Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Николай Лоски

N Lossky1. Владимир Соловьов

В съвременната култура се наблюдава възраждане на интереса към религиозната философия – интерес, който не се ограничава само в сферата на човешкото мислене, а обхваща вече всички страни на духовния живот, завършвайки със завръщане към Църквата. Все пак обаче никъде това не бе изразено във философската литература така, както в Русия.

В средата на 19 в. славянофилите първи започнаха да се занимават с религиозно-философски проблеми. Следвайки работата им, но на по-широка основа, в последната четвърт на века Вл. Соловьов създаде сложна и всеобхватна система на религиозната философия, а от нея в последните тридесет години възникнаха множество разклонения и в Русия се появи обширна религиозно-философска литература. В разработването ѝ в по-голяма или по-малка степен участие взеха кн. С. Н. Трубецкой, кн. Е. Н. Трубецкой, отец П. А. Флоренски, отец С. Н. Булгаков, Н. А. Бердяев, В. Ф. Ерн, В. И. Иванов, Д. С. Мережковски, Н. О. Лоски, С. А. Алексиев, Л. П. Карсавин, С. Л. Франк, П. И. Новгородцев, И. А. Илин, Б. П. Вишеславцев и др.

Основна задача на руската религиозно-философска литература бе изграждането на православен християнски светоглед, разкриващ богатството и жизнеността на християнските догмати, които за много хора вече бяха мъртви формули, откъснати от живота и от разбирането за света. Нека първо видим какво в това отношение направи Соловьов.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

N-N-Glubokovsky 2Навършиха се 150 години от раждането на проф. д-р Николай Никанорович Глубоковски, роден на 6.12.1863 г., изградил се като учен в Санкт-Петербургска духовна академия и по Божия воля станал основател на библеистиката в България. Неговата личност и научната му дейност бяха изчерпателно проучени и подробно изтъкнати през последните десетилетия у нас, в отечеството му и по света. Тук сега ще бъдат представени някои от онези страни в личността и дейността на именития учен, които обикновено остават извън вниманието на биографите, остават „под черта”. Правя това с убеждението, че тези страни от неговата личност са не по-малко интересни и значими.

*   *   *

Н. Н. Глубоковски наистина е голям учен и църковен общественик.[1] Магистър по богословие на Московска духовна академия, доктор по богословие, заслужил професор на Санкт-Петербургска духовна академия, член-кореспондент на Руската академия на науките, многократен лауреат на различни научни награди, Глубоковски се е ползвал с безкрайното уважение на своите студенти. Това отношение към професора е било предизвиквано не само от неговите бляскави заслуги пред науката. Глубоковски е бил „човек с широка натура”[2] – велик учен във всичко, което се е отнасяло до науката, взискателен и твърд, и заедно с това искрен, добър и снизходителен наставник в академичната аудитория. Не случайно вече в преклонните му години, като професор в Софийския университет неговите студенти от Богословския факултет го наричали Стареца.

Видният учен Н. Н. Глубоковски основно е известен с библеистичните си изследвания. Но той не е живял откъснат от живия живот на Православната църква – първо в Русия, а после и в България. В Русия е участвал дейно и ангажирано в обсъждането и решаването на редица въпроси от чисто църковен характер (като преминаването от синодална към патриаршеска система на управление), от междуцърковен характер (като междуконфесионалните диалози и начеващото икуменическо движение[3]) или от църковно-академичен характер (като статута на духовните академии и реформата на религиозното образование[4]). Писал е статии, участвал е в дискусии, дори в лекциите си пред студентите е правел отклонения, ангажиращи вниманието на аудиторията и към такива въпроси.

Тази своя до голяма степен пристрастна ангажираност той е запазил и в новото си отечество (лаская се от мисълта, че можем така да определим България в отношението му към нея).

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

N-N-Glubokovsky 2Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов проф. Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Св. Писание на Новия Завет. А името на проф. Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Св. Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на проф. Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Ал. Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 г. тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет.[1] След руските духовни академии, създадени през 18 и 19 век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през 19 и началото на 20 век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професора на новия факултет е и именитият руски новозаветник проф. Николай Никанорович Глубоковски.

Отваряне на целия текст

Автор Анастасиос Филипидис

Fr John_RomanidesОгромният богословски принос на отец Йоан Романидис се дължи на опитното житейско знание, което той е получил в своята семейна среда и особено от майка си Евлампия. По подобен начин и неговият принос към историческата наука се основава също на опит, породил оригинални идеи и радикални изводи – разбира се, в резултат на изчерпателно проучване. Той започва своята първа историческа книга Ромейството (1975 г.) с описание на случай от 1951 г., когато е все още млад ефимерий в Америка. Съобщили му, че трябва да отиде в къщата на болен, но той объркал адреса и така се запознал с някакъв грък. В дома му обаче случайно дошъл и неговият брат, в когото, за голяма изненада о. Романидис, разпознал лидера на албанците в града… Развръзката е описана на страниците на Ромейството.

Не е случайно и това, че тази книга се появява след пребиваването на о. Йоан в Ливан и Сирия, в Богословския факултет на Баламанд. Там той установява, че хиляди вярващи от Антиохийската патриаршия определят себе си като православни ромеи, без да са гърци, нито дори гръкоговорящи. Този парадокс също търси своето обяснение на страниците на Ромейството.

Що се отнася до академичните му контакти трябва да се признае влиянието на о. Георги Флоровски върху Романидис, а за тясната им връзка свидетелства публикуваната им кореспонденция. Флоровски се интересува особено много от взаимното влияние между богословие и история. От същия дух е вдъхновен и о. Романидис.

Историческото творчество на о. Йоан се заключава основно в три изследвания: 1) Ромейството; 2) Франки, ромеи, феодализъм и догмат (1982 г.) и 3) Историческият увод към второто издание на Прародителския грях (1989 г.). Немалко исторически сведения има и в пространния увод към Римляни или ромеи, отци на Църквата, т. I (1984 г.), където се проявява връзката между богословско и историческо слово. Но и в повечето негови изследвания след 1975 г. историческите елементи се преплитат с богословски въпроси.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Евфросин (Билаш)

oblozhka dela svyashch  todorov 0Един неизвестен български новомъченик, жертва на комунистическата власт в СССР – по данни на Одеския архив.

Отец Любомир Константинов Тодоров е поредната жертва на кървавия терор, който съветската власт налага над Православната църква. Роденият в България свещеник е бил обвинен в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. Бил е признат за виновен дори за това, че неговите роднини живеят в България. Осъден е на разстрел.

В кратката биографична справка към делото му пише, че отец Любомир Тодоров се е родил в гр. Пловдив, в далечната 1881 г. Имал е средно образование – завършил е Духовната семинария. Българин по народност, отец Любомир имал съветско гражданство. В момента на своя арест живеел в с. Беляевка, Одеска област, където служил като свещеник.

Отваряне на целия текст

Автор Ивайло Маринов

Fr Sergij BulgakovБулгаков, Флоровски и другите: размисли sub specie antiquitatis

Поводът за настоящата статия е малка книга, която преди години все още можеше да се открие в книжарниците. Тя говореше за типовете духовен живот изобщо и в частност за този в Руската църква. Въпреки скромния си обем, текстът впечатляваше със своите изстрадани, преживени, преглеждани отново и отново размишления, живи изводи и сериозни заключения – нетипичен за повечето автори стил, пропит с искрено и родено в сърцето слово, който повече подхождаше на една отдавна отминала епоха. Оказа се, че този стил не е случаен – авторката преп. Мария Скобцова (Кузмина-Караваева), освен високо ерудирана жена, бе и духовно чедо на о. Сергий Булгаков, приятелка на Николай Бердяев, а сетне и мъченица за вярата. Тъкмо участието в съвета и размишленията на тези задълбочени наставници, довело и до съзряването и формирането на вътрешния ѝ човек, което пък е породило живите истини в онази малка книга, неусетно провокира размисли относно духовното родство и зависимости в Църквата, а това впоследствие доведе до въпроси и търсения, свързани с личността на о. Сергий Булгаков (1871-1944).

Отваряне на целия текст

Автор Кира Преображенская

vladimir losskyТворчеството на В. Н. Лоски е особено ценно за изясняване принципите на православната антропология. От една страна, Лоски не предлага някакви нови решения в областта на християнската антропология, а само изяснява аспекти на светоотеческото учение, които присъстват у Отците на Църквата, но до този момент не са били детайлно разработени, а от друга – антропологическото виждане, което той предлага, понякога изглежда ново и нестандартно, макар да трябва да признаем, че това в голяма степен се дължи на нашето недостатъчно разбиране на основите на православното учение.

Съвременната представа за човека като индивид и неповторимо същество в много отношения следва античната традиция. Ние често употребяваме това понятие, без да се замисляме върху неговия смисъл. Какво е индивидът – уникална единица, атом, частен случай на общото понятие човек, индивидуална субстанция на разумната природа – ако използваме определението му, дадено от Боеций? Както обаче отбелязва Ришар от Сен-Виктор, субстанцията отговаря на въпроса какво (quid), а личността на въпроса кой (quis). „На въпроса, кои сме ние, отговаряме със собствени имена, което може да обозначи само конкретно лице”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Борис Маринов

N Berjaev_M_Skobtsova_St_TsankovБогословът и духовникът в служба на Църквата обществото

През 2013 г. се изпълват 90 години от основаването на първата висша богословска школа у нас, Богословският факултет при СУ „Св. Климент Охридски” – добър повод да си спомним за основоположниците на висшето ни богословие. Сред учителите ни по богословие от 20 век се открояват библеисти, литургисти, историци на Църквата, систематици… Макариополският епископ д-р Николай (Кожухаров) и прот. Благой Чифлянов, Иван Марковски и Боян Пиперов, академиците Иван Снегаров и прот. Иван Гошев, Ганчо Пашев и Иван Панчовски, Димитър Пенов – имена, респектиращи и като личности, и като творчество. Ако обаче тези и други наши богослови от епохата имат повече или по-малко поместно значение и влияние, то друг български богослов от 20 в. и днес остава най-добре познаваният в богословските среди не само у нас, но и в чужбина. Познат дотолкова, че първият докторат върху неговото творчество е защитен отвъд Желязната завеса – в Рим, още в 1965 г.[1]

Този богослов е Стефан Станчев Цанков (1881-1965) – пръв декан на Богословския факултет и ректор на СУ (1940-1941), високо поставен църковен служител, представител на БПЦ пред света, почетен доктор на три европейски университета (Атина, Оксфорд и Берлин), Духовната академия в София и Евангелсколутеранската в Будапеща. Списъкът с академичните, църковни и обществени длъжности включва още: гост-преподавател в редица европейски университети (Берлин, Лайпциг, Базел, Берн, Кьонигсберг, Женева, Цюрих, Атина, Букурещ и др.), участник в Първия православен конгрес в Атина 1936 г.,[2] дългогодишен член на Академичния съвет на СУ (1923-1946), секретар на Философско-обществения клон при БАН (1932-1935; 1944-1947) и член на правния институт при БАН (от 1949 г.), съветник на Св. Синод по каноничните въпроси и консултант в изработване устава на Българската Патриаршия от 1953 г.,[3] член на Синодалната комисия за превод на Библията на съвременен български,[4] главен редактор на Църковен вестник, основател и редактор на сп. Духовна култура,[5] предстоятел на храма „Св. Александър Невски” (1926-1961), член на Червения кръст и Славянското дружество…

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме