Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Монах Моисей Светогорец

4Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и нови норми, които са анти-национални, анти-традиционни, антихристиянски, бихме казали и нечовешки, а монашеството бива критикувано по множество начини. В нашето време дори православните енории са придобили светски характер и са забравили своите корени, животът се превърна в ежедневна и изпълнена с тревога гонитба на комфорт и богатство. А резултатът от това е, че така търсеният комфорт уморява, богатството води до обедняване,  почивката – до болка. Днес, когато животът на  религиозните хора е повърхностен, а духовността слаба, за проповедника е много трудно да говори смело и искрено.

Маловерието, неверието, безразличието, непознаването на целта на брака са проникнали дълбоко в сърцата  и умовете на мнозина и последица от това са всекидневните корабокрушения. В едно такова пусто поле на плач и ридания Църквата идва да даде уникални решения, спасение, избавление.

Създаването на жената от реброто на Адам има дълбоко значение. Жената не е по-висша или по-нисша от мъжа, а е равна, неговото възпълване и утеха. Бракът съществува от сътворението и Бог благословил първите хора да се множат. Редица свети отци споменават брака като следгреховно явление. Конкретно св. Атанасий Велики, в Тълкуванието на псалмите, споменава, че целта на Бога не е била бракът и тлението, но нарушаването на заповедта е наложило брака, защото Адам е извършил беззаконие. Св. Методий Олимпийски, в своето съчинение за чистотата, споменава, че девството е по-висше, но и бракът като божествено установление не е укорим. Не бракът, а девството е богодадено. Бракът е даден поради човешката немощ.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaМонашеската култура се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя.[1] С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века сърцата на стотици хиляди римски граждани. Императорът-покръстител Константин Велики задава насоките на бъдещия съюз между Църква и Империя, който ще намери израз в теорията за симфонията между духовната и светската власт, оформила се през 6 в. при Юстиниан Велики и минаваща като червена нишка през цялата византийска история. Идеалът на византийски идеолози като Евсевий Кесарийски, Прокопий Кесарийски, патриарх Фотий и редица други обаче се оказва проблемен, ако не в идеологически, то в практичен план за онези християни, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква.

В тази връзка, сред многото откроени причини за възникването на сложното и наистина многообразно явление на монашеството, бихме искали да откроим една, според нас много важна за възникването на това движение като институт, а именно – желанието за запазване на първоначалната свобода в образа на живот както на отделния християнин (анахорети), така и на християнските общини като цяло (киновиен и лавриотиен монашески модел). Тази свобода се е възприемала от ранните християни като онтологично състояние, а затова и като жизнено важна както за личното отношение с Бога, така и за отношенията с Бога на Църквата като общност, т. е. правото да постъпваш по съвест се е възприемало като условие за християнска идентичност (да си припомним, че тъкмо тази свобода в нейното отношение с Бога е била водещ идеал в периода на гоненията).

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Тадей Витовнички

Elder Tadej_VitovnichkyВие сами виждате, какъв е животът ни на земята. Ние, християните, желаем спасение както за себе си, така и за своите ближни и се стремим към съвършенство. Тези, които не са религиозни, искат да достигнат съвършенство в материалната сфера на живота. От най-ранна младост аз се отправих да служа на Господа. Бях много болнав и затова исках остатъка от своя живот да го проведа така, както иска Господ. Слава на Бога, че от самото начало ме насочи към тези труженици, руските монаси в манастира „Милково”. Голяма част от монасите, живеещи в този манастир, бяха руски емигранти, а сред тях можеше да се срещнат свети хора, а понеже бях още дете, приемах всичко, което ми казваха.

Винаги ме измъчваше мисълта каква е целта на този живот, задавах си въпроса, за какво е нужен той… Това, че човек се труди, за да достигне материално богатство, за да яде и да пие – нима това е всичко, което е необходимо на човека? В житието на св. Серафим Саровски се казва, че целта на нашия живот е завръщането ни в обятията на нашия небесен Отец, а ние, хората на земята, трябва да бъдем като ангелите на небето, ръководени от Светия Дух. Тъй като обаче сме деца на паднали родители, много по-лесно ни е да се отклоним от правилния път, отколкото да се откажем от множеството си негативни навици, които в течение на живота сме придобили в семейната ни среда. Ние сме подобие на нашите родители, които не са съвършени и не са били способни да ни дадат най-доброто, но напротив – отначало от родителите, а по-късно и от други хора сме видели много неправди и сме преживели много скърби в сърцата си. Въпреки това, всички ни тегли към съвършенството и всички искаме да разберем, каква е целта на този живот. Откриваме това постепенно, така, както казват Отците: „Вярата в нас възраства постепенно”. Един светец казва така: „Вярата, която имах в младостта си, в сравнение с моята вяра сега, когато съм в края на дните си, беше просто неверие”. Нашата вяра постоянно възраства и когато се укрепи в Господа, е силна и мощна.

Отваряне на целия текст

Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)

10408556 719581468148831_5303706270902609055_nТи, Господи, докога? Защо ме изостави?

Изтерзан от помислите и промените на благодатта, в състояние на отдалечаване на Божията благодат, св. Силуан Атонски стига дотам да изрече тези думи от Давидовия псалом, където изглежда, че Бог изоставя човека. За човека това е нещо много трудно и страшно дори само като мисъл, а още повече, ако преживява това състояние като реалност. Но за да бъдем точни, трябва да кажем, че Бог никога не оставя човека, благодатта винаги пребъдва в него. Тя обаче се скрива, по думите на светите отци, не действа, за да остави човека с убеждението, че е оставен да действа сам. По тайнствен и невидим начин обаче тя винаги активира всичко у всеки, който желае да се подвизава в Христос.

След това старецът Софроний пише:

„Многоценният вековен опит на отците е показал, че мнозина са се удостоили да ги посети благодатта в началото на тяхното обръщане към Бога. Само малцина обаче са претърпели борбата, която е необходима, за да придобие подвижникът отново, вече познавателно, благодатта, с която е бил удостоен в началото”.

Тук старецът Софроний казва нещо, което е доказано от опита на хората, подвизавали се по пътя на Духа, а именно, че мнозина са били удостоени с посещението на благодатта в началото на обръщането си към Бога. Впоследствие обаче малцина са тези, които са претърпели борбата, за да имат познание и трайно пребиваване в Божията благодат. Това се случва и с почти всички нас.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Емилианос (Вафидис)

Archim Emilianos_VafedisТемата на днешното събеседване е толкова дълбока, че едва ли някой би могъл да претендира, че може да анализира всичките ѝ аспекти. При въпросите на духовния живот логиката не е основополагаща. Духовността не се строи върху логиката. Поради това често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос търпим неуспех, тъй като неговият предмет лежи отвъд границите на действието на логиката.

Предметът на настоящия ни разговор е пътят на душата. Ще започнем нашето изследване не от момента, в който човешката душа решава да заживее по християнски, а с онзи момент, когато се сблъсква с проблема за духовното преуспяване и движение напред. Предмет на нашето занимание ще е живата душа и затова нашето изследване ще има не богословски, научен или догматичен характер, а чисто практически такъв. Обсъжданият сега въпрос стои пред нас ежедневно. Да предположим, че знаете, че за да стигнете оттук до Омония[1] е необходимо да преминете по тази улица, после трябва да завиете и т. н. Така и ние ще се опитаме да изведем изводите си от жизнения опит, а не от теоретично разглеждане на нещата. Поради това е възможно днес да погледнете на обсъжданите въпроси с различни очи, с различен поглед.

Кога душата започва да размисля за духовния живот? Ето я началната, отправна точка. Какво имаме предвид, когато казваме, че „душата започва да размисля”? Това го заимстваме от обикновената реч, защото душата не размисля за своя път. Просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, казвайки, че душата замисля да започне нещо, това означава, че тя желае да остави състоянието, в което се намира и да се окаже някъде на друго място и да живее по друг начин.

Отваряне на целия текст

Автор Брадли Насиф

Bradley Nassif„Твърде малко ли е Евангелието ни?”

Нима отговорът не би трябвало да бъде самоочевиден? Като източноправославен богослов, първият ми импулс е да посоча, че малкото евангелие никога не е било наш проблем. Името на великия светец на седмото столетие – преп. Максим Изповедник – символизира максималното евангелие, проповядвано от него и от всички православни – онова с космичните импликации, което обгръща цялото творение. В проповядването на този тип евангелие винаги е се е състоял православният път. След това обаче слязох обратно на земята. Макар православието да има всеобхватен поглед по принцип, това не го прави много различно в практиката.

Вярвам, че нашият богословски компас е насочен в правилното направление, но, когато достигне до нашето не толкова голямо евангелие, ние не сме по-добри от когото и да било. Ала какво толкова не достига на всички наши църкви, въпреки Преданието, което прави този въпрос толкова неизбежен? Мислите ми се насочват към началото на 4 век – към пустините на Египет, Палестина и Сирия, към бреговете на река Нил, към отдалечените пещери, изоставените крепости и гробници, към планинските върхове и стълповете.[1] Където мъже и жени вземат своите кръстове, за да трансформират старото творение в ново – да потърсят спасението и обновлението на нашата паднала човешка природа чрез силата на възкръсналия Господ. Тези обитатели на пустинята ни дават и мъдростта, която търсим. Пустинните отци и майки, които са чули призива на Христос да се отрекат от себе си, всеки ден да носят кръста си и да го последват (Лука 9:23) – във време, което е било подобно на нашето собствено. При имп. Константин към Църквата се присъединява огромно множество хора заради социалните привилегии, които това дава. Мнозина търсят повече статуса и просперитета, отколкото кръста. Този наплив на номинални християни превръща Църквата в духовно болна институция, а радикалната болест изисква радикално лекарство. И така съвсем обикновени мъже и жени, повечето от които неграмотни, чуват смъртния призив на Евангелието и отговарят, побягвайки в пустинята, за да осъществят този призив – сами или в общност. Сред първите отзовали се са селяни, пастири, търговци на камили, бивши роби и проститутки.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

safroniy-saharovСтарецът Силуан пише за монах, който му казал: „През целия си живот никого не съм обидил, никого не съм оскърбил”.[1] И за друг, който казал: „Всички ме обичат, защото на всички правя послушание”.[2]

Изниква въпросът: не е ли опасно да говориш така за себе си, няма ли така да си навлечеш голямо изкушение? Да, разбира се, че ще си навлечеш! И няма как да го избегнеш. От самото начало на нашата вяра обаче апостолите са били принудени да говорят в своята проповед, че са били със Самия Бог,[3] и то толкова дълго време! И разбира се, на всички монаси се препоръчва да не говорят за тези неща, за да не си навлекат излишни атаки на врага. И отрицателната страна – когато целият живот за Христос трябва да бъде скрит, как да научим децата и зараждащото се ново поколение на учението Христово?

Аз самият поех страшен риск (заради което претърпях вече много твърде сурови думи срещу себе си), написвайки две книги: за стареца Силуан[4] и – още по-лошо – за самия себе си – книгата Ще видим Бога както си е.[5] Но се реших на това в самия край на живота си, в очакване на смъртта: чакам идването ѝ вече много години (писах за това в предисловието на книгата). Само че не е имало и няма друг път на Земята, където врагът Христов да е твърде силен, и не е възможно да избегнеш това действие – „да разкажеш”. Когато поех отговорността да основа малка монашеска обител, в душата си имах желанието да предам това, което Бог ми даде да видя на Света гора Атон – и най-вече чрез Своя угодник Силуан. Написах в книгите си, че се притеснявам да говоря за дарованията на Бога, но че няма друг път, освен този. Всички ме виждате – и от целия образ на моя живот, разбира се, сте се убеждавали, че изобщо не съм претендирал да бъда старец и винаги съм се възприемал не като старец, а само като ваш брат. И който е добре разположен, е имал възможността да забележи това. Не смятам, че имам право да проповядвам авторитетно старческо слово на когото и да е от вас, а разказвах просто за моя живот и преди всичко за живота на стареца Силуан.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Хоружий

2014-02-17 1545Въведение: Силуановият прочит на исихасткия опит

Известно е, че преображението (ἡ μεταμόρφωσις) не влиза в кръга на основните понятия на християнското богословие, дадени от класическата патристика и утвърдени в църковното съзнание в епохата на Вселенските събори. Богословската история на това понятия започва доста по-късно. Христологично по природа, то обаче не се появява в контекста на концептуалните разработки, свързани с христологическите събори и по-конкретно – във великия богословски синтез на преп. Максим Изповедник. В късно-византийската епоха, в богатия дискурс на мистиката на Божествената светлина и на благодатното обòжение у преп. Симеон Нови Богослов, се отделя много внимание и на преображението, но говорейки за него светецът defacto не ползва самия термин.[1] Това забавено формиране на концепта вероятно се дължи на сложността на смисловата му структура, съвместяваща христологичния и антропологичния аспект – Преображение на Христос и преображение на човека.

От ранни времена християнското съзнание възприема Преображение Господне в контекста на евангелския разказ (Мат. 17:1-6, Марк 9:1-8, Лука 9: 28-36) като поредното събитие от живота на Спасителя. Подобно на другите Негови действия, то се превръща в брънка в историята на нашето спасение и затова в празник на Църквата. Дълго време разбирането за станалото на Тавор се ограничава до непосредственото му съдържание, което напълно удовлетворява масовото съзнание. И даже в ново време можем да видим, например, в изготвения в Русия малко преди Революцията Богословски енциклопедичен речник, че авторите се ограничават само с това популярно разбиране: „Преображение Господне е… велико събитие в живота на Иисус Христос, когато Той, … доказвайки достатъчно Своята божественост чрез дивното Си учение и чудеса, решил по още един необичаен начин да покаже на учениците славата на Своето Божество”.[2]

Отваряне на целия текст

Полезни връзки

 

Книжарници

 

Био-библиография

Препоръчваме