Автор Венцислав Каравълчев

Днес Църквата чества паметта на св. Доротей, епископ Тирски. Този голям светител на древната Църква е поредното име, пряко свързано със земите на нашата родина България. Това е и поредният светец и мъченик, чиито име, дела и подвиг тънат в забвение и са слабо или въобще непознати на българския читател.

Едва ли е възможно днес да си дадем реална оценка за това, колко значим е приносът на св. Доротей за историята на Църквата като цяло и в частност, за историята на ранното християнство по българските земи. Ще споменем само, че благодарение на него днес знаем, че апостолският мъж Амплий (56-59 г.), за когото св. ап. Павел казва: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий“ (Рим. 16:8), е бил пръв епископ на Одесос, днешната Варна. Преданието говори, че лично св. ап. Андрей Първозвани, първият от апостолите, когото Господ Иисус Христос призовава за служение, е ръкоположил св. ап. Амплий за епископ на славния Одесос. Казвам славния, защото известното за този град, което отваря вратите за неизвестното, красноречиво говори, че Одесос е бил значим център не само в регионален мащаб, но и в световен, не само в областта на цивилната история, но и на християнската. Тук е открито най-старото злато на света, за което учените още спорят, дали е на 6, 7 или дори на 8 хиляди години – факт, който преобръща цялата световна история.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

Едва ли са много хората, които, в случай че биха били запитани, „желаете ли да сте честни, да имате възможността винаги да казвате това, което мислите?“, биха дали ясен и осъзнат отрицателен отговор. И все пак всички добре знаем, не само от книгите и общуването си с другите, но преди всичко от личен опит, че честността, абсолютната честност, е сред най-трудните въобще добродетели, а оттам и сред най-дефицитните. Когато изобщо сме честни, сме такива пред най-тесен кръг от приятели и близки, сами пред себе си, пред Бога (от Него и без това нямаме къде да се скрием)… И до такава степен сме се усъвършенствали в умението предварително да обмисляме всичко казано и най-вече написано, че никой не възприема от никого почти нищо без доза съмнение или поне предположение, какво той или тя биха споделили по същата тема при други условия – в частен разговор, свободно, с „развързан“ език. За добро или за лошо такова е правилото на човешкото ни общуване и то няма да бъде променено, не и в обозримо бъдеще.

Затова пък повечето, предполагам, хора, съзнателно или не съвсем, така много обичаме моментите на честността и искреността. Обичаме ги, защото ни освобождават – от гнетящото ни, когато премерваме официалните си думи, чувство, че не сме казали истината: цялата и пълната истина. Копнеем за тях, за тези моменти на откровеността и истинността. Едно от сигурните убежища за проява на тази ни честност, откровеност, искреност и истинност е молитвата, разговорът ни с Всевиждащия, в нашата „скришна стаичка“. Друго такова убежище е общуването с онези, на които имаме, или поне ни се искаме да имаме, доверие. Има го и убежището на личния дневник – пространството, където сме сами със себе си: пред служещия ни вместо огледало бял лист и… в крайна сметка пак пред Бога (от Когото така или иначе няма къде да се скрием).

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

На 6 декември Църквата ни почита паметта на един от най-обичаните и популярни свои светци, св. Николай Мирликийски Чудотворец. Изминали са почти седемнадесет столетия от блажената кончина на св. Николай и, въпреки че за това време са изписани стотици книги за живота и делото му, в научните среди продължава да битува наложилата се през 19-20 в. погрешна представа, че съхранилите се сведения за св. Николай са повече или по-малко исторически недостоверни. Тази представа, появила се и утвърдила се сред римокатолическите и протестантски богословски кръгове през отминали столетия, постепенно си проправи път и в православната агиология. Слава Богу, новооткритите исторически паметници спомагат за разрушаването на тези представи и показват, че сведенията, с които разполагаме за св. Николай, не само не противоречат на историческата действителност, но същевременно излизат и все повече непознати сведения за живота и авторитета на този голям Божи угодник. Самият факт, че днес разполагаме с похвални слова и жития, написани от такива светила на Църквата като св. Андрей Критски, св. Методий, патриарх Константинополски, и редица още ранни агиографи, включително и написаното още в 4 в. „Деяния на стратилатите“ (съставено от неизвестни автори от Ликийската област, достигнало до нас в пет различни редакции), е достатъчно красноречив.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

„Всичко ново е добре забравено старо”

Отваряне на целия текст