Църквата във Византия

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Джордж Демакопулос

Важността на византийския император Юстиниан както за християнската, така и за политическата история, е нещо, което трудно бихме могли да преувеличим, тъй като той е направил повече от всеки друг християнски владетел преди него за интегрирането на християнските предписания в имперското законодателство. Независимо дали ние ще гледаме благосклонно на византийския модел на църковно-държавна „симфония“, или ще предпочетем разделението по джеферсъновски между Църквата и държавата, всяко съвременно изразяване на християнството в политиката представлява по един или друг начин отговор на юстиниановото законодателство. Дори сегашният дебат по отношение на контрола върху оръжията е нещо, което е предшествано от юстиниановия закон, възпиращ гражданите от притежаване на оръжие.

Юстиниановата Новела 85 строго забранява продажбата на оръжие на гражданите. Единственото изключение от тази регулация са малките ножове и брадвите за домашна употреба. И преди това древните римляни били забранявали притежаването на оръжия от гражданите вътре в градските райони, само че преамбюлът към Новела 85 подчертава изрично християнската насоченост при формулирането на този нов и по-изчерпателен закон.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Монашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Днес е общоприето, че религиозните спорове през 14 в., които дълго време бяха смятани за дребнави боричкания в рамките на тесен кръг богослови, всъщност отразяват една действителна цивилизационна криза, а резултатите от тях се отразяват дълбоко върху бъдещето на византийското общество и върху следвизантийската епоха.[1] Техните отражения са значителни в балканските страни и в Русия. Разбира се, славяните не са в състояние да допринесат каквото и да било към същността на богословските дебати, но в този период те получават от Византия едно обновено духовно водителство и приемат като свои интелектуалните, културни и идеологически цели на византийския исихазъм.

В специфичния контекст на византийската история терминът исихазъм не може да бъде използван без уговорки.[2] Неговото първоначално значение ни връща назад към 4 в., в първите години на източното християнско монашество, когато еремитите, които живеят в изолация или тишина (ἡσυχία), вече биват наричани исихасти (ἡσυχασταί), за да бъдат отличавани от монасите, които живеят в общежитие (киновитите). С термина исихазъм бива определяно в още по-специфичен смисъл и практикуването на особени техники на дишане, които целят постигането на концентрация в процеса на умната или още известна като Иисусова молитва. Във византийски контекст тези практики стават особено широко разпространени през 13 и 14 в.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Съвременният диалог между римокатолицизма и православието неизбежно се основава върху фактите от християнската история – история на общението между това, което наричаме Изток и Запад, в течение на първото хилядолетие, и на започналото през 11 в. постепенно отчуждаване и разделение. Действително загрижените по въпросите на християнското единство се стремят да възстановят богословските и еклисиологическите ръководни принципи, благодарение на които е било възможно църковното общение и общото свидетелство пред света през първата половина от историята на християнството – в периода, когато, по думите на папа Йоан-Павел ІІ, Църквата е дишала и с двата си бели дроба. Разбира се, днес, в нашия 20 век, категории като Изток и Запад са исторически и културно заличени – положението на двата американски континента, на Африка и Азия, изчезването на Византийската империя и de facto повсеместно възприетите научни методологии, установени в Западна Европа през 19 в., превръщат ясното разделяне на християнския Изток и Запад в нещо изкуствено. Тази нова ситуация ни дава всичко необходимо за едно по-добро разбиране на нашата обща история от първото хилядолетие, както и на характера на последвалото трагично отчуждаване.

Фераро-Флорентийският събор (1438-1439 г.) е без съмнение най-значителният опит от периода на късното Средновековие да се измени курса на историята и да се възстанови единството във вярата и в църковното общение на все още ясно отчетливите Изток и Запад. Процедурата на събора и взетите на него решения създават впечатление за обединяване на двете половини на християнството. Днес знанията ни за този събор са много по-пълни, отколкото по онова време на безкрайни спорове между неговите критици и привърженици, простиращи се в продължение на отминалите векове. Днес не само са достъпни всички, имащи отношение към въпроса документи, публикувани в забележително пълното ватиканско издание, но и е положено началото на по-мащабен подход към историята на събора. По-конкретно, една от основните заслуги на Джоузеф Гил[1] се състои в това, че помести Флорентийския събор в неговия западен контекст като завършек на борбата на папството с привържениците на съборността и победа на това, което Гил нарича „традиционен порядък в Църквата”.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Преди началото на осмото столетие ислямското учение е напълно непознато във византийската литература. Духовната и интелектуалната среща на Мохамед и първото поколение негови последователи с християнството се състои не с имперската Православна църква, а с монофизитските и несторианските общности, съставляващи по-голямата част от християнското население в Арабия, Египет, Сирия и Месопотамия. До края на периода на Омаядите тези сирийски и коптски християни са основният и на практика единствен изразител на християнската вяра в халифата. С посредничеството на тези общности – често със средствата на двоен превод: от гръцки на сирийски и от сирийски на арабски – арабите за пръв път се запознават с трудовете на Аристотел, Платон, Гален, Хипократ и Плотин.[1] Сред монофизитите и несторианите те намират много от своите държавни служители, дипломати и търговци, които с желание им помагат в изграждането на тяхната империя, и често – поне в началото – предпочитат подслона на мюсюлманското иго пред потисничеството, което в православната, вярна на Халкидон, Византийска империя е съдбата на всички религиозни дисиденти.

Първият сблъсък на исляма с православното християнство е на бойното поле, във войните, които от 7 в. нататък противопоставят арабите на византийските императори. И двете противопоставили се една на друга цивилизации са в голяма степен формирани от своите собствени религиозни идеологии, като всяка страна интерпретира позициите и действията на другата като религиозно мотивирани. Ако Коранът зове за свещена война срещу „онези, които приписват съдружници на Бога”, т. е. християните, които вярват в Троицата,[2] византийците отвръщат, по примера на преп. Йоан Дамаскин, с разглеждане на исляма като „предвестник на антихриста” (πρόδρομος τοῦ ̉ἀντιχρίστου).[3] Колкото и резки обаче да са изявленията на взаимна нетолерантност, колкото и да са фанатични призивите за свещена война, постепенно, благодарение нуждите на дипломацията, необходимостта от съвместно съществуване в заеманите територии и хладната преценка на образованите умове, се отива към по-добро взаимно разбиране.

Отваряне на целия текст

Автор Кирил А. Писенко

В своето културно-историческо, социално и религиозно развитие Испания преживява няколко етапа, всеки от които със своите отличителни особености.

Най-древната основа на населението на Пиренейския полуостров е съставена от ибери и келти. От смесването на тези две племена се образува нова народност – тази на келтиберите. По време на Пуническите войни, когато сцената на военните действия се пренася на Пиренейския полуостров, част от коренните жители поддържат Картаген, а друга – римляните. С това е подготвено установяването на чуждата власт в тази страна. Когато Рим побеждава Картаген и измества африканците от Испания, там започват да разглеждат тази страна в съответствие със собствените си интереси. През 204 г. пр. Хр. Испания е обявена за римска провинция, макар че фактическото римско господство на полуострова е установено едва две столетия по-късно.

Окончателно римското управление в страната е установено от имп. Август, след усмиряването на кантабрите и астурите. Римското господство продължава около шест столетия. В това време местното население възприема римската религия, език, закони и обичаи, и възприема цивилизационното влияние на Рим повече, отколкото другите келтски народи. Така, формираната от келтибери и римляни нова нация започва да се нарича испаноримляни.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Битката при Манцикерт в 1071 г. и падането на Бари бележат края на византийската имперска мощ, изградена от имп. Василий ІІ (976-1025) и неговите предшественици. Предстоят нови политически катастрофи: пристигането на кръстоносците и установяването на Латинската империя на Босфора през 1204 г. Въпреки това Византия не престава да играе дългогодишната си роля на интелектуален и идеологически водач. Тъкмо обратното – слабите държави на Комнини, Ангели и Ласкариди, а по-късно и на Палеолозите, упражняват както върху цяла Източна Европа, така и върху Латинския запад интелектуално влияние, което понякога е по-силно от това на силната империя от времето на Македонската династия. Разбира се, отслабнала и много по-малко самостоятелна отпреди, по това време Византия не само запазва своето собствено наследство, но приема и западно влияние. Този процес на взаимно въздействие е особено характерен за разглеждания период.

Особено важни за нашето разбиране на византийското общество по това време и на неговото влияние отвъд географските и хронологичните граници, които са схващани като чисто византийски в тесен смисъл на думата, се явяват идеологическите тенденции в две направления: теорията за Империята и отношенията с Латинския запад.

Отваряне на целия текст

Автор Иван И. Соколов

Синтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.