Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisНамираме се в Люксембург, в сърцето на Европа, която се бори за постигането на обединението на народите. Едновременно с това се намираме недалеч от бившия Съветски съюз, който се разпадна преди известно време, без да постигне целта, която преследваше – обединението на народите, които влизаха в него. Спонтанно се поставя въпросът: нима Света гора, като своеобразна хилядолетна република, съставена от монаси, които идват от различни места и страни, може да ни каже нещо за гореспоменатите събития – разпадането на Съветския съюз и подготвеното обединение на европейските народи?

Мога да ви кажа как е организирана тази хилядолетна монашеска република. Мога да ви кажа, че става въпрос за двадесет манастира с манастирски пристройки на тяхната територия, килии, скитове и исихастирии. Всеки манастир е самоуправляващо се тяло. В Карея – столицата на Света гора, се намира Свещеният Кинотис, който е съставен от двадесет представители на двадесет манастира. Свещеният Кинотис, като висша административна поместна власт, се занимава с проблеми от общо естество. Решенията му са задължителни за манастирите.

Всичко това е ясно и разбираемо. Но не в това се състои тайната на силата, която крепи Света гора повече от хиляда години. Всичко това са тварни и човешки форми на управление. Уникалното и особеното, което крепи живота на Света гора, е почитта към човека, което произтича от правата вяра и преживяване на събитието на Въплъщението на Бог Слово и възможността за обòжение на човека.

Отваряне на целия текст

Автор Дяк. Павел Б. Сержантов

St Sophony the HesychastКогато ни докосне силата на Божията любов,
тогава без никакво съмнение живеем,
пребиваваме в Истината и във Вечността

(архим. Софроний)[1]

Да се претендира за някакво изчерпващо разкриване на темата на този доклад би било самонадеяно. От друга страна, да се обяви темата му за съвършено непристъпна (и изобщо да не се захващаме с нея) нима не би било равносилно на поощряване на едно лениво-равнодушно отношение към „аскетическата антропология“?[2]

Задачата на този доклад е да се направи обзор на достъпните творения на стареца Софроний, с цел да се състави представа за това какво те свидетелстват за временното и вечното.

О. Софроний е един съвременен представител на мистико-аскетичната традиция, чието име е исихазъм (свещено безмълвие). Ето как определя същността на исихазма о. архимандритът: „… Безмълвието е непрестанна молитва и пребиваване на ума в Бога“.[3] Приведената формулировка неявно съдържа в себе си указание за времето. В молитвата богообщението на безмълвника трябва в крайна сметка да стане непрестанно; аскетът се стреми да посвети цялото си време на Бога, постоянно обръщайки се към Него в кратка на думи молитва. Ще рече, че исихасткият опит, дори само на пръв поглед, предполага някакво съзнание за времето и вечността.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisАдът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва св. Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъв византийската култура не текат напрежения между самите τέχνη и ἐπιστήμη, между профилирано умение и научно знание. Няма конкуренция между тях, няма тяхно субординиране, а няма и преходи от едното към другото: нe се търсят пътища за преминаване от ars към scientia.

Те се мислят колкото през очевидната разлика между тях като две човешки дейности, толкова повече през очевидното им единство в хоризонта на общото им антропологично ниво. Ключът е в това, че византийската култура различава между сетивно и рационално познание, но заедно с това ги гледа като две неделими измерения на едно и също познавателно равнище, характерно за психосоматичното същество. Сетивно-рационалното познание е единен механизъм, от който произтичат както „изкуствата”, така и „науките”.

Напрежения текат между схващанията за тяхната позиционираност в антропологическото: за тяхното място в начините на съществуване, присъщи на човешката природа.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasДобротолюбие-то представлява антология с откъси от текстове на общо 36 отци и аскети на източната църковна традиция, гръко-православната, живели между 4 и 15 в. Подбраните текстове са посветени на предпоставките, практиката и целите на аскезата. Особено внимание се обръща върху начините на молитва и по-конкретно на т. нар. умна (сърдечна молитва), както и върху начините аскетът да стигне до безстрастие, ἀπάθεια (свобода от природните необходимости) и накрая до исихия (ἡσυχία) и богосъзерцание (θεωρία) – до чувството за извиращо от сърцето божествено блаженство (ἡδονῆς τῆς ἐκ τῆς καρδίας πηγαζομένης).

Първия подбор на тази антология прави най-вероятно митрополитът на Коринт Макарий (Нотарас; 1731-1805) – през 18 в. се разпространяват множество ръкописи с подобни антологии със светоотечески текстове. Във всеки случай той я предава на монаха Никодим Светогорец (1749-1809), наел се да провери и сравни светоотеческите текстове със запазените в библиотеките на Света гора кодекси и да я издаде.

Добротолюбие излиза за първи път през 1782 г. във Венеция и се преиздава в 1893 г. в Атина. В 1793 г., 11 години след първото издание, то излиза и в славянски превод от прочутия тогава руски монах Паисий (Величковски; 1722-1794). Славянският превод на Добротолюбие изиграва ролята на катализатор за появата на едно мощно движение в средите на руската интелигенция, наречено „филокалийно възраждане”, започнало от един провинциален манастир („Оптина”) и първата група „славянофили” интелектуалци, а по-късно повлияло и на големи руски писатели и мислители като Толстой, Соловьов и най-вече Достоевски.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovРазлични апофтегми

В папката, в която събирах беседите и словата на стареца Софроний, намерих и някои негови изказвания, които не бяха включени в беседите, отбелязани на конкретни дати. Това бяха отделни негови думи, адресирани към мен или други хора, а някои ми бяха съобщавани от монаси като о. Кирил, о. Рафаил, о. Захария, монахиня Магдалина. Те наистина носят духа на стареца. Повечето получих от о. Захария, с когото и сега ме свързва искрено приятелство. Случваше се двамата да разговаряме часове наред и той ми разказваше за съвети, молби, пожелания на стареца в различни ситуации. Именно тези изречения и записах в специален бележник. Самият о. Софроний веднъж ми каза: „Захария възприе цялото ми учение”. Убеден съм, че той предава думите му коректно и точно.

Тук публикувам тези изречения, за да допълнят втората част на тази книга.

- Целта на брака е съпрузите да си сътрудничат с Бога за раждането на синове и дъщери Божии. Трябва да се молиш, да направиш избор и да ти даде Бог подходящия човек.

- Днес липсата на деца в семейството се смята за привилегия. За родителите те са мъченичество. Когато пораснат, ги взема обществото. Родителите превръщат децата си в идоли – живеят целия си живот с тях и се отъждествяват с тях. Това не е правилно. Мъжът взема жената за съпруга, като помощница в тяхното общо усъвършенстване. А децата са дар от Бога. Често заради тях родителите се изнервят, умът им се отдалечава от Бога. Самата природа прави така, че съпрузите да нямат много деца или намалява физическата им способност за раждане, за да не се раждат деца. Когато се оженят и Бог им дарува деца, те трябва да Му благодарят. А ако Бог не даде деца, трябва да приемат този факт с мирен дух и да не униват.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaВизантийските монаси развиват античната представа за болестта и здравето, възприемайки здравословните телесни (а и психически) проблеми като възможност за лекуване на душата чрез проявеното търпение и смирение в подражание на Христос. Безспорно съзнанието за дълбок смисъл в заболяването, независимо от неговата тежест, е облекчавало болните и макар монасите да са ползвали достиженията на съвременната за епохата медицина като лекарства, операции и др., немалко от тях са отказвали лечение, възприемайки търпението в болестта като форма на аскеза. Тъкмо такъв положителен поглед към болестта представя известната ранновизантийска монахиня Синклитики. За нея болестта и постът изпълняват еднакви функции, тъй като имат една обща цел – „съкрушаване на желанията”. Затова, който монах е болен, той не бива да страда, че няма вече сили да се моли и води предишния си начин на аскетичен живот, но да погледне на болестното страдание като на последно оръжие на дявола срещу онези монаси, които той не е успял да победи с удоволствия и наслади. Според Синклитики, въздържанието и аскезата са оръжията на монаха срещу изкушенията на плътта, но същата роля играят и търпението и постоянството при боледуване,[1] а който монах или монахиня възприема болестта така, той предпочита за лечение молитвата и кръста пред лекарите, лекарствата, храната и почивката.

Това може би е и причината в такъв богат изворов материал за историята на всекидневието като апофтегмите и другите патерици да има сравнително малко данни за болестите на монасите, за лекарствата, които са използвали, за връзките им с лекари и др. Преобладават случаите, които е трябвало да внушат на слушателя или читателя на „душеполезните разкази” (διηγήσεις ψυχωφελείς), че трябва да възприема болестта като Божие посещение, знак за специално внимание от Бога, Който устройва всичко за спасението на човека. Показателен за това световъзприемане и непонятен за нас е разказът за монаха, който срещнал вдовица да плаче сърцераздирателно върху един мартириум, „понеже Бог я е изоставил”. А за това съдела по следното: „Днес се навършват три години, откакто не съм била болна – ни аз, нито детето ми, нито някой от слугите и хората в къщата ми са били болни. И затова предполагам, че Бог се е отвърнал от мен поради моите грехове. Затова и моля Бог да ме посети по голямата си милост”.[2] „Бях удивен от нейната любомъдра (φιλόσοφος) душа” – завършва разказа си монахът.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПредстоеше ми изграждане на девически манастир и по този повод старецът ми даде няколко важни съвета:

- Към това дело трябва да се пристъпи внимателно, без да се бърза. Не бива да се почва с голям брой монахини. Първите трябва да придобият личен опит, за да помагат и учат онези, които ще дойдат по-късно.

- Монахините трябва да приемат хората с простота и смирено. В някои манастири питат: „Защо си дошла и как? Защо не ни писа?” и др. След подобни въпроси хората прекарват времето в манастира като мъртви. Всичко трябва да е различно: нека хората бъдат приемани с радост и да им се позволява да живеят така, както са живели у дома си, без да им се задават въпроси за техния живот и проблеми. Това е необходимо на съвременния човек. В това той вижда нещо истинско. А когато ни казват: „Защо не ни разпитвате за нашия живот?”, е необходимо с хумор да отговаряме: „Правим това от безделие. Безделници сме”. С това поведение ще успокоим поклонниците, а сетне те сами ще започнат да търсят съвети и отговори от нас.

- Ако нашият манастир е преуспял, – да ме прости Господ, – то това е, защото не правим забележки. Ако някой, например, счупи чиния, не му правя забележка. И така постепенно хората се поправят. В манастир хората влизат не просто за да живеят, а да се каят, в противен случай е по-добре да си останат в света. Случва се същото, както с университета. Там хората отиват не за да живеят, но да се учат. Иначе е безсмислено.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме