Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Джон Буджамра

John BoojamraТези, които нямат минало, нямат и настояще, няма да имат и бъдеще. Ние, православните, обаче сме склонни постоянно да възвеличаваме миналото и да се опияняваме от неговата слава. Знаем толкова много за миналото и толкова малко за настоящето, а постоянно ни притиска бъдещето.

Митрополит Филип (Салиба)

По отношение на синтеза Църква-държава историкът, за разлика от богослова, е изправен пред честия факт на невзаимния синтез. Тази статия е посветена на един такъв невзаимен синтез, включвайки разглеждането на две различни, но еднакво критични за историята личности: императорите Константин и Юстиниан.

Нито една институция не би могла да разгърне пълния си потенциал – поне като свободна институция, – когато връзката ѝ с властта не е автономна. Такъв именно е бил и опитът на Църквата във Византийската империя. В преобладаващата част от своята история Византийската църква е изправена пред приятелски настроена към нея, но и извънмерно могъща държава, с която тя се опитва да установи синтез. Това търсене на синтеза, вкоренено във вярването, че държавното устройство може да бъде преобразено, най-често завършва с борби. Които пък, на свой ред, са вкоренени в заблудата, че както за imperium-а, така и за sacerdotiuma-а може да бъде определена обща цел.

Отваряне на целия текст

Автор Антон Карташов

A KartashevЗа място за свикване на събора е определена Никея, недалеч от Константинопол и все пак, не самата, вечно разтърсвана от дворцови преврати, столица. Град, славата на който е свързвана с Първия вселенски събор. Тъй като епископите от предходното и неуспешно свикване на събора вече се били разотишли, а папските легати били вече в Сицилия, през май 787 г. имп. Ирина започва отново да разпраща покани из цялата империя до предишните делегати, за да участват на събора в Никея. Папата откликва с одобрение. В писмо до Карл Велики той пише в западен стил: et sic synodum istam secundum nostram ordinationem (!) fecerunt. Образец за западните илюзии относно смисъла на действията на Изтока.

Делегатите са в по-голямата си част същите: двамата презвитери от Рим, същите формално прикрити представители на трите арабски патриаршии – Йоан и Тома. На първо място се подписват римляните, след това Константинополският патриарх и след това вече представителите на останалите патриаршии – Йоан и Тома. В действителност председател и ръководител на споровете е Тарасий, о προκαθήμονος, както го наричат двамата Петровци от Рим. В Никея Ирина и Константин не присъстват лично. Тях ги представляват комит Петрон и началник-щаба Йоан. Впоследствие патриарх Никифор в писмо до папа Лъв III нарича събора „събор на 350” отци. По онова време Никифор е млад секретар на събора и запознат с положението на нещата. Броят присъстващи на събора наистина стига 350 и даже 368 делегати. Но пълноправно подписващите се са не повече от 308. Интересували се за броя на присъстващите, за да не се окаже съборът по-малоброен от иконоборческия от 754 г., където са по-малко от 338. Особеност на събора е привличането на много монаси – πλαθὺς μοναχών, дали 131 подписа за актовете под ръководството на Сава, игумен на студийците, и на Платон – на Σακκουδεώνος.

Отваряне на целия текст

Автор Николай С. Суворов

Michael I_CerulariusПо произхода си Михаил Керуларий е от знатен род. Исторически кариерата му започва, както отбелязват изворите, със заговор против имп. Михаил IV Пафлагон. По думите на Кедрин, който повтаря Скилица, глава – ἔξαρχος – на заговора е именно Керуларий с Йоан Макремволит, съпруг на сестра му, и с участието на немалко други граждани.[1] Заговорът е разкрит, заговорниците са заточени, а имуществото им – конфискувано. Цел на заговора – μελέτη τυραννίδος, по израза на Кедрин, е сваляне на законния император и възкачване на Керуларий. Според византийската терминология „тиранинът винаги е узурпатор на законната власт”, а μελέτη τυραννίδος е умисъл, насочен към такава узурпация. Заговорите и политическите преврати са били, както е известно, обикновено явление във византийската история, и от факта, че начинанието на Керуларий не успява, не следва, че само по себе си е било нереално. Историческата илюстрация е налице. Константин Мономах също е заточен при Пафлагон, а след това става император. В надгробен панигирик в чест на Михаил Керуларий Михаил Псел, който иска на всяка цена да прослави паметта на починалия,[2] представя участието му в заговора в много изкуствена светлина, запазвайки и честта на Пафлагон, срещу когото е насочен заговорът, и честта на Керуларий. С качването на престола на Пафлагон, казва Псел, се разкрива двойствения характер на режима: 

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Виноградов

A VinogradovУправлението на имп. Константин І Велики без съмнение е най-важният обрат в историята на Църквата. От незаконна религия – illicita – християнството се превръща в търпяно и даже поощрявано от властта вероизповедание. Християните можели вече да заемат без страх всички официални длъжности. Кръщението на самия Константин е кулминацията на влизането на Църквата в pax Romana.

Раннохристиянските апологети не просто призовават принцепсите да узаконят тяхната вяра, но и сами, на свой ред, признават законността на императорската власт и нейния висш произход. Сега, когато властта най-накрая е влязла в диалог с Църквата, последната трябва да изработи своето ново отношение към държавата и нейната глава, които от врагове внезапно се превръщат в партньори и даже членове на нейното тяло. Промяната на външния статут е трябвало да доведе със себе си и вътрешни корективи. Засилването на сакрализацията на императорската власт е характерно за цялата епоха на домината. По-важно от опитите на отделните монарси да се уподобят на богове или герои (например, Хелиогабал на слънцето, а Комод на Херкулес) е развитието на култа към гения на императора, довел до обожествяване вече не само на покойния, както преди, но и на живия принцепс. От върховен жрец, pontifex maximus, императорът се превръща в жив бог, деклариращ това по един или друг начин – според собственото си разбиране за скромност.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Cyril_GovorunЗапознаването с историята на Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор трябва да започне поне от 381 г., когато с Правило 3 на Втория вселенски (Константинополски) събор е закрепено положението на Константинополската църква като втора след църквата на Рим. То гласи:

Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим.

Този правило, от една страна, е потвърдило нарасналото влияние сред другите църкви на Константинополската катедра – продиктувано от политическата роля на града Константинопол като столица на империята. По думите на архиепископ Пиер (Л’Юилие), това издигане статуса на Константинополската църква е станало като „транспозиция на политическото положение на Константинопол в църковен план”.[1] От друга страна, правилото, макар и да премълчава, но твърде еднозначно посочва, че покрай „преимущество по чест”, обусловено от политикоикономическото положение на столица, Константинопол не притежава други активи, и най-вече – други зависими области. И действително, премълчаването за подобен именно род области, свързани с Константинополската църква изглежда повече от странно на фона на предхождащото го Правило 2, в което подробно се изброява кои области на коя от древните църкви принадлежат:

Отваряне на целия текст

Автор Дякон Андрей Псарьов

Fr Andrej_PsarevПървите известни ни отношения на преп. Теодор Студит с Рим се отнасят към времето на т. нар. „михианска” схизма. През 795 г. имп. Константин VІ се развежда със съпругата си Мария, понеже иска да сключи нов брак. Патриарх Тарасий се съгласява да позволи сключването на нов брак от императора, но същевременно не се решава да извърши собственоръчно поредното венчание и благославя това да извърши игуменът Йосиф. Преп. Теодор и неговият наставник преп. Платон Сакудийски, заедно с братята смятат случващото се за пълно пренебрегване на евангелското учение и, вдъхновени от примера на изобличилия Ирод св. Йоан Предтеча, прекратяват молитвено общение с патриарха, отказват да приемат увещанията на императора и са изпратени в изгнание. В 797 г. на власт отново идва благоверната имп. Ирина. Студийските монаси са върнати от заточение и се помиряват със св. патр. Тарасий, забранил на игумена Йосиф да служи. В 802 г., в резултат от преврат, на власт идва имп. Никифор, поддържащ свой едноименник в избора на патриарх. В 806 г. Архиерейският събор[1] на новия патриарх Никифор реабилитира игумен Йосиф и го допуска до служение в храма „Св. Софѝя”.[2] Студитските монаси не се примиряват с решението и, макар и да не прекъсват открито общението си с новия патриарх, избягват съслуженията с игумен Йосиф. В църквата се създава напрежение и противопоставяне. Към това време се отнася първото обръщане на св. Теодор към авторитетния Римски престол – за подкрепа.[3] Посланикът на преп. Теодор – студитският монах Епифаний, боящ се да не бъде задържан от властите,[4] – унищожава писмото на св. Теодор и съобщава устно написаното в него на папа Лъв ІІІ. Във Византия разбират за протеста на студийските монаси и в края на 808 г. св. Теодор, заедно с неговия брат св. Йосиф, архиепископ на Солун и още двама монаси, са заловени и затворени от властите в манастира „Св. Сергий и Вакх”.[5]

Отваряне на целия текст

Автор Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

ilarionТози, който е призван да бъде епископ, е призван не за да командва, но за да извършва това служение с такава кротост и такова смирение, че то да бъде полезно и на самия извършител, и на този, към когото е отправено… защото управлението при християните трябва да бъде във всичко различно от властта на езичниците, която е жестока, безсрамна и безплодна.

Ориген, Тълкувание на Матея 20:25.

Предлаганата тук на вниманието на читателите поема на Григорий Богослов, преведена от о. Алексий Ястребов,[1] до този момент не е публикувана на руски език. В „Патрологията” на Ж.-П. Мин тя е поставена непосредствено след знаменитата поема „За своя живот”, която е преведена на руски език през 19 век сред другите автобиографични съчинения на св. Григорий. Решението на тогавашните издатели да не публикуват дадения сега текст, очевидно, е било обусловено от неговото съдържание, защото св. Григорий се изказва много рязко за своите събратя по архиерейско служение.

Всъщност, настоящият текст далеч не е единственият, в който св. Григорий стоварва груба и нелицеприятна критика върху епископите от своето време. Освен него, на св. Григорий принадлежат още няколко стихотворения, специално посветени на темата за достойнството на архиерейския сан и недостойнствата на неговите носители – те са влезли в руските събрани съчинения на светеца. В тези стихове св. Григорий критикува епископите, също така, и за разколи и разделения, които те са внесли в Църквата:

Отваряне на целия текст

Автор Сергей А. Иванов

Sergej IvanovВзаимоотношенията на Църквата с държавата и обществото са много различни в двете части на Европа – източната и западната. Това съответно е довело и до различия в теорията, задачите и методите за провеждане на религиозна мисия сред „варварските” народи. Но ако на средновековната латинска мисия е посветена огромна литература, то византийското мисионерство като иманентен институт все още чака своя изследовател. Разбира се, много е написано например за Кръщението на Русия, но в съществуващите книги и статии на тази тема мисията се анализира от гледна точка на резултатите, а те понякога могат далеч да не съвпадат с изначалните стремежи и замисъл. В следващите редове ще предложим предварителния анализ на византийското мисионерство – така, както са го виждали самите византийци. 

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме