Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Константин Сигов

Konstantin Sigov… Здрави са връзките на Господнята любов;
по-силни от родилни мъки и смъртни мъки

преп. Ефрем Сирин[1]

Свидетелите – „заминаващото поколение”?

Въпросът „дали сме свидетели на правдата?” е ключовият богословски въпрос на Сурожкия митр. Антоний, когото с право днес наричат отец на Църквата. Не безпогрешността на мненията, а готовността да постави себе си под въпрос придават енергия и плодотворност на неговото питане.

„Свидетели ли сме ние, че Господ е жив, че аз съм Негов, че Той ми е скъп, че Той ми е близък, че Той е моят живот, че Той е правдата на живота и то единствената правда?”.[2]

Нека се опитаме да осъзнаем кардиналното значение на този въпрос за вярното разбиране на църковното предание. Православните винаги говорят за преданието. Но какво се разбира под тази дума? В отговор на този въпрос епископ Калистос развива мисълта на патролозите на 20 век: „Преданието е свидетелство на Духа: „кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина” (Иоан 16:13). Именно това божествено обещание е основа на православната вярност към преданието”.[3] Свидетелството е израз на самата същност на Преданието, разбирано не статично, а динамично. Категорията свидетелство е неразделно свързана с категорията предание: деянията на мъчениците от 20 век преоткриха тази първохристиянска връзка под вековните напластявания.[4] Към тях може да отнесем думите на св. Поликарп от неговото „Послание към филипийци” (1, 1): „Образи на истинска любов… пленници в почетни окови – венци на истинските избраници Божии”. Забравянето на тази връзка, изместването ѝ на втори план е важен проблем на еклисиологията. Повърхностният поглед върху свидетелството изопачава отношението към Преданието и лишава от вярна перспектива схващането за традиция.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovБогооставеност

Продължителното богообщение е нещо трудно. Христос казва: „Духът е бодър, а плътта – немощна” (Мат. 26:41). Човекът преживява и посещения, и отдръпвания на божествената благодат, т. е. богооставеност, когато познае състоянието на Христос на кръста, Който вика: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Разбира се, Бог Отец не е оставил Христос, когато е бил на кръста. С тези думи Христос описва и изразява нашата богооставеност. Св. Григорий Богослов тълкува този момент така:

Защото не Самият Той е оставен или от Отца, или от собственото божество, … ала (както вече казах) в Своето лице изобразява нас. Ние бяхме преди оставени и презрени, а сега сме възприети и спасени чрез страданията на Безстрастния.[1]

Старецът Софроний, като съзерцава нетварната светлина, едновременно с това живее и присъщата за нашето естество болка от отнемането на божествената благодат: болката на богооставеността. В творенията на стареца многократно се среща описание на това състояние. Когато човек е познал Бога в Духа, изпълващ цялото му същество, и престане да усеща Неговото присъствие, започва да страда, защото изпитва неутолима жажда да преживее този опит отново. Архим. Софроний пише:

Периодите на отчаяние се сменят с периоди на усещане на Божията любов. Редуването на вълни на мрак и светлина е участ, както знаеш, на монаха. Душата понякога болезнено търси Бога, понякога силно и сладко се влече към Христос, обича Христос, чувства Го в себе си, а след това тази светлина отново отстъпва и душата остава сама.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovЧудесна намеса и покаяние

Като пребивава в умно безмълвие, в единство и общение с Бога, старецът Софроний е изпълнен с жертвена любов към всички хора, той духовно ги преобразява с молитвата, когато, разбира се, те имат вътрешно предразположение към това. За него е нещо обикновено да се моли за цялото човечество. Сам той пише поразителни думи, които свидетелстват, че е бил молитвеник за целия свят, свещеник на вселената. „Грижата за всички прави неудобно служението за отделни лица и някак те заставя да се отделиш от него”.[1]

Старецът разказва на Балфур как веднъж се молил за своя позната, която имала рак в последен стадий и лекарите очаквали тя да умре всеки момент. Тя помолила отец Софроний да се моли за нея и той направил това с „радост в душата, но и със скръб в сърцето”. Жената била прикована от болестта към леглото. „Повече от два часа” заедно се молили, разговаряли, беседвали и той я причастил със светите Тайни. От молитвата на стареца, по действието на Бога, жената напълно оздравяла. В същото време нито тя, нито нейният съпруг достигнали до състояние на покаяние и както преди продължили да живеят светския живот, какъвто водели и преди болестта. И, както пише старецът, „чудото стана, без да доведе до дълбока промяна в техния духовен живот”. Когато по-късно жената се разболяла отново, тогава, пише старецът, „за мен бе вече невероятно тежко отново да моля Бога, защото първата ми надежда бе излъгана: те не се преродиха, не се възродиха”. Това го уверява, че молитвата за болни, за чудодейно излекуване, е възможна само „при обещание за покаяние, т. е. човек коренно да промени живота си, за да намери славата Божия свое място в него, за да може целият останал негов живот да премине вече в плана именно на Божията слава”. Така живеел, постъпвал, проповядвал и се молил духовният наставник, отецът-исихаст.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Георги Чистяков

Archb Basil_KrivosheineПо повод стогодишнината от рождения ден на архиепископ Василий (Кривошеин)[1]

Не трябва да се забравя, че архиепископ Василий (Кривошеин) съзнателно, при това още преди своето йерейско ръкоположение, вземайки решението да принадлежи към Московската патриаршия, е избрал за себе си особен и далеч не прост път. Той – участникът в гражданската война (подразбира се, на страната на белите) и човек, който е настроен рязко против съветския режим – свързва съдбата си с „червената църква” и в очите на мнозина руснаци, а и не само руснаци, в Европа става подозрителен – почти като агент на КГБ.

И всичко това във време, когато е било съвсем възможно да се намира в напълно „благополучната” юрисдикция на Константинопол и, по този начин – без да прекъсва евхаристийното си общение с патриаршията и с нейното паство – да бъде независим от Москва. Да постъпи така, както е постъпила основната маса руснаци в Европа – всички онези, които се групират около парижкия богословски институт „Св. Сергий” и които получават там своето образование.

Да не забравяме и това, че други руснаци (които също никак не са били малко) – последователи на митрополитите Антоний (Храповицки) и Анастасий (Грибановски) и които са осмисляли себе си като „Руска православна църква зад граница” – не просто са подчертавали своята независимост от Москва, но и открито са противостояли на патриаршията, която са смятали за „съветска” и за „изгубила благодатта”. В определен смисъл за тях е било най-лесно: те се обявявали за противници на „съветската църква” и въобще не общували с нея, бидейки последователни антисъветчици.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

D Balfour-Fr_DimitriosПодвигът на Богопознанието

От 1976 г. всяка година посещавах манастира на св. Йоан Предтеча в Англия и общувах с приснопаметния архим. Софроний (Сахаров) и манастирските братя. Това общение е един от най-хубавите спомени в моя живот и велико благословение, което ми беше дадено като Божи дар. През 1979 г. се случи удивително събитие.

Веднъж в събота, в малката църква, която е в главното здание на манастира, се служеше божествена Литургия. Присъстваше и приснопаметният старец Софроний – в този ден не служеше, а седеше на обичайното си място, от дясната страна в храма. До стареца се намираше висок англичанин. Когато влязох в храма, не отдадох на този факт голямо значение, цареше молитвена атмосфера. Освен това в манастира винаги имаше много православни, дошли от всички краища на света – присъствието на хора от най-различни националности не предизвикваше никакво учудване.

И ето, дойде момента от св. Литургия, когато се чете Символът на вярата. Бях изумен, когато Веруюто започна да се чете от този висок англичанин, със силен глас и безукорно гръцко произношение, така че не можеше да се определи дали е чужденец или грък. Бях потресен и се постарах да го разгледам внимателно отблизо, като стоях до него. Забелязах, как по време на цялата божествена Литургия той плачеше. Сетне прочете Господнята молитва Отче наш – отново със силен, особен глас – и след възгласа Със страх Божи, вяра и любов пристъпете със сълзи в очите се причасти със св. Тайни.

Веднага след края на литургията попитах един от братята, кой е този човек. И в отговор чух: Това е Дейвид Балфур, познат на стареца още от времето на неговия живот на Света гора. Бях изумен. Стоях до самия Дейвид Балфур.

Отваряне на целия текст

Автор Уляна Шмеман

Fr Al-J_SchmemannЛитургия и живот

Тиха литургия в ранното утро. Отец Александър никога не беше повече щастлив – просто щастлив – от времето, когато се готвеше да извърши св. Литургия рано сутрин в делничните дни. Отиваше пеша до семинарията, влизаше в празната църква, гледаше влизащите през прозореца първи лъчи на зимното слънце и се радваше на тихата и мълчалива среща с олтара. Оправяше покрова, запалваше свещите… Той знаеше, че скоро ще започнат да идват хората и съслужващите с него свещеници, нервни дякони и хористи, и сънeни студенти, и той ги посрещаше готов. И често говореше колко много обича тези тихи утринни часове. Всеки ден – през целия ден – го затрупваха телефонни обаждания, посещения, проблеми. Ранната литургия обаче беше благословено време, проведено в Царството Небесно. За него това беше всичко – и радване на природата, и възможност да се освободи от всекидневните грижи, и стоене пред Кръста, и висшето щастие. И причастяването в олтара – от най-ранно детство той желаеше да се намира тъкмо там. Оттам той проповядваше Царството Божие, там повече от всичко страдаше и повече от всичко се радваше. Защо обаче страдаше? Защото именно там много явно усещаше неудовлетвореността, недостатъчността на своя живот, на своите действия, на своята проповед – усещаше тяхната несъизмеримост с Царството Божие, в което той се намираше по време на св. Литургия и което е любов и мир, и благодарение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_Schmemann1. Въведителни бележки

И до днес не съществува един общ обзор на източноправославното богословие от следпатристичната епоха. И въпреки това, може да се смята за общоприето мнението, че развитието на това богословие е било определено от два основни фактора: от една страна, от угасването и изчезването на древните центрове и, следователно, на навика да се богословства, а от друга, и като резултат от първото – от продължителния „западен плен” на православната богословска мисъл. С краха на Византия започва и дълга криза на богословието, която, в известен смисъл, още не е завършила, не е намерила своето окончателно разрешение и сега, и която поради това представлява и постоянна „тема” вътре в самото православно богословие.

Дори и да не трябва да преувеличаваме културния упадък в епохата на турското владичество над Изтока, едва ли можем да отричаме предълбоките промени, случили се тъкмо тогава в православния свят и определили от себе си съдбата на православното богословие. Отсъствието на православни богословски центрове е принудило търсещите просвещение православни да го получават на Запад. Възпитани в римокатолически и в протестантски университети, тези богослови – по думите на един историк, „съзнателно или не са усвоили богословски категории, терминология и форми на аргументация – чужди на преданието на собствената им Църква. В православната богословска мисъл се случва това, което един съвременен руски богослов, о. Георги Флоровски, справедливо определя като псевдоморфоза”.[1] И макар, с малко изключения, тези, формирали се на Запад, богослови да са останали верни на православието, в самия обаче етос и в самия стил на богословието са настъпили коренни промени – и там е възникнала богословска традиция, а след това и богословска школа, които са чужди на традиционните форми на православното благочестие и на православната духовност. А поради това и цялата история на новото православно богословие може да бъде определена като дълъг опит за преодоляване на това отчуждение, освобождаване от западните форми и завръщане към собствените, към исконните негови източници. 

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovПосещение и оттегляне на нетварната светлина

Съзерцаването на нетварната светлина става по различни начини. Отначало то протича неявно, като ни открива само нашия вътрешен мрак, а после се явява в най-ярък блясък и ни предава божествения живот. И след това обаче се наблюдава ту увеличаване, ту намаляване, дори прекратяване на божествената благодат, отдръпване на Бога, последвано от ново посещение на благодатта. А за всичко това свидетелстват опитните богослови, преживели и посещенията на Бога, и Неговото отдалечаване.

В трудовете си старецът пише за неочакваните посещения на божествената светлина, която „обгръща с любов” човека. Той говори за „постоянното съзерцаване на светлината”, която останала с него „три дни”,[1] а друг път пребивавала с него „две седмици”.[2] Тук трябва да припомним учението на св. Григорий Паламà, за което вече говорихме – за сиянието и продължителното съзерцание на светлината. Тази благодат, както и благодатта на Гетсиманската молитва, е велик дар, който, според признанието на светеца, „и до днес не се прекратява, но нараства”.

По времето, когато живее в светлината и светлината е вътре в него, подвижникът живее физиологически с нея. Сетне старецът говори за „загуба” на Божията благодат,[3] оттегляне на Духа Господен[4] и дълго отсъствие на видението на „небесната светлина”,[5] за периоди, когато светлината го напуска[6] и той отпада от „надсветовното сияние”.[7]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме