Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Захариас (Захару)

Archim Zacharias ZacharouЗа култивирането на сърцето и упражняването в молитва най-много помага бдителността, която насочва вниманието на ума към сърцето, а след това и към Бога. По думите на Евагрий Понтийски, този, който търси молитвата с помощта на бдителността, ще я намери. Човекът, който се стреми да пребивава в Бога и да живее по Неговите заповеди, чрез бдителността се събира в едно цяло.

Според аскетичната традиция бдителността или другояче казано трезвението на ума е най-същественият момент в изпълнението на първата и най-голяма заповед – възлюби Господа Твоя Бог. Целта на това е всяко движение на ума и сърцето да се приведе в съгласие с Духа Божи, да направи обръщането на човека към Бога съвършено, защото нашият Бог е ревнив: Той не се задоволява с нищо друго, освен с изцяло устременото към Него сърце. Ето защо още със започването на деня християнинът застава пред Бога в молитва: свеждайки своя ум в сърцето, той променя цялостното си настроение и така продължава да пази мислите и чувствата си в непрестанно присъствие на Господа.

Един от начините за поддържане на това настроение в целия ден е доброволното самоукоряване. Когато човек е строг към себе си и духът му е съкрушен пред Господа, и умът му е съсредоточен в сърцето. Навикът да се самоукоряваме води до трезвост на ума. И тогава за врага е трудно да проникне с измама в сърцето.

По време на молитва вярващият трябва търпеливо да удържа вниманието си: това се нарича молитвено бдение – то прекратява разсеяността на помислите и задържа ума концентриран в молитвата. Да, и самата молитва, според православната традиция, е вид бдителност, която се осъществява с повтарящо се призоваване на името Господне и молбата за милост: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaВизантийските монаси развиват античната представа за болестта и здравето, възприемайки здравословните телесни (а и психически) проблеми като възможност за лекуване на душата чрез проявеното търпение и смирение в подражание на Христос. Безспорно съзнанието за дълбок смисъл в заболяването, независимо от неговата тежест, е облекчавало болните и макар монасите да са ползвали достиженията на съвременната за епохата медицина като лекарства, операции и др., немалко от тях са отказвали лечение, възприемайки търпението в болестта като форма на аскеза. Тъкмо такъв положителен поглед към болестта представя известната ранновизантийска монахиня Синклитики. За нея болестта и постът изпълняват еднакви функции, тъй като имат една обща цел – „съкрушаване на желанията”. Затова, който монах е болен, той не бива да страда, че няма вече сили да се моли и води предишния си начин на аскетичен живот, но да погледне на болестното страдание като на последно оръжие на дявола срещу онези монаси, които той не е успял да победи с удоволствия и наслади. Според Синклитики, въздържанието и аскезата са оръжията на монаха срещу изкушенията на плътта, но същата роля играят и търпението и постоянството при боледуване,[1] а който монах или монахиня възприема болестта така, той предпочита за лечение молитвата и кръста пред лекарите, лекарствата, храната и почивката.

Това може би е и причината в такъв богат изворов материал за историята на всекидневието като апофтегмите и другите патерици да има сравнително малко данни за болестите на монасите, за лекарствата, които са използвали, за връзките им с лекари и др. Преобладават случаите, които е трябвало да внушат на слушателя или читателя на „душеполезните разкази” (διηγήσεις ψυχωφελείς), че трябва да възприема болестта като Божие посещение, знак за специално внимание от Бога, Който устройва всичко за спасението на човека. Показателен за това световъзприемане и непонятен за нас е разказът за монаха, който срещнал вдовица да плаче сърцераздирателно върху един мартириум, „понеже Бог я е изоставил”. А за това съдела по следното: „Днес се навършват три години, откакто не съм била болна – ни аз, нито детето ми, нито някой от слугите и хората в къщата ми са били болни. И затова предполагам, че Бог се е отвърнал от мен поради моите грехове. Затова и моля Бог да ме посети по голямата си милост”.[2] „Бях удивен от нейната любомъдра (φιλόσοφος) душа” – завършва разказа си монахът.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovРазлични апофтегми

В папката, в която събирах беседите и словата на стареца Софроний, намерих и някои негови изказвания, които не бяха включени в беседите, отбелязани на конкретни дати. Това бяха отделни негови думи, адресирани към мен или други хора, а някои ми бяха съобщавани от монаси като о. Кирил, о. Рафаил, о. Захария, монахиня Магдалина. Те наистина носят духа на стареца. Повечето получих от о. Захария, с когото и сега ме свързва искрено приятелство. Случваше се двамата да разговаряме часове наред и той ми разказваше за съвети, молби, пожелания на стареца в различни ситуации. Именно тези изречения и записах в специален бележник. Самият о. Софроний веднъж ми каза: „Захария възприе цялото ми учение”. Убеден съм, че той предава думите му коректно и точно.

Тук публикувам тези изречения, за да допълнят втората част на тази книга.

- Целта на брака е съпрузите да си сътрудничат с Бога за раждането на синове и дъщери Божии. Трябва да се молиш, да направиш избор и да ти даде Бог подходящия човек.

- Днес липсата на деца в семейството се смята за привилегия. За родителите те са мъченичество. Когато пораснат, ги взема обществото. Родителите превръщат децата си в идоли – живеят целия си живот с тях и се отъждествяват с тях. Това не е правилно. Мъжът взема жената за съпруга, като помощница в тяхното общо усъвършенстване. А децата са дар от Бога. Често заради тях родителите се изнервят, умът им се отдалечава от Бога. Самата природа прави така, че съпрузите да нямат много деца или намалява физическата им способност за раждане, за да не се раждат деца. Когато се оженят и Бог им дарува деца, те трябва да Му благодарят. А ако Бог не даде деца, трябва да приемат този факт с мирен дух и да не униват.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПредстоеше ми изграждане на девически манастир и по този повод старецът ми даде няколко важни съвета:

- Към това дело трябва да се пристъпи внимателно, без да се бърза. Не бива да се почва с голям брой монахини. Първите трябва да придобият личен опит, за да помагат и учат онези, които ще дойдат по-късно.

- Монахините трябва да приемат хората с простота и смирено. В някои манастири питат: „Защо си дошла и как? Защо не ни писа?” и др. След подобни въпроси хората прекарват времето в манастира като мъртви. Всичко трябва да е различно: нека хората бъдат приемани с радост и да им се позволява да живеят така, както са живели у дома си, без да им се задават въпроси за техния живот и проблеми. Това е необходимо на съвременния човек. В това той вижда нещо истинско. А когато ни казват: „Защо не ни разпитвате за нашия живот?”, е необходимо с хумор да отговаряме: „Правим това от безделие. Безделници сме”. С това поведение ще успокоим поклонниците, а сетне те сами ще започнат да търсят съвети и отговори от нас.

- Ако нашият манастир е преуспял, – да ме прости Господ, – то това е, защото не правим забележки. Ако някой, например, счупи чиния, не му правя забележка. И така постепенно хората се поправят. В манастир хората влизат не просто за да живеят, а да се каят, в противен случай е по-добре да си останат в света. Случва се същото, както с университета. Там хората отиват не за да живеят, но да се учат. Иначе е безсмислено.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovКакто вече нееднократно бе отбелязано, старецът беше човек на молитвата, целият му живот бе пламенна молитва и жаждата по Бога го изпълваше, и затова той постоянно говореше за нея. Всеки, който го видеше, разбираше, че цялото му същество, действия, общуване с хората, беседите, думите му, бяха отблясъци на молитвата и точно затова той бе неповторим богослов. Както казва преп. Нил Отшелник, „богослов е, който се моли истински, и който истински се моли, е богослов”. Това особено личеше в начина, по който служеше божествената Литургия. За него тя бе подобна на молитвата на Христос в Гетсимания. Както там Христос се моли за целия свят – „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39), „а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята” (Лука 22:44) – така и свещенослужителят се моли за целия свят. За стареца божествената св. Литургия не беше просто формален обряд: тя, както и обикновената лична молитва, беше служение за хората. Свещенослужителят е застъпник пред Господа за целия свят и преживява същата агония, която и Христос в Гетсимания. Това разбиране за свещеническото служение го кара да състави и специална молитва за свещенослужители, която те трябва да четат преди началото на божествената св. Литургия:

Боже мой и Господи Иисусе Христе,
Ето аз, недостойният йерей,
дръзвам пак да пристъпя към страшния Твой престол,
за да извърша моята служба.
Моля Те, Царю безначални, Вечносъществуващ преди всички векове:
Не отвръщай Лицето Си от Твоя отрок,
и Твоя слух от нечистите молитви да не се отвърне.
Моето застъпничество за изкупените с Твоята кръв да не презреш
и моето дръзновение да не ми вмениш в грях.
Побързай, Боже, да ме избавиш,
побързай, Господи, да ми помогнеш.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

elder sophrony saharovПрез дните на моя престой в манастира имах различни срещи със стареца Софроний – и случайни, и планирани. В следобедните часове той излизаше от своята килия и, съпроводен от различни монаси, се разхождаше по алеите в манастира или по неголямата улица, минаваща извън обителта. При всяка среща с него, произнасяше духовно слово.

Забелязах, че всяко общуване с него, и най-краткото, неизменно се превръщаше в източник на вдъхновение, защото винаги казваше думи, чрез които пред погледа ми се откриваха небесата и вечността. Всяко негово слово беше богословски наситено, пророческо, възвишено, откриващо духовни хоризонти. Веднъж например ме срещна в градината, показа ми един дъб и каза: „Това дърво расте бавно, като първоначално пуска корени в дълбочина. Така става и с монаха. Той расте и преуспява в покаянието бавно, но се вкоренява дълбоко – завинаги”. Веднъж отбелязах, че независимо от своята пределна възраст той е в прекрасна физическа форма и дори способен да пише. Той се пошегува и ми каза: „Моисей е започнал да управлява народа на Израил на 80”.

Отваряне на целия текст

Автор Алексей Стамболов

A StambolovИмайки предвид твърдението на св. Йоан Синайски, че „светлина за монасите са ангелите, а светлина за всички човеци – монашеският живот”,[1] можем да си обясним голямата популярност на поученията и разказите за живота на древните монаси сред вярващите от късната античност и средновековието чак до наши дни. Тези поучения и разкази сравнително рано започнали да се записват и разпространяват, като с течение на времето били включени в сборници, известни като патерѝци, респ. патерикони (от гр. πατήρ – „баща, отец” – т. е. „книги за отците”, „отечески книги”) или отечници.[2] Настоящето изложение представя накратко историята и съдържанието на един от най-разпространените патерични сборници – „Изречения на светите отци”.[3]

„Изреченията”: текстът

Сборникът „Изречения на светите отци” (гр. Ἀποφθέγματα[4] τῶν ἁγίων πατέρων) е известен повече с латинското си название Apophthegmata patrum. На гръцки се срещат и други наименования: Ἀποφθέγματα τῶν ἁγίων γερόντων – „Изречения на светите старци”, Βίβλος τῶν γερόντων – „Книга за старците”, Τὸ (Μέγα) Γεροντικόν[5] – „(Велик) старечник”, Τὸ Πατερικόν – „Отечник”. В основата си той съдържа поучителни изречения (апофтегми) и кратки разкази за най-бележитите монаси (наричани още старци или авви,[6] т. е. „отци”), подвизавали се в Скитската пустиня в Долен Египет (за нея по-долу) през „златния век” на монашеството (4-6 в.). По-късно към тях били прибавени разкази и поучения на отци от други места в Близкия Изток (Синай, Палестина).[7]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovПредисловие

Този материал представлява тематичен подбор на писмата на отец Софроний от времето на пребиваването му на Атон. Адресирани са до англичанина Дейвид Балфур, приел православието, а сетне и монашеския постриг, с името Димитриос, и свещен сан (който впоследствие сваля от себе си и преминава на дипломатическа служба). Животът на Д. Балфур е изпълнен с противоречия, за които и до днес споровете в църковните кръгове в Англия и Гърция не престават. Понастоящем се подготвя пълно издание на преписката на о. Софроний с Д. Балфур, която ще бъде отпечатана в книга, озаглавена Подвигът на богопознанието. Писма от Атон. Подготовката ѝ за публикуване е на йерод. Николай (Сахаров).[1]

За едната Църква

Понастоящем значителна част от християнския свят клони към приемането на една от най-опасните ереси, която се състои в това, че в нашето време уж нямало нито една църква, която да е съхранила в пълнота истината на Христовото учение, която да притежава в пълнота познаването на тайната на светия благодатен християнски живот в нравствено-аскетично отношение, че многото църкви, именуващи се Христови, имат равна благодат и затова трябва да има съединяване на църквите на основата на някаква обща за всички тях програма.

Един от най-честите въпроси, с които се налага да се сблъскваме е за това, кой се спасява и кой – не. Обикновено тези хора мислят, че се спасява не само православният (съгласно учението на Православната църква) или не само римокатоликът (според това на Римокатолическата църква), но и всички въобще добродетелни хора, които вярват в Христос. От протестантите това мнение е преминало и към вярващи от други църкви – към това мнение се придържат и мнозина от православните. Някои смятат, че на нито една от съществуващите днес църкви не трябва да се признава пълнота на познанието и на благодатта, защото всяка от тях в една или друга мяра се е отклонила от истината; че те (тези мъдреци) едва сега „в края на вековете” са достигнали до духа на Христовото учение в пълнота, а досега, в течение на толкова много векове, целият християнски свят се бил заблуждавал; че сега е дошло времето да се съединят всички разпокъсани части от едната, съборна и апостолска Църква, която във всяко едно отношение ще пребивава в истината, ако при това съединение бъде прието само онова, което е общото за всички църкви. Други пък, – което е още по-лошо от първото, – имат в сърцата си помисли за някакво особено високо мистично свръхцърковно разбиране за християнската религия, което… за всичко това обаче няма да говоря.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме