Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovПадението

От момента на своето сътворение Адам е пребивавал в общение с Бога чрез своя светоозарен ум. Неговият ум е бил способен да общува с Бога и с ангелския свят. С непослушанието си към Божиите заповеди обаче той се помрачил като се отъждествил с разсъдъка и с окръжаващия свят, съединил се с въображението. Като говори за грехопадението на Адам и въобще на човека, ап. Павел, казва: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Прародителският грях, както и всеки въобще грях, е свързан с оскъдяване на славата Божия в човека: човекът вече не е способен да се приобщава с божествените енергии, позволяващи му да съзерцава Бога, понеже умът му се помрачава и затъмнява.

Последствията от това помрачаване са отпадането на човека от истинния Бог и поклонението пред идолите. Отново ап. Павел пише: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23). А св. Григорий Паламà добавя: „Умът, отстъпил от Бога, става или скотоподобен или демоноподобен и, като пристъпя отвъд пределите на естеството, пожелава неща, чужди на естеството, и не знае ситост в своята алчност, изцяло се отдава на плътски желания и не знае мярка за удоволствията”.[1] Тук е уместно да приведем и думите на Христос: „И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23). За това помрачаване на Божия образ в човека се говори и въобще в учението на Отците на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovДуховна автобиография (продължение)

Трудно е да се пише за живота и дейността на светец – само светци разбират светците и само тези, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което е основата на тяхното битие. Св. апостол Павел пише на коринтяните: „… понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух”.[1]

Съществува мнението, че всеки човек носи в себе си света, че е микрокосмос в макрокосмоса и така преживява драмата на цялото човечество. Че в своя живот той преживява и трагедията на войната, и потреса, и сблъсъка на потомците на Адам, в каквато и форма да са те. И от духовна гледна точка грехопадението на Адам, заедно с всички последици – и Адамовият плач и радостта от Възкресението – се преживяват в дълбочина от съществото на всеки човек.

Случващото се с обикновения човек старецът Софроний усеща особено остро – до последните възможни предели: Адамовото грехопадение, паметта за смъртта, преживяването на ада, но и радостта от съзерцанието на нетварната светлина, която е светлината на Царството Божие. Кой има подобен опит, да анализира вътрешния свят на личността на стареца Софроний? Ап. Павел пише за това: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва”.[2] Старецът пише житието на св. Силуан Атонски и внимателно анализира неговия духовен път, като го съпоставя с духовния си опит. За мен такъв анализ е невъзможен.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

St JustinianЩом минава 80-те, телесните немощи започват да побеждават престарелия имп. Юстиниан. Той обаче продължава да държи юздите на държавното управление в свои ръце. Ала душата му, която и по-рано намира утеха в размислите за горното и вечното, за едното потребно, сега – вече на преклонна възраст – започва с особена радост да се отдава на богомислие. Шарл Дил пише за вдълбочеността му в богословския размисъл с високомерното предубеждение на закоравелия позитивист: „Той е бил обхванат от манията за богословстване. Отдавна грижата за религиозните дела е била така скъпа на сърцето му, че заради тях той забравял най-съществените интереси на държавата. Сега вече тази грижа го обхваща изцяло. Показателно е, че последният указ, издаден от него на 26.3.565 г., се е отнасял изцяло до църковните дела и изобилието на цитати от Св. Писание и Отците на Църквата отлично характеризирали настроението на владетеля… Естествено е било заразата на такъв печален пример на управление да обхване всички степени на властта”.[1] Като потвърждение на своята присъда Дил цитира стиховете на младия съвременник на Юстиниан поета Корип, но там няма и намек от осъждане на св. император: „Старикът вече за нищо не се грижеше: вече изстивайки, той живееше само в очакване на вечния живот, умът му витаеше в небесата”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Varnensky SimeonВръзката и взаимното преплитане между духовността и просветата, в православен християнски контекст, едва ли са неща, които е необходимо да се изясняват в подробности пред аудитория като настоящата. Да се припомня, че православната християнска вяра е вяра разумна и осмислена, а не плод на нездрави мистични фантазии. Че православната християнска духовност е просветена, а не безпросветна духовност, а църковната просвета е била винаги одухотворявана и оплодотворявана от духовните прозрения на поколения тайнозрители и боговидци, удостоявали се с дарбата да узнават и да предават на другите волята на нашия Небесен Отец. Че, – както и по отношение на почти всичко, свързано с Църквата и с нейната вяра, – най-точното определение за връзката между духовността и просветата е именно синтез – свързване в едно цяло на духовните движения на сърцето и на душата, с потребностите на разума. Всичко това е известно на живеещите в Църквата, макар и не всички да си дават ясна сметка за него.

Нещо повече – често сме свидетели на отричане на необходимостта от този синтез от хора, заявяващи себе си за „хора на Църквата” и претендиращи да живеят с нейната вяра и нейната духовност. Не е тайна, че Православната църква все повече се пропива от християни, отричащи под една или друга форма осмислянето и разумното възприемане на християнската вяра и настояващи за сляпо възпроизвеждане на модели от миналото, издигани до статут на окончателни образци на християнски живот, чието наличие само по себе си обезсмисля всеки опит за оразумяване на вярата. Историята на Църквата обаче, включително и тази на Българската църква, ясно свидетелства за дълбокото проникване между православната ни християнска духовност и църковната просвета, ярък пример за което е и личността и делото на днес чествания наш велик предшественик – Варненският и Преславски митрополит Симеон.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony_saharovЖивот и служение на стареца Софроний (Сахаров) исихаста и богослова

Изминаха над тридесет години от деня, в който се запознах с приснопаметния старец Софроний (Сахаров). За първи път се срещнахме през 1976 г., в манастира „Св. Йоан Предтеча” (Есекс, Англия) и от тогава поддържах с него и с монасите в манастира (особено с отец Захариас) редовна връзка, хранейки се духовно с учението на стареца.

През всичките тези години постоянно говорех и си пишех със стареца. От време на време си обещавах, че – ако Господ даде – непременно ще напиша книга за този велик наш съвременник. За съжаление, обстоятелствата позволиха да направя това едва сега.

Тази книга се състои от две части. В първата част – Духовна автобиография – влизат няколко глави за личността и учението на стареца Софроний. Във втората – Ежедневен живот и пастирско служение – се говори за духовното служение на стареца, за неговото отношение към хората и за благодатното състояние на безмълвие, излизащо от него и предаващо се на всички, отиващи при него и молещи за помощ. В края се привеждат негови мисли, които той споделяше по време на нашите многобройни срещи.

За тридесет години човек обикновено се сближава с предмета на изследването си и написаното от него трябва да представи на читателя плода на този нелек труд. И ако плодът е незрял, цялата отговорност е на автора. Такъв е и моят случай.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Томас Хопко

Fr Thomas_HopkoТъй като в 2003 г. „Св. Владимир” отбелязва своята шестдесет и пет годишнина, деканът, отец Ериксън, ме помоли да разкажа спомените си от моя непосредствен опит от средните години на семинарията. Правя това с радост и с благодарност, вдъхновен от библейската заповед: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки”

(Евр. 13:7-8).

Прот. Томас Хопко, Почетен декан

Годината 2003 е повратна за семинарията „Св. Владимир” в няколко отношения. Най-важното от тях е, че през октомври на настоящата година се навършват 65 години от основаването на семинарията. Други особено важни годишнини, белязани от 2003 г., са: двадесетгодишнината от освещаването на семинарския параклис (през май 1983 г.) и смъртта на отец Александър Шмеман (през декември същата година). По съвпадение това е и четиридесетата годишнина от завършването (м. юни 1963 г.) на първия випуск, откакто семинарията е в Крестууд – випускът, член на който бях и аз.

Пристигане в семинарията

Чух за „Св. Владимир” през 1956 г. от един приятел – Франк Кюлик, който сега е психиатър в Джаксън, Мисисипи и предан поддръжник на семинарията. Франк тъкмо беше постъпил в университета Дрю в Ню Джърси, докато аз се бях записал в малък колеж в щата Ню Йорк.[1] Той ми телефонира, за да ми каже че е присъствал на семинар в Дрю, посветен на темата за руското православие. Беше особено впечатлен от един от говорилите на семинара – млад свещеник, на име Александър Шмеман, преподавател в семинарията „Св. Владимир” в Ню Йорк. И ми предложи да се разходим и да научим повече за „Св. Владимир” през великденската ваканция на 1957 г.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Петър Петров

St EuthimiosИмайки страха Божи като истинско начало на премъдростта и като съвсем си отхвърлил плътското мъдруване, удостоил си се да придобиеш Божията премъдрост и си приготвил себе си да бъдеш честен съсъд на благодатта на Пресветия Дух…

Ревнителите на благочестието и желателите на боговедението от ближните страни, като чуха за премъдростта и учеността ти, богоозарений отче наш Евтимие, изпращаха ти писмени запитвания и молеха да отговориш на техните недоумения относно православната вяра…[1]

Днешното време е изтъкано от душевни терзания. Изпълнено е с противоречия, пориви и падения. Разсъждавайки върху днешният ден, човекът отправя поглед към миналото, за да намери там опора за настоящето и ръководство за бъдещето. Така той открива, че, от една страна, каквото се е вършело, се върши отново и че Бог вика назад миналото (Екл. 3: 15) и, от друга – че във всяко превратно време Бог въздига Свои люде – достойни съсъди, изпълнени с благодат, които, полагайки душите си извеждат хората от мрака и суетата на деня към просторите на Божието царство и стават пътеводители за идните поколения, защото не може да се укрие светило, което е поставено на връх планина (Мат. 5:15).

Отваряне на целия текст

Автор Road to Emmaus

ih4515В продължение на векове западните историци категорично отхвърляха твърдението на Християнската църква в Индия за нейните апостолски корени, а също и претенциите ѝ, че представлява най-старата християнска църква извън пределите на Римската империя.

„Деяния на Тома“ – загадка за историците

Както южно-индийското предание, така и доукрасеният сирийски оригинал на Деяния на Тома, датиран през 2 в., дълго време не изглеждаха нищо повече от апокрифни легенди. Макар много отци на Църквата да съобщават за апостолската мисия на св. Тома в Индия, нямаше исторически свидетелства за споменатите във въпросните Деяния царе, а много от географските названия в този апокриф са неизвестни на науката. Независимо от това, че от възникването си Деяния на Тома са широко разпространени в християнския свят, не съществуваха сигурни доказателства за автентичността на текста и на преданието. Деянията бяха смятани за увлекателна история, традиционно започваща с описанието на момента, когато апостолите разделили помежду си света за своята мисия.

„По времето, когато апостолите били в Йерусалим всички, … те разделили страните помежду си, за да може всеки от тях да проповядва в страната, която му се паднала… И при жребия и разделянето Индия се падна на апостол Юда Тома. А той не пожелал да отиде, казвайки: „Нямам сили за това, защото съм слаб и съм евреин, как мога да уча индийците?“. И като разсъждавал така Юда, явил му се нашият Господ в нощно видение и му казал: „Не бой се, Тома, иди в Индия и проповядвай словото, защото Моята благодат е с тебе“. Той обаче не бил напълно убеден, казвайки: „Изпрати ме, където Ти искаш, Господи наш, само в Индия няма да отида“ (Деяния на Тома).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме