Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Игумен Агатангел (Гагуа)

Vl SolovevВ историята на Християнската църква „гръцкото” и „латинското” културно начало не трябва да се разбират откъснати едно от друго и не могат да бъдат примитивно противопоставяни едно на друго. Техните взаимоотношения и взаимните им влияния едно върху друго имат далеч по-сложна природа. Тази мисъл много точно е формулирал и аргументирано е обяснил църковният историк и православен богослов прот. Александър Шмеман: „Историците, които пишат за окончателното разделение на църквите, изцяло извеждат своите твърдения от някакво противопоставяне Изток-Запад, от съществуването в Църквата на някакъв първичен и абсолютен дуализъм между това, което е гръцко и това, което е латинско. Те обаче – освен дето се опитват да натурализират християнството – забравят, че подобен рязък дуализъм просто не може да бъде изведен от фактите”.[1]

А тези факти красноречиво свидетелстват за обратното. Отец Александър Шмеман обръща внимание на следните моменти. До 3 в. езикът на Римската църква е бил именно гръцкият език; трудовете на бащата на цялото „западно” богословие – бл. Августин – е невъзможно да бъдат разбрани, ако не се отчита неговото вкореняване в гръцката философия; „Западът възприема и усвоява богословието на големите отци на Изтока – на св. Атанасий Велики, на кападокийците и на св. Кирил Александрийски, също както и Изтокът възприема и усвоява богословието на св. папа Лъв Велики”.[2]

Ние знаем, че латинската светска словесност и античното изкуство на Рим са се формирали под мощно гръцко влияние. Рядко обаче се споменава фактът, че знаменитият Свод на византийския християнски император Юстиниан (483-565) е бил написан на латински език, както и това, че латинският език е бил официалният език на византийската канцелария. И разпадът на това единство на Римския свят – както вярно предполага отец Александър Шмеман – е бил предизвикан не от някакво вътрешно противоречие между „Изтока” и „Запада”, а от външна катастрофа.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannКрестууд, Ню Йорк

След дълго търсене, множество приключения, надежди и разочарования, накрая за семинарията се намери място в Крестууд, предградие на Ню Йорк, на север от града. Много трудно и сложно беше да се планира всичко: да се намерят пари за покупката и, в крайна сметка, да се придобие домът за възрастни хора „Св. Елисавета”. Зданието на дома се намираше в живописна местност, където имаше дори малък водопад и поток, който се наричаше Безпокойният. Движещата сила по осъществяването на този проект бяха проф. Сергей Верховски и моят Александър. Двамата – богослови по образование, дошли неотдавна от Париж – трудно можеха да бъдат сметнати за опитни бизнесмени. Мен обаче и днес ме поразява проницателността и съобразителността в практическите въпроси, проявена от двамата в това важно за бъдещето на семинарията дело. Сделката беше подписана, актът за покупко-продажбата беше готов и земята отсега нататък принадлежеше на семинарията „Св. Владимир”. Проф. Верховски или просто „Проф”, както с обич го наричаха всички, се засели в един от домовете на територията на семинарията. Ние, заедно със семейство Майендорф, живеехме наблизо, в градчето, не на територията на семинарията. В дома, който семинарията закупи за нас, живеехме с о. Александър до неговата смърт, а аз останах там и след това – до моето преместване в Монреал, където отидох, за да съм по-близо до дъщеря ми Маша и любимото ми езеро Лабел. Ен Зинзел, преданата секретарка на семинарията, работила там в продължение дълги години, се присъедини към нас тъкмо преди преместването в Крестууд.

Отваряне на целия текст

Автор Ив Аман

Fr Alexander_MenЗначението на отец Александър много често е било възприемано през призмата на обстоятелствата, при които протече неговата подвижническа дейност, но опитът му далеч надхвърля условията на живот в атеистичната държава. Личността на отец Александър е многостранна и може да бъде разглеждана от различни гледни точки, но днес бих искал да се спра на нейния главен аспект – отец Александър като образец на християнски пастир в наши дни (или на „границата на епохите” според книгата на Андрей Еремин, посветена именно на тази тема).

Въпреки очакванията, 21 век се оказа изпълнен с тревоги, страхове и несигурност. Определят го единствено по отношение на предишни епохи с представката пост. Това е времето „след”. Нашият век е определян включително и като постхристиянски.

Постхристиянски – Сергей Сергеевич Аверинцев изрази своето разбиране за постхристиянството. Той каза, че на съвременните християни е отредено да изповядват своята вяра, след като вече е отминало времето на външното тържество на християнството, след като Ницше е възвестил за смъртта на Бога, след като в Съветския съюз е било заявено за пълното изкореняване на всякаква религия. През 20 век – продължава Сергей Сергеевич – беше сторено и наговорено срещу вярата повече, отколкото през всички отминали исторически епохи. Връщането към доатеистичните времена е невъзможно, съвременното общество така или иначе е дълбоко секуларизирано. В предишните епохи в окръжаващата действителност множество знаци напомняли за Бога, Църквата задавала ритъма на всекидневния живот на хората. Вярата се предавала от бащи на техните деца, предавала се от поколение на поколение. Вече на можем да разчитаме на подобен механизъм на предаване, констатира Сергей Аверинцев. Това ни отнема всяко чувство на лъжлива безопасност и едновременно ни внушава голяма надежда. Съвременната епоха дава шанс на християнството да бъде мисионерска религия, религия на новообърнати, религия, основана на динамиката на Благата вест.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannСватбата

В продължение на две години често се срещахме. Занимавах се с моята License as letters (степента след магистратура – преди докторат) във висшето училище на колежа „Св. Мария”, а също в Парижкия университет Сорбона, където учих гръцки, латински, филология и френска литература. Александър беше студент в Богословския институт „Св. Сергий”. Той тъкмо бе навършил двадесет, а аз бях почти на деветнадесет. Двамата бяхме бедни студенти – без работа, винаги малко гладни, но безгрижни и весели. Беше военно време.

Днес е трудно да се повярва на случилото се, но в един прекрасен ден, бъдещата ми свекърва се качила на метрото, след това на автобуса и неочаквано се появи на пътя за дома на моите родители в Кламар. Нито Александър, нито аз знаехме нещо за тази ѝ инициатива. По най-традиционния и старомоден начин тя поиска от родителите ми моята ръка за сина си. Баща ми нямаше нужда от убеждаване в това, че е дошло време за нашата сватба. „Срещахме” се вече две години и от това страдаха нашите училищни занимания. Беше необходимо и за двама ни да започнем да водим нормален живот. Не зная подробности около тази среща; това което знам е, че веднага всичко било решено, дори бил избран денят на сватбата и мястото, където да се извърши тайнството (събора на св. Александър Невски). Бях в дома на Александър, когато майка му се върна и леко изчервена обяви, че сме официално обручени. Александър трябваше веднага да отиде до Кламар и страшно се вълнуваше. И основание за това вълнение имаше! Баща ми не смяташе така лесно и бързо да му даде дъщеря си. Аз чаках в кухнята близо час, докато баща ми обясняваше на Александър как му е провървяло да получи такова съкровище; че както той, така и аз трябва постоянно да се уважаваме и да помним отговорностите на брака и т. н. А Александър нямаше още двадесет и една години!

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovПлач

Видението на Христос в славата Му събудило горчив плач, дълбоко покаяние и съкрушение у стареца, който някога спорил с Него и Го отхвърлял. Когато човек види славата на Христос, по съвсем естествен начин започва да плаче за падението си – и о. Софроний плачел, защото търсел друг бог, извън истината, извън Божието откровение.

В заповедта за блаженствата Христос облажава плачещите: Блажени плачещите, защото ще се утешат. Разбира се, плачът е естествено следствие от чувството за духовна нищета. Ето защо тази заповед е предшествана от друга: Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството Небесно (Мат. 5:3-4). Покаянието е преддверие за Царството Небесно – състояние, в което човек пребивава цял живот. Затова и Христос започва проповедта Си с призив за покаяние: Покайте се, защото се приближи Царството Небесно (Мат. 3:2). Както знаем, покаянието няма край; може да приема различни форми, защото човек никога не може съвършено да се уподоби на Христос, да стане такъв, какъвто е Той, в Своята пълнота. Плачът е горчивото ридание на св. апостол Петър, което е характерно за всички истински подвижници. Ще приведем няколко примера.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannПреместване в Америка

Институтът „Св. Сергий” в Париж се ръководеше от група професори, които подкрепяха дейността на о. Александър, но не смятаха за необходимо да привличат млади хора, както и внимателно се пазеха от всеки, който не дай Боже, можеше да внесе в живота на института каквито и да са нови идеи или промени. Те не насърчаваха тясното общуване на преподавателите със студентите или с околните. Повечето от тях приемаха за истина само това, което по-рано е било в Русия и според тяхното мнение, всичко трябваше да си остане такова и сега, и занапред. По-младите преподаватели не бяха допускани да участват в заседанията на професорския преподавателски състав, разрешено беше присъствието само на „вътрешни” членове.

По това време о. проф. Георги Флоровски емигрира в САЩ, където оглави малка духовна семинария в Ню Йорк. „Св. Владимир” беше разположена в няколко къщи, принадлежащи на протестантската Обединена богословска семинария (Union Theological Seminary). Отец Георги преподаваше, проповядваше и беше истински поразен от перспективите за мисионерска работа на Православната църква в Америка. Той написа писмо на Александър и му предложи да работят в семинарията. В същото време на о. Александър му предложиха да работи в Англия, в Оксфорд, където да преподава история на Източната Църква. Без дори да се замисли, Александър избра Америка. Беше млад, енергичен, изпълнен с ревност за мисионерска дейност. За мен мисълта да се разделя с родителите ми и да заминем отвъд океана ме хвърляше в ужас. Но дори на ум не ми минаваше да се боря с естественото развитие на събитията в нашия живот, нито да променям техния ход, за да останем в Париж, където за Александър и неговото семейство очевидно нямаше никаква перспектива. От моя страна това не беше нито послушание, нито жертва. Ние с Александър вече бяхме толкова единни, че решението да се преместим в Америка беше общо. Роднините и приятелите ни реагираха много негативно на нашите планове. „Вие наистина ли искате да отидете в Америка, в тази страна на долара и без култура, далеч от семейство и приятели?”. Родителите ни бяха много натъжени. Но не се и опитаха да ни разубедят, защото добре знаеха, колко силно е желанието на Александър за активен свещенически и преподавателски живот. Реакцията на професорите в института само потвърди нашето решение, още повече, че о. Георги Флоровски така живо описваше в писмата си до нас огромната мисионерска работа, която ни очакваше в Америка. Александър беше много благодарен на своите учители в института „Св. Сергий”, но прекрасно разбираше, че там бушува и търси изход една енергия, която няма приложение във Франция. Със своите 28 години той жадуваше за широко поле на дейност, искаше да работи.

Отваряне на целия текст

Автор Олга Я. Зоткина

Fr Pavel_FlorenskyПонятието „вярващо мислене” принадлежи на И. В. Киреевски. „Не за всички са възможни, – пише той – нито за всички са необходими богословските занимания; не за всички е достъпно занимаването с любомъдрие; не за всички е възможно постоянното и особено упражняване в онова вътрешно внимаване, което очиства и събира света към висшето единство; за всеки обаче е възможно и е необходимо да свърже направлението на своя живот с коренното си верово убеждение, да съгласува с него както главното си занимание, така и всяко особено дело, така щото всяко действие да бъде израз на един и същи стремеж, всяка мисъл да би търсила едно и също свое основание и всяка крачка да би го водила към една и съща цел. Без това животът на човека няма да има никакъв смисъл, неговият ум ще бъде сметачна машина, сърцето му – сбор от бездушни струни, в които свисти случаен вятър, ни едно негово действие няма да има нравствен характер и въобще, в собствен смисъл няма да го има и човекът. Защото човекът – това е неговата вяра”.[1] „Вярващото мислене” – това е такова мислене, което се съгласува с вярата не по разсъдъчен начин, нито отвлечено, а като форма на изразяване, като способ на битието на самата вяра – по същия начин, както и делата, постъпките и думите трябва да бъдат изразяване на вярата. Това мислене Киреевски е наричал „християнско любомъдрие” и е виждал живото му въплъщение в светоотеческата мисъл, чиято наследница – според него – е призвана да бъде руската философия, в случай че тя се стреми да дава израз на исконната православна вяра на руския народ.

Била ли е обаче създадена такава философия? Възможна ли е тя по принцип, и ако е възможна, то как? На първия от поставените въпроси изследователите на руската религиозно-философска мисъл (като С. С. Хоружий) често дават отрицателен отговор – като обаче при това подчертават, че опити за създаване на такава философия е имало – достатъчно е просто да бъдат назовани същия този И. В. Киреевски, Е. Н. Трубецкой, С. Л. Франк, И. А. Илин… Вторият въпрос засяга вече отношението на философията към богословието, отношението ѝ към вярата, към духовния живот. Стремежът в историята на философията да бъде видян този проблем, а зад философията – да бъде разпозната личността, да бъде разпознат човекът – определиха и темата на предлаганата статия.

Отваряне на целия текст

Автор Анна Галперина

Jean-Claude LarchetНа 27 април 2012 г. в Свето-Тихоновския университет, в рамките на научно-методологичния семинар „Богословието в системата на научното знание: традиции – съвременност – перспективи”, доклад изнесе известният православен богослов Жан-Клод Ларше, доктор по философия, доктор по богословие, автор на повече от 20 книги, преведени на много езици, на повече от 60 статии и на около 200 рецензии за различни периодични издания на френски, английски и немски. Лекцията му Що е то богословие? беше прочетена на френски. Участниците в семинара могат да се запознаят и с нейния текст на руски език, преведена от завеждащия катедрата по систематическо богословие и патрология в ПСТГУ Пьотр Михайлов.

Д-р Ларше започна със забележката, че през последните две столетия между православните, и особено в монашеските среди, се наблюдава своеобразно недоверие към богословието, което „се асоциира с някаква школска дисциплина или пък с чисто интелектуално, спекулативно и абстрактно занимание. На богословието се противопоставя животът, духовният опит”. С други думи, на богословското знание се противопоставя свръхестественото, мистическото познание, което често довежда и до цялостно отричане на богословието в неговия съвременен вид.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме