Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Златина Иванова

Zl IvanovaОтношенията на Византия с ислямския свят имат дълга и многообразна история. Между първия сблъсък на войските на имп. Ираклий през 630 г. с арабските орди и падането на Константинопол в 1453 г., под ударите на османските турци, лежи период от осем столетия, изпълнен с войни, примирия, политическо и духовно съперничество. Срещат се две религии, претендиращи да благовестят на света истината за единия Бог. В непосредствена близост застават две култури, приликите и разликите между които са извор на антагонизъм, но и на културно привличане. Прави впечатление, че активните политически и културни контакти на византийците с арабите, а сетне и с османските турци нямат равностоен еквивалент в областта на богословието. Интензивността на религиозната полемика зависи от състоянието на политическите им отношения и във Византия тя е могла почти напълно да замре, ако вътрешните проблеми на империята фокусират цялото внимание на византийските автори.

Полемичните антиислямски съчинения в Палеологовата епоха показват по-голяма зрялост и познания за исляма, но не могат да отбележат качествено нов етап в антиислямската полемика във Византия. Те предизвикват интереса на изследователя с привличането на нови сведения, предаващи картината на ислямските вярвания и обичаи през 14 и 15 век, както и с факта, че най-значимите произведения от периода са създадени от двама императори и това им придава – освен богословско – и определено политическо значение. Полемиката с исляма е тема от областта на сравнителното богословие, но има и чисто исторически измерения, тъй като религията е неразделна част от византийската политическа идеология. Военните успехи на ислямския свят са основание за потомците на Мохамед да издигнат идеята за универсална мюсюлманска държава, което влиза в естествено противоречие с претенциите на християнския Рим. Затова византийските автори смятат за свое задължение, защитавайки истинността на православното християнство и разкривайки религиозните заблуди на исляма, още и да аргументират правото на Византия да бъде единствената законна световна империя.

Отваряне на целия текст

Автор Николай С. Суворов

Michael I_CerulariusБез съмнение, преди да направи решителните си стъпки патриархът е обмислил плана за действие срещу Рим. Също така трябва да приемем за несъмнено, че повод за съставянето на този план е бил дългото пребиваване в Константинопол (от 1046 г.) на италиеца Аргир, който усърдно действа в полза на съюз между императора и папата срещу норманите. За времето на своето пребиваване в столицата Аргир – по думите на самия Керуларий от първо послание до Петър Антиохийски – е три или четири пъти отлъчен от причастие заради опресноците, т. е. вероятно понеже защитавал латинския обряд срещу обвиненията на патриарха, а при патриаршеските богослужения в храма „Св. Софѝя” желаел да пристъпва към Евхаристията наравно с останалите, по гръцкия обряд. По този начин предварително се набелязвал онзи момент, който след това щял да се постави начело на обвиненията срещу латините и за който Фотий, в енцикликата си, все още не е говорел. През 1051 г. Аргир е вече в Италия и по разказа на италийския хронограф, изпраща в Константинопол през 1053 г., като свой довереник за воденето на преговори за съюз, епископа на Трани Йоан, и трябва да предположим, че за престоя на Йоан в Константинопол, патриархът е успял да го привлече на своя страна.[1]

Междувременно в италийските дела настъпва изключително неблагоприятен за папа Лъв ΙΧ обрат – войската му е разбита от норманите недалеч от Чивитела и сам той попада в техен плен, при което обаче те се отнасят към своя пленник с подобаващото уважение. Керуларий намира този момент като напълно благоприятен за решителни действия против Римската църква, тъй като с поражението на папската войска папата е престанал да бъде онази политическа величина, съюзът с която би могъл да се смята за ценен за византийското правителство. За самия пък патриарх този съюз е нежелателен, защото сред условията за сключването му е трябвало да се засегне и признаването на власт на папата в цялата Църква и връщането на Римската църква на отнетите ѝ при Лъв Исавър и Никифор Фока обширни владения. Действията на патриарха се състоят в следното: закриване на латинските църкви в Константинопол; съставяне от страна на Лъв Охридски на послание до споменатия Йоан Транийски (който по онова време вече е успял да се върне в Италия)[2] и, малко по-късно, съставяне на полемичен трактат срещу латините от монаха на Студийския манастир Никита Ститат или Пекторат.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaЩе дойдат дни, когато Женихът ще се отнеме от вас, и тогава ще постите

(Мат. 9:15)

Християнското поклонничество е важен елемент от културата на движението в Средните векове, като основните му характеристики се оформят в периода на късната античност (4-6 век). От една страна, в самия зародиш на новата религия лежи идеята за мисията като движение – като излизане от топоса на дома и навлизане в света, който предстои да бъде осветен и превърнат в сакрален топос – временна родина на новия християнски род. Пътуванията на апостолите очертават границите на икумената, т. е. културния свят, на чиято облагородена от елинистичната култура почва ще прораснат семената на християнското благовестие. Уникалната система на римските пътища пък осигурява, от своя страна, най-благоприятните условия за движение на хора и идеи, от което главно преимущество на римския свят християните също се възползват. За да разберем обаче спецификата на християнското поклонничество като една от проявите на късноантичната култура, трябва преди всичко да установим причините за неговото възникване, а след това да проследим и неговите форми и динамика на развитие.

Животът в раннохристиянската община е устойчив; динамиката му е вертикална и есхатологична. От една страна, е концентрирана над извършването на Евхаристията („преломяването на хляба”), а от друга – над живото очакване за непосредственото настъпване на Второто Христово пришествие, което ще отведе вярващите в „ново небе и нова земя” (Откр. 21:1). Тези есхатологични очаквания, заедно с високата степен на харизматичност на духовния живот в ранните общини и антихристиянските гонения, повдигани периодично от римските императори, не създавали благоприятна среда за възникването на поклонничеството като масово явление. Поклонничеството, присъщо на религиозните култури по принцип, има за водеща цел изпълняването на дадено религиозно задължение, което мобилизира за движение огромни маси хора. В цялата си история християнството не вменява на своите последователи такова задължение – нито на институционално, нито на общностно ниво.[1] Поклонението в Светите Земи, т. нар. хаджилък, никога не придобива статут, подобен на хаджа – поклонението в Мека, което е един от петте стълба на исляма. В този смисъл християнското поклонничество е доброволно движение, плод на лично търсене и на духовна потребност. Какво поражда обаче тя?

Отваряне на целия текст

Автор Джон Буджамра

John BoojamraТези, които нямат минало, нямат и настояще, няма да имат и бъдеще. Ние, православните, обаче сме склонни постоянно да възвеличаваме миналото и да се опияняваме от неговата слава. Знаем толкова много за миналото и толкова малко за настоящето, а постоянно ни притиска бъдещето.

Митрополит Филип (Салиба)

По отношение на синтеза Църква-държава историкът, за разлика от богослова, е изправен пред честия факт на невзаимния синтез. Тази статия е посветена на един такъв невзаимен синтез, включвайки разглеждането на две различни, но еднакво критични за историята личности: императорите Константин и Юстиниан.

Нито една институция не би могла да разгърне пълния си потенциал – поне като свободна институция, – когато връзката ѝ с властта не е автономна. Такъв именно е бил и опитът на Църквата във Византийската империя. В преобладаващата част от своята история Византийската църква е изправена пред приятелски настроена към нея, но и извънмерно могъща държава, с която тя се опитва да установи синтез. Това търсене на синтеза, вкоренено във вярването, че държавното устройство може да бъде преобразено, най-често завършва с борби. Които пък, на свой ред, са вкоренени в заблудата, че както за imperium-а, така и за sacerdotiuma-а може да бъде определена обща цел.

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevЗа място за свикване на събора е определена Никея, недалеч от Константинопол и все пак, не самата, вечно разтърсвана от дворцови преврати, столица. Град, славата на който е свързвана с Първия вселенски събор. Тъй като епископите от предходното и неуспешно свикване на събора вече се били разотишли, а папските легати били вече в Сицилия, през май 787 г. имп. Ирина започва отново да разпраща покани из цялата империя до предишните делегати, за да участват на събора в Никея. Папата откликва с одобрение. В писмо до Карл Велики той пише в западен стил: et sic synodum istam secundum nostram ordinationem (!) fecerunt. Образец за западните илюзии относно смисъла на действията на Изтока.

Делегатите са в по-голямата си част същите: двамата презвитери от Рим, същите формално прикрити представители на трите арабски патриаршии – Йоан и Тома. На първо място се подписват римляните, след това Константинополският патриарх и след това вече представителите на останалите патриаршии – Йоан и Тома. В действителност председател и ръководител на споровете е Тарасий, о προκαθήμονος, както го наричат двамата Петровци от Рим. В Никея Ирина и Константин не присъстват лично. Тях ги представляват комит Петрон и началник-щаба Йоан. Впоследствие патриарх Никифор в писмо до папа Лъв III нарича събора „събор на 350” отци. По онова време Никифор е млад секретар на събора и запознат с положението на нещата. Броят присъстващи на събора наистина стига 350 и даже 368 делегати. Но пълноправно подписващите се са не повече от 308. Интересували се за броя на присъстващите, за да не се окаже съборът по-малоброен от иконоборческия от 754 г., където са по-малко от 338. Особеност на събора е привличането на много монаси – πλαθὺς μοναχών, дали 131 подписа за актовете под ръководството на Сава, игумен на студийците, и на Платон – на Σακκουδεώνος.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Виноградов

A VinogradovУправлението на имп. Константин І Велики без съмнение е най-важният обрат в историята на Църквата. От незаконна религия – illicita – християнството се превръща в търпяно и даже поощрявано от властта вероизповедание. Християните можели вече да заемат без страх всички официални длъжности. Кръщението на самия Константин е кулминацията на влизането на Църквата в pax Romana.

Раннохристиянските апологети не просто призовават принцепсите да узаконят тяхната вяра, но и сами, на свой ред, признават законността на императорската власт и нейния висш произход. Сега, когато властта най-накрая е влязла в диалог с Църквата, последната трябва да изработи своето ново отношение към държавата и нейната глава, които от врагове внезапно се превръщат в партньори и даже членове на нейното тяло. Промяната на външния статут е трябвало да доведе със себе си и вътрешни корективи. Засилването на сакрализацията на императорската власт е характерно за цялата епоха на домината. По-важно от опитите на отделните монарси да се уподобят на богове или герои (например, Хелиогабал на слънцето, а Комод на Херкулес) е развитието на култа към гения на императора, довел до обожествяване вече не само на покойния, както преди, но и на живия принцепс. От върховен жрец, pontifex maximus, императорът се превръща в жив бог, деклариращ това по един или друг начин – според собственото си разбиране за скромност.

Отваряне на целия текст

Автор Николай С. Суворов

Michael I_CerulariusПо произхода си Михаил Керуларий е от знатен род. Исторически кариерата му започва, както отбелязват изворите, със заговор против имп. Михаил IV Пафлагон. По думите на Кедрин, който повтаря Скилица, глава – ἔξαρχος – на заговора е именно Керуларий с Йоан Макремволит, съпруг на сестра му, и с участието на немалко други граждани.[1] Заговорът е разкрит, заговорниците са заточени, а имуществото им – конфискувано. Цел на заговора – μελέτη τυραννίδος, по израза на Кедрин, е сваляне на законния император и възкачване на Керуларий. Според византийската терминология „тиранинът винаги е узурпатор на законната власт”, а μελέτη τυραννίδος е умисъл, насочен към такава узурпация. Заговорите и политическите преврати са били, както е известно, обикновено явление във византийската история, и от факта, че начинанието на Керуларий не успява, не следва, че само по себе си е било нереално. Историческата илюстрация е налице. Константин Мономах също е заточен при Пафлагон, а след това става император. В надгробен панигирик в чест на Михаил Керуларий Михаил Псел, който иска на всяка цена да прослави паметта на починалия,[2] представя участието му в заговора в много изкуствена светлина, запазвайки и честта на Пафлагон, срещу когото е насочен заговорът, и честта на Керуларий. С качването на престола на Пафлагон, казва Псел, се разкрива двойствения характер на режима: 

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Cyril_GovorunЗапознаването с историята на Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор трябва да започне поне от 381 г., когато с Правило 3 на Втория вселенски (Константинополски) събор е закрепено положението на Константинополската църква като втора след църквата на Рим. То гласи:

Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим.

Този правило, от една страна, е потвърдило нарасналото влияние сред другите църкви на Константинополската катедра – продиктувано от политическата роля на града Константинопол като столица на империята. По думите на архиепископ Пиер (Л’Юилие), това издигане статуса на Константинополската църква е станало като „транспозиция на политическото положение на Константинопол в църковен план”.[1] От друга страна, правилото, макар и да премълчава, но твърде еднозначно посочва, че покрай „преимущество по чест”, обусловено от политикоикономическото положение на столица, Константинопол не притежава други активи, и най-вече – други зависими области. И действително, премълчаването за подобен именно род области, свързани с Константинополската църква изглежда повече от странно на фона на предхождащото го Правило 2, в което подробно се изброява кои области на коя от древните църкви принадлежат:

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме