Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovКакто вече нееднократно бе отбелязано, старецът беше човек на молитвата, целият му живот бе пламенна молитва и жаждата по Бога го изпълваше, и затова той постоянно говореше за нея. Всеки, който го видеше, разбираше, че цялото му същество, действия, общуване с хората, беседите, думите му, бяха отблясъци на молитвата и точно затова той бе неповторим богослов. Както казва преп. Нил Отшелник, „богослов е, който се моли истински, и който истински се моли, е богослов”. Това особено личеше в начина, по който служеше божествената Литургия. За него тя бе подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. Както там Христос се моли за целия свят – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39), „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята” (Лука 22:44) – така и свещенослужителят се моли за целия свят. За стареца божествената св. Литургия не беше просто формален обряд: тя, както и обикновената лична молитва, беше служение за хората. Свещенослужителят е застъпник пред Господа за целия свят и преживява същата агония, която и Христос в Гетсимания. Това разбиране за свещеническото служение го кара да състави и специална молитва за свещенослужители, която те трябва да четат преди началото на божествената св. Литургия:

Боже мой и Господи Иисусе Христе,
Ето аз, недостойният йерей,
дръзвам пак да пристъпя към страшния Твой престол,
за да извърша моята служба.
Моля Те, Царю безначални, Вечносъществуващ преди всички векове:
Не отвръщай Лицето Си от Твоя отрок,
и Твоя слух от нечистите молитви да не се отвърне.
Моето застъпничество за изкупените с Твоята кръв да не презреш
и моето дръзновение да не ми вмениш в грях.
Побързай, Боже, да ме избавиш,
побързай, Господи, да ми помогнеш.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

A StambolovИмайки предвид твърдението на св. Йоан Синайски, че „светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички човеци – монашеският живот”,[1] можем да си обясним голямата популярност на поученията и разказите за живота на древните монаси сред вярващите от късната античност и средновековието чак до наши дни. Тези поучения и разкази сравнително рано започнали да се записват и разпространяват, като с течение на времето били включени в сборници, известни като патерѝци, респ. патерикони (от гр. πατήρ – „баща, отец” – т. е. „книги за отците”, „отечески книги”) или отечници.[2] Настоящето изложение представя накратко историята и съдържанието на един от най-разпространените патерични сборници – „Изречения на светите отци”.[3]

„Изреченията”: текстът

Сборникът „Изречения на светите отци” (гр. Ἀποφθέγματα[4] τῶν ἁγίων πατέρων) е известен повече с латинското си название Apophthegmata patrum. На гръцки се срещат и други наименования: Ἀποφθέγματα τῶν ἁγίων γερόντων – „Изречения на светите старци”, Βίβλος τῶν γερόντων – „Книга за старците”, Τὸ (Μέγα) Γεροντικόν[5] – „(Велик) старечник”, Τὸ Πατερικόν – „Отечник”. В основата си той съдържа поучителни изречения (апофтегми) и кратки разкази за най-бележитите монаси (наричани още старци или авви,[6] т. е. „отци”), подвизавали се в Скитската пустиня в Долен Египет (за нея по-долу) през „златния век” на монашеството (4-6 в.). По-късно към тях били прибавени разкази и поучения на отци от други места в Близкия Изток (Синай, Палестина).[7]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПрез дните на моя престой в манастира имах различни срещи със стареца Софроний – и случайни, и планирани. В следобедните часове той излизаше от своята килия и, съпроводен от различни монаси, се разхождаше по алеите в манастира или по неголямата улица, минаваща извън обителта. При всяка среща с него, произнасяше духовно слово.

Забелязах, че всяко общуване с него, и най-краткото, неизменно се превръщаше в източник на вдъхновение, защото винаги казваше думи, чрез които пред погледа ми се откриваха небесата и вечността. Всяко негово слово беше богословски наситено, пророческо, възвишено, откриващо духовни хоризонти. Веднъж например ме срещна в градината, показа ми един дъб и каза: „Това дърво расте бавно, като първоначално пуска корени в дълбочина. Така става и с монаха. Той расте и преуспява в покаянието бавно, но се вкоренява дълбоко – завинаги”. Веднъж отбелязах, че независимо от своята пределна възраст той е в прекрасна физическа форма и дори способен да пише. Той се пошегува и ми каза: „Моисей е започнал да управлява народа на Израил на 80”.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovПредисловие

Този материал представлява тематичен подбор на писмата на отец Софроний от времето на пребиваването му на Атон. Адресирани са до англичанина Дейвид Балфур, приел православието, а сетне и монашеския постриг, с името Димитриос, и свещен сан (който впоследствие сваля от себе си и преминава на дипломатическа служба). Животът на Д. Балфур е изпълнен с противоречия, за които и до днес споровете в църковните кръгове в Англия и Гърция не престават. Понастоящем се подготвя пълно издание на преписката на о. Софроний с Д. Балфур, която ще бъде отпечатана в книга, озаглавена Подвигът на богопознанието. Писма от Атон. Подготовката ѝ за публикуване е на йерод. Николай (Сахаров).[1]

За едната Църква

Понастоящем значителна част от християнския свят клони към приемането на една от най-опасните ереси, която се състои в това, че в нашето време уж нямало нито една църква, която да е съхранила в пълнота истината на Христовото учение, която да притежава в пълнота познаването на тайната на светия благодатен християнски живот в нравствено-аскетично отношение, че многото църкви, именуващи се Христови, имат равна благодат и затова трябва да има съединяване на църквите на основата на някаква обща за всички тях програма.

Един от най-честите въпроси, с които се налага да се сблъскваме е за това, кой се спасява и кой – не. Обикновено тези хора мислят, че се спасява не само православният (съгласно учението на Православната църква) или не само римокатоликът (според това на Римокатолическата църква), но и всички въобще добродетелни хора, които вярват в Христос. От протестантите това мнение е преминало и към вярващи от други църкви – към това мнение се придържат и мнозина от православните. Някои смятат, че на нито една от съществуващите днес църкви не трябва да се признава пълнота на познанието и на благодатта, защото всяка от тях в една или друга мяра се е отклонила от истината; че те (тези мъдреци) едва сега „в края на вековете” са достигнали до духа на Христовото учение в пълнота, а досега, в течение на толкова много векове, целият християнски свят се бил заблуждавал; че сега е дошло времето да се съединят всички разпокъсани части от едната, съборна и апостолска Църква, която във всяко едно отношение ще пребивава в истината, ако при това съединение бъде прието само онова, което е общото за всички църкви. Други пък, – което е още по-лошо от първото, – имат в сърцата си помисли за някакво особено високо мистично свръхцърковно разбиране за християнската религия, което… за всичко това обаче няма да говоря.

Отваряне на целия текст

Автор Монах Моисей Светогорец

Monk Moses the AthoniteКъм края на 18 в. св. Козма Етолийски предсказва, че ще дойде време, когато ще трябва да пътуваме с дни, за да срещнем друг човек, когото да бихме прегърнали като брат. Днес ние живеем в епоха, когато това вече почти се случва. Съвременният човек, в своята самота, изпитва патологична тревожност, мъка и страдание. Той се измъчва и на свой ред измъчва останалите. Ала защо? Един опит за отговор на този въпрос предлага настоящият очерк, довеждайки благоуханието на общността, намираща се в пустинята, към самотата и пустошта, откривани в градовете.

Съвременната самота

Самотата е отсъствие на общение и на връзка – невъзможност да бъдат развити и поддържани връзки с другите. Съвременната култура и структурите на съвременното общество, средствата за масова информация, отразяващи господстващите идеологии и дори детските игри, водят до социално и политическо отчуждаване, и лична изолация. Отделната личност започва, и то отрано, да бъде владяна от непреодолимото чувство за неадекватност, започва да губи значението и целта на живота и да живее без принципи и дисциплина, бидейки постоянно подозрителна и в плен на съмненията.

Сам и в нищо несигурен, тревожен и разхвърлян, съвременният човек и особено съвременният млад човек се опитва да изгражда мостове, да развява флагове, да крещи лозунги. Без водач обаче или с лоши водачи той бива лесно разочарован и става груб и агресивен: лесна играчка в ръцете на политическите експлоататори и жадните за власт анархисти. Желанието за свобода се превръща в горчивата смърт на неговата свобода.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaМонашеската култура се ражда през Късната античност в пустините на Египет, Сирия, Палестина и Мала Азия, в своеобразен диалог с развитието на градското християнство. Както е известно, християнството е градска религия, неговата структура следва административната организация на Римската империя.[1] С края на антихристиянските гонения църковните общини в градовете на империята укрепват, разрастват се и тръгват по един нов път на развитие – свободата на вероизповедание постепенно отстъпва място на покровителството от държавата, която с цялата си репресивна мощ застава на страната на религията, спечелила за четири века сърцата на стотици хиляди римски граждани. Императорът-покръстител Константин Велики задава насоките на бъдещия съюз между Църква и Империя, който ще намери израз в теорията за симфонията между духовната и светската власт, оформила се през 6 в. при Юстиниан Велики и минаваща като червена нишка през цялата византийска история. Идеалът на византийски идеолози като Евсевий Кесарийски, Прокопий Кесарийски, патриарх Фотий и редица други обаче се оказва проблемен, ако не в идеологически, то в практичен план за онези християни, които не желаят (или не могат) да живеят християнската си идентичност в условията на имперската Църква.

В тази връзка, сред многото откроени причини за възникването на сложното и наистина многообразно явление на монашеството, бихме искали да откроим една, според нас много важна за възникването на това движение като институт, а именно – желанието за запазване на първоначалната свобода в образа на живот както на отделния християнин (анахорети), така и на християнските общини като цяло (киновиен и лавриотиен монашески модел). Тази свобода се е възприемала от ранните християни като онтологично състояние, а затова и като жизнено важна както за личното отношение с Бога, така и за отношенията с Бога на Църквата като общност, т. е. правото да постъпваш по съвест се е възприемало като условие за християнска идентичност (да си припомним, че тъкмо тази свобода в нейното отношение с Бога е била водещ идеал в периода на гоненията).

Отваряне на целия текст

Автор Монах Моисей Светогорец

4Живеем в епоха, когато срещу семейството системно се воюва чрез закони и нови норми, които са анти-национални, анти-традиционни, антихристиянски, бихме казали и нечовешки, а монашеството бива критикувано по множество начини. В нашето време дори православните енории са придобили светски характер и са забравили своите корени, животът се превърна в ежедневна и изпълнена с тревога гонитба на комфорт и богатство. А резултатът от това е, че така търсеният комфорт уморява, богатството води до обедняване,  почивката – до болка. Днес, когато животът на  религиозните хора е повърхностен, а духовността слаба, за проповедника е много трудно да говори смело и искрено.

Маловерието, неверието, безразличието, непознаването на целта на брака са проникнали дълбоко в сърцата  и умовете на мнозина и последица от това са всекидневните корабокрушения. В едно такова пусто поле на плач и ридания Църквата идва да даде уникални решения, спасение, избавление.

Създаването на жената от реброто на Адам има дълбоко значение. Жената не е по-висша или по-нисша от мъжа, а е равна, неговото възпълване и утеха. Бракът съществува от сътворението и Бог благословил първите хора да се множат. Редица свети отци споменават брака като следгреховно явление. Конкретно св. Атанасий Велики, в Тълкуванието на псалмите, споменава, че целта на Бога не е била бракът и тлението, но нарушаването на заповедта е наложило брака, защото Адам е извършил беззаконие. Св. Методий Олимпийски, в своето съчинение за чистотата, споменава, че девството е по-висше, но и бракът като божествено установление не е укорим. Не бракът, а девството е богодадено. Бракът е даден поради човешката немощ.

Отваряне на целия текст

Автор Преп. Тадей Витовнички

Elder Tadej_VitovnichkyВие сами виждате, какъв е животът ни на земята. Ние, християните, желаем спасение както за себе си, така и за своите ближни и се стремим към съвършенство. Тези, които не са религиозни, искат да достигнат съвършенство в материалната сфера на живота. От най-ранна младост аз се отправих да служа на Господа. Бях много болнав и затова исках остатъка от своя живот да го проведа така, както иска Господ. Слава на Бога, че от самото начало ме насочи към тези труженици, руските монаси в манастира „Милково”. Голяма част от монасите, живеещи в този манастир, бяха руски емигранти, а сред тях можеше да се срещнат свети хора, а понеже бях още дете, приемах всичко, което ми казваха.

Винаги ме измъчваше мисълта каква е целта на този живот, задавах си въпроса, за какво е нужен той… Това, че човек се труди, за да достигне материално богатство, за да яде и да пие – нима това е всичко, което е необходимо на човека? В житието на св. Серафим Саровски се казва, че целта на нашия живот е завръщането ни в обятията на нашия небесен Отец, а ние, хората на земята, трябва да бъдем като ангелите на небето, ръководени от Светия Дух. Тъй като обаче сме деца на паднали родители, много по-лесно ни е да се отклоним от правилния път, отколкото да се откажем от множеството си негативни навици, които в течение на живота сме придобили в семейната ни среда. Ние сме подобие на нашите родители, които не са съвършени и не са били способни да ни дадат най-доброто, но напротив – отначало от родителите, а по-късно и от други хора сме видели много неправди и сме преживели много скърби в сърцата си. Въпреки това, всички ни тегли към съвършенството и всички искаме да разберем, каква е целта на този живот. Откриваме това постепенно, така, както казват Отците: „Вярата в нас възраства постепенно”. Един светец казва така: „Вярата, която имах в младостта си, в сравнение с моята вяра сега, когато съм в края на дните си, беше просто неверие”. Нашата вяра постоянно възраства и когато се укрепи в Господа, е силна и мощна.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме