Автор Георги Каприев

През 1991 г. във вестник Култура се сложи начало на рубриката „Християнска култура“, водена от Емил И. Димитров и мен. Към края на годината в редакцията се получи калиграфски изписана пощенска картичка от дотогава (за мой срам) неизвестния ми д-р Константин Цицелков. В нея той кратко посочваше, че е ученик на Романо Гуардини, а е слушал и лекции на Ханс Урс фон Балтазар. Предлагаше да преведе нещо от тях. Вече бях депозирал преведена от мен статия на Балтазар, затова веднага поисках превод от Гуардини. „От Бога сътворен“, преведен от Цицелков, е първият текст на големия богослов, появил се на български език. За съжаление с това се изчерпаха личните ми контакти с този достоен човек. Какво успях да науча междувременно за него?

Стана ясно, че – след дипломирането си в Богословския факултет на Софийския университет – през 1937  г. Цицелков продължава с Хумболтова стипендия образоването си в Германия по богословие в Берлин, а в Марбург по философия, където защитава философска дисертация върху етиката на Владимир Соловьов. През 1939 г. се завръща в България и става преподавател в Пловдивската семинария. От 1941 до 1944 г. е мобилизиран и затирен като трудовак в Беломорска Тракия. След това продължава работата си в семинарията. През 1949 г. предлага в Богословския факултет на СУ хабилитационен труд, озаглавен Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството (прецизно представен от Борис Маринов с публикацията му в този брой).

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Майкъл Плекън

Църквата никога не е толкова присъстваща в света, нито толкова „полезна“ за света, колкото когато е напълно свободна от него – свободна не само „външно“, т. е. независима от неговите структури и господства, а също – и главно – вътрешно, т. е. свободна от своята собствена духовна капитулация пред неговите ценности и съкровища.[1]

„Свободният в Христа човек – човек, изпълнен с радост“

На тринадесетия ден от декември Православната църква в Америка чества първия канонизиран православен светец на Северна Америка[2] – св. Герман (1751-1836[3]): монаха-мисионер от остров Спрус, Аляска. Странник и бунтовна фигура като никого другиго, в продължение на над четири десетилетия св. Герман насажда Църквата сред алеутите – с молитва, със служение на страдащите и с личната си святост. С любов към Бога и своите ближни – алеути, той принася добро свидетелство, независимо от противодействието от страна на Руско-американската търговска компания[4] и без осезаема помощ от своя роден манастир „Валаам“ или от църквата-майка в Русия. Един ред измежду малкото останало след него писмено наследство обикновено присъства на неговите икони, за да резюмира целия негов живот и святост: „… от този ден нататък, от този час, от тази минута обичай Бога повече от всичко…“.

На провъзгласяването на канонизацията на св. Герман в Аляска в 1970 г. присъства и един друг православен имигрант, който е превърнал Америка в свой втори дом и който е допринесъл много, за да се стигне до тази канонизация. Пресаден в Ню Йорк от руската диаспора в Париж, към края на двадесетото столетие о. Александър Шмеман ще се превърне в не по-малко дълбоко църковна личност, в също такъв странник и бунтовна фигура, какъвто е бил и св. Герман Аляски.[5] На 13 декември 1993 г.[6] – празника на св. Герман – се навършват десет години от преставянето в Господа на о. Александър.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

„… Затова е полезно да сте в неукоримо единство,

за да сте винаги причастни на Бога“

(Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 4, 2)[1]

При римския император Траян (98-117 г.) „… преуспял Игнатий, … който втори получил епископството в Антиохия, като приемник на [апостол] Петър. Разказват, че от Сирия го изпратили в града на римляните [Рим], за да бъде разкъсан от зверовете заради неговото свидетелство за Христа. И когато под строга стража той преминавал през Асия, укрепвал верните с беседи и увещания във всички градове, през които преминавал, като на първо място ги предпазвал от ересите, които вече били започнали да се размножават; призовавал ги твърдо да се придържат към апостолското предание, което той за повече сигурност сметнал за нужно да утвърди писмено, т. е. той вече свидетелствал“.[2]

В тази кратка бележка на църковния историк Евсевий (4 в.) образът на св. Игнагий е ясно очертан главно като свидетел (гр. μάρτυς) за Христа. А огромният авторитет, който неговото словесно свидетелство е получило в древната Църква, се дължи на това, че то е било завършено с друго, по-висше свидетелство – на неговата мъченическа смърт заради Христос. Целият живот и всичко написано от св. Игнатий поразяват със своята цялост и неговата мисъл е особено ценна за нас затова, защото в нея е изразено с рядка яснота това основно ядро на евангелската истина, което така често бива раздробявано и обезсилвано от християните.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Валерий В. Вяткин

Известно е, че, редом с Николай Гогол, Достоевски е сред немногото руски класици с ярко изразена религиозност. Винаги ли обаче той е бил изключително ортодоксален? Във всичко ли съответстват неговите възгледи на онова, което е установено от Църквата? Нима той сам не си е противоречил? И винаги ли е изпитвал удовлетворение от своята принадлежност към Православната църква? Да си зададем поне тези въпроси.

Веднага ще отбележим: религиозните възгледи (чувства) на писателя далеч не са се формирали изведнъж. В произведенията, написани в периода от живота му до каторгата – Бедни хора и Бели нощи, религиозна тематика почти не присъства, църковни служители изобщо не се споменават. Отчитайки това, освободеният от каторгата писател може да бъде отнесен към неофѝтите. Те обаче нерядко идеализират религията.

Концептуалното съждение за вярата е вложено в устата на княз Мишкин от романа Идиот: „… същността на религиозното чувство… не е свързано с никакви разсъждения, с каквито и да било простъпки и престъпления“. И от тази гледна точка днешният закон за „оскърбяване на чувствата на вярващите“ представлява същински нонсенс.

Отваряне на целия текст