Автор Архим. Захариас (Захару)

Евангелието на Христос започва с думите „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Тези думи обобщават диалога между Бога и човека, прекъснат в рая заради непослушанието на нашите праотци. Сега обаче думите на Христос оповестяват ново Божие творение, новия народ, глава на който е Той, Самият Творец. Затова покаянието е начало на отхвърлянето на греха, така че най-накрая да се изпълни божественият изначален замисъл за създаването на човека по Негов образ и подобие.

В живота на всекиго настъпва момент, когато усещаме, че всички наши трудове са белязани от несъвършенство и нямаме с какво да се явим пред вечния Съдия. В такъв момент чувстваме действително своето нищожество и се отчайваме, но отец Софроний нарича подобно отчаяние благословено. То ражда онази печал по Бога, която по думите на апостола ражда покаяние за спасение (2 Кор. 7:10).

Когато малко преди неговата смърт попитали стареца Амвросий Оптински какво е неговото молитвено правило, той отговорил, че няма по-добро правило от покайната молитва на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13). Често велики светци, като преподобния Сисой, преди смъртта си са се молили Бог да удължи техния живот, за да могат да принесат покаяние. От което става ясно, че покаянието е необходимо не само в началото на духовния живот, но и в неговата среда и край.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Захариас (Захару)

За култивирането на сърцето и упражняването в молитва най-много помага бдителността, която насочва вниманието на ума към сърцето, а след това и към Бога. По думите на Евагрий Понтийски, този, който търси молитвата с помощта на бдителността, ще я намери. Човекът, който се стреми да пребивава в Бога и да живее по Неговите заповеди, чрез бдителността се събира в едно цяло.

Според аскетичната традиция бдителността или другояче казано трезвението на ума е най-същественият момент в изпълнението на първата и най-голяма заповед – възлюби Господа Твоя Бог. Целта на това е всяко движение на ума и сърцето да се приведе в съгласие с Духа Божи, да направи обръщането на човека към Бога съвършено, защото нашият Бог е ревнив: Той не се задоволява с нищо друго, освен с изцяло устременото към Него сърце. Ето защо още със започването на деня християнинът застава пред Бога в молитва: свеждайки своя ум в сърцето, той променя цялостното си настроение и така продължава да пази мислите и чувствата си в непрестанно присъствие на Господа.

Един от начините за поддържане на това настроение в целия ден е доброволното самоукоряване. Когато човек е строг към себе си и духът му е съкрушен пред Господа, и умът му е съсредоточен в сърцето. Навикът да се самоукоряваме води до трезвост на ума. И тогава за врага е трудно да проникне с измама в сърцето.

По време на молитва вярващият трябва търпеливо да удържа вниманието си: това се нарича молитвено бдение – то прекратява разсеяността на помислите и задържа ума концентриран в молитвата. Да, и самата молитва, според православната традиция, е вид бдителност, която се осъществява с повтарящо се призоваване на името Господне и молбата за милост: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Византийските монаси развиват античната представа за болестта и здравето, възприемайки здравословните телесни (а и психически) проблеми като възможност за лекуване на душата чрез проявеното търпение и смирение в подражание на Христос. Безспорно съзнанието за дълбок смисъл в заболяването, независимо от неговата тежест, е облекчавало болните и макар монасите да са ползвали достиженията на съвременната за епохата медицина като лекарства, операции и др., немалко от тях са отказвали лечение, възприемайки търпението в болестта като форма на аскеза. Тъкмо такъв положителен поглед към болестта представя известната ранновизантийска монахиня Синклитики. За нея болестта и постът изпълняват еднакви функции, тъй като имат една обща цел – „съкрушаване на желанията”. Затова, който монах е болен, той не бива да страда, че няма вече сили да се моли и води предишния си начин на аскетичен живот, но да погледне на болестното страдание като на последно оръжие на дявола срещу онези монаси, които той не е успял да победи с удоволствия и наслади. Според Синклитики, въздържанието и аскезата са оръжията на монаха срещу изкушенията на плътта, но същата роля играят и търпението и постоянството при боледуване,[1] а който монах или монахиня възприема болестта така, той предпочита за лечение молитвата и кръста пред лекарите, лекарствата, храната и почивката.

Това може би е и причината в такъв богат изворов материал за историята на всекидневието като апофтегмите и другите патерици да има сравнително малко данни за болестите на монасите, за лекарствата, които са използвали, за връзките им с лекари и др. Преобладават случаите, които е трябвало да внушат на слушателя или читателя на „душеполезните разкази” (διηγήσεις ψυχωφελείς), че трябва да възприема болестта като Божие посещение, знак за специално внимание от Бога, Който устройва всичко за спасението на човека. Показателен за това световъзприемане и непонятен за нас е разказът за монаха, който срещнал вдовица да плаче сърцераздирателно върху един мартириум, „понеже Бог я е изоставил”. А за това съдела по следното: „Днес се навършват три години, откакто не съм била болна – ни аз, нито детето ми, нито някой от слугите и хората в къщата ми са били болни. И затова предполагам, че Бог се е отвърнал от мен поради моите грехове. Затова и моля Бог да ме посети по голямата си милост”.[2] „Бях удивен от нейната любомъдра (φιλόσοφος) душа” – завършва разказа си монахът.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Различни апофтегми

В папката, в която събирах беседите и словата на стареца Софроний, намерих и някои негови изказвания, които не бяха включени в беседите, отбелязани на конкретни дати. Това бяха отделни негови думи, адресирани към мен или други хора, а някои ми бяха съобщавани от монаси като о. Кирил, о. Рафаил, о. Захария, монахиня Магдалина. Те наистина носят духа на стареца. Повечето получих от о. Захария, с когото и сега ме свързва искрено приятелство. Случваше се двамата да разговаряме часове наред и той ми разказваше за съвети, молби, пожелания на стареца в различни ситуации. Именно тези изречения и записах в специален бележник. Самият о. Софроний веднъж ми каза: „Захария възприе цялото ми учение”. Убеден съм, че той предава думите му коректно и точно.

Тук публикувам тези изречения, за да допълнят втората част на тази книга.

- Целта на брака е съпрузите да си сътрудничат с Бога за раждането на синове и дъщери Божии. Трябва да се молиш, да направиш избор и да ти даде Бог подходящия човек.

- Днес липсата на деца в семейството се смята за привилегия. За родителите те са мъченичество. Когато пораснат, ги взема обществото. Родителите превръщат децата си в идоли – живеят целия си живот с тях и се отъждествяват с тях. Това не е правилно. Мъжът взема жената за съпруга, като помощница в тяхното общо усъвършенстване. А децата са дар от Бога. Често заради тях родителите се изнервят, умът им се отдалечава от Бога. Самата природа прави така, че съпрузите да нямат много деца или намалява физическата им способност за раждане, за да не се раждат деца. Когато се оженят и Бог им дарува деца, те трябва да Му благодарят. А ако Бог не даде деца, трябва да приемат този факт с мирен дух и да не униват.

Отваряне на целия текст