Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Златина Иванова

Zl IvanovaНа византийската монашеска култура е отредено да пренесе през вековете редица ценни достижения на християнска Византия, тъй като тя не просто надживява Империята, в чиято среда възниква, но и се адаптира успешно в редица други цивилизационни контексти. Сред многото области на „трансфер” на културни и духовни ценности тук бихме искали да се спрем на модела взаимоотношения, който се оформя още в ранновизантийските манастири и който претендира да въплъщава един оптимално християнизиран социум, доколкото това е възможно в мир сей. Големият познавач на византийското монашество прот. Георги Флоровски определя монашеското движение като християнския „опит за решение на социалния въпрос”, един „антиград”, който желае да освободи хората от старите социални връзки и да им даде възможност да осъществят дълбоко заложения в човешката природа по образа на Светата Троица модел на отношения помежду си: „Именно от този въцърковен свят, от тази вече християнска Империя започва бягството – пише отец Георги Флоровски. – Монашеството е преди всичко социално решение и опит за решение на социалния въпрос… Аскетичното отричане не е само „въздържание” или отказ от житейските преимущества или излишъци, не е някакъв свръхдлъжен подвиг. То е отричане от света по принцип и от всичко, което е в света. И преди всичко от реда на света, от социалните връзки. И не толкова от света, колкото именно от Империята… Още Ориген отбелязва, че християните живеят „въпреки законите на светския Град”, което важи още повече за монасите… Монашеството е като че някакъв нов и особен „град” (πоλιτεία). Светският град станал християнски, но антитезата не изчезва. И в християнския свят монашеството е друго, някакъв антиград, антиполис. Монашеството е винаги „изход от света”, изход от естествения обществен строй, отказване и отричане от всички граждански връзки, от семейството, от родството, от родината”.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан (Икономцев)

Archim Ioann Ekonomtsev1. „Откриването” на исихазма

Руската църковно-историческа наука „откри” исихазма през втората половина на 19 в. Това звучи, разбира се, парадоксално. Исихазмът прониква в Русия дълго преди споровете на Солунския архиеп. Григорий Паламà и калабрийския монах Варлаам за природата на Таворската светлина. И оказва решаващо въздействие върху нашия духовен и културен живот. Исихазмът никога не умира в руските манастири, даже и в така тежкото за православието време на реформата на Петър Велики. Ярките му прояви са свързани с прославата на велики руски светци като преп. Сергий Радонежки, 14 в., Нил Сорски, 15 в., св. Тихон Задонски, 18 в., преп. Серафим Саровски, 19 в., а и на известния старец Амвросий – 19 в. Заедно с това в официалните издания на „най-православната руска държава” (удивително, но факт!) привържениците на Паламà са наречени не по друг начин, а сектата „на исихастите” или „на паламитите”.[1]

„Откриването” на исихазма е обусловено от протичащ обрат в руското богословие при Московския митр. Филарет – към изворите на църковността – и от общия подем на руския духовен живот. В 1860 г. в Киев е публикувано първото изследване, посветено на исихазма. Става дума за книгата на игумен Модест Свети Григорий Палама, митрополит Солунски, поборник на православното учение за Таворската светлина и действията на Бога. Сега тази книга е безвъзвратно остаряла и едва ли някой, освен тесен специалист, би я прочел от начало до край. Тя обаче бележи много важен етап от историята на нашата богословска мисъл – исихастките спорове от 14 в. привличат вниманието на руската богословска наука и са осъзнати като едно от най-важните събития в живота на православието, което не е загубило значението си и в ново време. Едновременно с това книгата на игумен Модест е полемично съчинение, не само възкресяващо исихастките спорове, но и пренасящо ги в 19 в. Трудно е да очакваме от автора напълно обективни преценки. Целта му е да докаже и по-точно да декларира безусловната правота на православното учение на св. Григорий и да разобличи грандиозния антиправославен заговор на папизма, чието оръдие в книгата е монах Варлаам, пристигнал от Италия във Византия, с таен замисъл, според автора, да превземе „крепостта на православието” – атонското монашество.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievВъпросът за учителската позиция и съответните отношения в духовната и интелектуалната култура на Византия изисква прокарването на строгата разлика между теологията в собствен смисъл на думата и теоретичната философия. Теоретичната философия се определя като систематичната дискурсивна дейност на човешкия разум, която пита за биващото доколкото е биващо и свързаните с него тематични сфери. Спекулативната теология се схваща като висша част на първата философия. Богословие в собствен смисъл на думата е мистичният опит от самооткровяването на Бога. Теологията никога не се превръща в учебна дисциплина. Тя е богодаряваният връх на духовните упражнения. Във Византия няма специализирани богословски училища и не възникват никакъв тип ордени.

Аскетичният път към теологията е строго персонален. Философията обаче също е лично дело. Наистина, елементарното философско образоване е част от общата образователна система. Във Византия обаче не възниква университет в точния смисъл на думата. Високите философски нива се изучават обикновено в частни школи. Дори образователната процедура в ситуативно разкриваните висши философски училища няма строга програма, а е зависима от интересите на преподаващите и обучаващите се. Както в случая на духовното, така и на интелектуалното става следователно дума за образователен процес, протичащ в лични учителско-ученически отношения. Но разликата между конституирането на тези отношения е огромна.

Различни са и източниците ни на информация. Докато относно интелектуалната ситуация сме принудени да се осведомяваме от автобиографични свидетелства и чрез поведението на отделни мислители, отношението учител-ученик в сферата на духовното е нормирано посредством монашеските правила и наставления, както и чрез писмовното дело на големи аскетически авторитети.

Отваряне на целия текст

Автор Анна Б. Ванкова

monksЧаст от историографията и изворовата база е склонна да разглежда монасите сред основните причинители на безпорядък и като дестабилизиращ фактор в тогавашното общество.[1] В тази статия ще се спрем, освен на подобни случаи, също и на тяхната омиротворяваща дейност при социални конфликти.[2]

Защо точно монасите? Питър Харанис привежда следните фактори, превръщащи монаха във влиятелен елемент от византийското общество[3]: тяхната сумарна численост, степен на организираност, ясно изразен стремеж в отделни случаи към лидерство и система от възгледи, която поставя акцент върху простотата, доброжелателността и любовта.[4] Освен това той подчертава, че „монасите са смятани за духовна сила, от която зависи самата безопасност на империята”.[5] По този път върви и Френд, името на чиято статия обвързва оцеляването на Източната Римска империя тъкмо със съществуването на монашеството и сътрудничеството с него на имперската власт: „Като хора на своето време, императорите споделят благоговейното отношение на своите поданици към монасите. Почти веднага с пристигането си на Изток Константин осъзнава важността на монашеското движение като сила, консолидираща християнската монархия… Действията на Константин показват неговия пълен разрив с идеологията на миналото и акцентират върху бъдещия съюз на трона с монаха, … просъществувал през цялата история на Византия”.[6] „Вероятно не би било твърде свободно предположението да говорим за монасите като за сила между другите сили, дали възможност на Източната Римска империя да преживее кризата, съкрушила през 5 в. Запада”.[7]

Отваряне на целия текст

Автор Василиос Ставридис

Ecumenical PatriarchateВъведение

Истанбул, градът обиколен от водите на Златния рог, Босфора и Мраморно море (Хелеспонта), има дълга история. Днес сигурно знаем, че когато гръцките колонисти от Мегара под лидерството на Бизас (658 г. пр. Хр.) пристигат на това място, там вече е съществувало селище на местното тракийско население. С идването на гърците градът взема името на техния предводител и става Византион. Константин Велики, след своето триумфално влизане в града (324 г.), го избира за център на Източната римска империя или, както е по-позната днес, Византия. От този момент градът ще бъде познат като Константинопол или Нов Рим. От 1453 г. до 1923 г. под името Истанбул градът ще бъде столица на Османската империя, която идва на мястото на Византия. Дори в пределите на модерна Турция, за чиято столица е избрана Анкара, Истанбул продължава да бъде главният град след столицата.

Християнската общност или Църквата в този град е позната с различни имена: Църквата и епископия на Византия; Църквата, епископия, архиепископия и патриаршия на Константинопол или Новия Рим; Великата църква Христова; Вселенската патриаршия и Фенерската църква. На турски е позната като Истанбулска или Фенер Рум патрикханеси.

1. Византийски период (324-1453 г.)

С възкачването на престола на имп. Константин Велики и края на преследването на християните започва епоха в отношенията църква-държава, по специфичен начин придаващи облик на Византия. Във Византия църква и държава се възприемат като две паралелни, взаимосвързани власти, едната начело с патриарх, а другата – с император, но и двете принадлежащи на един съюз, който служи на един Господ за установяването на Неговото царство на земята и за благосъстоянието на всички.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей В. Горайко

St John ChrysostomosВтората половина на четвъртото столетие е период на укрепване на държавното и обществено положение на Църквата в ранната Византийска империя. В тази връзка е много важно да се разбере как през този период се осъществява процесът на взаимодействие на императорската власт с новата обществена сила в лицето на Църквата. Допълнителни сведения за историята на утвърждаването и на развитието на Църквата в ранна Византия – в условията на обособяване на източните части на империята като отделна държава – ни дава дейността на архиепископ Йоан Златоуст на Константинополската катедра (15.12.397[1] / 26.2.398[2] – 404 г.[3]).

За взаимоотношенията на св. Йоан Златоуст и императрица Евдоксия са писали много изследователи.[4] За нас обаче ще е интересен един по-различен аспект, свързан с особеностите на дейността на този виден отец на Църквата в обществено-политическия живот на Константинопол.[5]

В настоящата работа ще бъде направен опит да се разгледа социалното значение на Църквата в ранна Византия, в самия край на 4 век, по примера на дейността на св. Йоан Златоуст на Константинополската катедра – в контекста на неговите отношения с имп. Аркадий (395-408) и неговото най-близко обкръжение, както и като самостоятелна фигура в общото разположение на социалнополитическите сили в столицата.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Питър Харанис

Peter CharanisТретото издание на Bibliotheca Hagiographica Graeca[1] обхваща около 90 личности, живели във Византийската империя от началото на 7 до 15 в. и постигнали святост. От тези 90 най-малко 75 са монаси. Тази статистика сама по себе си говори за значението, което византийското общество отдава на монашеския живот. Във Византия монахът проектира в себе си въплътения идеал на обществото като цяло. Ето защо той – като живо същество – е жизненоважен елемент на това общество, а манастирът е характерна черта на византийския пейзаж.

Безспорно е, че монашеските общности във Византийската империя през целия период на нейното съществуване са многобройни и различни: само съвсем малка част от тях са идентифицирани и локализирани. В своята забележителна книга Х.-Г. Бек[2] съзнателно се ограничава само до манастирите, за които може да се каже нещо определено и изброява 160 манастира, съществували по различно време в империята след края на 6 в. Списъкът на Бек несъмнено е непълен и могат да се добавят голям брой известни манастири в различни региони на империята, включително Кападокия, където по думите на един учен, броят на скалните манастири удивлява пътниците. Списъкът на Бек може да бъде актуализиран чрез включването на общо 241 манастира, като се добавят монашески общности от други списъци и чрез премахване на някои манастири, споменати от Бек, които обаче се появяват другаде в нашата документация[3] или пък са включени в такива общи оценки като на R. Ρ. Β. Menthon, който твърди, че в различни периоди от време на планината Олимп във Витиния или наоколо се наброяват не по-малко от 100 манастира.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез своята хилядагодишна история Византия осъществява множество културни синтези, които надживяват империята и продължават своето съществуване в други общества. Безспорно сред най-големите цивилизационни достижения на Източната Римска империя е християнизацията на античното гръко-римско културно наследство, което чрез Византия е предадено на следващите поколения. Тук ще проследим частния случай на развитието на една благотворителна институция, появила се в християнска среда в Кесария Каподокийска, усвоила безконфликтно предходния опит на античния езически свят, и която чрез системата на византийския киновиен манастир се разпространява на Изток и на Запад – включително и в славянските новопокръстени страни. Става дума за института на византийската болница.

От античния гръко-римски свят Източната Римска империя наследява една сравнително устойчива традиция на държавно и муниципално организирана благотворителност. Както в гръцките полиси, така и в Римската империя държавната власт развива система за социална подкрепа на нуждаещи се: бедни, военни инвалиди, вдовици, сираци и т. н. При античните гърци благотворителната дейност е пречупена през абсолютната ценност на полиса – смятали за свой дълг да подкрепят бедните, тъй като те били свързани със семействата, чиито предци са основатели на града-държава. Римската държава полага особени грижи и за децата-сираци на загиналите воини, за военните инвалиди и техните семейства, за социално неспокойния плебс, като идеалът за благотворителността е подчинен на гражданския интерес. Когато Цицерон пише, че откупването на пленници и обогатяването на бедни означава да служиш на държавата, той видимо поставя състраданието сред гражданските добродетели на образцовия римски гражданин. И действително, чрез куриите заможните граждани доброволно поемат множество задължения по благоустрояването на големите градове в Римската империя, но тази благотворителност е в полза на цялата градска общност. Те строят и поддържат публични сгради, около които е концентриран градският живот – театри, хиподроми, бани, храмове, мостове. Докато самата бедност е предизвиквала по-скоро отвращение у древния грък или римлянин, отколкото порив да се помогне на човека в нужда. В този смисъл античната благотворителност представлява щедрост и израз на обществен престиж и на гражданско съзнание, но далеч не вменява на заможните задължението да помагат на хората, които по една или друга причина са се оказали в „социалните покрайнини”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме