Автор Момчил Методиев

„В социалистическа България няма забранена литература. Има литература с клеветническо съдържание”, заявява следователят на стъписаната френска гражданка Катрин Лвов-Макаров, арестувана през 1973 г. по обвинение в разпространение на „инкриминирана литература” и осъдена за това на 4 години затвор. През 70-те години в политическия речник на епохата навлиза думата „дисидент”, а един от нейните символи става Александър Солженицин. През 1973 г. властите в Москва започват срещу него кампания, която бързо обхваща и другите страни от Източна Европа. На 7 януари 1974 г. „случаят Солженицин” е обсъден от самото Политбюро на съветската Комунистическа партия. На 12 февруари 1974 г. той е арестуван, гражданството му е отнето и на следващия ден е качен на самолета и депортиран в Западна Европа.

И в България по това време се разиграват драматични събития, но за тях не се говори нито в българските, нито в чуждите медии. По стечение на обстоятелствата пет дни след заседанието на съветското Политбюро, на 12 януари 1974 г., в Казанлък от „разрив на сърцето” умира един от почитателите на Солженицин, положил усилия съчиненията му „нелегално” да достигнат и до български читатели. Петър Василковски, свещеник в манастира „Въведение Богородично” в Казанлък, в продължение на година е разработван по подозрение за разпространение на антисъветска литература, заради което е преследван не само от държавните, но и от църковните власти. Той е задържан за кратко по делото, по което е осъдена Катрин Лвов-Макаров, а присъдите по това дело са прочетени на 13 февруари 1974 г., същия ден, в който Солженицин е изгонен от Съветския съюз.

Отваряне на целия текст

Автор Стилианос Пападопулос

Като тяло Христово, имащо за цел спасението на хората, Църквата не е заплашена от изчезване, от поробване (PG 52, 429). Тя не може да изчезне. Религиозни водачи – казва св. Йоан Златоуст – както в миналото, така и днес, светоуправници, еретици и самите демони са „воювали с Църквата”, която обаче не само че не е била победена, но и „се издигна над небесата” (PG 52, 397-398).

Въпреки това обаче единството на Църквата е постоянно застрашено, и това – при положение, че самият факт на съществуването на Христовото тяло, сиреч на Църквата, означава и представлява същинско единство: „Църквата се нарича Божия, защото така се изразява, че в нея трябва да има единство, защото ако е Божия, тя е съединена и единна – не само в Коринт, но и в цялата вселена. Името на Църквата не е име на разделение, а на единение и на съгласие… Мястото разделя (вярващите), но Господ ги съединява, като общ за всички” (1 Кор. 1:1-3, Първо слово – PG 61, 13), което се извършва чрез участието на всички в едната божествена Евхаристия, т. е. чрез факта, че участват в същия „хляб”, „съединени” са всички в едно тяло, тялото на Христос (PG 61, 200). И макар всички членове на поместните църкви – от Индия до Рим (PG 59, 361-362) да се чувстват „едно тяло и дух”, и да са с една вяра, много често се появяват разделения и злословия, разделящи истинското единство. Божията благодат съществува само там и само където всички стъпват на тази „основа”, на тази вяра (PG 61, 72), „когато всички показваме, че имаме една вяра” (PG 62, 83). Опитът на св. Йоан Златоуст от схизмите и погрешните учения е бил до такава степен горчив, щото той да твърди, че разделянето на Църквата е толкова голям грях, който дори „мъченическата кръв” не може да заличи (PG 62, 85).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Струва ми се, че празнувайки годишнината на св. Сава Сръбски e естествено, както и подобава и на празника, и на светеца, да си припомним кой е и какъв е бил св. Сава. Признаваме, че за мнозина това подсещане ще бъде по същество повторение, тъй като за светеца вече е казано и е написано много. Другото важно и изходно напомняне е това, че през последно време ние се завръщаме – наистина бавно и вяло – към св. Сава и към духовните ползи въобще. В този контекст за нас е от съществено значение, че, когато става дума за духовния образ и за делото на св. Сава, той издържа на вековната проверка както на своите привърженици, така и на своите противници, поради което и остава непоколебим духовен и национален стожер на една църква и един народ.

Затова при благоприятното обстоятелство, тук и между вас, решавам, схващайки времето и потребностите на момента, да подходя към живота и към делото на св. Сава от всички възможни аспекти и да изтъкна пред Вашето ценно внимание неговия образ като светител и като просветител. Тези двете са неразделими, макар че тъкмо в нашето време – ние по-старите помним това – се стига до радикално разделение на просветата от светостта и от нейният истински извор – Църквата. Това не е сторено само в случая със св. Сава, така че вземаме него като добър и свеж пример.

Отваряне на целия текст

Автор Юлия Талева

Цял живот се обръщаме.

Вечният живот започва от днес.[1]

„Безкомпасен”[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чийто жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук” – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. Компасът, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивяват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Св. Егидий”,[3] допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци” за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор” – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината”, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила”.[4]

Отваряне на целия текст