Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ярослав Пеликан


meyendorffПротопрезвитер Йоан Майендорф, чийто земен живот завърши на 22 юли 1992 г., на шестдесет и шест годишна възраст, произхожда от семейство с традиции в общественото служение в царска Русия. Роден е в Ньойи-сюр-Сен, Франция. През 1949 г. завършва Православния богословски („руския“) институт „Св. Сергий“ в Париж, а през 1958 г. защитава докторат в Сорбоната. Преподава и чете лекции главно в САЩ. Умира в Канада. Тази международна одисея отговаря изцяло на международната значимост на човека и неговата работа като учен и църковник.

Като учен Майендорф има основен принос към обновеното разбиране за историята на византийската култура и за Византийската църква в нашия век. Неговото критично издание и превод на френски на Триадите на св. Григорий Паламà (публикувано в Лювен през 1959 г.), което в първоначалния си вид е неговата дисертация в Сорбоната, заедно с монографията му върху св. Григорий от същата година, отваря за първи път пред западните изследователи света на духовността и богословската спекулация на този често неразбиран и клеветен мислител на монашеството и „исихаст“ от четиринадесетото столетие.

Отваряне на целия текст

Автор Сотирис Гунела

cebВ своя статия, публикувана в един от първите броеве на списание Синакси, отец Александър Шмеман отбелязва нещо много проницателно: „Ако в Европа рекламата подчертава дълготрайността и традицията на един продукт, то в Америка вълшебната дума, която кара хората да купуват буквално всичко, е ново. Всичко ново автоматично се възприема като по-добро от старото”. Никос Нисиотис и Панайотис Нелас, имайки верен усет, проявиха интерес към развитието на светоотеческото богословие и на църковното предание в условията на едно хаотично секуларно общество, в една Гърция, която пипнешком търсеше идентичността си в новия свят. В своя богословски подход те останаха верни на непрестанното осъществяване на връзката тварно-нетварно в лицето на Христос, а не на абстракциите. И двамата разбираха и живееха истината, че човекът черпи своето битие, като член на Църквата, от личната връзка с Отца – връзка, която се оживотворява от нетварната благодат на Божията любов.

„Никое омилетично богословие не може да бъде истинно, освен ако не съзнава, че говори от опита на Църквата през вековете, проповядвайки нещо непроменливо, което заобикаля всички идеалистични и материалистични принципи на развитието”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Евгения Теодорова

St John_of_SF_iconТози човек, който изглежда слаб, всъщност е чудо на аскетичната упоритост и постоянство в нашето време на всеобщо духовно отслабване“

Митрополит Антоний (Храповицки)

„Ако искаш да видиш жив светец, отиди в Битоля при отец Йоан“

Епископ Николай (Велимирович)

 

Свети Йоан е роден на 4 юни 1896 година в семейството на Борис Иванович и Глафира Михайловна Максимович, наследници на дворянския род Максимович. Роден е в имението на родителите си в градчето Адамовка, Харковска губерния. При кръщението си получава името Михаил в чест на св. архангел Михаил. Родът на баща му е от сръбски произход. Един от предците му, свети Йоан, митрополит на Тоболск, е аскет, водил свят живот, мисионер и автор на духовни съчинения. Свети Йоан Тоболски е живял през първата половина на 18-ти век. Канонизиран е за светец през 1916 г. Той е последният светец, канонизиран от царя-мъченик Николай ІІ.

Свети Йоан бил послушно дете. Сестра му си спомня, че на родителите му им е било много лесно да го отгледат. Като юноша, размишлявайки за бъдещето си, не можел да се спре на определена професия, бидейки несигурен дали да се посвети на военна или светска кариера. Знаел е само едно, че животът му ще се определя от непреодолимото желание да защитава Истината, в което го възпитавали родителите му.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

9482Днес Църквата чества паметта на св. Доротей, епископ Тирски. Този голям светител на древната Църква е поредното име, пряко свързано със земите на нашата родина България. Това е и поредният светец и мъченик, чиито име, дела и подвиг тънат в забвение и са слабо или въобще непознати на българския читател.

Едва ли е възможно днес да си дадем реална оценка за това, колко значим е приносът на св. Доротей за историята на Църквата като цяло и в частност, за историята на ранното християнство по българските земи. Ще споменем само, че благодарение на него днес знаем, че апостолският мъж Амплий (56-59 г.), за когото св. ап. Павел казва: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий“ (Рим. 16:8), е бил пръв епископ на Одесос, днешната Варна. Преданието говори, че лично св. ап. Андрей Първозвани, първият от апостолите, когото Господ Иисус Христос призовава за служение, е ръкоположил св. ап. Амплий за епископ на славния Одесос. Казвам славния, защото известното за този град, което отваря вратите за неизвестното, красноречиво говори, че Одесос е бил значим център не само в регионален мащаб, но и в световен, не само в областта на цивилната история, но и на християнската. Тук е открито най-старото злато на света, за което учените още спорят, дали е на 6, 7 или дори на 8 хиляди години – факт, който преобръща цялата световна история.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Schmemann_Journals_Front_Cover.JPGЕдва ли са много хората, които, в случай че биха били запитани, „желаете ли да сте честни, да имате възможността винаги да казвате това, което мислите?“, биха дали ясен и осъзнат отрицателен отговор. И все пак всички добре знаем, не само от книгите и общуването си с другите, но преди всичко от личен опит, че честността, абсолютната честност, е сред най-трудните въобще добродетели, а оттам и сред най-дефицитните. Когато изобщо сме честни, сме такива пред най-тесен кръг от приятели и близки, сами пред себе си, пред Бога (от Него и без това нямаме къде да се скрием)… И до такава степен сме се усъвършенствали в умението предварително да обмисляме всичко казано и най-вече написано, че никой не възприема от никого почти нищо без доза съмнение или поне предположение, какво той или тя биха споделили по същата тема при други условия – в частен разговор, свободно, с „развързан“ език. За добро или за лошо такова е правилото на човешкото ни общуване и то няма да бъде променено, не и в обозримо бъдеще.

Затова пък повечето, предполагам, хора, съзнателно или не съвсем, така много обичаме моментите на честността и искреността. Обичаме ги, защото ни освобождават – от гнетящото ни, когато премерваме официалните си думи, чувство, че не сме казали истината: цялата и пълната истина. Копнеем за тях, за тези моменти на откровеността и истинността. Едно от сигурните убежища за проява на тази ни честност, откровеност, искреност и истинност е молитвата, разговорът ни с Всевиждащия, в нашата „скришна стаичка“. Друго такова убежище е общуването с онези, на които имаме, или поне ни се искаме да имаме, доверие. Има го и убежището на личния дневник – пространството, където сме сами със себе си: пред служещия ни вместо огледало бял лист и… в крайна сметка пак пред Бога (от Когото така или иначе няма къде да се скрием).

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
Св. Климент Римски„Всичко ново е добре забравено старо”

 

Тази позната максима е напълно приложима за богатата ни църковна история, която очаква да бъде преоткрита и представена по един съвременен начин. Хората винаги са имали нужда от водачи, на които да се доверят, от които да черпят вдъхновение, мотивация и ценностни ориентири и в чийто пример да преоткриват своята духовна идентичност. Това важи в още по-голяма степен за духовните водачи, които без лицемерие са следвали Христос и именно затова Неговата слава се е отобразила в тях. А когато тези ярки личности са живеели по нашите земи, ние ги чувстваме още по-близки, а примерът им е по-жив и по-вдъхновяващ. Личности като св. Йоан Рилски и св. Злата Мъгленска, всеки в своето време и със своето служение, са поддържали жива вярата на поколения наши сънародници и сега продължават да са духовни ориентири за хората, които търсят тяхната молитвена подкрепа. 

Но има и друг вид примери. Днес много поместни православни църкви си поставят за цел изграждането на национална църковна идентичност, като популяризират легендарни истории за пребиваването и проповедта на апостолите и техните ученици по своите земи и така повдигат достойнството и ранга на катедрите си. Получава се едно съмнително съревнование за историческо първенство. 

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

1_48.jpgНа 6 декември Църквата ни почита паметта на един от най-обичаните и популярни свои светци, св. Николай Мирликийски Чудотворец. Изминали са почти седемнадесет столетия от блажената кончина на св. Николай и, въпреки че за това време са изписани стотици книги за живота и делото му, в научните среди продължава да битува наложилата се през 19-20 в. погрешна представа, че съхранилите се сведения за св. Николай са повече или по-малко исторически недостоверни. Тази представа, появила се и утвърдила се сред римокатолическите и протестантски богословски кръгове през отминали столетия, постепенно си проправи път и в православната агиология. Слава Богу, новооткритите исторически паметници спомагат за разрушаването на тези представи и показват, че сведенията, с които разполагаме за св. Николай, не само не противоречат на историческата действителност, но същевременно излизат и все повече непознати сведения за живота и авторитета на този голям Божи угодник. Самият факт, че днес разполагаме с похвални слова и жития, написани от такива светила на Църквата като св. Андрей Критски, св. Методий, патриарх Константинополски, и редица още ранни агиографи, включително и написаното още в 4 в. „Деяния на стратилатите“ (съставено от неизвестни автори от Ликийската област, достигнало до нас в пет различни редакции), е достатъчно красноречив.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

Прославяйки ги на една дата, Църквата сякаш иска да ни напомни за разнообразието от човешки характери и пътища, които водят към Бога. Двамата апостоли са наречени „първовърховни“, но и първенството им съвсем не е идентично. Петър е един от най-близките ученици на Христос по време на Неговия земен живот, а Павел не присъства в евангелските събития. Той започва да проповядва доста по-късно и дори не е „официално утвърден“ като един от дванадесетте апостоли. Въпреки това, можем да направим паралел между техните съдби.

Симон, по-късно наречен Петър, както и брат му Андрей са обикновени галилейски рибари. Галилея е най-отдалечената от Йерусалим палестинска област по онова време. Там живеят немалко езичници. Жителите на столицата се отнасят високомерно към тях като към провинциалисти. Те говорят със забележим акцент, благодарение на който Петър бива разпознат в двора на първосвещеника. А да си рибар тогава е най-обикновената и непривлекателна професия. Рибарите извършват своя улов на Галилейското езеро предимно през нощта, така че често сънят не им достига; мирисът на риба се просмуква в кожата им; доходите им са твърде непредсказуеми – всичко зависи от късмета… Като цяло животът на галилейските рибари не е за завиждане и може би именно поради това още щом чуват поканата на странстващия Проповедник – „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци“ (Мат. 4:19) – братята веднага Го последват, като дори оставят мрежите, които след всеки улов се налага да чистят и кърпят.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме