Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Алексей Князев

A Kartashev„Господ Бог нищо не прави,
без да открие тайната Си
на Своите раби – пророците”
(Ам. 3:7)

В онези епохи от историята, които са критични, превратни, съпроводени от големи сътресения и промени, Бог винаги въздига в нашия свят пророци, та чрез тях да възвести на човечеството за тези подвизи на упованието, вярата и творческото дръзновение, които Той очаква от него. С пророци е била ознаменувана свещената история на ветхозаветния богоизбран Израил. Пророци обаче познава още и историята на Новозаветната църква. И несъмнено такъв пророк – Божи глашатай, явен от Бога в наши дни, – беше професорът от Свето-Сергиевата Духовна академия в Париж Антон Владимирович Карташов, който се спомина на 10 септември 1960 г. в град Ментон, в южна Франция.

Всички ние знаем колко много може да се каже за покойния Антон Владимирович. Той беше човек с изключителна надареност. И благодарение на нея той се оказа един от най-ярките представители на това съвършено особено по своята талантливост и блясък поколение културни дейци, което преди Първата световна война и до революцията даде Русия. Той си спечели общоруската и общоправославната, а, може би, дори и световната слава като един от най-талантливите и най-вдъхновените учени – историк на Църквата, публицист, политически деец и вожд на руския патриотизъм. Бидейки движен от своята безпределна вяра в Христос и от също толкова безпределната си любов към Него и към Православната църква, той се оказа най-проникновен богослов, духовен учител и любим наставник на цял един сонм от млади пастири и богослови. При всичко това обаче той проявяваше такива черти, които високо го въздигаха над равнището на чисто човешкия талант и надареност, които приближаваха вдъхновението, с което той живееше и което излъчваше около себе си, до пророческото вдъхновение, което идва непосредствено от Божия Дух.

Отваряне на целия текст

Автор Николай Бердяев

St Maria SkobtsovaМайка Мария беше една от най-забележителните и най-одарени руски жени. Тя е характерна за своята епоха и отразяваше най-характерните течения на тази епоха. Тя беше нова душа. Беше поет, революционер и религиозен деятел.

Тя принадлежеше на революционната епоха; беше социалист-революционер, но не принадлежеше на стария тип революционна интелигенция. И не прие революцията в болшевишката ѝ форма. Тя премина през руския културен ренесанс от началото на века, през руската поезия от епохата на символистите и беше близка с А. Блок. Беше ѝ свойствено безпокойството на тази епоха.

В душата на майка Мария обаче се отразяваха също така религиозните търсения и течения на епохата. Тя беше волна слушателка в Петербургската духовна академия. В емиграция беше сред немногото, които съчувстваха на руската религиозна философия. Активно участваше в работата на „Руското християнско студентско движение” [РСХД], но се оттегли от него когато там се откроиха особено десни течения.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

A F LosevАкцентите на дълбоката страст, на грижите…
Мемоарите; най-абстрактните неща
в най-живата, жизнена, пълнокръвна форма.
Историята като лично преживяване,
като резултат от лични страдания.
(Ницше, Ф. Полное собрание сочинении, 9, М. 1910, с. XXXI)

Следващите бележки са опит, който принадлежи на различна от философията или от историята на философията област. Ще пробваме да видим предмета си в друга перспектива – на културата на историята, като културен тип. Разбира се, този подход не може да подмени собствено философското. Историята на философията сама по себе си, по същество, е много различна от историята на философията като раздел от общата история на културата и отношенията между двете далеч не са така прости, както може да изглежда при повърхностен поглед. Те не могат една без друга, но в същото време помежду им непременно възникват дълбинно положени и често скрити напрежения.

Да припомним обаче думите на самия Лосев:

„При всички положения стилът и светогледът трябва да бъдат обединени – те задължително трябва да се отразяват помежду си”.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Варненски и Великопреславски митр. Йоан (Иванов)

St Clement of OchridПрез настоящата 2016 година Българската православна църква по традиция отбеляза важни за историческата си памет годишнини, главната сред които е свързана с „първия епископ на българския език”: седмочисленикът, ученикът и продължителят на делото на светите равноапостолни Солунски братя Кирил и Методий – св. Климент Охридски († 916 г.). И, тъй като паметта на Църквата за него включва не само подвига му в монашеското житие, а още и всичко онова, което той, по Божи промисъл и укрепван от Божията благодат, е извършил за духовността, за църковната просвета и въобще за културата на българския и на славянския род, в следващите редове ще се вгледаме отново в образа на този дивен Божи светец, с чието име свързваме началата на християнството у нас, проследявайки го накратко както през църковната ни за него памет, така и през някои особено характерни черти на съвремието, в което живеем като общество и Църква днес – хиляда и сто години след блаженото успение на този боговдъхновен строител на Църквата в България.

В дните, посветени на неговата памет, когато в поредица от църковни, църковно-обществени, научни и други прояви в нашето общество името на св. Климент ще звучи по-често от всякога през годината, е не просто уместно, но и задължаващо не само да си припомним самия него, но и да направим равносметка на самите себе си и собствените си дела като свето-Климентови чеда и приемници. Да разсъдим честно в самите себе си: дали сме достойни за неговото име и дали Църквата и обществото ни днес са тези, които е имал в мечтите и в молитвите си и които е градил с неуморните си трудове Охридският чудотворец? Дали зад всички възвишени слова, които и тази година ще изречем за него и за чутовното му дело, ще стоят плодовете от усилията на истински негови следовници, или това ще са само високопарни хвалебствия, каквито е прието да звучат в тържествени дни като днешните?

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Кострюков

Exarch StefanУволнението от поста екзарх на Българската църква на Софийския митр. Стефан (Шоков) заема особено място в историята на руско-българските църковни отношения. Този ярък, но нееднозначен йерарх е добре известен в православният свят и особено в България. Архипастирът е оставил спомен за себе си като за патриот и като църковен политик, направил много за своята страна. На живота и дейността на митрополита са посветени статии, публикации, форуми и монографии.[1] При все това предпоставките и обстоятелствата около неговото уволнение от поста екзарх и до сега не са намерили в изследванията необходимото отражение.

Митр. Стефан (Стоян Попгеоргиев Шоков) е роден на 7.9.1878 г. в семейството на беден свещеник. Завършва Киевска духовна академия като кандидат на богословието. В 1910 г. приема монашество. В годините на Първата световна война се намира в Женева, а сетне и във Фрайбургския римокатолически университет, където защитава докторска дисертация. В Европа бъдещият екзарх взема активно участие в икуменическите мероприятия.[2] По сведения на Съветското министерство на външните работи в Лондон митр. Стефан става член на масонска ложа.[3] В 1921 г. е ръкоположен за Макариополски епископ, 1922 г. става Софийски митрополит, а в 1926 год. – член на Синода. По-късно той разказва поверително на председателя на Съвета по делата РПЦ, Г. Г. Карпов, за близкото си познанство с народния комисар по външните работи на РСФР – СССР Г. В. Чичерин. Разказва даже, че по указание на Чичерин е посещавал Англия и Швейцария с определена важна мисия.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Е. Захаров

G E ZacharovПослание на еп. Герминий против арианите, които вече се подписаха под решенията на Ариминския събор, знаейки че са постъпили лошо[1]

Аз, епископ Герминий, вярвам и изповядвам, че един е истинният Бог Отец, вечен, всемогъщ, и Христос, единственият Негов Син и наш Господ Бог, от истинния Бог Отец истинен Божи Син, роден преди всичко, по божественост, любов, величие, сила, слава, живот, премъдрост, знание – подобен във всичко на Отца, като роден Съвършен от Съвършения. Приемаме въчовечаването от Дева Мария, което пророците са предсказвали като идващо и за което като за станало учат гласовете на евангелистите и апостолите, Неговото страдание и смърт, и Възкресение и Възнесение на небесата; вярваме, изповядваме и че в края на света Той ще слезе да съди живите и мъртвите и да въздаде на всекиго според делата му; и в Светия Дух, сиреч в Утешителя, Който ни е даден от Бог Отец чрез Сина.

Рескрипт на Герминий до Руфиан, Паладий и другите

До владиците, най-религиозни братя Руфиан, Паладий, Северин, Нике, Хелиодор, Ромул, Мукиан и Стеркорий – Герминий желае да са здрави в Господа.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Зайцев

V RozanovКогато днес видиш във „фейсбук” гневен пост против „попския гнет”, Църквата и чиновничеството и даже за това, че християнството е мъртво, си спомняш за Розанов. За всичко това той е писал още преди сто години. Загадъчният руски философ, когото едни са смятали за антихристиянин, други – за антисемит, едни за прозорливец, други – за празнословец, лишен от убеждения, умира близо до Троице-Сергиевата лавра, след изповед и причастие.

Василий Розанов е идеална илюстрация на античната представа за изменчивостта на човешкото щастие. Гладно детство и старост, неудачен първи брак и тайно венчание с жена, с която на философа се отдава да доживее до края на дните си, учителство в провинциални градове и писателство, постепенно донесло му богатство. Познанство с Константин Леонтиев и Лев Толстой, няколко години живот с бившата любовница на Достоевски, която така и не дава развод на младия мъж, ужасяваща бедност и болест в края на живота, тежка болест на съпругата, загуба на деца.

В началото на отминалото столетие може би не е имало друг философ, който да е заплатил толкова скъпа цена за правото на диалог с читателя относно най-интимните неща. Интимността, пола, семейството – ето ги любимите розанови слова, които са съставяли същността на неговата философия и на неговия живот. Неговото „антихристиянство” и борба с ролята на монашеството в историята на Църквата са били трагичният бунт на човек, който през целия си живот е страдал от хладината на света.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПрез дните на моя престой в манастира имах различни срещи със стареца Софроний – и случайни, и планирани. В следобедните часове той излизаше от своята килия и, съпроводен от различни монаси, се разхождаше по алеите в манастира или по неголямата улица, минаваща извън обителта. При всяка среща с него, произнасяше духовно слово.

Забелязах, че всяко общуване с него, и най-краткото, неизменно се превръщаше в източник на вдъхновение, защото винаги казваше думи, чрез които пред погледа ми се откриваха небесата и вечността. Всяко негово слово беше богословски наситено, пророческо, възвишено, откриващо духовни хоризонти. Веднъж например ме срещна в градината, показа ми един дъб и каза: „Това дърво расте бавно, като първоначално пуска корени в дълбочина. Така става и с монаха. Той расте и преуспява в покаянието бавно, но се вкоренява дълбоко – завинаги”. Веднъж отбелязах, че независимо от своята пределна възраст той е в прекрасна физическа форма и дори способен да пише. Той се пошегува и ми каза: „Моисей е започнал да управлява народа на Израил на 80”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме