Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Александър Дворкин
1_19.jpg“Царството Ми не е от този свят”
(Иоан 18:36)

Лев Толстой, описвайки смъртта на княз Андрей Болконски, Николай Левин и Иван Илич, показва няколко стадия на процеса на умиране. Здравият човек не мисли за смъртта, неговото съзнание и логика не я приемат, отказват да се примирят с нея и, посредством това, фактически я отричат. Но идва момент, когато всеки с ужас се убеждава в това, че е смъртен, и че последното доказателство за това ще му бъде представено в най-близко бъдеще. Отначало човек яростно се противи на настъпващата смърт, с всички сили се вкопчва в изплъзващият му се живот, като проблясъците надежда се редуват у него с пристъпи на отчаяние. Но постепенно се убеждава в необратимостта на разлъката с този свят, с това тяло, а после, отначало смътно, а след това по-ясно и по-ясно започва да усеща нещо, понятно само нему, заставящо го да се примири със смъртта, да се отърси от всичко заобикалящо го и спокойно, с надежда и упование да очаква прехода в друга, нова реалност.

 

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1.jpgНа 14 ноември Църквата чества паметта на един от най-бележитите императори на Византия – Юстиниан, който в славянските жития се отбелязва като „св. благоверни цар Управда – Юстиниан”. Трябва да отбележим, че имп. Юстиниан се чества от славянските църкви на 14 ноември, докато Гръцката църква чества паметта на императора заедно със съпругата му Теодора на 2 август. В Синаксара са вписани като светци от Константинополския патриарх Йоан ІХ Агапит (1111-1134). Тази грешка с честването обаче поражда редица въпроси. Едни източници посочват за този ден (14/27 ноември) честването на Юстиниан и Теодора, а други на Юстин І и Евтимия. Интересното е, че някои източници посочват, че имп. Юстин І след смъртта на съпругата си Евтимия се жени повторно за жена с име Теодора, което пък е вероятно причината за объркването на деня на честването, което продължава и до днес.

Името Управда, според спорното житие „Vita Justiniani”, е славянското рождено име на император Юстиниан. Мнозина считат, че точно поради този отхвърлен от повечето учени факт – славянския произход на императора, славяните го включват в църковния си календар. Настоящата статия няма за цел да даде отговор на въпросите, които поставя личността на имп. Юстиниан, а по-скоро да запознае читателите със сложната проблематика, която ги поражда.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Николаос (Йоанидис)
св. Григорий ПаламаБогословските отношения между Изтока и Запада винаги са били отношения на взаимно влияние. До ХІІ в. Изтокът оказва значително богословско влияние върху западния свят. Трудовете на големите източни отци (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин и др.) се превеждат и често са обект на коментари. Така например трудовете на псевдо-Дионисий Ареопагит са преведени от ирландския монах Джон Скот Ериугена. От ХІІ в. до падането на Константинопол се наблюдава обратното движение: силно западно влияние върху Византия. Това влияние съвпада с трите последни века на Византийската империя, които въпреки политико-икономическия упадък, в който навлиза империята, стават векове на голямо духовно възраждане. Този период дава множество известни философи, математици, лекари и други видни представители на науката. Периодът на духовно възраждане на Византия има две посоки на развитие: хуманистично и светоотеческо-богословско.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Гонис

1_67.jpgВъпросът за родния език в Църквата преди и след времето на св. Кирил и Методий

Ако изследваме внимателно житията на св. Кирил и Методий и се опитаме да обозначим основната идея на апостолското им дело, със сигурност ще заключим, че тя би могло да се изрази по следния начин: всеки народ има правото да почита Бога на своя майчин език. За осъществяването на този принцип е било необходимо всеки народ да има и собствен писмен език, т. е. собствено писмено слово. Продължение и следствие на този принцип е и един друг принцип: всеки народ трябва да има духовни водачи (архиереи, свещеници и т. н.) от собствения си род, които да говорят неговия език, защото така е възможно успешно да се упражнява пастирска и духовна дейност. Този принцип не е бил заявен чрез слово от св. двама братя, но те са го приложили на практика като учители, събирайки голям брой ученици, от които са направили отлични познавачи на старославянския език.

Принципът на св. братя не е бил някаква новост в нашия Православен изток. Това особено ясно изтъква и подчертава св. Кирил в диалога си с привържениците на триезичната ерес във Венеция, когато изброява списъка с дванадесетте народа, които имали свой писмен език, на който да възхваляват Бога. Безспорно този списък е свързан с много проблеми, които все още не са намерили своя отговор, но така или иначе той ни представя една даденост, свързана с народи, живеещи в източните и югоизточните краища на Византийската империя, а също така с народи, граничещи с нея както на север, така и на изток. При това някои от тези народи са били компактни и са обитавали както Византия, така и територии, излизащи от пределите ѝ (египтяни, сирийци, арменци, иверци или грузинци), като към тях биха могли да бъдат причислени и етиопци, и беси. Заслужава да се отбележи също така и случаят с арабите, които са се намирали в договорни отношения с империята и чиито военни части са служели заедно с византийски войски в Палестина. За обслужването на духовните им нужди Йерусалимският патр. Ювеналий в 427 г. назначава за отделен техен епископ, на Паремволи, сарацинеца Аспевет, който приема християнското име Петър. След него епископи на Паремволи са били: Авксолай, Йоан, Валент и Петър (536 г.). Подразбира се, че те са извършвали службите си на арабски.

Отваряне на целия текст

Автор Александрос Гикас

11.pngПрез първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на св. икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите е приело някога формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци, и този период е продължил повече от сто години, като е определил характера на целите 8 и 9 в. във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започва през 726 г., когато имп. Лъв III забранява употребата на иконите, и завършва през 780 г., когато имп. Ирина преустановява преследването на иконопочитателите. През 787 г. е бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдава защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период е св. Йоан Дамаскин.

Вторият период започва през 815 г. при имп. Лъв V Арменец и продължава до 843 г., когато иконопочитанието е окончателно реабилитирано при имп. Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Пласид (Дьосеи)
1_146.jpgЕдинството на християнската Църква през първите векове
 
Християнската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Пласид (Дьосеи)
1_151.jpg(продължение)

Кризата в късното Средновековие

Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя - Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове било често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 г.) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Христу

Cyril_and_Methodii.jpgОтговорът на този въпрос е от голямо значение за правилната оценка на отношенията на братята с патр. Фотий, на отношенията им с Рим и за целите на тяхната мисия.

Съгласно основните източници – старите славянски жития на Кирил и Методий – мисията е започнала по следния начин. Князът на Моравия, Ростислав изпраща специална делегация до имп. Михаил III, за да го помолят: „Изпрати ни, Господарю, ... епископ и учител, тъй като истина е, че добрият закон се проповядва от теб сред държавите”.[1] Тогава императорът свиква събрание на синклита, кани двамата братя да присъстват и им възлага да изпълнят задачата. Следователно, императорът е този, който поема инициативата за мисията. Но от това би било твърде неправилно да заключим, че целите на Византия са били чисто политически. На първо място, именно императорът е следвало да действа, защото Ростислав се обръща със своята молба към него. Във всеки случай, такова дело е в неговата компетенция, тъй като е негов дълг, като „апостол сред царе“,[2] да изпраща мисионери извън страната, за да разпространяват християнската вяра. Още повече, мисия от такова естество би изисквала както двустранни споразумения на държавно равнище, така и значителен финансов ресурс.

При все това, определено е странно, че участието на Църквата в това начинание изобщо не се споменава и става още по-странно, като се вземе предвид факта, че мисията се провежда по време на предстоятелството на патр. Фотий. Ако Църквата не е участвала, тогава Фотий Велики не е имал принос в тази уникална инициатива, целяща да привлече славяните към общността на цивилизованите християнски народи.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме