Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Лимасолски митр. Атанасий (Николау)

10408556 719581468148831_5303706270902609055_nТи, Господи, докога? Защо ме изостави?

Изтерзан от помислите и промените на благодатта, в състояние на отдалечаване на Божията благодат, св. Силуан Атонски стига дотам да изрече тези думи от Давидовия псалом, където изглежда, че Бог изоставя човека. За човека това е нещо много трудно и страшно дори само като мисъл, а още повече, ако преживява това състояние като реалност. Но за да бъдем точни, трябва да кажем, че Бог никога не оставя човека, благодатта винаги пребъдва в него. Тя обаче се скрива, по думите на светите отци, не действа, за да остави човека с убеждението, че е оставен да действа сам. По тайнствен и невидим начин обаче тя винаги активира всичко у всеки, който желае да се подвизава в Христос.

След това старецът Софроний пише:

„Многоценният вековен опит на отците е показал, че мнозина са се удостоили да ги посети благодатта в началото на тяхното обръщане към Бога. Само малцина обаче са претърпели борбата, която е необходима, за да придобие подвижникът отново, вече познавателно, благодатта, с която е бил удостоен в началото”.

Тук старецът Софроний казва нещо, което е доказано от опита на хората, подвизавали се по пътя на Духа, а именно, че мнозина са били удостоени с посещението на благодатта в началото на обръщането си към Бога. Впоследствие обаче малцина са тези, които са претърпели борбата, за да имат познание и трайно пребиваване в Божията благодат. Това се случва и с почти всички нас.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Емилианос (Вафидис)

Archim Emilianos_VafedisТемата на днешното събеседване е толкова дълбока, че едва ли някой би могъл да претендира, че може да анализира всичките ѝ аспекти. При въпросите на духовния живот логиката не е основополагаща. Духовността не се строи върху логиката. Поради това често при обсъждането и осмислянето на един или друг духовен въпрос търпим неуспех, тъй като неговият предмет лежи отвъд границите на действието на логиката.

Предметът на настоящия ни разговор е пътят на душата. Ще започнем нашето изследване не от момента, в който човешката душа решава да заживее по християнски, а с онзи момент, когато се сблъсква с проблема за духовното преуспяване и движение напред. Предмет на нашето занимание ще е живата душа и затова нашето изследване ще има не богословски, научен или догматичен характер, а чисто практически такъв. Обсъжданият сега въпрос стои пред нас ежедневно. Да предположим, че знаете, че за да стигнете оттук до Омония[1] е необходимо да преминете по тази улица, после трябва да завиете и т. н. Така и ние ще се опитаме да изведем изводите си от жизнения опит, а не от теоретично разглеждане на нещата. Поради това е възможно днес да погледнете на обсъжданите въпроси с различни очи, с различен поглед.

Кога душата започва да размисля за духовния живот? Ето я началната, отправна точка. Какво имаме предвид, когато казваме, че „душата започва да размисля”? Това го заимстваме от обикновената реч, защото душата не размисля за своя път. Просто преживява някакви събития и състояния. Следователно, казвайки, че душата замисля да започне нещо, това означава, че тя желае да остави състоянието, в което се намира и да се окаже някъде на друго място и да живее по друг начин.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

safroniy-saharovСтарецът Силуан пише за монах, който му казал: „През целия си живот никого не съм обидил, никого не съм оскърбил”.[1] И за друг, който казал: „Всички ме обичат, защото на всички правя послушание”.[2]

Изниква въпросът: не е ли опасно да говориш така за себе си, няма ли така да си навлечеш голямо изкушение? Да, разбира се, че ще си навлечеш! И няма как да го избегнеш. От самото начало на нашата вяра обаче апостолите са били принудени да говорят в своята проповед, че са били със Самия Бог,[3] и то толкова дълго време! И разбира се, на всички монаси се препоръчва да не говорят за тези неща, за да не си навлекат излишни атаки на врага. И отрицателната страна – когато целият живот за Христос трябва да бъде скрит, как да научим децата и зараждащото се ново поколение на учението Христово?

Аз самият поех страшен риск (заради което претърпях вече много твърде сурови думи срещу себе си), написвайки две книги: за стареца Силуан[4] и – още по-лошо – за самия себе си – книгата Ще видим Бога както си е.[5] Но се реших на това в самия край на живота си, в очакване на смъртта: чакам идването ѝ вече много години (писах за това в предисловието на книгата). Само че не е имало и няма друг път на Земята, където врагът Христов да е твърде силен, и не е възможно да избегнеш това действие – „да разкажеш”. Когато поех отговорността да основа малка монашеска обител, в душата си имах желанието да предам това, което Бог ми даде да видя на Света гора Атон – и най-вече чрез Своя угодник Силуан. Написах в книгите си, че се притеснявам да говоря за дарованията на Бога, но че няма друг път, освен този. Всички ме виждате – и от целия образ на моя живот, разбира се, сте се убеждавали, че изобщо не съм претендирал да бъда старец и винаги съм се възприемал не като старец, а само като ваш брат. И който е добре разположен, е имал възможността да забележи това. Не смятам, че имам право да проповядвам авторитетно старческо слово на когото и да е от вас, а разказвах просто за моя живот и преди всичко за живота на стареца Силуан.

Отваряне на целия текст

Автор Брадли Насиф

Bradley Nassif„Твърде малко ли е Евангелието ни?”

Нима отговорът не би трябвало да бъде самоочевиден? Като източноправославен богослов, първият ми импулс е да посоча, че малкото евангелие никога не е било наш проблем. Името на великия светец на седмото столетие – преп. Максим Изповедник – символизира максималното евангелие, проповядвано от него и от всички православни – онова с космичните импликации, което обгръща цялото творение. В проповядването на този тип евангелие винаги е се е състоял православният път. След това обаче слязох обратно на земята. Макар православието да има всеобхватен поглед по принцип, това не го прави много различно в практиката.

Вярвам, че нашият богословски компас е насочен в правилното направление, но, когато достигне до нашето не толкова голямо евангелие, ние не сме по-добри от когото и да било. Ала какво толкова не достига на всички наши църкви, въпреки Преданието, което прави този въпрос толкова неизбежен? Мислите ми се насочват към началото на 4 век – към пустините на Египет, Палестина и Сирия, към бреговете на река Нил, към отдалечените пещери, изоставените крепости и гробници, към планинските върхове и стълповете.[1] Където мъже и жени вземат своите кръстове, за да трансформират старото творение в ново – да потърсят спасението и обновлението на нашата паднала човешка природа чрез силата на възкръсналия Господ. Тези обитатели на пустинята ни дават и мъдростта, която търсим. Пустинните отци и майки, които са чули призива на Христос да се отрекат от себе си, всеки ден да носят кръста си и да го последват (Лука 9:23) – във време, което е било подобно на нашето собствено. При имп. Константин към Църквата се присъединява огромно множество хора заради социалните привилегии, които това дава. Мнозина търсят повече статуса и просперитета, отколкото кръста. Този наплив на номинални християни превръща Църквата в духовно болна институция, а радикалната болест изисква радикално лекарство. И така съвсем обикновени мъже и жени, повечето от които неграмотни, чуват смъртния призив на Евангелието и отговарят, побягвайки в пустинята, за да осъществят този призив – сами или в общност. Сред първите отзовали се са селяни, пастири, търговци на камили, бивши роби и проститутки.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Хоружий

2014-02-17 1545Въведение: Силуановият прочит на исихасткия опит

Известно е, че преображението (ἡ μεταμόρφωσις) не влиза в кръга на основните понятия на християнското богословие, дадени от класическата патристика и утвърдени в църковното съзнание в епохата на Вселенските събори. Богословската история на това понятия започва доста по-късно. Христологично по природа, то обаче не се появява в контекста на концептуалните разработки, свързани с христологическите събори и по-конкретно – във великия богословски синтез на преп. Максим Изповедник. В късно-византийската епоха, в богатия дискурс на мистиката на Божествената светлина и на благодатното обòжение у преп. Симеон Нови Богослов, се отделя много внимание и на преображението, но говорейки за него светецът defacto не ползва самия термин.[1] Това забавено формиране на концепта вероятно се дължи на сложността на смисловата му структура, съвместяваща христологичния и антропологичния аспект – Преображение на Христос и преображение на човека.

От ранни времена християнското съзнание възприема Преображение Господне в контекста на евангелския разказ (Мат. 17:1-6, Марк 9:1-8, Лука 9: 28-36) като поредното събитие от живота на Спасителя. Подобно на другите Негови действия, то се превръща в брънка в историята на нашето спасение и затова в празник на Църквата. Дълго време разбирането за станалото на Тавор се ограничава до непосредственото му съдържание, което напълно удовлетворява масовото съзнание. И даже в ново време можем да видим, например, в изготвения в Русия малко преди Революцията Богословски енциклопедичен речник, че авторите се ограничават само с това популярно разбиране: „Преображение Господне е… велико събитие в живота на Иисус Христос, когато Той, … доказвайки достатъчно Своята божественост чрез дивното Си учение и чудеса, решил по още един необичаен начин да покаже на учениците славата на Своето Божество”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Илин

Vladimir IlinСъществува широко разпространена представа за монашеството, според която то е своеобразен уродлив придатък към християнството или най-малко нещо излишно, вид ексцес. Достатъчно е обаче малко по-внимателно да се прочетат основните свещени и отечески текстове, за да стане ясно, че точното и цялостно изпълняване на заповедите на Христос еднозначно води към монашеството.

За християнина целта на живота е определена от християнската антропология, в чиято основа лежи идеята за телесната и душевно-духовна същност, сътворена по Божи образ. Настояваме тъкмо за цялостно разбиране на образа, защото Словото, чрез Което е сътворено всичко – с човешко тяло и душа, и с Духа – седи отдясно на неизречимия Отец. В това е и надмирното, онтологично значение на празника Възнесение Господне, приет от тварите с велика радост. Затова телесното схващане за образа у старообрядците има дълбок смисъл. При човека възрастването на образа към подобие е съзряване за вечността на цялото същество, заедно с тялото. Последното – по думите на апостола – представлява членовете Христови, отбелязани с Неговите рани.

Целта на живота за християнина е израстване по мярата на възрастта Христова в богоуподобяване във вечността, така да се каже, прорастване от времето във вечността. Защото – както казва апостолът – „знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище” (2 Кор. 5:1-2). Ето тази жажда да се облечем в небесно жилище, стремежът към целта – ценностите, неразделно свързани със стремящата се към Христос любов, водят и към мъченичеството, което е и завършекът, върховният плод на монашеския път.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos_BlahosЗначимост на учението на св. Григорий Паламà

В наши дни се отпечатаха много от трудовете на св. Григорий Паламà, както и множество изследвания, посветени на неговия живот и учение. Това е особено Божие благословение за нашето време. Въпреки че св. Григорий Паламà живее през 14 в., той има какво да каже на съвременния човек. По негово време са съществували същите философски, богословски и дори социални течения, каквито и в наши дни. Въобще 14 в. има много общо с 20 в., затова и споровете, които води светецът с философите на своето време, представляват за нас голям интерес. Ще се опитаме да покажем, какво огромно значение имат трудовете на св. Григорий Паламà за православието като цяло и за монашеството и Света Гора, в частност.

Значение на трудовете на св. Григорий Паламà за православието

Голямото значение на учението св. Григорий за православието по важните въпроси на гносеологията е повече от очевидно. Под гносеология в случая разбираме познанието за Бога и по-конкретно – пътя, по който вървим към това познание. По времето на св. Григорий православието преживява труден период; съществува реална опасност от неговата секуларизация под влиянието на пантеизма и на агностицизма. Пантеизмът учи, че Бог по същност пребивава в окръжаващата ни природа и поради това, чрез съзерцание (βλέποντας) на природата можем да Го познаем. Агностицизмът смята, че, тъй като е ограничен, човекът не може да има истинно знание за абсолютния Бог.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Лоски

vladimir losskyУвод

Разцветът на руското старчество започва приблизително в последната трета на 18 в., достига своя апогей през 19 в. и без прекъсване продължава чак до революцията от 1917 г. Така, тази духовна традиция възниква в Русия едновременно с обновяването на манастирския живот, когато – благодарение на архим. Паисий (Величковски) – се възражда истинското общежитийно монашество в манастирите на Молдавия, откъдето учениците на стареца се разпръсват по всички краища на родината и по-конкретно в губерниите Калужска, Курска и Орловска. Тази традиция свършва или, нека кажем така, става незабележима за външния поглед, когато в революционната епоха в Русия общежитийното монашество изчезва.

През тези 150 години в манастирите и скитовете на обширната руска земя има много старци, но Оптина остава една – избрано място, където особената харизма на старчеството става местна традиция, своеобразна благодатна школа, възпитала четири поколения старци, към които се стичат тълпи от всички краища на Руската империя.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме