Автор Христос Янарас

Добротолюбие-то представлява антология с откъси от текстове на общо 36 отци и аскети на източната църковна традиция, гръко-православната, живели между 4 и 15 в. Подбраните текстове са посветени на предпоставките, практиката и целите на аскезата. Особено внимание се обръща върху начините на молитва и по-конкретно на т. нар. умна (сърдечна молитва), както и върху начините аскетът да стигне до безстрастие, ἀπάθεια (свобода от природните необходимости) и накрая до исихия (ἡσυχία) и богосъзерцание (θεωρία) – до чувството за извиращо от сърцето божествено блаженство (ἡδονῆς τῆς ἐκ τῆς καρδίας πηγαζομένης).

Първия подбор на тази антология прави най-вероятно митрополитът на Коринт Макарий (Нотарас; 1731-1805) – през 18 в. се разпространяват множество ръкописи с подобни антологии със светоотечески текстове. Във всеки случай той я предава на монаха Никодим Светогорец (1749-1809), наел се да провери и сравни светоотеческите текстове със запазените в библиотеките на Света гора кодекси и да я издаде.

Добротолюбие излиза за първи път през 1782 г. във Венеция и се преиздава в 1893 г. в Атина. В 1793 г., 11 години след първото издание, то излиза и в славянски превод от прочутия тогава руски монах Паисий (Величковски; 1722-1794). Славянският превод на Добротолюбие изиграва ролята на катализатор за появата на едно мощно движение в средите на руската интелигенция, наречено „филокалийно възраждане”, започнало от един провинциален манастир („Оптина”) и първата група „славянофили” интелектуалци, а по-късно повлияло и на големи руски писатели и мислители като Толстой, Соловьов и най-вече Достоевски.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Различни апофтегми

В папката, в която събирах беседите и словата на стареца Софроний, намерих и някои негови изказвания, които не бяха включени в беседите, отбелязани на конкретни дати. Това бяха отделни негови думи, адресирани към мен или други хора, а някои ми бяха съобщавани от монаси като о. Кирил, о. Рафаил, о. Захария, монахиня Магдалина. Те наистина носят духа на стареца. Повечето получих от о. Захария, с когото и сега ме свързва искрено приятелство. Случваше се двамата да разговаряме часове наред и той ми разказваше за съвети, молби, пожелания на стареца в различни ситуации. Именно тези изречения и записах в специален бележник. Самият о. Софроний веднъж ми каза: „Захария възприе цялото ми учение”. Убеден съм, че той предава думите му коректно и точно.

Тук публикувам тези изречения, за да допълнят втората част на тази книга.

- Целта на брака е съпрузите да си сътрудничат с Бога за раждането на синове и дъщери Божии. Трябва да се молиш, да направиш избор и да ти даде Бог подходящия човек.

- Днес липсата на деца в семейството се смята за привилегия. За родителите те са мъченичество. Когато пораснат, ги взема обществото. Родителите превръщат децата си в идоли – живеят целия си живот с тях и се отъждествяват с тях. Това не е правилно. Мъжът взема жената за съпруга, като помощница в тяхното общо усъвършенстване. А децата са дар от Бога. Често заради тях родителите се изнервят, умът им се отдалечава от Бога. Самата природа прави така, че съпрузите да нямат много деца или намалява физическата им способност за раждане, за да не се раждат деца. Когато се оженят и Бог им дарува деца, те трябва да Му благодарят. А ако Бог не даде деца, трябва да приемат този факт с мирен дух и да не униват.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Византийските монаси развиват античната представа за болестта и здравето, възприемайки здравословните телесни (а и психически) проблеми като възможност за лекуване на душата чрез проявеното търпение и смирение в подражание на Христос. Безспорно съзнанието за дълбок смисъл в заболяването, независимо от неговата тежест, е облекчавало болните и макар монасите да са ползвали достиженията на съвременната за епохата медицина като лекарства, операции и др., немалко от тях са отказвали лечение, възприемайки търпението в болестта като форма на аскеза. Тъкмо такъв положителен поглед към болестта представя известната ранновизантийска монахиня Синклитики. За нея болестта и постът изпълняват еднакви функции, тъй като имат една обща цел – „съкрушаване на желанията”. Затова, който монах е болен, той не бива да страда, че няма вече сили да се моли и води предишния си начин на аскетичен живот, но да погледне на болестното страдание като на последно оръжие на дявола срещу онези монаси, които той не е успял да победи с удоволствия и наслади. Според Синклитики, въздържанието и аскезата са оръжията на монаха срещу изкушенията на плътта, но същата роля играят и търпението и постоянството при боледуване,[1] а който монах или монахиня възприема болестта така, той предпочита за лечение молитвата и кръста пред лекарите, лекарствата, храната и почивката.

Това може би е и причината в такъв богат изворов материал за историята на всекидневието като апофтегмите и другите патерици да има сравнително малко данни за болестите на монасите, за лекарствата, които са използвали, за връзките им с лекари и др. Преобладават случаите, които е трябвало да внушат на слушателя или читателя на „душеполезните разкази” (διηγήσεις ψυχωφελείς), че трябва да възприема болестта като Божие посещение, знак за специално внимание от Бога, Който устройва всичко за спасението на човека. Показателен за това световъзприемане и непонятен за нас е разказът за монаха, който срещнал вдовица да плаче сърцераздирателно върху един мартириум, „понеже Бог я е изоставил”. А за това съдела по следното: „Днес се навършват три години, откакто не съм била болна – ни аз, нито детето ми, нито някой от слугите и хората в къщата ми са били болни. И затова предполагам, че Бог се е отвърнал от мен поради моите грехове. Затова и моля Бог да ме посети по голямата си милост”.[2] „Бях удивен от нейната любомъдра (φιλόσοφος) душа” – завършва разказа си монахът.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Предстоеше ми изграждане на девически манастир и по този повод старецът ми даде няколко важни съвета:

- Към това дело трябва да се пристъпи внимателно, без да се бърза. Не бива да се почва с голям брой монахини. Първите трябва да придобият личен опит, за да помагат и учат онези, които ще дойдат по-късно.

- Монахините трябва да приемат хората с простота и смирено. В някои манастири питат: „Защо си дошла и как? Защо не ни писа?” и др. След подобни въпроси хората прекарват времето в манастира като мъртви. Всичко трябва да е различно: нека хората бъдат приемани с радост и да им се позволява да живеят така, както са живели у дома си, без да им се задават въпроси за техния живот и проблеми. Това е необходимо на съвременния човек. В това той вижда нещо истинско. А когато ни казват: „Защо не ни разпитвате за нашия живот?”, е необходимо с хумор да отговаряме: „Правим това от безделие. Безделници сме”. С това поведение ще успокоим поклонниците, а сетне те сами ще започнат да търсят съвети и отговори от нас.

- Ако нашият манастир е преуспял, – да ме прости Господ, – то това е, защото не правим забележки. Ако някой, например, счупи чиния, не му правя забележка. И така постепенно хората се поправят. В манастир хората влизат не просто за да живеят, а да се каят, в противен случай е по-добре да си останат в света. Случва се същото, както с университета. Там хората отиват не за да живеят, но да се учат. Иначе е безсмислено.

Отваряне на целия текст