Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Кира Преображенская

vladimir losskyТворчеството на В. Н. Лоски е особено ценно за изясняване принципите на православната антропология. От една страна, Лоски не предлага някакви нови решения в областта на християнската антропология, а само изяснява аспекти на светоотеческото учение, които присъстват у Отците на Църквата, но до този момент не са били детайлно разработени, а от друга – антропологическото виждане, което той предлага, понякога изглежда ново и нестандартно, макар да трябва да признаем, че това в голяма степен се дължи на нашето недостатъчно разбиране на основите на православното учение.

Съвременната представа за човека като индивид и неповторимо същество в много отношения следва античната традиция. Ние често употребяваме това понятие, без да се замисляме върху неговия смисъл. Какво е индивидът – уникална единица, атом, частен случай на общото понятие човек, индивидуална субстанция на разумната природа – ако използваме определението му, дадено от Боеций? Както обаче отбелязва Ришар от Сен-Виктор, субстанцията отговаря на въпроса какво (quid), а личността на въпроса кой (quis). „На въпроса, кои сме ние, отговаряме със собствени имена, което може да обозначи само конкретно лице”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Fr Sergij BulgakovБулгаков, Флоровски и другите: размисли sub specie antiquitatis

Поводът за настоящата статия е малка книга, която преди години все още можеше да се открие в книжарниците. Тя говореше за типовете духовен живот изобщо и в частност за този в Руската църква. Въпреки скромния си обем, текстът впечатляваше със своите изстрадани, преживени, преглеждани отново и отново размишления, живи изводи и сериозни заключения – нетипичен за повечето автори стил, пропит с искрено и родено в сърцето слово, който повече подхождаше на една отдавна отминала епоха. Оказа се, че този стил не е случаен – авторката преп. Мария Скобцова (Кузмина-Караваева), освен високо ерудирана жена, бе и духовно чедо на о. Сергий Булгаков, приятелка на Николай Бердяев, а сетне и мъченица за вярата. Тъкмо участието в съвета и размишленията на тези задълбочени наставници, довело и до съзряването и формирането на вътрешния ѝ човек, което пък е породило живите истини в онази малка книга, неусетно провокира размисли относно духовното родство и зависимости в Църквата, а това впоследствие доведе до въпроси и търсения, свързани с личността на о. Сергий Булгаков (1871-1944).

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

N Berjaev_M_Skobtsova_St_TsankovБогословът и духовникът в служба на Църквата обществото

През 2013 г. се изпълват 90 години от основаването на първата висша богословска школа у нас, Богословският факултет при СУ „Св. Климент Охридски” – добър повод да си спомним за основоположниците на висшето ни богословие. Сред учителите ни по богословие от 20 век се открояват библеисти, литургисти, историци на Църквата, систематици… Макариополският епископ д-р Николай (Кожухаров) и прот. Благой Чифлянов, Иван Марковски и Боян Пиперов, академиците Иван Снегаров и прот. Иван Гошев, Ганчо Пашев и Иван Панчовски, Димитър Пенов – имена, респектиращи и като личности, и като творчество. Ако обаче тези и други наши богослови от епохата имат повече или по-малко поместно значение и влияние, то друг български богослов от 20 в. и днес остава най-добре познаваният в богословските среди не само у нас, но и в чужбина. Познат дотолкова, че първият докторат върху неговото творчество е защитен отвъд Желязната завеса – в Рим, още в 1965 г.[1]

Този богослов е Стефан Станчев Цанков (1881-1965) – пръв декан на Богословския факултет и ректор на СУ (1940-1941), високо поставен църковен служител, представител на БПЦ пред света, почетен доктор на три европейски университета (Атина, Оксфорд и Берлин), Духовната академия в София и Евангелсколутеранската в Будапеща. Списъкът с академичните, църковни и обществени длъжности включва още: гост-преподавател в редица европейски университети (Берлин, Лайпциг, Базел, Берн, Кьонигсберг, Женева, Цюрих, Атина, Букурещ и др.), участник в Първия православен конгрес в Атина 1936 г.,[2] дългогодишен член на Академичния съвет на СУ (1923-1946), секретар на Философско-обществения клон при БАН (1932-1935; 1944-1947) и член на правния институт при БАН (от 1949 г.), съветник на Св. Синод по каноничните въпроси и консултант в изработване устава на Българската Патриаршия от 1953 г.,[3] член на Синодалната комисия за превод на Библията на съвременен български,[4] главен редактор на Църковен вестник, основател и редактор на сп. Духовна култура,[5] предстоятел на храма „Св. Александър Невски” (1926-1961), член на Червения кръст и Славянското дружество…

Отваряне на целия текст

Автор Юрий Черноморец

S-AverintsevПрез 2009 г. се изпълниха пет години от смъртта на забележителния православен философ Сергей Сергеевич Аверинцев (1937-2004).

Сергей Аверинцев беше автор на две статии върху историята на византийската философия, публикувани последователно в първия и във втория том на колективната монография Културата на Византия – съответно през 1984[1] и 1989[2] г. По-късно тези две статии бяха обединени в големия труд Нашата философия.[3] На перото му принадлежат и редица енциклопедични статии за византийската философия и богословие. Главният подход на С. Аверинцев към византийската философия може да се характеризира като внимание в изводите. Към времето, когато Аверинцев пише своите статии по история на византийската философия господстващият подход е разделянето на византийските философи на аристотелианци и платоници. В съществуването на такава дихотомия във византийската философия са убедени Алексей Лосев, Василиос Татакис, Клаус Ойлер, Герхард Подскалски, Филип Шерард и други. Според привържениците на този подход дилемата платонизъм-аристотелианство може да бъде удачен методологичен принцип за анализ на цялата история на философията и, разбира се – на средновековната. Тази гледна точка обаче не споделят изследователите, анализирали философския светоглед на конкретни византийски мислители. Всеки, писал за византийските мислители, знае, че нито един от тях не може еднозначно да бъде охарактеризиран като платонист или аристотелианец. За това е знаел и С. Аверинцев. И именно затова основната му заслуга – като премерен и благоговеен изследовател – е този отказ от анализ на историята на византийската философия с помощта на дилемата „аристотелианство-платонизъм”.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Калист мелнишкиАко ХІХ в. преоткри за православието исихазма[1], св. отци  и най-вече името на св. Григорий Палама,[2] то ХХ век определено беше времето на патристичното възраждане, на неопатристичния синтез, на задълбочен анализ, възстановяване и възраждане на Преданието. Без излишно да преувеличаваме, може да кажем, че последните двe-три десетилетия на отминалото столетие бяха белязани от един своеобразен връх в този процес, а именно изваждането от забвение на името на един светец, роден, живял и блажено починал в пределите на България – преп. Калист Мелнишки. Мнозина вероятно си задават вече въпроса, защо да е толкова важно това? Има хиляди забравени светци и мъченици на Църквата, чиято памет и подвизи не са осветлени, кое прави преп. Калист така изключителен, че преоткриването му да бъде определяно като епохално? Преди всичко, това е огромното му богословско творчество, което тепърва предстои да бъде проучено в цялост, анализирано и интерпретирано. Тук трябва да отбележим, че една значителна част от него все още е в неизвестност.

Отваряне на целия текст

Автор Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

ap Paul_StavronikitaПавел, раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие, което Бог от по-напред бе обещал чрез пророците Си, в светите Писания, за Своя Син (роден по плът от Давидово семе и открил се за Син Божий чрез силата на чудесата, по духа на освещението, чрез възкресението от мъртвите) Иисуса Христа, Господа нашего… (Рим. 1:1-4).

Така започва своето в Христа и за Христа Евангелие св. небоходец (ουρανοβάμων) Павел, богослов и небесна тръба, първовърховен апостол в Църквата Христова. Евангелие, което, не е човешко, но божествено и неизречимо и превъзхожда всяка природа, защото и аз не от човек, а чрез откровение Иисус Христово [го получих](Гал. 1:11-12).[1]

Според много свети отци и особено св. Йоан Златоуст, на никого от човеците Бог не е открил такива велики и неизречими тайни, както на Павел.[2] Благоволи да открие в [чрез] мене (Гал. 1:15-16).[3] Т. е. на Павел е открита тайната на Бога и Отца и на Сина, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието (Кол. 2:2-3). Открито му е цялото Вечно Евангелие,[4] което Павел определя като домостроителство (οἰκονομία)[5] на тайната, скрита от вечност в Бога, Многообразна премъдрост Божия, Широта и дължината, дълбочина и висота на Божията любов, неизследимо богатство Христово, Тайна на Евангелието и Тайна Христова (Еф. 3:2; 4:8-10, 18; 6:19; Кол. 1:26; 2:2; 4:3). Божественият Павел подчертава значението на това Евангелие в Послание до Тимотея, където – като говори за дома Божи, който е Църквата на Живия Бог – казва: И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава (1 Тим. 3:15-16).

Отваряне на целия текст

Автор Димитрий Мережковски

Rublev Paul

Най-добре ще научим за живота на Павел от самия него.

„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Йерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на иудеите в Йерусалим (Деян. 22:3), а също и на иудеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Рим. 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деян. 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Гал. 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Фил. 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин... по правдата на закона – непорочен”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Константин Камишанов

KyriakiThoma01 a

През тази седмица, втората след Пасха, Църквата насочва вниманието ни към образа на св. ап. Тома. Призовава ни да помислим с кого се уподобяваме в отношението си към Христос и в какво се е състояло „неверието“ на Тома

Според преданието, св. ап. Тома на външен вид приличал много на Христос. Винаги очакваш, когато някой прилича на известен човек, той да има и някакво вътрешно сходство с него. Още по-удивителна е тази прилика на апостола с Христос и прозвището „Тома неверни“.

Всеки от нас носи в душата си някой образ, който следва през целия си живот. Това се проявява в поведението, в начина на обличане, в житейските ориентири. Хората, избрали за свой идеал Христос и успели да въплътят в себе си това подобие, се наричат преподобни. Най-често обаче ние не изследваме своите образци за подражание. Обикновено те са сборни образи, състоящи се от много и взаимноизключващи се лица. Малко на Христос, малко на чейнчаджии, малко на Наполеон, малко нещо руско и т. нат. Намирайки се в такова объркано духовно състояние, човек вместо да следва определен курс, както правят самолетите или корабите, попада в едно хаотично движение. Това ненормално състояние води към лъжлив духовен живот.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме