Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Падението

От момента на своето сътворение Адам е пребивавал в общение с Бога чрез своя светоозарен ум. Неговият ум е бил способен да общува с Бога и с ангелския свят. С непослушанието си към Божиите заповеди обаче той се помрачил като се отъждествил с разсъдъка и с окръжаващия свят, съединил се с въображението. Като говори за грехопадението на Адам и въобще на човека, ап. Павел, казва: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия” (Рим. 3:23). Прародителският грях, както и всеки въобще грях, е свързан с оскъдяване на славата Божия в човека: човекът вече не е способен да се приобщава с божествените енергии, позволяващи му да съзерцава Бога, понеже умът му се помрачава и затъмнява.

Последствията от това помрачаване са отпадането на човека от истинния Бог и поклонението пред идолите. Отново ап. Павел пише: „Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги” (Рим. 1:22-23). А св. Григорий Паламà добавя: „Умът, отстъпил от Бога, става или скотоподобен или демоноподобен и, като пристъпя отвъд пределите на естеството, пожелава неща, чужди на естеството, и не знае ситост в своята алчност, изцяло се отдава на плътски желания и не знае мярка за удоволствията”.[1] Тук е уместно да приведем и думите на Христос: „И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:23). За това помрачаване на Божия образ в човека се говори и въобще в учението на Отците на Църквата.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Духовна автобиография (продължение)

Трудно е да се пише за живота и дейността на светец – само светци разбират светците и само тези, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което е основата на тяхното битие. Св. апостол Павел пише на коринтяните: „… понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкият дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божият Дух”.[1]

Съществува мнението, че всеки човек носи в себе си света, че е микрокосмос в макрокосмоса и така преживява драмата на цялото човечество. Че в своя живот той преживява и трагедията на войната, и потреса, и сблъсъка на потомците на Адам, в каквато и форма да са те. И от духовна гледна точка грехопадението на Адам, заедно с всички последици – и Адамовият плач и радостта от Възкресението – се преживяват в дълбочина от съществото на всеки човек.

Случващото се с обикновения човек старецът Софроний усеща особено остро – до последните възможни предели: Адамовото грехопадение, паметта за смъртта, преживяването на ада, но и радостта от съзерцанието на нетварната светлина, която е светлината на Царството Божие. Кой има подобен опит, да анализира вътрешния свят на личността на стареца Софроний? Ап. Павел пише за това: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва”.[2] Старецът пише житието на св. Силуан Атонски и внимателно анализира неговия духовен път, като го съпоставя с духовния си опит. За мен такъв анализ е невъзможен.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владислав Ципин

Щом минава 80-те, телесните немощи започват да побеждават престарелия имп. Юстиниан. Той обаче продължава да държи юздите на държавното управление в свои ръце. Ала душата му, която и по-рано намира утеха в размислите за горното и вечното, за едното потребно, сега – вече на преклонна възраст – започва с особена радост да се отдава на богомислие. Шарл Дил пише за вдълбочеността му в богословския размисъл с високомерното предубеждение на закоравелия позитивист: „Той е бил обхванат от манията за богословстване. Отдавна грижата за религиозните дела е била така скъпа на сърцето му, че заради тях той забравял най-съществените интереси на държавата. Сега вече тази грижа го обхваща изцяло. Показателно е, че последният указ, издаден от него на 26.3.565 г., се е отнасял изцяло до църковните дела и изобилието на цитати от Св. Писание и Отците на Църквата отлично характеризирали настроението на владетеля… Естествено е било заразата на такъв печален пример на управление да обхване всички степени на властта”.[1] Като потвърждение на своята присъда Дил цитира стиховете на младия съвременник на Юстиниан поета Корип, но там няма и намек от осъждане на св. император: „Старикът вече за нищо не се грижеше: вече изстивайки, той живееше само в очакване на вечния живот, умът му витаеше в небесата”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

Връзката и взаимното преплитане между духовността и просветата, в православен християнски контекст, едва ли са неща, които е необходимо да се изясняват в подробности пред аудитория като настоящата. Да се припомня, че православната християнска вяра е вяра разумна и осмислена, а не плод на нездрави мистични фантазии. Че православната християнска духовност е просветена, а не безпросветна духовност, а църковната просвета е била винаги одухотворявана и оплодотворявана от духовните прозрения на поколения тайнозрители и боговидци, удостоявали се с дарбата да узнават и да предават на другите волята на нашия Небесен Отец. Че, – както и по отношение на почти всичко, свързано с Църквата и с нейната вяра, – най-точното определение за връзката между духовността и просветата е именно синтез – свързване в едно цяло на духовните движения на сърцето и на душата, с потребностите на разума. Всичко това е известно на живеещите в Църквата, макар и не всички да си дават ясна сметка за него.

Нещо повече – често сме свидетели на отричане на необходимостта от този синтез от хора, заявяващи себе си за „хора на Църквата” и претендиращи да живеят с нейната вяра и нейната духовност. Не е тайна, че Православната църква все повече се пропива от християни, отричащи под една или друга форма осмислянето и разумното възприемане на християнската вяра и настояващи за сляпо възпроизвеждане на модели от миналото, издигани до статут на окончателни образци на християнски живот, чието наличие само по себе си обезсмисля всеки опит за оразумяване на вярата. Историята на Църквата обаче, включително и тази на Българската църква, ясно свидетелства за дълбокото проникване между православната ни християнска духовност и църковната просвета, ярък пример за което е и личността и делото на днес чествания наш велик предшественик – Варненският и Преславски митрополит Симеон.

Отваряне на целия текст