Църквата във Византия

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Венцислав Каравълчев

Съдбата на светите мощи на големия Божи угодник св. Николай Чудотворец е не по-малко интересна и изпълнена с неизвестни от самия му живот. Обикновено при споменаване на мощите на св. Николай читателите веднага се сещат за гр. Бари, Италия, но тук естествено възниква въпросът: защо в Бари, какво общо има този град в днешна Италия с живота и дейността на св. Николай?

На 26 август 1071 г. имп. Роман ІV (1068-1071 г.) среща при Манцикерт в решителна битка селджукските турци, водени от Алп Арслан (1059-1072 г.). Доста преди този сблъсък селджуците създават проблеми на Византия в пограничните райони в Асия и императорът се надява, че с тази битка ще отстрани проблема с турците веднъж завинаги. За съжаление, византийската армия не само претърпява сериозно поражение, но и самият имп. Роман е пленен. Това открива пред войската на селджуците огромно поле за нашествия и грабеж. Няколко десетилетия по-късно имп. Алексей І Комнин (1081-1118 г.) ще успее да си върне контрола върху Мала Азия, но както историците отбелязват, битката при Манцикерт е началото на предизвестения край на Византия. След като разгромяват армията на имп. Роман ІV селджуците се впускат в грабителски набези и скоро в ръцете им попада и района на Ликия с гр. Мир.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

Въпросът за приемането в лоното на православието на християни от други деноминации продължава да бъде един от най-дискутираните в многовековната църковна история, тъй като засяга сложната еклесиологична тема за същността и границите на Църквата. Той не губи своята актуалност и днес, когато все повече вярващи виждат в Православната църква единствената алтернатива на роящите се и търпящи крах нови и традиционни форми на християнството. Още ранните християни се сблъскват с този проблем, когато в резултат на гоненията в Римската империя мнозина се отричали от вярата си и в последствие са пожелавали да се върнат. За да удовлетвори чувствата както на християните, останали твърди в гоненията, така и на онези, показали моментна слабост, в църковните среди с различна сила и острота се е повдигал и обсъждал въпросът за статуса на отпадналите и начините за тяхното връщане в Църквата. Към това се прибавило и предизвикателството на ересите, които имали претенцията да представляват Църквата и като следствие да извършват нейните тайнства.

Днес преобладава мнението, че още от самото си начало проблемът за приемането на инославни или отпаднали от Църквата няма еднозначен отговор и затова липсва унифицирана практика. Тоест, според настроенията и влиянието на определени църковни авторитети решението се движи в широката плоскост между „акривията” (точността) и крайната „икономия” (снизхождението).[1] В църковната практика днес за акривия се счита кръщаването на приеманите в Църквата, независимо от какво изповедание идват, по какъв начин и с какви думи са кръстени, а за икономия се приема отричане от заблудата, изповядване на вярата и миропомазване, докато при крайната икономия е налице само отричане от заблудата и изповядване на вярата. Но както ще видим в тази статия, това обобщение е твърде схематично и не отразява действителното историческо развитие на проблема и начина, по който се е решавал през различните периоди.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце и те ще бъдат здрави (Марк 16:17-18).

В древната Църква почти до края на византийския период не съществувала централизирана процедура за обявяването на някой подвижник или мъченик за светец по подобие на днешната практика, когато решението за канонизация се взема от Св. Синод по предложение на епископа, в чиято епархия е живял подвижникът, респ. мъченикът. Когато някой се отличал с благочестие и вяра, която давала плодовете на Духа (Марк 16:17-18 и 1 Гал. 5:22-23) или ако някой мъченически изповядвал вярата си, такъв човек оставал в съзнанието на местната църковна община, която му съставяла тропари, служби, икони и по този начин де факто ставало признаването му за светец. Църковната община или отделно лице получавали благословение от епископа да съхраняват мощите на някой мъченик и да организира ежегодно празнуване на паметта му. Мощите на мъчениците или подвижниците се поставяли под олтара, където християните са извършвали св. литургия. По правило светецът се почитал в своята община, а когато култът към него надхвърлял нейните граници, то името му се вписвало и в Константинополския синаксар. С други думи, в древната Църква светостта била очевидна и християните не познавали проблема за „доказването на светостта”, съответно липсвала и процедура за изследването й. Решението на синодално ниво за прославянето на някой мъченик или подвижник имало за цел не обявяването на някого за светец, а установяването на общоцърковно почитане на неговата памет или, по-рядко, вземане на отношение при спорни случаи.

Отваряне на целия текст

Автор Александър Дворкин

“Царството Ми не е от този свят”

(Иоан 18:36)

Лев Толстой, описвайки смъртта на княз Андрей Болконски, Николай Левин и Иван Илич, показва няколко стадия на процеса на умиране. Здравият човек не мисли за смъртта, неговото съзнание и логика не я приемат, отказват да се примирят с нея и, посредством това, фактически я отричат. Но идва момент, когато всеки с ужас се убеждава в това, че е смъртен, и че последното доказателство за това ще му бъде представено в най-близко бъдеще. Отначало човек яростно се противи на настъпващата смърт, с всички сили се вкопчва в изплъзващият му се живот, като проблясъците надежда се редуват у него с пристъпи на отчаяние. Но постепенно се убеждава в необратимостта на разлъката с този свят, с това тяло, а после, отначало смътно, а след това по-ясно и по-ясно започва да усеща нещо, понятно само нему, заставящо го да се примири със смъртта, да се отърси от всичко заобикалящо го и спокойно, с надежда и упование да очаква прехода в друга, нова реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

На 14 ноември Църквата чества паметта на един от най-бележитите императори на Византия – Юстиниан, който в славянските жития се отбелязва като „св. благоверни цар Управда – Юстиниан”. Трябва да отбележим, че имп. Юстиниан се чества от славянските църкви на 14 ноември, докато Гръцката църква чества паметта на императора заедно със съпругата му Теодора на 2 август. В Синаксара са вписани като светци от Константинополския патриарх Йоан ІХ Агапит (1111-1134). Тази грешка с честването обаче поражда редица въпроси. Едни източници посочват за този ден (14/27 ноември) честването на Юстиниан и Теодора, а други на Юстин І и Евтимия. Интересното е, че някои източници посочват, че имп. Юстин І след смъртта на съпругата си Евтимия се жени повторно за жена с име Теодора, което пък е вероятно причината за объркването на деня на честването, което продължава и до днес.

Името Управда, според спорното житие „Vita Justiniani”, е славянското рождено име на император Юстиниан. Мнозина считат, че точно поради този отхвърлен от повечето учени факт – славянския произход на императора, славяните го включват в църковния си календар. Настоящата статия няма за цел да даде отговор на въпросите, които поставя личността на имп. Юстиниан, а по-скоро да запознае читателите със сложната проблематика, която ги поражда.

Отваряне на целия текст

Автор Димитриос Гонис

Въпросът за родния език в Църквата преди и след времето на св. Кирил и Методий

Ако изследваме внимателно житията на св. Кирил и Методий и се опитаме да обозначим основната идея на апостолското им дело, със сигурност ще заключим, че тя би могло да се изрази по следния начин: всеки народ има правото да почита Бога на своя майчин език. За осъществяването на този принцип е било необходимо всеки народ да има и собствен писмен език, т. е. собствено писмено слово. Продължение и следствие на този принцип е и един друг принцип: всеки народ трябва да има духовни водачи (архиереи, свещеници и т. н.) от собствения си род, които да говорят неговия език, защото така е възможно успешно да се упражнява пастирска и духовна дейност. Този принцип не е бил заявен чрез слово от св. двама братя, но те са го приложили на практика като учители, събирайки голям брой ученици, от които са направили отлични познавачи на старославянския език.

Принципът на св. братя не е бил някаква новост в нашия Православен изток. Това особено ясно изтъква и подчертава св. Кирил в диалога си с привържениците на триезичната ерес във Венеция, когато изброява списъка с дванадесетте народа, които имали свой писмен език, на който да възхваляват Бога. Безспорно този списък е свързан с много проблеми, които все още не са намерили своя отговор, но така или иначе той ни представя една даденост, свързана с народи, живеещи в източните и югоизточните краища на Византийската империя, а също така с народи, граничещи с нея както на север, така и на изток. При това някои от тези народи са били компактни и са обитавали както Византия, така и територии, излизащи от пределите ѝ (египтяни, сирийци, арменци, иверци или грузинци), като към тях биха могли да бъдат причислени и етиопци, и беси. Заслужава да се отбележи също така и случаят с арабите, които са се намирали в договорни отношения с империята и чиито военни части са служели заедно с византийски войски в Палестина. За обслужването на духовните им нужди Йерусалимският патр. Ювеналий в 427 г. назначава за отделен техен епископ, на Паремволи, сарацинеца Аспевет, който приема християнското име Петър. След него епископи на Паремволи са били: Авксолай, Йоан, Валент и Петър (536 г.). Подразбира се, че те са извършвали службите си на арабски.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Николаос (Йоанидис)

Богословските отношения между Изтока и Запада винаги са били отношения на взаимно влияние. До ХІІ в. Изтокът оказва значително богословско влияние върху западния свят. Трудовете на големите източни отци (Василий Велики, Григорий Богослов, Григорий Нисийски, Йоан Дамаскин и др.) се превеждат и често са обект на коментари. Така например трудовете на псевдо-Дионисий Ареопагит са преведени от ирландския монах Джон Скот Ериугена. От ХІІ в. до падането на Константинопол се наблюдава обратното движение: силно западно влияние върху Византия. Това влияние съвпада с трите последни века на Византийската империя, които въпреки политико-икономическия упадък, в който навлиза империята, стават векове на голямо духовно възраждане. Този период дава множество известни философи, математици, лекари и други видни представители на науката. Периодът на духовно възраждане на Византия има две посоки на развитие: хуманистично и светоотеческо-богословско.

Отваряне на целия текст

Автор Александрос Гикас

През първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на св. икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите е приело някога формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци, и този период е продължил повече от сто години, като е определил характера на целите 8 и 9 в. във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започва през 726 г., когато имп. Лъв III забранява употребата на иконите, и завършва през 780 г., когато имп. Ирина преустановява преследването на иконопочитателите. През 787 г. е бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдава защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период е св. Йоан Дамаскин.

Вторият период започва през 815 г. при имп. Лъв V Арменец и продължава до 843 г., когато иконопочитанието е окончателно реабилитирано при имп. Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.

Коренът на проблема трябва да търсим векове по-рано, по време на споровете за личността на Христос, т. е. за характера на Неговата човешка природа, но и за материята и спасението като цяло. Зад почитта към иконите иконоборците са виждали нов вид идолопоклонство, за което, за съжаление, са им давали основания и някои действителни преувеличения в почитането на иконите от страна на вярващите. Отговорът на обвиненията в идолопоклонство е, че иконата не е идол, а символ. Почитта към иконите не е насочена към дървото и цветовете, а към изобразеното лице. Не служим на иконите, защото служение дължим само на Бога, а ги почитаме и им отдаваме уважение, защото нашата почит и уважение „се възнасят до първообраза“, изобразен на тях, както казва св. Василий Велики.

Отваряне на целия текст