Автор Архим. Максим (Матеос)

Първоначално Великден се е предшествал от дву-тридневен пост, който е станал една седмица – т. нар. Страстна седмица, или Седмицата на Христовите страдания. Впоследствие към поста на Страстната седмица е бил прибавен четиридесетдневният пост, по подобие на четиридесетте дни, в които Христос е постел в пустинята. Той е бил предназначен за „оглашените“, т. е. за тези, които са щели да бъдат кръстени на Великден. Дълго време докато е траела практиката на масовите кръщения на възрастни, тайнството се е извършвало именно на Великден, когато особено силно се е преживявало Кръщението като съ-участие в доброволната смърт и възкресение на Господа. Затова Пасхалната литургия е изключително кръщелна по своя характер. След 6 в. започва да преобладава кръщаването на деца и затова масовото кръщаване на възрастни на Пасха постепенно е изоставено. Именно тогава смисълът на св. Четиридесетница се променя – от катихизаторски период постът е станал период на покаяние за членовете на Църквата. През 9 в. св. Четиридесетница вече окончателно е обединена със Страстната седмица и така продължителността на Великия пост се е увеличила.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

В разгара на лятото, някак незабелязано за мнозина, отбелязваме четвърт век от кончината на изтъкнатия български учен проф. Христо Кодов. Всепризнат и у нас, и в чужбина славист и литературен историк, специалист по кодикология и палеография, проф. Кодов остава в паметта на поколения българи със своята огромна ерудиция, с пословичното си трудолюбие и неизменна отзивчивост към колеги и приятели. Но той има запазено място и в летописите на Българската православна църква, с която остава свързан през целия си живот и до самия край на дните си.

Роден на 15 (28) август 1901 г. в Калофер, той прекарва детството си в Истанбул. В мултикултурната и мултиезична среда на световната столица за първи път се появяват неговите интереси към необятните дебри на езикознанието. Завърнал се в родината през 1916 г., на следващата година той постъпва в Софийската духовна семинария, която завършва през 1923 г., след което – до 1927 г. – следва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През време на обучението си бъдещият славист слуша лекции при изтъкнати наши филолози като Беньо Цонев, Любомир Милетич, Йордан Иванов, д-р Иван Шишманов и Боян Пенев. Ключова роля за формирането му като езиковед има световноизвестният Стефан Младенов, който насочва младия учен към проблемите на сравнителното индоевропейско езикознание. Обучението си Христо Кодов завършва с кратка специализация в Полша, където има възможността да се запознае с научните достижения на най-добрите представители на Краковската школа. Друга фигура, макар и от по-късно време, която изиграва важна роля в изграждането на Христо Кодов като специалист, е прочутият Маню Стоянов, който през 60-те години привлича Кодов за съвместна работа по описа на славянските ръкописи в Народната библиотека.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Смирнов

Или кой е имал право да извършва тайнството изповед във Византия и южнославянските църкви

Тайната изповед във Византийската църква в периода след Вселенските събори се намирала изключително в ръцете на монасите, а бялото енорийско духовенство не изповядвало своите пасоми, нито извършвало тайнство покаяние. В по-голямата си част монасите-духовници (извършващите тайнството изповед в гръцката и руска традиция се наричат “духовници”, “πνευματικοί”, бел. пр.) били лица с презвитерски сан, или както днес се наричат йеромонаси. Но се случвало изповед да приемат и епископи, както и обикновени монаси без свещен сан. Това явление в гръцкия църковен живот се обяснява естествено с това, че дисциплината на тайната изповед се е оформила в манастирите, а духовничеството се развило от манастирското старчество.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владимир Вукашинович

Литургичното обновление е едно от най-неотложните предизвикателства, които са поставени пред Православната църква…

Православната църква днес е изправена пред сериозния въпрос за литургичното обновление, което трябва да се проведе по такъв начин, че богослужебният живот да се модифицира и съобрази с нуждите на епохата, като същевременно не се застрашават неговите основни истини и постулати. Застрашаването на самата същност на църковния живот - тази опасност, която проф. Зизиулас нарече опасност от просветничество, може да навреди на Църквата, но тя не трябва да бяга от нея, нито да затваря очите си. Напротив. Трябва да отговори на това предизвикателство по свойствен за нея начин, да запази своята идентичност без да се изолира, като живее и предава своите догматични ценности. Колко е трудно това обаче ще разбере всеки, който поне за кратко се е задълбочил в проблематиката на литургичното обновление.

Отваряне на целия текст