Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ставроф. ик. Стефан Стефанов

Bp Athanasije Jevtich„Човешката личност е надарена със свобода, но свободата в библейско-

християнската традиция е най-тясно свързана с любовта“.[1]

„В християнството безусловна предпоставка за човешката личност

е Божията Личност, както и личността на другия човек. Нашето

отношение спрямо тях е по същество цялата наша история“.[2]

Еп. Атанасий (Йевтич)

Бог създал цялото творение, всичко видимо и невидимо, но нищо от създаденото нямало име. Бог възложил тази съ-творителна дейност на човека. „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Бит. 2:19-20). Затова ние казваме, че творението е съ-творено. Човекът бил включен в Божието творение, станал съ-творец с Бога. Без имена творението е незавършено. Без имена ние не можем да назовем нищо от сътвореното, а като не можем да го назовем, то остава за нас непознато и непознаваемо. Едно от основните условия за познаване на нещо е то да има име. Безименното е непознаваемо.

Отваряне на целия текст

Автор Славица Якелич

Porfirije of SerbiaНа 18 февруари Сръбската православна църква избра своя нов патриарх: петдесет и деветгодишния Порфирий (Перич). Новият архиепископ на Печ, митрополит на Белград и Сремски Карловци и Сръбски патриарх е богослов, служил една година като епископ на сръбската армия, представлявал сръбските религиозни общности в Съвета на агенцията за радиоразпръскване на страната си и прекарал последните шест години като митрополит на Загреб и Любляна.

Още преди неговия избор запознатите с православния християнски свят посочиха трудната работа, очакваща новия сръбски патриарх. Както Андрея Богдановски написа в този блог, патриархът ще трябва да се изправи пред исканията на Македонската и на Черногорската православни църкви за автокефален статут. Макар тези искания да не са нови – в случая с Македония те са на повече от половин столетие – тази дълга история не ги прави по-малко спешни. За да се справи с тях патриарх Порфирий, ще трябва да навигира институционалните и богословски спорове, заедно с дълбоките политически и териториални проблеми, които все още формират живота на този регион.

Работата на Порфирий става още по-сложна веднага щом насочим внимание към Косово и сръбският патриарх знае това твърде добре. Макар и често възприеман като модернист, на когото предстои да ръководи една консервативна църква, когато нещата опрат до Косово Порфирий вероятно ще следва курса на своите предшественици. След ръкополагането си той заяви: „За нас Косово е пъпна връв, свързваща ни със същността на нашата идентичност“; то е „наш завет“. Трябва да се подчертае, че това изявление на Порфирий беше направено преди втората част от обредите за въдворяването му, които тепърва предстоят в Печкия манастир в Косово.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Осипов

F DostoevskyНай-добрите хора се познават по висшето
нравствено развитие и висшето
нравствено влияние

Ф. М. Достоевски

Има два типа човеци, които ярко се открояват сред останалите. Първият – това са загадъчните. Те са много странни. Защото как по друг начин можем да характеризираме такива хора, които, независимо от това че знаят и виждат, че корабът на техния живот с всеки миг се приближава към катастрофата, при все това отдават всичките си сили да се устроят в него колкото е възможно по-комфортно? При което, за достигането до своята цел те нерядко потъпкват и съвестта, и любовта, и правдата. Тях не ги безпокоят никакви въпроси: „Защо живея, има ли Бог, какво ще бъде след смъртта?“. Не обременяват себе си със съмнения и преживявания: „А ако наистина има ад, ако има възмездие за делата ни в този живот?“. Тях изобщо нищо не ги безпокои, освен потребностите на собствената им „кожа“: какво да хапнем, какво ще пием, в какво ще се облечем (виж Мат. 6:25). Такова състояние е действително странно и непонятно, тъй като по въпиещ начин противоречи на каквато и да било разумност.

За тези хора с горчивина Иисус Христос е казал на ученика Си: „… остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Мат. 8:22). В книга Откровение такива хора са наречени „топлохладни“ и по адрес на такъв човек Бог произнася суровите думи: „ще те изблювам из устата Си“ (Откр. 3:16).

Отваряне на целия текст

Автор Неделко Радосавлевич

N RadosavljevicПрез цялото съществуване на автокефалната Печка патриаршия (1557-1766 г.)[1] начело както на нея, така и на отделните епархии, се намират личности, които не са от сръбски произход. Между тях най-много са гърците, които постепенно идват на нейна територия след османската офанзива против хабсбургската войска от 1690 г. и първото голямо преселение на сърби в Хабсбургската монархия. Значителен брой от тях влизат в структурата на Печката патриаршия след Белградския мир от 1739 г. и запазват присъствието си там до премахването на автокефалията. Когато се проучват архиереите, принадлежащи на други народи, особено място се отделя на тези от български произход. За разлика от гърците тяхното присъствие основно не се разглежда като необичайно с оглед на това, че през цялото време докато съществува автокефалността на Печката патриаршия, съществува и известно отъждествяване между българи и сърби поради етническата им и езикова близост, което ги отличава от другите православни поданици на Османската империя. Титулът, който носи главата на Печката патриаршия включва и българска земя.[2] Това има основание в реалността, тъй като в нейния състав влиза част от българското етническо пространство около Кюстендил и Самоков. В тези области съществуват особени епархии, чийто йерарси вземат активно участие в освободителните движения на Балканския полуостров в края на 17 и първата половина на 18 в.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

Fr Stefan TsankovВ началото на изложението, посветено на възгледа на големия православен богослов на двадесетото столетие проф. протопрезвитер Стефан Цанков за просветата и образованието, е наложително да се уточни терминологията, т. е. какво има предвид авторът, когато говори за просвета. Това уточнение, се явява и сърцевината на темата. През 1906 г., в началото на богословския си творчески път, младият богослов систематизира възгледа си за просветата така: „Просветата не е нито наука, нито занаят. Тя може да се съотнася с тях, но те не я съставляват. Просвета, просвещение, както самата дума показва, е светлина духовна: светлина, която озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“.[1]

От тези думи на о. Цанков, прозира едно духовно, психо-соматично разбиране за просветата. Тук няма подценяване или пренебрегване на просветата, напротив – тя е видяна като потенция да облагороди и благодатно да преобрази човека. Този величествен възглед за просветата рязко се разминава и конкурира с особено популярното в началото на това столетие рационалистично разбиране за просветата, според което нейната единствена задача е да предостави дадени неспекулативни или спекулативни факти на ума на човека. И това е всичко. Така че никак не е случайно, че в просветителската дейност на о. проф. Цанков основно място заема разобличаването и различаването на тази псевдо-просвета от истинската просвета, която „озарява душата, освещава сърдцето и волята, и просвещава ума“. Според професора, именно тази просвета е притежавал българският народ преди Освобождението, макар и неук. Тя е работела с богочовешките кординати тук и горе, и именитите български възрожденци са до голяма степен нейна заслуга, уверен е авторът. Докато модерната просвета, деконструира този онтологичен скелет и разбирането за просветата е минимализирано само до тук.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

1 Apostol MikhaylovНа 14 януари преди точно петдесет години ни напусна нашият учител Апостол Михайлов, богослов и филолог. След продължително боледуване от тежка болест той си отиде от нас може би не пълен с години, но пълен с трудове и добри дела, оставил светъл спомен преди всичко у своите хиляди ученици от Пловдивската и Софийската духовна семинария, но също така и в цялата ни църковна общност и в интелектуалните ни среди като добър преподавател, научен работник и опитен лексикограф.

Апостол п. Михайлов Апостолов е роден на 22 ноември 1910 г. в с. Константиново, разположено южно от Варненското езеро, на няколко километра от морския град. Родителите му са били преселници от радомирските села Дебели лаг и Извор. Баща му Михаил е бил свещеник в с. Константиново и в гр. Провадия, а после близо двадесет години е служил в Доростоло-Червенска епархия, в гр. Силистра, където Доростоло-Червенски митрополит Михаил го назначава за архиерейски наместник и отличава с титлата иконом – тогава рядко давана.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Кирил Синев

Mircea PacurariuТази сутрин се е преставил в Господа отец академик Мирча Пъкурариу от гр. Сибиу, най-големият историк на Румънската православна църква. Роден е на 30 юни 1932 г. в с. Руши, окръг Хунедоара, в свещеническо семейство. Учи в лицея „Децебал“ в гр. Дева (1943-1951), завършва Историческия факултет в Клуж (1951-1952), Университетския богословски институт в Сибиу (1952-1956), след което докторира в Богословския институт в Букурещ (1956-1959). Бил е преподавател в Духовната семинария при манастира „Нямц“ (1959-1961), след което става асистент по латински и гръцки, доцент и професор в катедрата „История на Румънската православна църква“ на Университетския богословски институт в Сибиу. Бил е декан на Богословския факултет в Сибиу (1992-2000). Ръкоположен е за дякон (1970 г.) и за свещеник (1971 г.), отличен е с офикията ставрофорен иконом (1976 г.). На 24 октомври 1997 г. става член кореспондент на Румънската академия на науките, а от 26 ноември 2015 г. е редовен член на същата академия. Получава почетната титла „doctor honoris causa“ на университетите в Алба Юлия, Арад и Орадя, както и на Академията по сухопътни войски в Сибиу.

Публикува 20 книги и над 800 студии, статии, рецензии и др. в църковни издания в Румъния и чужбина. Сред по-значимите са:

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Препоръчваме