Автор Прот. Йоан Майендорф

В говоренето за Християнския изток и Християнския запад съществува една обща тенденция – да се изтъква разликата в „духа“, в който тези две половини на християнския свят се изправят пред богословските проблеми. Налице е дори тенденция този контраст да бъде преекспониран. В действителност тази разлика е била една и съща както преди, така и след „схизмата“. Когато говорим за богословието на благодатта, най-важното е да се каже, че съществуващите различия по отношение на това специфично учение зависят всъщност от историческото подхождане към този проблем, което е различно на Изток и на Запад. На Запад, от времето на бл. Августин Ипонски, учението за благодатта е било разглеждано като някакъв независим проблем. Изправени пред предизвикателството на пелагианството, западните богослови главно са подчертавали въздействието на греха на прародителите, по силата на който човешката природа е била „повредена“.

На антропологическия оптимизъм на пелагианите Западът реагира с възможно най-силното подчертаване на необходимостта от благодатта, тъй като човекът не може да се спаси само със своите собствени усилия.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Проф. Брадли Насиф[1] току-що разказа за новата книга, посветена на Филокалия, която ще бъде публикувана тази есен. Това издание е вълнуващо и важно събитие едновременно за православните и за християните от други традиции. Намирам за привилегия да бъда сред тези, допринесли за публикуването на тази книга.

Както проф. Насиф току-що обясни, Филокалия (бълг. „Добротолюбие“) е сборник от текстове с духовен и мистичен характер, писани от тридесет и шестима автори, които са работили между четвъртото и петнадесетото столетие и които всичките, с изключение на един, принадлежат на Християнския изток. И какво е онова, за което говорят всичките тези автори? Техните теми са много, но преди всичко те говорят за вътрешната молитва, за търсенето на Бога в скритото царство на сърцето – в онова царство, за което е говорил Христос, когато казва: „царството Божие вътре във вас е“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

За мнозинството наши съвременници християнството и хуманизмът изглеждат несъвместими. Нашето православно възраждане се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма изглежда като тържество на християнството и обратно. И в епохата на своето кратко, но бурно съществуване хуманизмът действително е бил преимуществено антихристиянско движение. Като такъв той се е показал не само през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, но и в самия си първоначален разцвет – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като сила, която е отрицателна. Тъй като обаче по своя произход хуманизмът е явление, което е християнско, може и трябва да се говори също така и за християнски хуманизъм. Антихристиянският момент не влиза по необходимост в съдържанието и същността на хуманизма. Не трябва да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.

Какво е хуманизмът? Хуманизмът поставя особено ударение върху човека – върху човешката личност, върху човешкото творчество. Това ударение може да бъде дотолкова силно, че подчертаването на красотата и достойнството на човешката личност, на силата и значението на човешкото творчество се превръща в удар, насочен против Бога: човекът бива противопоставен на Бога. Тогава хуманизмът се превръща в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от ценности, може да съществува и в християнството. Тогава това ударение върху човека противопоставя човека на силите на природата, на социалния порядък, който е построен върху поробването на човешката личност.

Отваряне на целия текст