ЛИЧНОСТИ - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Георги Каприев

Хуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Данни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Сключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

През настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Заключение

В началото на тази книга говорих върху въпроса как богословието и аскетичният живот и като цяло църковното управление и пастирското служение могат да бъдат приведени в единен синтез. И, както вече отбелязах, хармоничното съчетаване на тези три аспекта на църковния живот срещнах при стареца Софроний, един боговдъхновен богослов, истински исихаст и достоен отец и пастир. Предполагам, че вече достатъчно ясно изложих това в предходните глави.

Бог ми дарува голямото щастие да го познавам и сам о. Софроний направи всичко възможно, за да ми разкрие богатството на своето сърце и богословие. Пазя в сърцето си образа на блажения старец, винаги му се моля и търся неговото застъпничество.

Запазил съм три посвещения, с които той подписа три от своите книги, които ми подари В тях се отразява цялото богатство на неговото сърце, на неговия богословски ум. Старецът ги написа с уверената ръка на талантлив художник. Първото бе написано в книгата His life is mine (Неговият живот е мой), която ми подари на Пасха, 1977 г.:

„На преосвещения архимандрит Йеротей,
в знак на братските връзки на любовта в Христа,
архимандрит Софроний,
светата Пасха, 1977”.

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Сергей Уваров

Настоящата статия обръща вниманието на читателя върху изтъкнатия богослов и учен от втората половина на 20 век архиеп. Михаил (Чуб; 1912-1985), който, в епохата на борба с религията, успява не само да направи редица важни научни открития в областта на църковната история, но и да публикува свои трудове в единственото в това време печатно издание на Руската православна църква Журнал Московской Патриархии, а също и зад граница. Преосвещеният Михаил се занимава с палеографски анализ на славянските ръкописи, пазени в Държавния исторически музей, Държавната публична библиотека (днес – Руска национална библиотека) и Библиотеката на Академията на науките на СССР (днес – Библиотека на РАН). Дълбоко потапяйки се в проблематиката на изучаването на църковните древности и паметниците на християнската писменост, в своите статии архиепископ Михаил се е облягал върху фундаменталните изследвания и най-новите открития на западноевропейските учени. Лекциите му в Ленинградската духовна академия и семинария са предизвиквали истинска сензация и са събирали на едно място всички, обучаващи се там, и всички преподаватели. Така, с неговите усилия е формирано истинско островче на науката във възродената след Великата отечествена война духовна школа на Ленинград.

Уместно би било, – преди да пристъпим към разглеждането на научните трудове на архиепископ Михаил, – да цитираме мнението на доц. А. Макаровски за курсовото съчинение на тогава все още свещеник Михаил (Чуб), представено за присвояването на званието кандидат на богословието в далечната 1950 година. И, по-конкретно – това, че уважаемият рецензент с удовлетворение отбелязва, че „забележителната личност на св. Методий и значението на богословстването му за историята на източната богословска мисъл са намерили в лицето на ст[удента] Чуб не само един усърден почитател, но и неуморимо упорит труженик. С примерно трудолюбие той изучава както творенията на св. Методий, така и цялата, достъпна му литература, при което много му е помагало доброто познаване на чужди езици (немски, френски, английски)… Относно широкия кръг на литературата, привлечен от автора в процеса на работата му над неговата тема, свидетелства обширният списък с руска и особено чуждестранна литература, една част от която е използвана, а друга част просто проучена от автора. Определено се създава убеждението, че на автора е известна – поне по наименованието ѝ – цялата литература за св. Методий и за неговата епоха. Така например, авторът не е забравил да спомене за като че ли единственото съчинение на шведски език за Методий, което принадлежи на Лундберг. Използвайки обширна литература, авторът не само добросъвестно я изучава – с научно усърдие той коригира и забелязаните от него грешки”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

Отваряне на целия текст

Автор Иван А. Есаулов

Основният труд на изтъкнатия представител на първата руска емиграция отец Георги Флоровски Пътищата на руското богословие е известен не само със своята монументалност, но и със своя консерватизъм. Неслучайно Н. Бердяев пише по онова време, че заглавието на книгата на Флоровски би трябвало да е Безпътицата на руското богословие, защото едва малцина от многото разглеждани в книгата автори получават положителна оценка от о. Георги.

Именно затова обаче има смисъл да се опитаме да поразсъждаваме върху твърде актуалните днес отношения между руското богословие и словесност, взимайки за пример, така да се каже, строго богословския подход на о. Георги към творчеството на Гогол.

О. Георги започва гоголевската част на своя труд с характеристиката на Гогол като писател едновременно „напредничав и изостанал”.[1] За него, макар че „от Гогол започват нови пътища и то не само в литературата”, самият той като че остава в отминалия век. По-нататък Флоровски настоява, че Гогол се отличава с душевна изостаналост и душевен архаизъм и твърди, че в този архаизъм е „едно от разковничетата на неговата трагична съдба”. За Флоровски, споровете на съвременниците на Гогол за нашите европейски и славянски корени му изглеждат едно продължаващото недоразумение. Някои смятат, че в своите разсъждения Флоровски се основава преди всичко на ранното творчество на В. Зенковски. По-вероятно обаче о. Георги се основава преди всичко на разсъждения на самия писател, интерпретирайки ги наистина твърде прибързано. О. Георги отбелязва, че, макар и Гогол „да се движи по-често сред славянофилите, той самият не е бил славянофил”. Даже „е по-правилно да бъде смятан за западняк”. Макар Флоровски да прави уговорката, че „той (Гогол) обичал не Запада на тогавашните руски западняци и не с такава любов”. „В ранните години Гогол преминава опита на немския романтизъм… Това не е било подражание и не е било само литературен маниеризъм. Гогол овладява самата творческа проблематика на романтизма, вживява се интимно в този романтичен опит”. Сетне Флоровски изцяло се присъединява към тези, които смятат, че Гогол гледа на света под знака на смъртта: от тази гледна точка „ужасът от могъществото на беса” остава в него „през целия живот, до предсмъртната му молитва”. И тук о. Георги цитира известните думи на Гогол: „Вържи отново сатаната с тайнствената сила на неизповедимия Кръст”. При това обаче интерпретира тези думи в романтичен смисъл. Флоровски разбира романтизма като „религиозно безизходно” движение: в романтизма, според него, „има само мними и лъжливи пътища” и затова „човек трябва от романтизма отново да се върне в Църквата”, като посочва, че „по това време Гогол не усещал реалността на Църквата по друг начин, освен естетически”. Тук той цитира писмото на Гогол до Шевирев: „Стигнах до Христос по-скоро по протестантски, отколкото по римокатолически път”.

Отваряне на целия текст