Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Димитър Спасов

Charles PéguyПреди него никой не е дръзвал да пише поезия, като говори от името на Бог Отец. И никой не е успявал да се приближи толкова плътно до сърцето на Бога, за да ни яви най-съкровените тайни на божествения живот на Лицата. Върху поезията му се пишат впечатляващи богословски текстове като публикуваното в този брой на списанието изследване на Ханс Урс фон Балтазар, но когато четеш за първи път някоя от неговите Мистерии, се налага от време на време да поспреш – сред безкрайните повторения и монотонен ритъм изведнъж попадаш на образ или дума, които те поразяват като „двуостър меч“, а в гърлото ти издайнически засяда буца.

Още приживе той е знаменитост. След като прочита последните му две Мистерии, Ромен Ролан пише в своя дневник: „След Пеги аз не мога да чета нищо по-вече… Дори и най-великите на днешния ден звучат толкова плоско редом с него! Аз се придържам към противоположни възгледи, но безкрайно му се възхищавам“. Жак Копо[1] възкликва: „Това е красиво… възхитително, изключително красиво!“. Ален Фурние, който успява да издаде един-единствен роман, преди да загине на фронта през 1914 г., подобно на Пеги и мнозина други от тяхното поколение, пише след издаването на първата Мистерия за Жана д’Арк: „Това е съвършено възхитително… Аз знам какво говоря. След Достоевски навярно не е имало друг човек, който толкова очевидно да е Божи човек“.

Отваряне на целия текст

Автор Ставроф. ик. Стефан Стефанов

Kallistos WareПояви се съобщение, че митрополит Калистос (Уеър) е починал. Сложих го на страницата си във Фейсбук. Малко по-късно някой написа, че е в критично състояние, но е жив.

Митрополитът е обичал да се шегува. Тези, които го познават по-отблизо, разказват много спомени колко естествен е бил с всички хора, как се е шегувал, как не е поставял дистанция. В Ютюб има записи на негови богословски лекции, на които в един миг цялата препълнена зала избухва в смях след някаква негова шега. И ето, дори със смъртта си като че ли се пошегува, показа, че няма страх от нея, защото „живеем ли, умираме ли – Господни сме“ (Рим. 14:8).

За жалост десет дни по-късно, на 24 август 2022 г., дойде и потвърденото съобщение за земната му кончина. Вече не е шега и е тъжно, че вече не е сред нас. Остават книгите му, многото записи на негови лекции, които е изнасял по целия свят. Остава светлият спомен.

Отваряне на целия текст

Автор Атанас Ваташки

Clement of AlexandriaТой „дишаше единствено евангелски въздух“, но не искаше да вижда никакво противоречие между истинската философия и християнската вяра, стремейки се да ги помири в християнския гносис, събирайки истината, където ѝ да я е видял[1]

Лев Карсавин

Тит Флавий Климент, който остава в църковната история с названието „Александрийски“, е един от най-видните представители на Александрийското катехизическо училище. Той е катехизатор, богослов и апологет. Никой от християнските писатели преди това не написва толкова, колкото него. Роден е ок. 150 г. и вероятно е с елински произход. От творчеството му може да се съди, че е много добре запознат както с Писанието, така и с елинската философия. Познава също така добре гръцката литература и обичаи. В Църквата заема служението на презвитер. Климент Александрийски e сред най-ярките представители на Александрийското катехизическо училище. За неговите цели руският църковен историк Павел Малицки пише: „Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска система, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска… За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievПрез 1991 г. във вестник Култура се сложи начало на рубриката „Християнска култура“, водена от Емил И. Димитров и мен. Към края на годината в редакцията се получи калиграфски изписана пощенска картичка от дотогава (за мой срам) неизвестния ми д-р Константин Цицелков. В нея той кратко посочваше, че е ученик на Романо Гуардини, а е слушал и лекции на Ханс Урс фон Балтазар. Предлагаше да преведе нещо от тях. Вече бях депозирал преведена от мен статия на Балтазар, затова веднага поисках превод от Гуардини. „От Бога сътворен“, преведен от Цицелков, е първият текст на големия богослов, появил се на български език. За съжаление с това се изчерпаха личните ми контакти с този достоен човек. Какво успях да науча междувременно за него?

Стана ясно, че – след дипломирането си в Богословския факултет на Софийския университет – през 1937  г. Цицелков продължава с Хумболтова стипендия образоването си в Германия по богословие в Берлин, а в Марбург по философия, където защитава философска дисертация върху етиката на Владимир Соловьов. През 1939 г. се завръща в България и става преподавател в Пловдивската семинария. От 1941 до 1944 г. е мобилизиран и затирен като трудовак в Беломорска Тракия. След това продължава работата си в семинарията. През 1949 г. предлага в Богословския факултет на СУ хабилитационен труд, озаглавен Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството (прецизно представен от Борис Маринов с публикацията му в този брой).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

St Ignatius„… Затова е полезно да сте в неукоримо единство,

за да сте винаги причастни на Бога“

(Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 4, 2)[1]

При римския император Траян (98-117 г.) „… преуспял Игнатий, … който втори получил епископството в Антиохия, като приемник на [апостол] Петър. Разказват, че от Сирия го изпратили в града на римляните [Рим], за да бъде разкъсан от зверовете заради неговото свидетелство за Христа. И когато под строга стража той преминавал през Асия, укрепвал верните с беседи и увещания във всички градове, през които преминавал, като на първо място ги предпазвал от ересите, които вече били започнали да се размножават; призовавал ги твърдо да се придържат към апостолското предание, което той за повече сигурност сметнал за нужно да утвърди писмено, т. е. той вече свидетелствал“.[2]

В тази кратка бележка на църковния историк Евсевий (4 в.) образът на св. Игнагий е ясно очертан главно като свидетел (гр. μάρτυς) за Христа. А огромният авторитет, който неговото словесно свидетелство е получило в древната Църква, се дължи на това, че то е било завършено с друго, по-висше свидетелство – на неговата мъченическа смърт заради Христос. Целият живот и всичко написано от св. Игнатий поразяват със своята цялост и неговата мисъл е особено ценна за нас затова, защото в нея е изразено с рядка яснота това основно ядро на евангелската истина, което така често бива раздробявано и обезсилвано от християните.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Валерий В. Вяткин

F Dostoevsky

Известно е, че, редом с Николай Гогол, Достоевски е сред немногото руски класици с ярко изразена религиозност. Винаги ли обаче той е бил изключително ортодоксален? Във всичко ли съответстват неговите възгледи на онова, което е установено от Църквата? Нима той сам не си е противоречил? И винаги ли е изпитвал удовлетворение от своята принадлежност към Православната църква? Да си зададем поне тези въпроси.

Веднага ще отбележим: религиозните възгледи (чувства) на писателя далеч не са се формирали изведнъж. В произведенията, написани в периода от живота му до каторгата – Бедни хора и Бели нощи, религиозна тематика почти не присъства, църковни служители изобщо не се споменават. Отчитайки това, освободеният от каторгата писател може да бъде отнесен към неофѝтите. Те обаче нерядко идеализират религията.

Концептуалното съждение за вярата е вложено в устата на княз Мишкин от романа Идиот: „… същността на религиозното чувство… не е свързано с никакви разсъждения, с каквито и да било простъпки и престъпления“. И от тази гледна точка днешният закон за „оскърбяване на чувствата на вярващите“ представлява същински нонсенс.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Майкъл Плекън

2 Fr Alexander SchmemannЦърквата никога не е толкова присъстваща в света, нито толкова „полезна“ за света, колкото когато е напълно свободна от него – свободна не само „външно“, т. е. независима от неговите структури и господства, а също – и главно – вътрешно, т. е. свободна от своята собствена духовна капитулация пред неговите ценности и съкровища.[1]

„Свободният в Христа човек – човек, изпълнен с радост“

На тринадесетия ден от декември Православната църква в Америка чества първия канонизиран православен светец на Северна Америка[2] – св. Герман (1751-1836[3]): монаха-мисионер от остров Спрус, Аляска. Странник и бунтовна фигура като никого другиго, в продължение на над четири десетилетия св. Герман насажда Църквата сред алеутите – с молитва, със служение на страдащите и с личната си святост. С любов към Бога и своите ближни – алеути, той принася добро свидетелство, независимо от противодействието от страна на Руско-американската търговска компания[4] и без осезаема помощ от своя роден манастир „Валаам“ или от църквата-майка в Русия. Един ред измежду малкото останало след него писмено наследство обикновено присъства на неговите икони, за да резюмира целия негов живот и святост: „… от този ден нататък, от този час, от тази минута обичай Бога повече от всичко…“.

На провъзгласяването на канонизацията на св. Герман в Аляска в 1970 г. присъства и един друг православен имигрант, който е превърнал Америка в свой втори дом и който е допринесъл много, за да се стигне до тази канонизация. Пресаден в Ню Йорк от руската диаспора в Париж, към края на двадесетото столетие о. Александър Шмеман ще се превърне в не по-малко дълбоко църковна личност, в също такъв странник и бунтовна фигура, какъвто е бил и св. Герман Аляски.[5] На 13 декември 1993 г.[6] – празника на св. Герман – се навършват десет години от преставянето в Господа на о. Александър.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Александър Ермолин

2 Fr Alexander SchmemannАпостол на Америка

Скъпи приятели, продължаваме нашите беседи върху руската диаспора.[1] Днес ще говорим за един от най-изтъкнатите нейни представители: протопрезвитер Александър Шмеман. За него са чували практически всички – вярващи и невярващи, православни и инославни, даже и тези, които са чували само фамилията, но не знаят към каква църква той е принадлежал, за какво е писал и какво е проповядвал. Едни живеят с щампата, че „Шмеман е либерал, а всичко либерално е лошо“. Други, обратно – възприемат неговите трудове твърде безкритично, забравяйки, че дори и сред светците е имало неточности и спорни мнения. Както едните, така и другите обаче често не познават биографията на о. Александър.

Към настоящия момент в нея почти не са останали „бели петна“, Така че, заемайки се с тази статия, трябваше много да размишлявам как да избегна повторенията на и без това известния материал, и, същевременно, максимално подробно да разкажа за живота на „апостола на Америка“. Ето защо, заедно с редакцията на портала, взехме решението да напиша две статии: една, за живота, и друга – за учението на о. Александър.

Шмеман – дете на емиграцията

О. Александър Шмеман, изтъкнат литургист и богослов, никога не е бил в Русия. За което мнозина силно са го критикували и ругали. В една от предишните статии, в която говорихме за политическите възгледи на руската емиграция, вече стана дума за това, че о. Александър сякаш е избягвал пътуването до Русия.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме