Автор Иван Ж. Димитров

Навършиха се 150 години от раждането на проф. д-р Николай Никанорович Глубоковски, роден на 6.12.1863 г., изградил се като учен в Санкт-Петербургска духовна академия и по Божия воля станал основател на библеистиката в България. Неговата личност и научната му дейност бяха изчерпателно проучени и подробно изтъкнати през последните десетилетия у нас, в отечеството му и по света. Тук сега ще бъдат представени някои от онези страни в личността и дейността на именития учен, които обикновено остават извън вниманието на биографите, остават „под черта”. Правя това с убеждението, че тези страни от неговата личност са не по-малко интересни и значими.

*   *   *

Н. Н. Глубоковски наистина е голям учен и църковен общественик.[1] Магистър по богословие на Московска духовна академия, доктор по богословие, заслужил професор на Санкт-Петербургска духовна академия, член-кореспондент на Руската академия на науките, многократен лауреат на различни научни награди, Глубоковски се е ползвал с безкрайното уважение на своите студенти. Това отношение към професора е било предизвиквано не само от неговите бляскави заслуги пред науката. Глубоковски е бил „човек с широка натура”[2] – велик учен във всичко, което се е отнасяло до науката, взискателен и твърд, и заедно с това искрен, добър и снизходителен наставник в академичната аудитория. Не случайно вече в преклонните му години, като професор в Софийския университет неговите студенти от Богословския факултет го наричали Стареца.

Видният учен Н. Н. Глубоковски основно е известен с библеистичните си изследвания. Но той не е живял откъснат от живия живот на Православната църква – първо в Русия, а после и в България. В Русия е участвал дейно и ангажирано в обсъждането и решаването на редица въпроси от чисто църковен характер (като преминаването от синодална към патриаршеска система на управление), от междуцърковен характер (като междуконфесионалните диалози и начеващото икуменическо движение[3]) или от църковно-академичен характер (като статута на духовните академии и реформата на религиозното образование[4]). Писал е статии, участвал е в дискусии, дори в лекциите си пред студентите е правел отклонения, ангажиращи вниманието на аудиторията и към такива въпроси.

Тази своя до голяма степен пристрастна ангажираност той е запазил и в новото си отечество (лаская се от мисълта, че можем така да определим България в отношението му към нея).

Отваряне на целия текст

Автор Анастасиос Филипидис

Огромният богословски принос на отец Йоан Романидис се дължи на опитното житейско знание, което той е получил в своята семейна среда и особено от майка си Евлампия. По подобен начин и неговият принос към историческата наука се основава също на опит, породил оригинални идеи и радикални изводи – разбира се, в резултат на изчерпателно проучване. Той започва своята първа историческа книга Ромейството (1975 г.) с описание на случай от 1951 г., когато е все още млад ефимерий в Америка. Съобщили му, че трябва да отиде в къщата на болен, но той объркал адреса и така се запознал с някакъв грък. В дома му обаче случайно дошъл и неговият брат, в когото, за голяма изненада о. Романидис, разпознал лидера на албанците в града… Развръзката е описана на страниците на Ромейството.

Не е случайно и това, че тази книга се появява след пребиваването на о. Йоан в Ливан и Сирия, в Богословския факултет на Баламанд. Там той установява, че хиляди вярващи от Антиохийската патриаршия определят себе си като православни ромеи, без да са гърци, нито дори гръкоговорящи. Този парадокс също търси своето обяснение на страниците на Ромейството.

Що се отнася до академичните му контакти трябва да се признае влиянието на о. Георги Флоровски върху Романидис, а за тясната им връзка свидетелства публикуваната им кореспонденция. Флоровски се интересува особено много от взаимното влияние между богословие и история. От същия дух е вдъхновен и о. Романидис.

Историческото творчество на о. Йоан се заключава основно в три изследвания: 1) Ромейството; 2) Франки, ромеи, феодализъм и догмат (1982 г.) и 3) Историческият увод към второто издание на Прародителския грях (1989 г.). Немалко исторически сведения има и в пространния увод към Римляни или ромеи, отци на Църквата, т. I (1984 г.), където се проявява връзката между богословско и историческо слово. Но и в повечето негови изследвания след 1975 г. историческите елементи се преплитат с богословски въпроси.

Отваряне на целия текст

Автор Иван Ж. Димитров

Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов проф. Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Св. Писание на Новия Завет. А името на проф. Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Св. Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на проф. Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Ал. Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 г. тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет.[1] След руските духовни академии, създадени през 18 и 19 век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през 19 и началото на 20 век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професора на новия факултет е и именитият руски новозаветник проф. Николай Никанорович Глубоковски.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Евфросин (Билаш)

Един неизвестен български новомъченик, жертва на комунистическата власт в СССР – по данни на Одеския архив.

Отец Любомир Константинов Тодоров е поредната жертва на кървавия терор, който съветската власт налага над Православната църква. Роденият в България свещеник е бил обвинен в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. Бил е признат за виновен дори за това, че неговите роднини живеят в България. Осъден е на разстрел.

В кратката биографична справка към делото му пише, че отец Любомир Тодоров се е родил в гр. Пловдив, в далечната 1881 г. Имал е средно образование – завършил е Духовната семинария. Българин по народност, отец Любомир имал съветско гражданство. В момента на своя арест живеел в с. Беляевка, Одеска област, където служил като свещеник.

Отваряне на целия текст