Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Свещ. Кирил Синев

Mircea PacurariuТази сутрин се е преставил в Господа отец академик Мирча Пъкурариу от гр. Сибиу, най-големият историк на Румънската православна църква. Роден е на 30 юни 1932 г. в с. Руши, окръг Хунедоара, в свещеническо семейство. Учи в лицея „Децебал“ в гр. Дева (1943-1951), завършва Историческия факултет в Клуж (1951-1952), Университетския богословски институт в Сибиу (1952-1956), след което докторира в Богословския институт в Букурещ (1956-1959). Бил е преподавател в Духовната семинария при манастира „Нямц“ (1959-1961), след което става асистент по латински и гръцки, доцент и професор в катедрата „История на Румънската православна църква“ на Университетския богословски институт в Сибиу. Бил е декан на Богословския факултет в Сибиу (1992-2000). Ръкоположен е за дякон (1970 г.) и за свещеник (1971 г.), отличен е с офикията ставрофорен иконом (1976 г.). На 24 октомври 1997 г. става член кореспондент на Румънската академия на науките, а от 26 ноември 2015 г. е редовен член на същата академия. Получава почетната титла „doctor honoris causa“ на университетите в Алба Юлия, Арад и Орадя, както и на Академията по сухопътни войски в Сибиу.

Публикува 20 книги и над 800 студии, статии, рецензии и др. в църковни издания в Румъния и чужбина. Сред по-значимите са:

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

1 Apostol MikhaylovНа 14 януари преди точно петдесет години ни напусна нашият учител Апостол Михайлов, богослов и филолог. След продължително боледуване от тежка болест той си отиде от нас може би не пълен с години, но пълен с трудове и добри дела, оставил светъл спомен преди всичко у своите хиляди ученици от Пловдивската и Софийската духовна семинария, но също така и в цялата ни църковна общност и в интелектуалните ни среди като добър преподавател, научен работник и опитен лексикограф.

Апостол п. Михайлов Апостолов е роден на 22 ноември 1910 г. в с. Константиново, разположено южно от Варненското езеро, на няколко километра от морския град. Родителите му са били преселници от радомирските села Дебели лаг и Извор. Баща му Михаил е бил свещеник в с. Константиново и в гр. Провадия, а после близо двадесет години е служил в Доростоло-Червенска епархия, в гр. Силистра, където Доростоло-Червенски митрополит Михаил го назначава за архиерейски наместник и отличава с титлата иконом – тогава рядко давана.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovПрез юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1846 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Clive S LewisБиографията на К. С. Луис Застигнат от радостта не оставя впечатлението, че отците на Църквата са оказали някакво влияние върху неговото интелектуално формиране или върху обръщането му към християнството, макар на два пъти в нея мимоходом да е споменат бл. Августин.[1]

Понякога Луис се позовава изобщо на патристическата традиция, като например в своето есе Християнската апологетика, където казва: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в символите и развита от отците“. На друго място той се позовава на Никейския символ като на документ, който „приемам напълно“.[2] Всъщност обаче в творбите си той рядко се позовава на отците, а когато ги цитира, това са най-често латинските отци и преди всичко Августин.[3]

В Отхвърления образ[4] той дискутира сравнително подробно (на пет страници) гръцката патристическа творба от 5 в. на Псевдо-Дионисий, но причината за това е кардиналната важност на Дионисиевия корпус за средновековния Латински запад. В Чудесата той на три пъти се позовава на патристически автори, но и трите позовавания са споменати на една страница и са цитирани въз основа на модерни западни автори.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovВ Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „… геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.[1] На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „… това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука; … трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел, … колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“.[2] Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Dr Dzhoko SliepchevichПо случай десетгодишнината от упокоението на д-р Джоко Слиепчевич (1993-2003 г.) желая да направя кратък преглед на неговият живот и дело в три направления: 1. Основни сведения от неговата богата биография, 2. Съвременниците на Джоко Слиепчевич като църковни историци и 3. Кратко заключение.

Земния си живот Джоко Слиепчевич прекарва в 20 век: роден е в самото начало на века, а завършва земният си път в самият му край. Житейската му драма е свързана именно с това немирно време: времето, в което в света, особено в Европа, се разиграват двете световни войни. Той не само живее в това време, но и с житейския път пише историята на това време. Може би това е особеност и свойство само на отделни, редки, особено надарени и смели личности, а Джоко Слиепчевич е именно такава личност. Да, неговата биография или животопис, както по-напред бе казано, е житейската съдба на много хора в 20 в. на нашите балкански и сръбски, житейски и географски простори. Преценката за личността и плодовитото творчество на Джоко Слиепчевич, въпреки че вече е започнала в науката, все още предстои, тъй като трябва преди всичко да видят бял свят някои негови все още непубликувани трудове от личното му наследство. Независимо от това, и сега може да се даде доста прецизна оценка и да се определи стойността и главната характеристика на неговото църковно-историческо творчество на полето на проучването на историята на Сръбската църква и култура. Джоко Слиепчевич твори активно повече от шестдесет години, а е живял осемдесет и шест.

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

A F LosevНе се чувствам нито идеалист, нито платоник, нито материалист, нито кантианец, нито хусерлианец, нито рационалист, нито мистик, нито чист диалектик, нито метафизик… Ако на всяка цена са необходими някакви етикети, за съжаление мога да кажа само едно: аз съм Лосев.

А. Ф. Лосев

На 24 май тази година се навършиха тридесет и две години от смъртта на Алексей Фьодорович Лосев (23.9.1893 – 24.5.1988 г.). Още приживе той си спечелва славата на легендарна фигура, жива памет на руската философска мисъл и име със световна значимост, продължител на традициите на Сребърния век, ненадминат познавач на Античността, виртуозен филолог, преводач, харизматичен преподавател и наставник на няколко поколения. Претърпял затвор, лагери, двадесет и тригодишна забрана да публикува, унищожаване на целия си архив и библиотека на два пъти, практически сляп последните четиридесет години от живота си, Лосев създава повече от четиридесет монографии и близо осемстотин публикации, посветени на философията, естетиката, логиката, митологията, филологията, музиката, математиката, които по своята задълбоченост, всеобхватност и впечатляваща ерудиция не биха били по силите и на цял изследователски институт. Тайната на емблематичната му черна шапчица – този постоянен атрибут, с който не се разделя от тридесетте години на миналия век до последния си дъх – е разкрита едва след смъртта му.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме