Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosСмъртта на Константинополския патриарх Йосиф. Обсъждането на въпроса за първенството на папата и за това, кога точно в божествената Литургия се извършва освещаването на светите Дарове. Трактатът на св. Марк Ефески за освещаването на светите Дарове

От съдържанието на предишната глава и приведените творения на св. Марк Ефески може да се види какъв напрегнат характер са възприели събитията. Въпросът вече не е бил за съединяването на църквите, а за живота и смъртта на Православната църква. От една страна, ние виждаме предателството – съзнателното и с нищо не можещото да бъде оправдано предателство – на православието, поддържано от жестокия натиск от страна както на латиняните, така и на императора, а от друга – отчаяната борба, която е водена от единици, а най-добре казано от един-единствен човек – св. Марк Ефески, при от време на време появяваща се подкрепа от страна и на някой друг; една борба за запазване на православието, за опазване от нарушаване на православната вяра и на най-светите нейни догмати.

В тази глава ни предстои да продължим изложението на последващите събития.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovЗаключение

В началото на тази книга говорих върху въпроса как богословието и аскетичният живот и като цяло църковното управление и пастирското служение могат да бъдат приведени в единен синтез. И, както вече отбелязах, хармоничното съчетаване на тези три аспекта на църковния живот срещнах при стареца Софроний, един боговдъхновен богослов, истински исихаст и достоен отец и пастир. Предполагам, че вече достатъчно ясно изложих това в предходните глави.

Бог ми дарува голямото щастие да го познавам и сам о. Софроний направи всичко възможно, за да ми разкрие богатството на своето сърце и богословие. Пазя в сърцето си образа на блажения старец, винаги му се моля и търся неговото застъпничество.

Запазил съм три посвещения, с които той подписа три от своите книги, които ми подари В тях се отразява цялото богатство на неговото сърце, на неговия богословски ум. Старецът ги написа с уверената ръка на талантлив художник. Първото бе написано в книгата His life is mine (Неговият живот е мой), която ми подари на Пасха, 1977 г.:

„На преосвещения архимандрит Йеротей,
в знак на братските връзки на любовта в Христа,
архимандрит Софроний,
светата Пасха, 1977”.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВойната

През есента на 1914 г., заедно с дъщеря си, Елисавета Юриевна заминава от Москва в Анапа, където разчита да прекара, както обичайно, цялото лято.

На 19 юли (1 август по нов стил) 1914 г. обаче започва войната, която рязко променя цялата подредба на живота изобщо в Русия, да не говорим за Москва и Петербург.

С началото на войната и раздялата на А. Толстой със С. Димшиц срещите между Кузмина-Караваева и София Исааковна започват да намаляват. Наистина, някое време контактите между двете млади жени продължават – та нали те са били не само приятели и художници, но и майки на малолетни дъщери, които при това не се отличават с крепко здраве. Август 1914 г., от Петербург на юг, Димшиц телеграфира на Кузмина-Караваева: „Върнах се [от] Москва… Нужно е незабавно да дойдете. Правя постъпки за бъдещето на Марианочка” (дъщерята на А. Толстой).[1] По време на техните московски срещи, в за нея свойствения маниер, Димшиц е нарисувала портрет на Елисавета Юриевна. В него художничката успява да предаде дълбокото вътрешно напрежение и затаена тъга, които са излъчвали очите на нейния модел. По психологическата си изразителност портретът може да бъде отнесен към явните успехи на Димшиц.[2]

Скоро след това Елисавета Юриевна се завръща в Петроград, където цари еуфория на патриотичните чувства от първите месеци на войната.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВ света на изкуството

В 1909 г. Лиза Пиленко завършва гимназия, получава диплома със сребърен медал и през лятото заминава за имението си в Анапа. След завръщането си в Петербург на 1 септември 1909 г. става слушател във философския отдел на Историко-филологическия факултет на Бестужевските курсове.[1]

Няколко месеца по-късно, на 19 февруари 1910 г., неочаквано за обкръжението си, 18-годишната Елисавета Пиленко, се омъжва за Д. В. Кузмин-Караваев (1886-1959), след което животът ѝ рязко се променя.

Дмитри Владимирович Кузмин-Караваев вече блестящо е завършил Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет, притежава множество таланти и голяма художествена чувствителност. В света на изкуството той е у дома си, дружи с литератори, художници и актьори, близък е до кръга на естетстващите модернисти. Благодарение на него Лиза се потапя изцяло във водовъртежа на художествения живот на Петербург. По онова време революционната нагласа на епохата, бунтарството и брожението в сърцата и умовете на интелигенцията, търсенето на незнайния „нов” герой (за който е писала и самата тя) намират пълно отражение в идеите и художествените методи на модернизма. В живописта, в поезията, в театъра се появяват нови методи на пластичното изразяване. Възникват течения с понякога неочаквани наименования: акмеизъм, неопримитивизъм, лъчизъм, футуризъм, късен символизъм, дадаизъм – всички те дали немалко блестящи имена в „руския авангард”. „Руският авангард” от 1910-те пък клони към примитивната картина, към иконата, към фолклора. В този стил тогава работят практически всички авангардисти, включително Н. С. Гончарова, М. Ф. Ларионов, А. А. Екстер, О. В. Розанова и др.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceПътят към висините

… Иконописците да виждали тази красота, чрез която се спасява светът, и са я увековечили в багри. Самата мисъл за изцеряващата сила на красотата отдавна вече живее в идеята за явената и чудотворна икона! Та тази сила да ни послужи като източник на утешение и на бодрост посред крайно трудната борба, която водим, посред безкрайната скръб, която изпитваме. Нека утвърждаваме и обичаме тази красота! В нея се въплъщава онзи смисъл на живота, който никога няма да погине. Няма да погине и народът, който с този смисъл свърже своите съдбини.

Е. Трубецкой, Умозрение в багри

„Красотата ще спаси света” – произнася един от героите на Достоевски. Истина ли е това или е умозрителна идея, която откъсва от реалния живот – така, както е откъснала княз Мишкин? За това спорят и днес. Разбира се, ако разглеждаме красотата само като естетическа категория, то да се говори за спасение е безсмислено. Ако обаче си спомним, че в светоотеческата литература красотата е едно от наименованията на Иисус Христос, Спасителят на света, то думите на Достоевски придобиват най-дълбок смисъл… Този смисъл и живот, и творчество е утвърждавала майка Мария. В 1937 г. тя пише, че Иисус – това е вечната Истина и Красота, пред която нашата природа е „уродство”; спасявайки света, Христос „отново и отново полага душата Си за Своите приятели…”.[1]

*   *   *

Елисавета Юриевна Кузмина-Караваева (Скобцова; в монашество майка Мария) е известна преди всичко като автор на лирични стихове, зазвучали за първи път в епохата на Александър Блок. Днес, когато значителна част от литературното наследство на майка Мария е върната обратно на читателя, нейното име бива здраво свързано със Сребърния век. Малцина обаче знаят, че природата и Бог са одарили тази забележителна жена още и с истински художествен талант. Някои изследователи даже поставят художественото творчество на майка Мария над поетичното. Тук веднага трябва да направим уговорката, че Елисавета Юриевна, – както и мнозина от своите съвременници, – не е имала никакво специално художествено образование. Нямала е и какъвто и да било персонален учител – „маестро на живописта”. За развитието на нейния природен талант повече от всичко е способствало нейното обкръжение, средата ѝ. До 1920 г. това е бил преимуществено петербургският кръг: Александър Блок, Вячеслав Иванов, Николай Гумильов, Наталия Гончарова, Максимилиан Волошин. В емиграция – парижкия: отец Сергий Булгаков, Николай Бердяев.

Отваряне на целия текст

Автор Иван А. Есаулов

I A EsaulovОсновният труд на изтъкнатия представител на първата руска емиграция отец Георги Флоровски Пътищата на руското богословие е известен не само със своята монументалност, но и със своя консерватизъм. Неслучайно Н. Бердяев пише по онова време, че заглавието на книгата на Флоровски би трябвало да е Безпътицата на руското богословие, защото едва малцина от многото разглеждани в книгата автори получават положителна оценка от о. Георги.

Именно затова обаче има смисъл да се опитаме да поразсъждаваме върху твърде актуалните днес отношения между руското богословие и словесност, взимайки за пример, така да се каже, строго богословския подход на о. Георги към творчеството на Гогол.

О. Георги започва гоголевската част на своя труд с характеристиката на Гогол като писател едновременно „напредничав и изостанал”.[1] За него, макар че „от Гогол започват нови пътища и то не само в литературата”, самият той като че остава в отминалия век. По-нататък Флоровски настоява, че Гогол се отличава с душевна изостаналост и душевен архаизъм и твърди, че в този архаизъм е „едно от разковничетата на неговата трагична съдба”. За Флоровски, споровете на съвременниците на Гогол за нашите европейски и славянски корени му изглеждат едно продължаващото недоразумение. Някои смятат, че в своите разсъждения Флоровски се основава преди всичко на ранното творчество на В. Зенковски. По-вероятно обаче о. Георги се основава преди всичко на разсъждения на самия писател, интерпретирайки ги наистина твърде прибързано. О. Георги отбелязва, че, макар и Гогол „да се движи по-често сред славянофилите, той самият не е бил славянофил”. Даже „е по-правилно да бъде смятан за западняк”. Макар Флоровски да прави уговорката, че „той (Гогол) обичал не Запада на тогавашните руски западняци и не с такава любов”. „В ранните години Гогол преминава опита на немския романтизъм… Това не е било подражание и не е било само литературен маниеризъм. Гогол овладява самата творческа проблематика на романтизма, вживява се интимно в този романтичен опит”. Сетне Флоровски изцяло се присъединява към тези, които смятат, че Гогол гледа на света под знака на смъртта: от тази гледна точка „ужасът от могъществото на беса” остава в него „през целия живот, до предсмъртната му молитва”. И тук о. Георги цитира известните думи на Гогол: „Вържи отново сатаната с тайнствената сила на неизповедимия Кръст”. При това обаче интерпретира тези думи в романтичен смисъл. Флоровски разбира романтизма като „религиозно безизходно” движение: в романтизма, според него, „има само мними и лъжливи пътища” и затова „човек трябва от романтизма отново да се върне в Църквата”, като посочва, че „по това време Гогол не усещал реалността на Църквата по друг начин, освен естетически”. Тук той цитира писмото на Гогол до Шевирев: „Стигнах до Христос по-скоро по протестантски, отколкото по римокатолически път”.

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Сергей Уваров

Archbishop Michael ChubНастоящата статия обръща вниманието на читателя върху изтъкнатия богослов и учен от втората половина на 20 век архиеп. Михаил (Чуб; 1912-1985), който, в епохата на борба с религията, успява не само да направи редица важни научни открития в областта на църковната история, но и да публикува свои трудове в единственото в това време печатно издание на Руската православна църква Журнал Московской Патриархии, а също и зад граница. Преосвещеният Михаил се занимава с палеографски анализ на славянските ръкописи, пазени в Държавния исторически музей, Държавната публична библиотека (днес – Руска национална библиотека) и Библиотеката на Академията на науките на СССР (днес – Библиотека на РАН). Дълбоко потапяйки се в проблематиката на изучаването на църковните древности и паметниците на християнската писменост, в своите статии архиепископ Михаил се е облягал върху фундаменталните изследвания и най-новите открития на западноевропейските учени. Лекциите му в Ленинградската духовна академия и семинария са предизвиквали истинска сензация и са събирали на едно място всички, обучаващи се там, и всички преподаватели. Така, с неговите усилия е формирано истинско островче на науката във възродената след Великата отечествена война духовна школа на Ленинград.

Уместно би било, – преди да пристъпим към разглеждането на научните трудове на архиепископ Михаил, – да цитираме мнението на доц. А. Макаровски за курсовото съчинение на тогава все още свещеник Михаил (Чуб), представено за присвояването на званието кандидат на богословието в далечната 1950 година. И, по-конкретно – това, че уважаемият рецензент с удовлетворение отбелязва, че „забележителната личност на св. Методий и значението на богословстването му за историята на източната богословска мисъл са намерили в лицето на ст[удента] Чуб не само един усърден почитател, но и неуморимо упорит труженик. С примерно трудолюбие той изучава както творенията на св. Методий, така и цялата, достъпна му литература, при което много му е помагало доброто познаване на чужди езици (немски, френски, английски)… Относно широкия кръг на литературата, привлечен от автора в процеса на работата му над неговата тема, свидетелства обширният списък с руска и особено чуждестранна литература, една част от която е използвана, а друга част просто проучена от автора. Определено се създава убеждението, че на автора е известна – поне по наименованието ѝ – цялата литература за св. Методий и за неговата епоха. Така например, авторът не е забравил да спомене за като че ли единственото съчинение на шведски език за Методий, което принадлежи на Лундберг. Използвайки обширна литература, авторът не само добросъвестно я изучава – с научно усърдие той коригира и забелязаните от него грешки”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

A Kartashev„Господ Бог нищо не прави,
без да открие тайната Си
на Своите раби – пророците”
(Ам. 3:7)

В онези епохи от историята, които са критични, превратни, съпроводени от големи сътресения и промени, Бог винаги въздига в нашия свят пророци, та чрез тях да възвести на човечеството за тези подвизи на упованието, вярата и творческото дръзновение, които Той очаква от него. С пророци е била ознаменувана свещената история на ветхозаветния богоизбран Израил. Пророци обаче познава още и историята на Новозаветната църква. И несъмнено такъв пророк – Божи глашатай, явен от Бога в наши дни, – беше професорът от Свето-Сергиевата Духовна академия в Париж Антон Владимирович Карташов, който се спомина на 10 септември 1960 г. в град Ментон, в южна Франция.

Всички ние знаем колко много може да се каже за покойния Антон Владимирович. Той беше човек с изключителна надареност. И благодарение на нея той се оказа един от най-ярките представители на това съвършено особено по своята талантливост и блясък поколение културни дейци, което преди Първата световна война и до революцията даде Русия. Той си спечели общоруската и общоправославната, а, може би, дори и световната слава като един от най-талантливите и най-вдъхновените учени – историк на Църквата, публицист, политически деец и вожд на руския патриотизъм. Бидейки движен от своята безпределна вяра в Христос и от също толкова безпределната си любов към Него и към Православната църква, той се оказа най-проникновен богослов, духовен учител и любим наставник на цял един сонм от млади пастири и богослови. При всичко това обаче той проявяваше такива черти, които високо го въздигаха над равнището на чисто човешкия талант и надареност, които приближаваха вдъхновението, с което той живееше и което излъчваше около себе си, до пророческото вдъхновение, което идва непосредствено от Божия Дух.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме