Автор Александрос Гикас

През първата неделя от Великия пост, която е наречена Неделя на православието, се празнува окончателната победа на св. икони, утвърждаването им в богослужебното действие. Оспорването на смисъла на иконите е приело някога формата на драматична борба между иконопочитатели и иконоборци, и този период е продължил повече от сто години, като е определил характера на целите 8 и 9 в. във Византия. Иконоборческият период се разделя на две фази. Първата започва през 726 г., когато имп. Лъв III забранява употребата на иконите, и завършва през 780 г., когато имп. Ирина преустановява преследването на иконопочитателите. През 787 г. е бил свикан Седмият вселенски събор в Никея, Мала Азия, който оправдава защитниците на иконите. Водеща светоотеческа фигура през този първи период е св. Йоан Дамаскин.

Вторият период започва през 815 г. при имп. Лъв V Арменец и продължава до 843 г., когато иконопочитанието е окончателно реабилитирано при имп. Теодора. В тази втора фаза на иконоборческия период се откроява личността на св. Теодор Студит.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Пласид (Дьосеи)

Единството на християнската Църква през първите векове

 

Християнската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Пласид (Дьосеи)

(продължение)

Кризата в късното Средновековие

Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя - Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове било често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 г.) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Христу

Отговорът на този въпрос е от голямо значение за правилната оценка на отношенията на братята с патр. Фотий, на отношенията им с Рим и за целите на тяхната мисия.

Съгласно основните източници – старите славянски жития на Кирил и Методий – мисията е започнала по следния начин. Князът на Моравия, Ростислав изпраща специална делегация до имп. Михаил III, за да го помолят: „Изпрати ни, Господарю, ... епископ и учител, тъй като истина е, че добрият закон се проповядва от теб сред държавите”.[1] Тогава императорът свиква събрание на синклита, кани двамата братя да присъстват и им възлага да изпълнят задачата. Следователно, императорът е този, който поема инициативата за мисията. Но от това би било твърде неправилно да заключим, че целите на Византия са били чисто политически. На първо място, именно императорът е следвало да действа, защото Ростислав се обръща със своята молба към него. Във всеки случай, такова дело е в неговата компетенция, тъй като е негов дълг, като „апостол сред царе“,[2] да изпраща мисионери извън страната, за да разпространяват християнската вяра. Още повече, мисия от такова естество би изисквала както двустранни споразумения на държавно равнище, така и значителен финансов ресурс.

При все това, определено е странно, че участието на Църквата в това начинание изобщо не се споменава и става още по-странно, като се вземе предвид факта, че мисията се провежда по време на предстоятелството на патр. Фотий. Ако Църквата не е участвала, тогава Фотий Велики не е имал принос в тази уникална инициатива, целяща да привлече славяните към общността на цивилизованите християнски народи.

Отваряне на целия текст