на плътски желания и не знае мярка за удоволствията”.[1] Тук е уместно да приведем и думите на Христос: „И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23). За това помрачаване на Божия образ в човека се говори и въобще в учението на Отците на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannЛотарията

Веднъж, през есента на 1939 г. Дмитрий Николаевич се прибира след работа и казва на жена си: „Случи се нещо невероятно. По-добре седни…”. И вади от джоба си смачкан лотариен билет (той купувал лотарийни билети всяка седмица и след това проверявал резултатите от лотарията във вестника). „Виж, провери номера…”. Бил номерът на голямата награда! Семейство Шмеман печелило една четиридесета част от голямата печалба (билетите били доста скъпи и обикновено се купували части от тях). Голямата печалба е пет милиона франка, от които семейство Шмеман получава 125 хиляди франка, а това за времето си също е огромна сума. Шмеман веднага изплаща всички дългове на семейството, подарява по една кокошка на всички свои приятели и родственици, а семейството си купува нови обувки и палта – прекрасни двуредни палта с колани – бежово за Александър, кафяво за Андрей, които са били първите нови палта в техния живот. (По-късно, по време на немската окупация моята майка уши от палтото на Александър две нови палта, за нашите деца Анна и Сергей, и те се качиха с тях на кораба за Америка. На борда на кораба „Queen Mary”: палта с история!)

И ето, облечени в своите нови палта, братята, заедно с родителите си, заминават на дълга ваканция в Югославия.

Високи и привлекателни, седемнадесетгодишните юноши са били посрещнати с възторг и любов от своите братовчедки – момичета на по шестнадесет и седемнадесет. Тази ваканция остава за тях незабравима.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

St Boris-MichaelВаше Високопреосвещенство, уважаеми организатори на този превърнал се вече в традиция голям православен форум, уважаеми отци, братя и сестри в Господа. Преди всичко искам да благодаря за поканата да взема участие в поредното 17 издание на „Седмицата на православната книга” в гр. Варна. Град, който завинаги е свързал името си с най-ранната християнска история не само на българските земи, но и в общохристиянски контекст. Град, чиято слава е толкова голяма, че руснаците в края на 18 в. създават собствен едноименен град на Черно море – днешна Одеса, в желанието си да споделят славата на древния Одесос. Варна е изключително значим древен център и люлка на най-старата и значима култура не само в Европа, но и в света – имам предвид Варненския некропол, с откритото там най-старо злато на света, дело на неизвестни ни предци, чиято висока култура и степен на развитие преобръща всички вече утвърдили се исторически и културологични модели и стереотипи за Древния свят. Град, който привлича вниманието на светите апостоли и става обект на проповедта лично на св. ап. Андрей Първозвани, който сам ръкополага за пръв епископ на града св. ап. Амплий – ученик и близък съработник на св. Павел, чието благочестие и добродетели дотолкова го впечатлили, че да напише: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий” (Рим. 16:8). А всичко това знаем благодарение на друга изключителна личност от ранната история на Църквата – св. Доротей Тирски, голям раннохристиянски мисионер, писател и просветител, чието дело все още е слабо познато на църковно-историческата наука, който на два пъти е изпращан на заточение в град Варна (древния Одесос) и който при второто си заточение, по времето на имп. Юлиан Отстъпник, в 362 (263?) г. 107-годишен загива мъченически. В околностите на Одесос и близкия Марцианопол (Девня) проповядва и друг ученичк и спътник на ап. Павел, обърнат лично от него към Господа – св. равноапостолна Севастиана, загинала мъченически по време на гоненията на имп. Домициан.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannПредговор към новото издание

След като второто издание на тези лични спомени беше подготвено, осъзнах, че читателите се интересуват не само от нашия семеен живот, но също и от нещата, които изпълваха нашия живот – нашето щастие и непрекъсната радост.

Ние бяхме обикновени, нормални хора, със своите трудни и щастливи моменти. Сега обаче, когато преживявам нашия живот отново във всичките му детайли и като се опитвам да го погледна под друг ъгъл мога само и единствено с огромно задоволство да свидетелствам, че животът ни винаги, някак автоматично, бе съсредоточен, центриран върху да бъде Твоята воля и това му даваше хармония и светлина. Това не беше героично решение, нито резултат от разумен размисъл. Това просто беше – и това послушание, избрано свободно, беше изпълнено с вяра, надежда и увереност, че Бог ни обича.

Какво мога да кажа?

Нищо друго освен: Благодаря Ти, Господи.

Благодаря Ти за красотата и мира на този септемврийски месец на Лабел, в Канада, където съм по-близо от всякога до моя съпруг, до природата, до величието на творението, до чувството, че оставащите ми години живот са изпълнени с благодат.

Надявам се, че съм вярна на представата на моя съпруг за живота:

Само от едно нещо се нуждаем

Уляна Шмеман

Монреал, септември, 2007 г.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

St JustinianЩом минава 80-те, телесните немощи започват да побеждават престарелия имп. Юстиниан. Той обаче продължава да държи юздите на държавното управление в свои ръце. Ала душата му, която и по-рано намира утеха в размислите за горното и вечното, за едното потребно, сега – вече на преклонна възраст – започва с особена радост да се отдава на богомислие. Шарл Дил пише за вдълбочеността му в богословския размисъл с високомерното предубеждение на закоравелия позитивист: „Той е бил обхванат от манията за богословстване. Отдавна грижата за религиозните дела е била така скъпа на сърцето му, че заради тях той забравял най-съществените интереси на държавата. Сега вече тази грижа го обхваща изцяло. Показателно е, че последният указ, издаден от него на 26.3.565 г., се е отнасял изцяло до църковните дела и изобилието на цитати от Св. Писание и Отците на Църквата отлично характеризирали настроението на владетеля… Естествено е било заразата на такъв печален пример на управление да обхване всички степени на властта”.[1] Като потвърждение на своята присъда Дил цитира стиховете на младия съвременник на Юстиниан поета Корип, но там няма и намек от осъждане на св. император: „Старикът вече за нищо не се грижеше: вече изстивайки, той живееше само в очакване на вечния живот, умът му витаеше в небесата”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovДуховна автобиография (продължение)

Трудно е да се пише за живота и дейността на светец – само светци разбират светците и само тези, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което е основата на тяхното битие. Св. апостол Павел пише на коринтяните: „… понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух”.[1]

Съществува мнението, че всеки човек носи в себе си света, че е микрокосмос в макрокосмоса и така преживява драмата на цялото човечество. Че в своя живот той преживява и трагедията на войната, и потреса, и сблъсъка на потомците на Адам, в каквато и форма да са те. И от духовна гледна точка грехопадението на Адам, заедно с всички последици – и Адамовият плач и радостта от Възкресението – се преживяват в дълбочина от съществото на всеки човек.

Случващото се с обикновения човек старецът Софроний усеща особено остро – до последните възможни предели: Адамовото грехопадение, паметта за смъртта, преживяването на ада, но и радостта от съзерцанието на нетварната светлина, която е светлината на Царството Божие. Кой има подобен опит, да анализира вътрешния свят на личността на стареца Софроний? Ап. Павел пише за това: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва”.[2] Старецът пише житието на св. Силуан Атонски и внимателно анализира неговия духовен път, като го съпоставя с духовния си опит. За мен такъв анализ е невъзможен.

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky SimeonВръзката и взаимното преплитане между духовността и просветата, в православен християнски контекст, едва ли са неща, които е необходимо да се изясняват в подробности пред аудитория като настоящата. Да се припомня, че православната християнска вяра е вяра разумна и осмислена, а не плод на нездрави мистични фантазии. Че православната християнска духовност е просветена, а не безпросветна духовност, а църковната просвета е била винаги одухотворявана и оплодотворявана от духовните прозрения на поколения тайнозрители и боговидци, удостоявали се с дарбата да узнават и да предават на другите волята на нашия Небесен Отец. Че, – както и по отношение на почти всичко, свързано с Църквата и с нейната вяра, – най-точното определение за връзката между духовността и просветата е именно синтез – свързване в едно цяло на духовните движения на сърцето и на душата, с потребностите на разума. Всичко това е известно на живеещите в Църквата, макар и не всички да си дават ясна сметка за него.

Нещо повече – често сме свидетели на отричане на необходимостта от този синтез от хора, заявяващи себе си за „хора на Църквата” и претендиращи да живеят с нейната вяра и нейната духовност. Не е тайна, че Православната църква все повече се пропива от християни, отричащи под една или друга форма осмислянето и разумното възприемане на християнската вяра и настояващи за сляпо възпроизвеждане на модели от миналото, издигани до статут на окончателни образци на християнски живот, чието наличие само по себе си обезсмисля всеки опит за оразумяване на вярата. Историята на Църквата обаче, включително и тази на Българската църква, ясно свидетелства за дълбокото проникване между православната ни християнска духовност и църковната просвета, ярък пример за което е и личността и делото на днес чествания наш велик предшественик – Варненският и Преславски митрополит Симеон.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме