Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Каприев

Georgi KaprievХуго Етериано, интелектуален последовател на Жилбер от Поре, е ценен от своите западни съвременници като най-добрия познавач на елинската и византийската философия и теология през втората половина на 12 век. Той е най-компетентният „информатор” на латинските теолози относно гръкоезичното богословие, особено на онези, които се отклоняват от традиционната тринитарна и христологична терминология.[1] Той се стреми да обогатява западната традиция с ученията на авторитетните гръкоезични мислители от ранните векове, противопоставяйки ги на „новите философи”, каквито са за него всички византийски автори от времената на Фотий Константинополски и Никита от Византион. Хуго е един от първите идеолози на формулираното покъсно западно понятие за „гръцка патристика”.

1. Зачеването на западното понятие за патристика

На Запад понятието „патристика”, както и „патрология” се установяват през 17 век. Първата Патрология е посмъртно публикуваната в 1653 г. книга на лутеранския богослов Йохан Герхард (Patrologia sive de primitivae Ecclesiae christianae vita et lucubrationibus). Когато двете понятия биват отъждествявани, заявява се, че патристиката стои редом с theologia biblica, scholastica, symbolica et speculativa и следователно е дисциплината, занимаваща се с теологията, респективно догматиката на църковните отци. Когато „патристика” и „патрология” биват различавани, тогава с втория термин се обозначават ученията на отците и учителите на Църквата, а чрез първия – историческата епоха на древната Църква от 2 век до началото на средновековната църковна история.[2] Така в западната култура патристиката бива определяна като един, и то първия главен период в историята на християнското богословско и философско мислене, следван от предсхоластиката, високата и късната схоластика, продължена от теологията на новото време, сама разчленявана на отделни периоди.[3] Патристиката включва следователно делото и произведенията на латински автори от Тертулиан до към Исидор от Севиля и Беда Достопочтени и гръцки авторитети от Юстин до Йоан Дамаскин.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosДанни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Cover Fr J S Romanides DogmaticaКъм читателя

Настоящият текст е първата, преведена на български език, книга на приснопаметния отец проф. Йоан Романидис. С този текст се създава и нова библиотека, посветена на съвременното православно богословие. Изборът на автора и заглавието никак не са случайни, тъй като самият текст е твърде подходящ за подобно начало. Отец Романидис е един от най-обичаните и с най-много ученици и последователи съвременни православни богослови. С много жар и с много настойчивост той успя да насочи вниманието на изкушените от богословието среди към духовния и културния контекст на светоотеческата мисъл – това, което той наричаше Ρωμηοσύνη. Както ще стане ясно и по-нататък, под този термин отец Йоан разбира онова особено наследство на християнската Римска империя, което Църквата пази и предава като част от своето Свещено Предание. А познаването и връзката с това Предание са и ключ, и гарант за по-правилна нагласа и по-верен път към Тавор, където е истинската светлина на богопознанието.

Настоящото издание беше планирано като билингвално публикуване на текста: на гръцки и български. За съжаление затруднения от технически характер не позволиха осъществяването на тази идея. Основна причина за търсенето на този формат беше желанието на издателите текстът да служи и като основен наръчник по богословска терминология – разбира се, не само на студентите по богословие, а и на най-широк кръг интересуващи се от разглежданата проблематика. От своя страна в преобладаващата си част тази терминология е била, е и ще остане предимно гръцка – факт, в който намираме основание за съставянето на предлагания тук за първи път богословски терминологичен речник. В този речник са изведени ключовите понятия и изрази – в оригинал и в превод на български. Дадени са и техните еквиваленти на един от най-широко разпространените днес западни езици, включително в областта на съвременната православна богословска литература – английския. Доколкото обаче отразява само използваната в текста на отец Романидис терминология, речникът не може да претендира за изчерпателност. В него по-скоро виждаме едно своеобразно начало на бъдещ проект за съставянето на подробен и специализиран богословски терминологичен речник, необходимостта от чието съществуване смятаме за достатъчно самоочевидна, за да бъде допълнително аргументирана. Това е и начинът, по който екипът, подготвил настоящото издание, се опитва да даде своя малък принос за успеха на новата богословска библиотека.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Алексей Князев

Fr Al KniazeffПрез настоящата година [1985] Православният богословски институт „Св. Сергий” празнува своята шестдесетгодишнина. Толкова продължителното съществуване на богословска школа, при това не средна, а именно висша, възникнала в емигрантски условия, преживяла всичките тези шест десетилетия без всякаква материална база – това е доволно изключително явление. Такова изключително явление обаче беше и самата руска емиграция, в чиято среда Богословският институт се роди и получи онзи духовен и творчески порив, който запази и до днес.

В началото на 20-те години на това столетие руската емиграция представляваше двумилионна маса хора, половината от които принадлежеше към горните, ръководните слоеве на нацията. Тя, разбира се, несъзнателно се подложи на неизбежно разтваряне в лоното на други култури и други държави. При което най-упоритото и неразтворимо ядро в руското религиозно и национално самосъзнание се оказа Православната църква. За да има възможността обаче да оживее и в бежанските условия и да продължи своето организирано съществуване тя се нуждаеше от богословска школа.

Но богословската школа беше необходима не само за даване на образование на духовенството, за духовното обгрижване на бежанските маси. Навсякъде се проявяваше и нарастваше живият интерес към църковните и богословските въпроси. И затова и в Константинопол, и в Париж, и в Белград, и по останалите места на руското разсеяние започнаха да се устройват популярни лекции на тези теми. В Париж, в помещенията на руското посолство (до признаването на съветското правителство от Франция в 1924 г.), се изнасяха чести беседи и лекции почти изключително на църковни теми. И така, сред многобройните слушатели възникна мисълта за систематически богословски курсове.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВойната

През есента на 1914 г., заедно с дъщеря си, Елисавета Юриевна заминава от Москва в Анапа, където разчита да прекара, както обичайно, цялото лято.

На 19 юли (1 август по нов стил) 1914 г. обаче започва войната, която рязко променя цялата подредба на живота изобщо в Русия, да не говорим за Москва и Петербург.

С началото на войната и раздялата на А. Толстой със С. Димшиц срещите между Кузмина-Караваева и София Исааковна започват да намаляват. Наистина, някое време контактите между двете млади жени продължават – та нали те са били не само приятели и художници, но и майки на малолетни дъщери, които при това не се отличават с крепко здраве. Август 1914 г., от Петербург на юг, Димшиц телеграфира на Кузмина-Караваева: „Върнах се [от] Москва… Нужно е незабавно да дойдете. Правя постъпки за бъдещето на Марианочка” (дъщерята на А. Толстой).[1] По време на техните московски срещи, в за нея свойствения маниер, Димшиц е нарисувала портрет на Елисавета Юриевна. В него художничката успява да предаде дълбокото вътрешно напрежение и затаена тъга, които са излъчвали очите на нейния модел. По психологическата си изразителност портретът може да бъде отнесен към явните успехи на Димшиц.[2]

Скоро след това Елисавета Юриевна се завръща в Петроград, където цари еуфория на патриотичните чувства от първите месеци на войната.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovЗаключение

В началото на тази книга говорих върху въпроса как богословието и аскетичният живот и като цяло църковното управление и пастирското служение могат да бъдат приведени в единен синтез. И, както вече отбелязах, хармоничното съчетаване на тези три аспекта на църковния живот срещнах при стареца Софроний, един боговдъхновен богослов, истински исихаст и достоен отец и пастир. Предполагам, че вече достатъчно ясно изложих това в предходните глави.

Бог ми дарува голямото щастие да го познавам и сам о. Софроний направи всичко възможно, за да ми разкрие богатството на своето сърце и богословие. Пазя в сърцето си образа на блажения старец, винаги му се моля и търся неговото застъпничество.

Запазил съм три посвещения, с които той подписа три от своите книги, които ми подари В тях се отразява цялото богатство на неговото сърце, на неговия богословски ум. Старецът ги написа с уверената ръка на талантлив художник. Първото бе написано в книгата His life is mine (Неговият живот е мой), която ми подари на Пасха, 1977 г.:

„На преосвещения архимандрит Йеротей,
в знак на братските връзки на любовта в Христа,
архимандрит Софроний,
светата Пасха, 1977”.

Отваряне на целия текст

Автор Ксения Кривошеина

cover La beauté salvatriceВ света на изкуството

В 1909 г. Лиза Пиленко завършва гимназия, получава диплома със сребърен медал и през лятото заминава за имението си в Анапа. След завръщането си в Петербург на 1 септември 1909 г. става слушател във философския отдел на Историко-филологическия факултет на Бестужевските курсове.[1]

Няколко месеца по-късно, на 19 февруари 1910 г., неочаквано за обкръжението си, 18-годишната Елисавета Пиленко, се омъжва за Д. В. Кузмин-Караваев (1886-1959), след което животът ѝ рязко се променя.

Дмитри Владимирович Кузмин-Караваев вече блестящо е завършил Юридическия факултет на Санкт-Петербургския университет, притежава множество таланти и голяма художествена чувствителност. В света на изкуството той е у дома си, дружи с литератори, художници и актьори, близък е до кръга на естетстващите модернисти. Благодарение на него Лиза се потапя изцяло във водовъртежа на художествения живот на Петербург. По онова време революционната нагласа на епохата, бунтарството и брожението в сърцата и умовете на интелигенцията, търсенето на незнайния „нов” герой (за който е писала и самата тя) намират пълно отражение в идеите и художествените методи на модернизма. В живописта, в поезията, в театъра се появяват нови методи на пластичното изразяване. Възникват течения с понякога неочаквани наименования: акмеизъм, неопримитивизъм, лъчизъм, футуризъм, късен символизъм, дадаизъм – всички те дали немалко блестящи имена в „руския авангард”. „Руският авангард” от 1910-те пък клони към примитивната картина, към иконата, към фолклора. В този стил тогава работят практически всички авангардисти, включително Н. С. Гончарова, М. Ф. Ларионов, А. А. Екстер, О. В. Розанова и др.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме