Автор Александър Смочевски

През последните две десетилетия (от 2000 г. до днес) след разпада на Съветския съюз и края на реалния социализъм в Източна Европа в недрата на руската политическа и културна мисъл се зароди философско и идеологическо течение с претенциозното наименование „евразийство“. Постепенно евразийството и произхождащата от него теория за „руския свят“ заеха освободеното и изоставено идеологическо пространство на някогашната социалистическа (марксистко-ленинска) официална руско-съветска идеология. Днес обаче твърде често това ново идеологическо течение се самоопределя като съвършено оригинална, непозната до този момент философия, за оригинално явление в политическата и философска мисъл, което същевременно навлиза „както крадец нощя“ (срв. 1 Сол. 2: 5) през задната порта на руското православие с претенцията да бъде политически и социокултурен изразител на официалната Руска православна църква. Става дума за географски и културно-исторически детерминирана националистична вариация на идеология с претенции за над-национален религиозно-синкретичен месианизъм.[1] Както гласи обаче една известна френска поговорка, всяко ново нещо е просто добре забравено старо…[2]

Отваряне на целия текст

Автор Димитър Спасов

Преди няколко месеца трябваше да се видим с отец Николай, за да обсъдим конкретни стъпки за решаване на многото натрупали се проблеми. Не успяхме да отметнем никаква работа. Отецът близо час ми говори за своето предстоящо погребение. Сподели за желанието си да бъде погребан в двора на храма, до благодетелката Йорданка Филаретова, която не пропускаше да спомене по време на Великия вход на всяка една Литургия, за нотариално завереното завещание, което си е направил, за парите, които е заделил за погребението си („да не тежа на моите близки“). Беше се погрижил и за подаръчета за неговите събратя, които ще дойдат на опелото му. Изповедният тон на разговора от време на време беше обагрян от специфичното чувство за хумор и самоирония на отеца. „Знам, – каза той, – че няма да дойдете много хора на опелото ми и няма да роните сълзи за мене, ама поне веднъж в годината, като обикаляте на Разпети петък около храма, ще се спъвате в мене и ще се сещате за отец ви Николай“.

На 27 юли тази година ни напусна всеотдаен духовник, взискателен и подкрепящ изповедник, близък приятел. Напусна ни цяла една институция в БПЦ.

Отваряне на целия текст

Автор Пол Ладусьор

Преди Втората световна война в православните богословски кръгове в Западна Европа се открояват четири жени. Майка Мария Скобцова (Св. Мария Парижка, 1891-1945 г.) става широко известна, особено след канонизирането ѝ през 2004 г., с аскетичната си дейност в помощ на бедните в междувоенния Париж и на евреите по време на Втората световна война, както и със смелите си статии на духовни и богословски теми. Юлия Райтлингер (сестра Йоана, 1898-1988 г.) е иконографка, която пише своето богословие в цветове. Тя е била духовно чедо на о. Сергий Булгаков, а след завръщането ѝ в Съветския съюз през 1955 г. – на о. Александър Мен. Надежда Городецкая (1901-1985) е била активна в руската православна общност в Париж в края на 20-те и началото на 30-те години на 20 в. През 1934 г. тя се премества в Англия и преподава в Ливърпулския университет. Най-известна е с авторитетните си изследвания Униженият Христос в съвременната руска мисъл (1938 г.) и Свети Тихон Задонски: вдъхновителят на Достоевски (1951 г.). Мира Лот-Бородина (1882-1957) пристига във Франция, за да учи през 1906 г. През 1909 г. защитава докторска степен по средновековни изследвания и се омъжва за френския историк-медиевист Фердинанд Лот (1866-1952). Специализира в областта на средновековната романтична литература (куртуазна любов) и публикува шест книги, които са високо оценени от специалистите, както и преводи на средновековна литература на френски език и множество статии.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Николай Петков

Името на Амос, берача (Ам. 7:14) на диви смокини, означава „трудност“, „бреме“. Според някои юдейски предания то посочва, че на пророка му е било трудно да говори. Йероним[1] настоява, че го наричали „неопитен в речите“ (imperitus sermone), след което добавя, че подобна неопитност е труднопостижимо съчетание на поезия и реторика и доуточнява, че според други предания Амос е „труден“, защото не е лесно да се говори за него. Тъй или иначе и юдеи, и християни биха се съгласили, че богословието на пророк Амос е наистина трудно. Сравнимо е с човек, който, бягайки от лъв, попада на мечка (Ам. 5:19). Разказът му, стегнат като кола, натоварена със снопи (Ам. 2:13), става образ на утеснението, в което ще попадне Божият народ. Затова, както пастир изтръгва из устата на гладен лъв оглозгани кости (Ам. 3:12), тъй и ние изтръгваме от книгата късчета оглозган смисъл – „два пищяла и част от ухо“ (Ам. 3:12), нерядко това е единственото, което можем да извадим. Та нали щом Бог превръща сянката в ясно утро, а деня – в тъмна нощ (Ам. 5:8), то с безусловна необходимост от това ще следва, че между нашето богословие и Божията Истина е спуснат отвес (Ам. 7:7). И сякаш именно тази стена е централният образ в книгата. В него – като в огледало – се пречупва всяка история и по тази причина трикратното повторение на думата в рамките на два стиха (Ам. 7:7-8) трябва да покаже, че образът на стената в книгата на пророк Амос е толкова смисловоопределящ, колкото и в музиката на Пинк Флойд. С уговорката, че библейската стена е направена от enah и че в превода на Симах и в Септуагинтата тази дума се превежда с ἀδαμάς, дума означаваща освен диамант, още „стомана“ и „Адам“. Йероним я превежда с indumentum и слага акцент върху плътността на материала, който с еднакви основания може да се уподоби както с адамовото твърдоглавие, тъй и с останалите две вещества.

Отваряне на целия текст