Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Преп. Мария (Скобцова)

St Maria_SkobtsovaРозовото християнство – къде е то, това розово християнство?

Християнството няма цвят, защото разтопената до бяло стомана няма цвят и не може дори да бъде гледана, за да бъде определен нейният цвят.

Като разтопена стомана, християнството се забожда в сърцето и го изпепелява. И тогава човекът извиква: Готово е моето сърце, готово е!

И в това е цялото християнство.

Но има безброй много подмени на християнството. Има я, например, религията на благодарственото и мирното житие, това сякаш хармонично съчетание на правилата с бита. Сърцето не се изпепелява, а тръпне в часа на богослужението. Светлината не ослепява, а гали. Какво пък? Вероятно блажени са галените, приласканите, мирните и безметежните…

Отваряне на целия текст

Автор Монах Михаил (Хаджиантониу)

AΓΙΟΙ ΤΟΠΟΙ 2008 433Беседа при кръщението на Мариам

Авва Исаак Сириец, чието аскетично творчество за монасите е като пето Евангелие, дава един много мъдър съвет: „Бъди много внимателен, когато съветваш някого, защото този, към когото е отправен съветът – и да го съветваш, и да го ругаеш – ще се чувства еднакво. Затова не съветвай с лекота. Но когато се наложи да дадеш съвет, тогава понижи себе си, покажи му първо, че си малък и когато другият се почувства по-добър от теб, ще приеме и съветите ти по-лесно”.

Един друг светец обаче, св. Исайа Отшелник, е дал още по-мъдър съвет: „Когато искаш да посъветваш някого, никога не го прави директно, защото ще се възпротиви и може дори да те намрази. Първо го нахрани. Тогава той ще стане великосърдечен, възприемчив, ще те слуша с готовност и ще се съгласи лесно”.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

mitr amfilohije_radovichЕдно от основните свойства и усещания на първата християнска общност и на членовете ѝ е есхатологичното усещане. Тясното отношение с Христос е пробуждало в тях и е развивало желанието за Неговото Второ пришествие и усещането, че това Пришествие е вече тук пред вратите. От това усещане се ражда и едното, и другото: че тук на земята те са пътници и пришълци, че тук те нямат свой град, а търсят онзи, който ще дойде. Това усещане изразява най-добре ап. Павел: „Защото тук нямаме постоянен град, а бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). Това усещане характеризира апостолската и следапостолската епоха, както и целия период на мъченичество в ранната Църква. В 4 век и насетне се стига до известна криза на тази цялостна насоченост на християните към Небесния Йерусалим, предизвикана от връзката на Църквата с държава и масовото влизане на езичници в Църквата. Именно тази криза е една от главните причини за появата на пустинническото монашество. Неговото появяване няма за цел търсенето на нови пътища за спасение, а запазването на този изначален етос на християнската общност. Пустинническият монашески етос е искал да бъде – а и е бил тъкмо това – потвърждение, че мъченическият етос е единственият истински етос на Църквата и на отношението ѝ към света и светския град. Усещането, че Църквата започва да се приспособява към света и към светския, секуларния град, е потискало много души, чийто ерос е бил разпнат подобно на ероса на св. Игнатий Богоносец, да основе пустинен антиград като протест срещу секуларния град и подходящо място за подготвяне на скорошното идване на Господа и влизане в Неговия небесен град.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Корнаракис

1_20.gifЛукавата жаба в Лествицата на св. Йоан Лествичник

Св. Йоан, авторът на Лествица, ни дава чудесна картина за поведението и действието на лукавия помисъл в човешкия ум чрез неговата неподозираната и невидима за духовния подвижник намеса, която цели да преобърне благия помисъл в лукав!

В Лествица този помисъл присъства под образа на невинната и всъщност безопасна за живота на човека – в реалния си и естествен вид – жаба. Св. Йоан пише: „Понякога, както черпим вода от изворите, хващаме заедно с нея, без да разберем, и една жаба; по същия начин ние често, вършейки добродетели, тайно изпълняваме и преплетените с тях страсти. Например, със страннолюбието се смесва преяждането, с любовта – блудта, с разсъждението – коварството, с мъдростта – хитростта, с кротостта – тънкото лукавство, забавеност и леност, с чистотата – чувството за огорчение, със смиреномъдрието – дързост. А към всички тези добродетели се прилепва тщеславието, като някоя обща за всички нас или по-точно като отрова“.(1)

Отваряне на целия текст

Автор Старец Порфирий Кавсокаливит
Старец Порфирий“Само този, който има смирение, получава дарове от Бога, принася ги на Бога и ги използва за Негова слава”

Божиите тайни се откриват на човек със здрава душа

Човекът, който е достоен за Бога, се изпълва със Светия Дух. Той има Божията благодат. В Христовата тайна Бог му дава радост, мир, кротост, любов. Той му дава тези свойства, които св. ап. Павел изброява: “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон” (Гал. 5:22-23). За Бога няма минало, настояще, бъдеще. “И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме” (Евр. 4:13). По този начин Божиите тайни се откриват на човека със здрава душа и той познава волята Му в степента, в която Бог позволява това.

Но за да дойде Божията благодат в човека и да остане в него, са необходими определени предпоставки.

Само този, който има смирение, получава тези дарове от Бога, принася ги на Бога и ги използва за Негова слава. Добрият, смиреният, благочестивият, обичащият Бога, този, който има добродетели, не изпада в прелест благодарение на Божията благодат. Той усеща в себе си, че е недостоен и всичко това му се дава, за да бъде добър, и затова се подвизава.

Отваряне на целия текст

Автор Старец Порфирий Кавсокаливит
1_62.jpgВлизайки в несътворена Църква, идваме при Христос, влизаме в несътворената реалност.

“Голяма е тайната на благочестието”

Църквата е безначална, безкрайна, вечна, както нейният Основател, Троичният Бог, е безначален, безкраен, вечен. Църквата е несътворена, както Бог е несътворен. Тя е съществувала преди всички векове, преди ангелите, преди сътворяването на света, “преди да се свят създаде” (Еф. 1:4), както казва св. апостол Павел. Тя е божествено установление и в нея “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Кол. 2:9). Тя е израз на многообразна Божия премъдрост. Тя е Тайна на тайните. Тази тайна е била скрита и се открила “в последно време” (1 Петр. 1:20). Църквата остава непоклатима, защото е вкоренена в любовта на Бога и в Неговия велик Промисъл.

Вечната Църква е съставена от трите Лица на Света Троица. В мисълта и в любовта на Троичния Бог от самото начало са съществували и ангелите, и хората. Ние, хората, не сме се родили сега: съществували сме преди всички векове в Божието всезнание.

Отваряне на целия текст

Автор Монах Михаил (Хаджиантониу)
1_27.jpgЦърквата посвещава тази неделя от Великия пост на св. Мария Египетска - великата отшелница от Египетската пустиня, чийто живот в продължение на векове вдъхновява християните към покаен подвиг и свидетелства за Божията милост. За модерния човек нейният подвиг е екзотичен и непонятен житейски избор, но и за православните християни той е непонятен идеал от далечното минало, който едва ли има някакво приложение в ежедневието ни. За опита на пустинята и за това какво вдъхновява хората в миналото и днес да тръгнат по пътя на отшелничеството говори монах Михаил Хаджиантониу в отговор на въпроса: щастлив ли е животът на пустинника?

Пустинята е вторият етап на общежитийния монашески живот. След като човек успокои малко страстите си, живеейки сред останалите монаси и започне да владее над помислите и фантазията си, тогава може да отиде да живее сам в исихия. Тоест, първата и необходима предпоставка, за да живееш отшелнически, е душевното равновесие с тенденция то да прерасне в постоянен и дълбок сърдечен мир. Ще го кажем и по друг начин, а именно, че на отшелника са забранени резките душевни обрати. От радост към тъга и от тъга към ентусиазъм. Втората предпоставка е, човек да се научи да контролира времето си. Времето никога не достига за това, което той иска да направи – имаме предвид за духовното дело. И първото, което би искал да каже на Бога такъв човек, когато Го види, е „ако направиш нов опит да сътвориш света, направи денонощието 30 часа”. Горното обаче го твърдят и светските хора и това ги изпълва със стрес, безпокойство и душевна умора, защото не могат да изпълнят всички задължения от списъка си, докато за отшелника духовните занимания, всяко от което притежава неповторима собствена красота и освежава по различен начин сърцето му, не могат да се поберат в часовете на едно денонощие.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Максим, игумен на манастира “Св. Дионисий Олимпийски”
1_10.jpgКакто е известно, Църквата е единственото пространство, в което се осъществява Тайната на нашето изкупление. Тя е живото Тяло Христово, където се извършва срещата на нас, грешните и отстъпилите, с нашия Спасител и Изкупител. И ние, монасите, като членове на това Тяло сме засадили завинаги целия си живот - в душа и в тяло - в това пространство, трудейки се за своето спасение.

Засаждането ни в Църквата прави възможни всички наши останали действия. Нито аскезата, нито молитвата, нито духовния ни подвиг, дори и мъченичеството не принасят спасение без нашето оцърковяване. Като казвам оцърковяване, имам предвид засаждането в Тялото Христово и осъзнаването, че всеки един от нас е в жива връзка с другите членове, които съставят Тялото Христово, следователно и с Главата на това Тяло - Христос. Основната сила, която свързва членовете с Христос и помежду им, е общението на любовта. Според 12 глава от първото Послание на св. ап. Павел до коринтяни любовта не е обикновена добродетел или чувство, което апостолът се опитва да посее сред коринтяните, а неговото най-висше учение за общението и единството на Христовата Църква, където всички дарове на Богочовека в Светия Дух се пренасят от Главата - Христос, към членовете. Именно това Тяло - Църквата, която по чудесен начин можем да отъждествим с любовта, т. е. с взаимното екстатично междуличностно общение на Христос с членовете, на членовете с Христос и на членовете помежду им, е мястото, което гарантира единството, без да оставя поле за автономизиране на членовете или за подценяване на даровете. Никой от членовете не може да каже: “Не ми трябваш!” И най-смирените и незначителни служения са дарове, които съграждат Църквата.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме