Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceПътят към висините

… Иконописците да виждали тази красота, чрез която се спасява светът, и са я увековечили в багри. Самата мисъл за изцеряващата сила на красотата отдавна вече живее в идеята за явената и чудотворна икона! Та тази сила да ни послужи като източник на утешение и на бодрост посред крайно трудната борба, която водим, посред безкрайната скръб, която изпитваме. Нека утвърждаваме и обичаме тази красота! В нея се въплъщава онзи смисъл на живота, който никога няма да погине. Няма да погине и народът, който с този смисъл свърже своите съдбини.

Е. Трубецкой, Умозрение в багри

„Красотата ще спаси света” – произнася един от героите на Достоевски. Истина ли е това или е умозрителна идея, която откъсва от реалния живот – така, както е откъснала княз Мишкин? За това спорят и днес. Разбира се, ако разглеждаме красотата само като естетическа категория, то да се говори за спасение е безсмислено. Ако обаче си спомним, че в светоотеческата литература красотата е едно от наименованията на Иисус Христос, Спасителят на света, то думите на Достоевски придобиват най-дълбок смисъл… Този смисъл и живот, и творчество е утвърждавала майка Мария. В 1937 г. тя пише, че Иисус – това е вечната Истина и Красота, пред която нашата природа е „уродство”; спасявайки света, Христос „отново и отново полага душата Си за Своите приятели…”.[1]

*   *   *

Елисавета Юриевна Кузмина-Караваева (Скобцова; в монашество майка Мария) е известна преди всичко като автор на лирични стихове, зазвучали за първи път в епохата на Александър Блок. Днес, когато значителна част от литературното наследство на майка Мария е върната обратно на читателя, нейното име бива здраво свързано със Сребърния век. Малцина обаче знаят, че природата и Бог са одарили тази забележителна жена още и с истински художествен талант. Някои изследователи даже поставят художественото творчество на майка Мария над поетичното. Тук веднага трябва да направим уговорката, че Елисавета Юриевна, – както и мнозина от своите съвременници, – не е имала никакво специално художествено образование. Нямала е и какъвто и да било персонален учител – „маестро на живописта”. За развитието на нейния природен талант повече от всичко е способствало нейното обкръжение, средата ѝ. До 1920 г. това е бил преимуществено петербургският кръг: Александър Блок, Вячеслав Иванов, Николай Гумильов, Наталия Гончарова, Максимилиан Волошин. В емиграция – парижкия: отец Сергий Булгаков, Николай Бердяев.

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Сергей Уваров

Archbishop Michael ChubНастоящата статия обръща вниманието на читателя върху изтъкнатия богослов и учен от втората половина на 20 век архиеп. Михаил (Чуб; 1912-1985), който, в епохата на борба с религията, успява не само да направи редица важни научни открития в областта на църковната история, но и да публикува свои трудове в единственото в това време печатно издание на Руската православна църква Журнал Московской Патриархии, а също и зад граница. Преосвещеният Михаил се занимава с палеографски анализ на славянските ръкописи, пазени в Държавния исторически музей, Държавната публична библиотека (днес – Руска национална библиотека) и Библиотеката на Академията на науките на СССР (днес – Библиотека на РАН). Дълбоко потапяйки се в проблематиката на изучаването на църковните древности и паметниците на християнската писменост, в своите статии архиепископ Михаил се е облягал върху фундаменталните изследвания и най-новите открития на западноевропейските учени. Лекциите му в Ленинградската духовна академия и семинария са предизвиквали истинска сензация и са събирали на едно място всички, обучаващи се там, и всички преподаватели. Така, с неговите усилия е формирано истинско островче на науката във възродената след Великата отечествена война духовна школа на Ленинград.

Уместно би било, – преди да пристъпим към разглеждането на научните трудове на архиепископ Михаил, – да цитираме мнението на доц. А. Макаровски за курсовото съчинение на тогава все още свещеник Михаил (Чуб), представено за присвояването на званието кандидат на богословието в далечната 1950 година. И, по-конкретно – това, че уважаемият рецензент с удовлетворение отбелязва, че „забележителната личност на св. Методий и значението на богословстването му за историята на източната богословска мисъл са намерили в лицето на ст[удента] Чуб не само един усърден почитател, но и неуморимо упорит труженик. С примерно трудолюбие той изучава както творенията на св. Методий, така и цялата, достъпна му литература, при което много му е помагало доброто познаване на чужди езици (немски, френски, английски)… Относно широкия кръг на литературата, привлечен от автора в процеса на работата му над неговата тема, свидетелства обширният списък с руска и особено чуждестранна литература, една част от която е използвана, а друга част просто проучена от автора. Определено се създава убеждението, че на автора е известна – поне по наименованието ѝ – цялата литература за св. Методий и за неговата епоха. Така например, авторът не е забравил да спомене за като че ли единственото съчинение на шведски език за Методий, което принадлежи на Лундберг. Използвайки обширна литература, авторът не само добросъвестно я изучава – с научно усърдие той коригира и забелязаните от него грешки”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Иван А. Есаулов

I A EsaulovОсновният труд на изтъкнатия представител на първата руска емиграция отец Георги Флоровски Пътищата на руското богословие е известен не само със своята монументалност, но и със своя консерватизъм. Неслучайно Н. Бердяев пише по онова време, че заглавието на книгата на Флоровски би трябвало да е Безпътицата на руското богословие, защото едва малцина от многото разглеждани в книгата автори получават положителна оценка от о. Георги.

Именно затова обаче има смисъл да се опитаме да поразсъждаваме върху твърде актуалните днес отношения между руското богословие и словесност, взимайки за пример, така да се каже, строго богословския подход на о. Георги към творчеството на Гогол.

О. Георги започва гоголевската част на своя труд с характеристиката на Гогол като писател едновременно „напредничав и изостанал”.[1] За него, макар че „от Гогол започват нови пътища и то не само в литературата”, самият той като че остава в отминалия век. По-нататък Флоровски настоява, че Гогол се отличава с душевна изостаналост и душевен архаизъм и твърди, че в този архаизъм е „едно от разковничетата на неговата трагична съдба”. За Флоровски, споровете на съвременниците на Гогол за нашите европейски и славянски корени му изглеждат едно продължаващото недоразумение. Някои смятат, че в своите разсъждения Флоровски се основава преди всичко на ранното творчество на В. Зенковски. По-вероятно обаче о. Георги се основава преди всичко на разсъждения на самия писател, интерпретирайки ги наистина твърде прибързано. О. Георги отбелязва, че, макар и Гогол „да се движи по-често сред славянофилите, той самият не е бил славянофил”. Даже „е по-правилно да бъде смятан за западняк”. Макар Флоровски да прави уговорката, че „той (Гогол) обичал не Запада на тогавашните руски западняци и не с такава любов”. „В ранните години Гогол преминава опита на немския романтизъм… Това не е било подражание и не е било само литературен маниеризъм. Гогол овладява самата творческа проблематика на романтизма, вживява се интимно в този романтичен опит”. Сетне Флоровски изцяло се присъединява към тези, които смятат, че Гогол гледа на света под знака на смъртта: от тази гледна точка „ужасът от могъществото на беса” остава в него „през целия живот, до предсмъртната му молитва”. И тук о. Георги цитира известните думи на Гогол: „Вържи отново сатаната с тайнствената сила на неизповедимия Кръст”. При това обаче интерпретира тези думи в романтичен смисъл. Флоровски разбира романтизма като „религиозно безизходно” движение: в романтизма, според него, „има само мними и лъжливи пътища” и затова „човек трябва от романтизма отново да се върне в Църквата”, като посочва, че „по това време Гогол не усещал реалността на Църквата по друг начин, освен естетически”. Тук той цитира писмото на Гогол до Шевирев: „Стигнах до Христос по-скоро по протестантски, отколкото по римокатолически път”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

A Kartashev„Господ Бог нищо не прави,
без да открие тайната Си
на Своите раби – пророците”
(Ам. 3:7)

В онези епохи от историята, които са критични, превратни, съпроводени от големи сътресения и промени, Бог винаги въздига в нашия свят пророци, та чрез тях да възвести на човечеството за тези подвизи на упованието, вярата и творческото дръзновение, които Той очаква от него. С пророци е била ознаменувана свещената история на ветхозаветния богоизбран Израил. Пророци обаче познава още и историята на Новозаветната църква. И несъмнено такъв пророк – Божи глашатай, явен от Бога в наши дни, – беше професорът от Свето-Сергиевата Духовна академия в Париж Антон Владимирович Карташов, който се спомина на 10 септември 1960 г. в град Ментон, в южна Франция.

Всички ние знаем колко много може да се каже за покойния Антон Владимирович. Той беше човек с изключителна надареност. И благодарение на нея той се оказа един от най-ярките представители на това съвършено особено по своята талантливост и блясък поколение културни дейци, което преди Първата световна война и до революцията даде Русия. Той си спечели общоруската и общоправославната, а, може би, дори и световната слава като един от най-талантливите и най-вдъхновените учени – историк на Църквата, публицист, политически деец и вожд на руския патриотизъм. Бидейки движен от своята безпределна вяра в Христос и от също толкова безпределната си любов към Него и към Православната църква, той се оказа най-проникновен богослов, духовен учител и любим наставник на цял един сонм от млади пастири и богослови. При всичко това обаче той проявяваше такива черти, които високо го въздигаха над равнището на чисто човешкия талант и надареност, които приближаваха вдъхновението, с което той живееше и което излъчваше около себе си, до пророческото вдъхновение, което идва непосредствено от Божия Дух.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceПодвигът на майка Мария

… Ще дойде ден, когато, в безбрежността на световете,
на стихията докрай преодолели разрушението,
Твореца да възпеем ще се изправим ние от гробовете,
изпълнили заповедта и възкресението.

Така е написала недълго преди своята гибел в концентрационния лагер Равенсбрюк монахиня Мария (Скобцова). Тя приема смъртта на 31 март 1945 г., – в дните на светата Четиридесетница, – когато, в надеждата поради Христовото Възкресение, се обновява и оживотворява целият прекрасен Божи свят.

На пръв поглед може да изглежда, че избраният от майка Мария път не е пътят, по който са възхождали от сила в сила великите отци на иночеството. Само че истинското монашество се състои в отричането от себе си: „Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Мат. 16:24). Така че и животът, и смъртта на майка Мария са път на отричане именно от себе си; път на служението на далечни и близки (Еф. 2:17); път на деятелната, състрадаваща и милваща любов.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

A F LosevАкцентите на дълбоката страст, на грижите…
Мемоарите; най-абстрактните неща
в най-живата, жизнена, пълнокръвна форма.
Историята като лично преживяване,
като резултат от лични страдания.
(Ницше, Ф. Полное собрание сочинении, 9, М. 1910, с. XXXI)

Следващите бележки са опит, който принадлежи на различна от философията или от историята на философията област. Ще пробваме да видим предмета си в друга перспектива – на културата на историята, като културен тип. Разбира се, този подход не може да подмени собствено философското. Историята на философията сама по себе си, по същество, е много различна от историята на философията като раздел от общата история на културата и отношенията между двете далеч не са така прости, както може да изглежда при повърхностен поглед. Те не могат една без друга, но в същото време помежду им непременно възникват дълбинно положени и често скрити напрежения.

Да припомним обаче думите на самия Лосев:

„При всички положения стилът и светогледът трябва да бъдат обединени – те задължително трябва да се отразяват помежду си”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Николай Бердяев

St Maria SkobtsovaМайка Мария беше една от най-забележителните и най-одарени руски жени. Тя е характерна за своята епоха и отразяваше най-характерните течения на тази епоха. Тя беше нова душа. Беше поет, революционер и религиозен деятел.

Тя принадлежеше на революционната епоха; беше социалист-революционер, но не принадлежеше на стария тип революционна интелигенция. И не прие революцията в болшевишката ѝ форма. Тя премина през руския културен ренесанс от началото на века, през руската поезия от епохата на символистите и беше близка с А. Блок. Беше ѝ свойствено безпокойството на тази епоха.

В душата на майка Мария обаче се отразяваха също така религиозните търсения и течения на епохата. Тя беше волна слушателка в Петербургската духовна академия. В емиграция беше сред немногото, които съчувстваха на руската религиозна философия. Активно участваше в работата на „Руското християнско студентско движение” [РСХД], но се оттегли от него когато там се откроиха особено десни течения.

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

St Clement of OchridПрез настоящата 2016 година Българската православна църква по традиция отбеляза важни за историческата си памет годишнини, главната сред които е свързана с „първия епископ на българския език”: седмочисленикът, ученикът и продължителят на делото на светите равноапостолни Солунски братя Кирил и Методий – св. Климент Охридски († 916 г.). И, тъй като паметта на Църквата за него включва не само подвига му в монашеското житие, а още и всичко онова, което той, по Божи промисъл и укрепван от Божията благодат, е извършил за духовността, за църковната просвета и въобще за културата на българския и на славянския род, в следващите редове ще се вгледаме отново в образа на този дивен Божи светец, с чието име свързваме началата на християнството у нас, проследявайки го накратко както през църковната ни за него памет, така и през някои особено характерни черти на съвремието, в което живеем като общество и Църква днес – хиляда и сто години след блаженото успение на този боговдъхновен строител на Църквата в България.

В дните, посветени на неговата памет, когато в поредица от църковни, църковно-обществени, научни и други прояви в нашето общество името на св. Климент ще звучи по-често от всякога през годината, е не просто уместно, но и задължаващо не само да си припомним самия него, но и да направим равносметка на самите себе си и собствените си дела като свето-Климентови чеда и приемници. Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец? Дали зад всички възвишени слова, които и тази година ще изречем за него и за чутовното му дело, ще стоят плодовете от усилията на истински негови следовници, или това ще са само високопарни хвалебствия, каквито е прието да звучат в тържествени дни като днешните?

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме