Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъпросът за учителската позиция и съответните отношения в духовната и интелектуалната култура на Византия изисква прокарването на строгата разлика между теологията в собствен смисъл на думата и теоретичната философия. Теоретичната философия се определя като систематичната дискурсивна дейност на човешкия разум, която пита за биващото доколкото е биващо и свързаните с него тематични сфери. Спекулативната теология се схваща като висша част на първата философия. Богословие в собствен смисъл на думата е мистичният опит от самооткровяването на Бога. Теологията никога не се превръща в учебна дисциплина. Тя е богодаряваният връх на духовните упражнения. Във Византия няма специализирани богословски училища и не възникват никакъв тип ордени.

Аскетичният път към теологията е строго персонален. Философията обаче също е лично дело. Наистина, елементарното философско образоване е част от общата образователна система. Във Византия обаче не възниква университет в точния смисъл на думата. Високите философски нива се изучават обикновено в частни школи. Дори образователната процедура в ситуативно разкриваните висши философски училища няма строга програма, а е зависима от интересите на преподаващите и обучаващите се. Както в случая на духовното, така и на интелектуалното става следователно дума за образователен процес, протичащ в лични учителско-ученически отношения. Но разликата между конституирането на тези отношения е огромна.

Различни са и източниците ни на информация. Докато относно интелектуалната ситуация сме принудени да се осведомяваме от автобиографични свидетелства и чрез поведението на отделни мислители, отношението учител-ученик в сферата на духовното е нормирано посредством монашеските правила и наставления, както и чрез писмовното дело на големи аскетически авторитети.

Отваряне на целия текст

Автор Анна Б. Ванкова

monksЧаст от историографията и изворовата база е склонна да разглежда монасите сред основните причинители на безпорядък и като дестабилизиращ фактор в тогавашното общество.[1] В тази статия ще се спрем, освен на подобни случаи, също и на тяхната омиротворяваща дейност при социални конфликти.[2]

Защо точно монасите? Питър Харанис привежда следните фактори, превръщащи монаха във влиятелен елемент от византийското общество[3]: тяхната сумарна численост, степен на организираност, ясно изразен стремеж в отделни случаи към лидерство и система от възгледи, която поставя акцент върху простотата, доброжелателността и любовта.[4] Освен това той подчертава, че „монасите са смятани за духовна сила, от която зависи самата безопасност на империята”.[5] По този път върви и Френд, името на чиято статия обвързва оцеляването на Източната Римска империя тъкмо със съществуването на монашеството и сътрудничеството с него на имперската власт: „Като хора на своето време, императорите споделят благоговейното отношение на своите поданици към монасите. Почти веднага с пристигането си на Изток Константин осъзнава важността на монашеското движение като сила, консолидираща християнската монархия… Действията на Константин показват неговия пълен разрив с идеологията на миналото и акцентират върху бъдещия съюз на трона с монаха, … просъществувал през цялата история на Византия”.[6] „Вероятно не би било твърде свободно предположението да говорим за монасите като за сила между другите сили, дали възможност на Източната Римска империя да преживее кризата, съкрушила през 5 в. Запада”.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Автор Питър Харанис

Peter CharanisТретото издание на Bibliotheca Hagiographica Graeca[1] обхваща около 90 личности, живели във Византийската империя от началото на 7 до 15 в. и постигнали святост. От тези 90 най-малко 75 са монаси. Тази статистика сама по себе си говори за значението, което византийското общество отдава на монашеския живот. Във Византия монахът проектира в себе си въплътения идеал на обществото като цяло. Ето защо той – като живо същество – е жизненоважен елемент на това общество, а манастирът е характерна черта на византийския пейзаж.

Безспорно е, че монашеските общности във Византийската империя през целия период на нейното съществуване са многобройни и различни: само съвсем малка част от тях са идентифицирани и локализирани. В своята забележителна книга Х.-Г. Бек[2] съзнателно се ограничава само до манастирите, за които може да се каже нещо определено и изброява 160 манастира, съществували по различно време в империята след края на 6 в. Списъкът на Бек несъмнено е непълен и могат да се добавят голям брой известни манастири в различни региони на империята, включително Кападокия, където по думите на един учен, броят на скалните манастири удивлява пътниците. Списъкът на Бек може да бъде актуализиран чрез включването на общо 241 манастира, като се добавят монашески общности от други списъци и чрез премахване на някои манастири, споменати от Бек, които обаче се появяват другаде в нашата документация[3] или пък са включени в такива общи оценки като на R. Ρ. Β. Menthon, който твърди, че в различни периоди от време на планината Олимп във Витиния или наоколо се наброяват не по-малко от 100 манастира.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Андрей В. Горайко

St John ChrysostomosВтората половина на четвъртото столетие е период на укрепване на държавното и обществено положение на Църквата в ранната Византийска империя. В тази връзка е много важно да се разбере как през този период се осъществява процесът на взаимодействие на императорската власт с новата обществена сила в лицето на Църквата. Допълнителни сведения за историята на утвърждаването и на развитието на Църквата в ранна Византия – в условията на обособяване на източните части на империята като отделна държава – ни дава дейността на архиепископ Йоан Златоуст на Константинополската катедра (15.12.397[1] / 26.2.398[2] – 404 г.[3]).

За взаимоотношенията на св. Йоан Златоуст и императрица Евдоксия са писали много изследователи.[4] За нас обаче ще е интересен един по-различен аспект, свързан с особеностите на дейността на този виден отец на Църквата в обществено-политическия живот на Константинопол.[5]

В настоящата работа ще бъде направен опит да се разгледа социалното значение на Църквата в ранна Византия, в самия край на 4 век, по примера на дейността на св. Йоан Златоуст на Константинополската катедра – в контекста на неговите отношения с имп. Аркадий (395-408) и неговото най-близко обкръжение, както и като самостоятелна фигура в общото разположение на социалнополитическите сили в столицата.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Николай С. Суворов

Michael I_CerulariusКато закрива латинските църкви в Константинопол и прилага спрямо римските легати своя собствена политика, противоположна на императорската, принуждавайки императора публично да се отрече от своята политика и да се признае за победен, Керуларий достатъчно ясно показва, че имперското правителство може да намери в негово лице силен съюзник, но и опасен противник. И наистина, ние ставаме свидетели как през останалото време от управлението на Константин IX, както и при имп. Теодора, Михаил VI Стратиотик и Исаак І Комнин (който, утвърдил се на императорския престол, вече не се нуждае от съдействието на патриарха), Керуларий е в опозиция на правителството, представлявайки страшна сила. Правителството се вижда принудено или да му се подчини, или пасивно да унижава неговата надменност, пренебрегвайки изискванията му, но без да се осмели открито да предприеме нещо решително, поне до избухването на конфликта с Исаак Комнин, завършил с низложението и смъртта на патриарха. 

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез своята хилядагодишна история Византия осъществява множество културни синтези, които надживяват империята и продължават своето съществуване в други общества. Безспорно сред най-големите цивилизационни достижения на Източната Римска империя е християнизацията на античното гръко-римско културно наследство, което чрез Византия е предадено на следващите поколения. Тук ще проследим частния случай на развитието на една благотворителна институция, появила се в християнска среда в Кесария Каподокийска, усвоила безконфликтно предходния опит на античния езически свят, и която чрез системата на византийския киновиен манастир се разпространява на Изток и на Запад – включително и в славянските новопокръстени страни. Става дума за института на византийската болница.

От античния гръко-римски свят Източната Римска империя наследява една сравнително устойчива традиция на държавно и муниципално организирана благотворителност. Както в гръцките полиси, така и в Римската империя държавната власт развива система за социална подкрепа на нуждаещи се: бедни, военни инвалиди, вдовици, сираци и т. н. При античните гърци благотворителната дейност е пречупена през абсолютната ценност на полиса – смятали за свой дълг да подкрепят бедните, тъй като те били свързани със семействата, чиито предци са основатели на града-държава. Римската държава полага особени грижи и за децата-сираци на загиналите воини, за военните инвалиди и техните семейства, за социално неспокойния плебс, като идеалът за благотворителността е подчинен на гражданския интерес. Когато Цицерон пише, че откупването на пленници и обогатяването на бедни означава да служиш на държавата, той видимо поставя състраданието сред гражданските добродетели на образцовия римски гражданин. И действително, чрез куриите заможните граждани доброволно поемат множество задължения по благоустрояването на големите градове в Римската империя, но тази благотворителност е в полза на цялата градска общност. Те строят и поддържат публични сгради, около които е концентриран градският живот – театри, хиподроми, бани, храмове, мостове. Докато самата бедност е предизвиквала по-скоро отвращение у древния грък или римлянин, отколкото порив да се помогне на човека в нужда. В този смисъл античната благотворителност представлява щедрост и израз на обществен престиж и на гражданско съзнание, но далеч не вменява на заможните задължението да помагат на хората, които по една или друга причина са се оказали в „социалните покрайнини”.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Svetoslav RibolovВъпросите по отношение на трагичната схизма през 11 век между Рим и Константинопол винаги са били актуални, но днес те са особено важни във връзка с интересното развитие на сътрудничеството между римокатолици и православни християни в условията на съвременната западна цивилизация, особено в рамките на Европейския съюз. През целия 20 век обаче се наблюдава взаимен интерес и все по-добри отношения между двете църковни общности, преливащ и в сферата на богословския диалог. Особено след Втория ватикански събор този взаимен интерес прерасна и в редица междуденоминационни дейности, съсредоточени върху изследването на богословските различия и откриването в дълбочина на спорните въпроси, като се започва от детайлите, за да може да се достигне до базисните различия. Така, вече няколко десетилетия действа комисия по диалога между двете деноминации, която не е обвързана с вече до голяма степен дискредитиралото се заради политическите си измерения по време на Студената война икуменическо движение, а представлява сериозни богословски авторитети, които заседават периодично и осъществяват богословски дебати в дух на добронамереност и на искрен интерес. До голяма степен политически мотивираното и официозно участие на православни представители в този диалог през годините на атеистичния режим в Източна Европа сега е заменено от съвсем естествен взаимообмен и свободна комуникация между представители на тези църковни общности. В рамките на ЕС, където България е член преди всичко поради желанието на мнозинството от своето население, тези взаимовръзки се превръщат в естествено състояние на обществото. Полярният свят вече не съществува, а Европа е голямата ни Родина.

По редица обективни причини в България за този диалог не се говори много. В тази връзка могат да се изтъкнат значителните вътрешни проблеми, свързани най-вече със схизмата в БПЦ от 90-те години на 20 век и други вътрешни проблеми в началото на 21 век. Това е една от важните причини, поради които той остана встрани от вниманието на нашето богословие. С малки изключения български академични богослови и клирици не участват в него. Българската публика все пак би следвало да бъде запозната с този диалог, имайки предвид не само задълбочаващата се евроинтеграция, но и новите реалности в положението на България в Европа и в света.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме