Автор Николай С. Суворов

Като закрива латинските църкви в Константинопол и прилага спрямо римските легати своя собствена политика, противоположна на императорската, принуждавайки императора публично да се отрече от своята политика и да се признае за победен, Керуларий достатъчно ясно показва, че имперското правителство може да намери в негово лице силен съюзник, но и опасен противник. И наистина, ние ставаме свидетели как през останалото време от управлението на Константин IX, както и при имп. Теодора, Михаил VI Стратиотик и Исаак І Комнин (който, утвърдил се на императорския престол, вече не се нуждае от съдействието на патриарха), Керуларий е в опозиция на правителството, представлявайки страшна сила. Правителството се вижда принудено или да му се подчини, или пасивно да унижава неговата надменност, пренебрегвайки изискванията му, но без да се осмели открито да предприеме нещо решително, поне до избухването на конфликта с Исаак Комнин, завършил с низложението и смъртта на патриарха. 

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Отношенията на Византия с ислямския свят имат дълга и многообразна история. Между първия сблъсък на войските на имп. Ираклий през 630 г. с арабските орди и падането на Константинопол в 1453 г., под ударите на османските турци, лежи период от осем столетия, изпълнен с войни, примирия, политическо и духовно съперничество. Срещат се две религии, претендиращи да благовестят на света истината за единия Бог. В непосредствена близост застават две култури, приликите и разликите между които са извор на антагонизъм, но и на културно привличане. Прави впечатление, че активните политически и културни контакти на византийците с арабите, а сетне и с османските турци нямат равностоен еквивалент в областта на богословието. Интензивността на религиозната полемика зависи от състоянието на политическите им отношения и във Византия тя е могла почти напълно да замре, ако вътрешните проблеми на империята фокусират цялото внимание на византийските автори.

Полемичните антиислямски съчинения в Палеологовата епоха показват по-голяма зрялост и познания за исляма, но не могат да отбележат качествено нов етап в антиислямската полемика във Византия. Те предизвикват интереса на изследователя с привличането на нови сведения, предаващи картината на ислямските вярвания и обичаи през 14 и 15 век, както и с факта, че най-значимите произведения от периода са създадени от двама императори и това им придава – освен богословско – и определено политическо значение. Полемиката с исляма е тема от областта на сравнителното богословие, но има и чисто исторически измерения, тъй като религията е неразделна част от византийската политическа идеология. Военните успехи на ислямския свят са основание за потомците на Мохамед да издигнат идеята за универсална мюсюлманска държава, което влиза в естествено противоречие с претенциите на християнския Рим. Затова византийските автори смятат за свое задължение, защитавайки истинността на православното християнство и разкривайки религиозните заблуди на исляма, още и да аргументират правото на Византия да бъде единствената законна световна империя.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Въпросите по отношение на трагичната схизма през 11 век между Рим и Константинопол винаги са били актуални, но днес те са особено важни във връзка с интересното развитие на сътрудничеството между римокатолици и православни християни в условията на съвременната западна цивилизация, особено в рамките на Европейския съюз. През целия 20 век обаче се наблюдава взаимен интерес и все по-добри отношения между двете църковни общности, преливащ и в сферата на богословския диалог. Особено след Втория ватикански събор този взаимен интерес прерасна и в редица междуденоминационни дейности, съсредоточени върху изследването на богословските различия и откриването в дълбочина на спорните въпроси, като се започва от детайлите, за да може да се достигне до базисните различия. Така, вече няколко десетилетия действа комисия по диалога между двете деноминации, която не е обвързана с вече до голяма степен дискредитиралото се заради политическите си измерения по време на Студената война икуменическо движение, а представлява сериозни богословски авторитети, които заседават периодично и осъществяват богословски дебати в дух на добронамереност и на искрен интерес. До голяма степен политически мотивираното и официозно участие на православни представители в този диалог през годините на атеистичния режим в Източна Европа сега е заменено от съвсем естествен взаимообмен и свободна комуникация между представители на тези църковни общности. В рамките на ЕС, където България е член преди всичко поради желанието на мнозинството от своето население, тези взаимовръзки се превръщат в естествено състояние на обществото. Полярният свят вече не съществува, а Европа е голямата ни Родина.

По редица обективни причини в България за този диалог не се говори много. В тази връзка могат да се изтъкнат значителните вътрешни проблеми, свързани най-вече със схизмата в БПЦ от 90-те години на 20 век и други вътрешни проблеми в началото на 21 век. Това е една от важните причини, поради които той остана встрани от вниманието на нашето богословие. С малки изключения български академични богослови и клирици не участват в него. Българската публика все пак би следвало да бъде запозната с този диалог, имайки предвид не само задълбочаващата се евроинтеграция, но и новите реалности в положението на България в Европа и в света.

Отваряне на целия текст

Автор Николай С. Суворов

Без съмнение, преди да направи решителните си стъпки патриархът е обмислил плана за действие срещу Рим. Също така трябва да приемем за несъмнено, че повод за съставянето на този план е бил дългото пребиваване в Константинопол (от 1046 г.) на италиеца Аргир, който усърдно действа в полза на съюз между императора и папата срещу норманите. За времето на своето пребиваване в столицата Аргир – по думите на самия Керуларий от първо послание до Петър Антиохийски – е три или четири пъти отлъчен от причастие заради опресноците, т. е. вероятно понеже защитавал латинския обряд срещу обвиненията на патриарха, а при патриаршеските богослужения в храма „Св. Софѝя” желаел да пристъпва към Евхаристията наравно с останалите, по гръцкия обряд. По този начин предварително се набелязвал онзи момент, който след това щял да се постави начело на обвиненията срещу латините и за който Фотий, в енцикликата си, все още не е говорел. През 1051 г. Аргир е вече в Италия и по разказа на италийския хронограф, изпраща в Константинопол през 1053 г., като свой довереник за воденето на преговори за съюз, епископа на Трани Йоан, и трябва да предположим, че за престоя на Йоан в Константинопол, патриархът е успял да го привлече на своя страна.[1]

Междувременно в италийските дела настъпва изключително неблагоприятен за папа Лъв ΙΧ обрат – войската му е разбита от норманите недалеч от Чивитела и сам той попада в техен плен, при което обаче те се отнасят към своя пленник с подобаващото уважение. Керуларий намира този момент като напълно благоприятен за решителни действия против Римската църква, тъй като с поражението на папската войска папата е престанал да бъде онази политическа величина, съюзът с която би могъл да се смята за ценен за византийското правителство. За самия пък патриарх този съюз е нежелателен, защото сред условията за сключването му е трябвало да се засегне и признаването на власт на папата в цялата Църква и връщането на Римската църква на отнетите ѝ при Лъв Исавър и Никифор Фока обширни владения. Действията на патриарха се състоят в следното: закриване на латинските църкви в Константинопол; съставяне от страна на Лъв Охридски на послание до споменатия Йоан Транийски (който по онова време вече е успял да се върне в Италия)[2] и, малко по-късно, съставяне на полемичен трактат срещу латините от монаха на Студийския манастир Никита Ститат или Пекторат.

Отваряне на целия текст