Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Пласид (Дьосеи)
1_151.jpg(продължение)

Кризата в късното Средновековие

Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя - Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове било често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 г.) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Пласид (Дьосеи)
1_146.jpgЕдинството на християнската Църква през първите векове
 
Християнската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Христу

Cyril_and_Methodii.jpgОтговорът на този въпрос е от голямо значение за правилната оценка на отношенията на братята с патр. Фотий, на отношенията им с Рим и за целите на тяхната мисия.

Съгласно основните източници – старите славянски жития на Кирил и Методий – мисията е започнала по следния начин. Князът на Моравия, Ростислав изпраща специална делегация до имп. Михаил III, за да го помолят: „Изпрати ни, Господарю, ... епископ и учител, тъй като истина е, че добрият закон се проповядва от теб сред държавите”.[1] Тогава императорът свиква събрание на синклита, кани двамата братя да присъстват и им възлага да изпълнят задачата. Следователно, императорът е този, който поема инициативата за мисията. Но от това би било твърде неправилно да заключим, че целите на Византия са били чисто политически. На първо място, именно императорът е следвало да действа, защото Ростислав се обръща със своята молба към него. Във всеки случай, такова дело е в неговата компетенция, тъй като е негов дълг, като „апостол сред царе“,[2] да изпраща мисионери извън страната, за да разпространяват християнската вяра. Още повече, мисия от такова естество би изисквала както двустранни споразумения на държавно равнище, така и значителен финансов ресурс.

При все това, определено е странно, че участието на Църквата в това начинание изобщо не се споменава и става още по-странно, като се вземе предвид факта, че мисията се провежда по време на предстоятелството на патр. Фотий. Ако Църквата не е участвала, тогава Фотий Велики не е имал принос в тази уникална инициатива, целяща да привлече славяните към общността на цивилизованите християнски народи.

Отваряне на целия текст

Автор Цветомира Антонова
1_31.gifКогато говорим за исихазма в средата на XIV в. трябва да имаме предвид излизането му от монашеската килия и превръщането в начин на живот на православното византийско общество, откриващо в рамките на земния живот възможност за реално съединение с Бога.  Показателен в този смисъл е случаят с бъдещия патриарх Исидор,  когото св. Григорий Синаит отказал да постриже за монах с думите: “Не искам ти да живееш тук в пустинята или планините. Защо да го правиш? По-добре иди в света сред миряните и монасите, които са там, за да служиш като образец за всички тях...както с безмълствие, така и със словото си.” (Патриарх Филотей, Житие на Исидор, 22) Подобни думи предполагат, че вътрешната молитва е възможна и в града, и в пустинята - мистицизмът и обществото не са по необходимост несъвместими или взаимно изключващи се. Ще посочим два примера от житията на св. Исидор и на св. Григорий Палама, оставени ни от техния приятел и житиеписец патриарх Филотей, като доказателство на това търдение. Изпълнявайки послушанието си към своя духовен учител през 1325 г. св. Исидор се връща от Св. Гора в Солун, за да  да следва призванието си на “градски исихаст”. Тук той се среща със св. Григорий Палама и двамата участват в една духовна общност от монаси, миряни и мирянки, които се интересували от въпросите на духовния живот. В Солун през 1326 г. св. Григорий Палама, по настояване на своите приятели приема ръкоположение. Тогава е бил на 30 години, каноническата възраст за ръкополагане в свещенически сан във Византия. Не след дълго той се отделя заедно с десетима други монаси в пустинята на планината близо до Верея.

Отваряне на целия текст

Автор Цветомира Антонова
palamas.gifЗилотизмът и зилотите в Солун. Позицията на св. Григорий Палама

Въпросът принадлежи ли към зилотите св. Григорий Палама и какво е отношението му към солунските зилоти е все още недостатъчно изследван и продължава да бъде дискусионен. Едно от възможните решения, е да се опитаме да реконструираме социално-политическия профил на епохата, като се базираме главно на документалните свидетелства, оставени ни от  преките, непосредствени  участници в събитията и да проследим каква е социалната позиция на защитника на исихастите по интересуващия ни проблем. Още повече, че краят на гражданската война във Византия през 1347 г. е свързан с избора му на архиепископ на размирния и отцепилия се от централната власт град Солун, където социалните сблъсъци се оглавяват от зилотите, които  категорично отказват да приемат св. Григорий Палама. Проблемът допълнително се усложнява от опита на някои изследователи да причислят исихастките възгледи на Солунския архиепископ към зилотското направление в Църквата, слагайки знак на равенство между зилотизъм и исихазъм.

Отчитайки спецификата на историческото дирене, в настоящата работа ще концентрираме усилията си върху изследване и очертаване на позицията на св. Григорий Палама в  социалния живот на Източната римска империя, при което конкретно-историческите проблеми ще доминарат над богословско-философския дискурс.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова
myronositsy.jpgВизантийската империя е притежавала широка мрежа от социални заведения, издържани от държавата, от Църквата или от частни лица. Още в решенията на Първия вселенски събор в Никея (4 век) е отбелязано задължението на епископите да поддържат във всеки град “страноприемница”, която да обслужва пътници, болни и бедни. Естествено най-голям брой социални заведения са били концентрирани в столицата Константинопол, но много са били пръснати и в провинцията. Различните извори (законодателни актове, манастирски типици, хроники, жития, надписи, печати и др.) говорят за стотици благотворителни заведения, които се разделят на следните групи:

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
Perperikon.jpgОткрихме ли гроба на св. Никита Ремесиански?

Лято е. И по всичко личи, че по подобие на предходните години на археологическия фронт отново ще бъде много горещо. Последните години създадоха една хубава традиция, лятото да бъде не само сезон на отпуските, морето и отдиха, но и на сензационни археологически открития, които внасят свеж полъх в доста опърпаното ни напоследък национално самочувствие. Откритията действително са уникални, а имайки предвид пълното безхаберие на родните политици и властимащи, оставили иманяри и групировки да се разпореждат безнаказано с безценното ни културно-историческо наследство, можем само да благодарим на Бога, че такива открития все още се правят и с болка да гадаем колко и какви неоценими находки са напуснали страната ни, оставяйки поредните бели полета в пъзела, наречен история на българските земи.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова
zlatina.jpgВ римското право абортът не представлявал наказуемо деяние, защото римляните считали ембриона за част от тялото на майката, а не за самостоятелна личност. За първи път в римското право се появява закон срещу абортите в края на 2 и началото на 3 в., по време на императорите Септимий Север и Антоний Каракала. Но и в този случай абортът не се считал за престъпление срещу живота, т.е. убийство, а се наказвал като опит за измама на съпруга и възпрепятстване на желанието му да има наследник. С други думи, ако решението за аборта се вземало от мъжа или със съгласието му, той не бил наказуемо деяние.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме