- Автор Прот. Александър Шмеман
Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.
- Автор Джордж Демакопулос
Важността на византийския император Юстиниан както за християнската, така и за политическата история, е нещо, което трудно бихме могли да преувеличим, тъй като той е направил повече от всеки друг християнски владетел преди него за интегрирането на християнските предписания в имперското законодателство. Независимо дали ние ще гледаме благосклонно на византийския модел на църковно-държавна „симфония“, или ще предпочетем разделението по джеферсъновски между Църквата и държавата, всяко съвременно изразяване на християнството в политиката представлява по един или друг начин отговор на юстиниановото законодателство. Дори сегашният дебат по отношение на контрола върху оръжията е нещо, което е предшествано от юстиниановия закон, възпиращ гражданите от притежаване на оръжие.
Юстиниановата Новела 85 строго забранява продажбата на оръжие на гражданите. Единственото изключение от тази регулация са малките ножове и брадвите за домашна употреба. И преди това древните римляни били забранявали притежаването на оръжия от гражданите вътре в градските райони, само че преамбюлът към Новела 85 подчертава изрично християнската насоченост при формулирането на този нов и по-изчерпателен закон.
- Автор Златина Иванова
Монашеството прониква в новата столица на Римската империя, Константинопол, през Мала Азия. Въпреки някои податки, че манастири в Константинопол се появяват още по времето на имп. Константин Велики, смята се, че разцветът на градската монашеска култура във византийската столица е свързан с управлението на Теодосий Велики (379-395).[1] Факт е, че манастирските общности в Новия Рим обаче отстъпват по авторитет не само на монашеските центрове в Мала Азия, Палестина, Сирия и Египет, но и на манастирските общности в мегаполиси като Антиохия, Александрия и Йерусалим, където вече има формирана християнска култура.[2] Именно там се стичат и най-много поклонници, за да се срещнат с изтъкнати аскети. Там се проявяват и всички нови тенденции в развитието на монашеското движение и култура по принцип. Като новия мегаполис на Източната Римска империя Константинопол бързо фокусира вниманието на всички и заема централно място в пъстрата монашеска география на Византия. „Не минава нито ден в Града без нова проява на монашеския опит, пренасян чрез хора и идеи, идващи от всички краища на източното християнско монашество“, пише Питър Хетли в своето проучване за монашеското движение и манастирите в Константинопол от 350 до 850 г.[3] Наистина, столицата на империята бързо се превръща в пресечна точка на най-разнообразни тенденции в монашеското движение: градско или провинциално, киновийно, идиоритмично или отшелническо, социално ориентирано или с екзотични форми на аскеза, подобно на сирийското.
- Автор Прот. Йоан Майендорф
Днес е общоприето, че религиозните спорове през 14 в., които дълго време бяха смятани за дребнави боричкания в рамките на тесен кръг богослови, всъщност отразяват една действителна цивилизационна криза, а резултатите от тях се отразяват дълбоко върху бъдещето на византийското общество и върху следвизантийската епоха.[1] Техните отражения са значителни в балканските страни и в Русия. Разбира се, славяните не са в състояние да допринесат каквото и да било към същността на богословските дебати, но в този период те получават от Византия едно обновено духовно водителство и приемат като свои интелектуалните, културни и идеологически цели на византийския исихазъм.
В специфичния контекст на византийската история терминът исихазъм не може да бъде използван без уговорки.[2] Неговото първоначално значение ни връща назад към 4 в., в първите години на източното християнско монашество, когато еремитите, които живеят в изолация или тишина (ἡσυχία), вече биват наричани исихасти (ἡσυχασταί), за да бъдат отличавани от монасите, които живеят в общежитие (киновитите). С термина исихазъм бива определяно в още по-специфичен смисъл и практикуването на особени техники на дишане, които целят постигането на концентрация в процеса на умната или още известна като Иисусова молитва. Във византийски контекст тези практики стават особено широко разпространени през 13 и 14 в.
- Автор Прот. Йоан Майендорф
Съвременният диалог между римокатолицизма и православието неизбежно се основава върху фактите от християнската история – история на общението между това, което наричаме Изток и Запад, в течение на първото хилядолетие, и на започналото през 11 в. постепенно отчуждаване и разделение. Действително загрижените по въпросите на християнското единство се стремят да възстановят богословските и еклисиологическите ръководни принципи, благодарение на които е било възможно църковното общение и общото свидетелство пред света през първата половина от историята на християнството – в периода, когато, по думите на папа Йоан-Павел ІІ, Църквата е дишала и с двата си бели дроба. Разбира се, днес, в нашия 20 век, категории като Изток и Запад са исторически и културно заличени – положението на двата американски континента, на Африка и Азия, изчезването на Византийската империя и de facto повсеместно възприетите научни методологии, установени в Западна Европа през 19 в., превръщат ясното разделяне на християнския Изток и Запад в нещо изкуствено. Тази нова ситуация ни дава всичко необходимо за едно по-добро разбиране на нашата обща история от първото хилядолетие, както и на характера на последвалото трагично отчуждаване.
Фераро-Флорентийският събор (1438-1439 г.) е без съмнение най-значителният опит от периода на късното Средновековие да се измени курса на историята и да се възстанови единството във вярата и в църковното общение на все още ясно отчетливите Изток и Запад. Процедурата на събора и взетите на него решения създават впечатление за обединяване на двете половини на християнството. Днес знанията ни за този събор са много по-пълни, отколкото по онова време на безкрайни спорове между неговите критици и привърженици, простиращи се в продължение на отминалите векове. Днес не само са достъпни всички, имащи отношение към въпроса документи, публикувани в забележително пълното ватиканско издание, но и е положено началото на по-мащабен подход към историята на събора. По-конкретно, една от основните заслуги на Джоузеф Гил[1] се състои в това, че помести Флорентийския събор в неговия западен контекст като завършек на борбата на папството с привържениците на съборността и победа на това, което Гил нарича „традиционен порядък в Църквата”.[2]
- Автор Прот. Йоан Майендорф
Битката при Манцикерт в 1071 г. и падането на Бари бележат края на византийската имперска мощ, изградена от имп. Василий ІІ (976-1025) и неговите предшественици. Предстоят нови политически катастрофи: пристигането на кръстоносците и установяването на Латинската империя на Босфора през 1204 г. Въпреки това Византия не престава да играе дългогодишната си роля на интелектуален и идеологически водач. Тъкмо обратното – слабите държави на Комнини, Ангели и Ласкариди, а по-късно и на Палеолозите, упражняват както върху цяла Източна Европа, така и върху Латинския запад интелектуално влияние, което понякога е по-силно от това на силната империя от времето на Македонската династия. Разбира се, отслабнала и много по-малко самостоятелна отпреди, по това време Византия не само запазва своето собствено наследство, но приема и западно влияние. Този процес на взаимно въздействие е особено характерен за разглеждания период.
Особено важни за нашето разбиране на византийското общество по това време и на неговото влияние отвъд географските и хронологичните граници, които са схващани като чисто византийски в тесен смисъл на думата, се явяват идеологическите тенденции в две направления: теорията за Империята и отношенията с Латинския запад.
- Автор Прот. Йоан Майендорф
Преди началото на осмото столетие ислямското учение е напълно непознато във византийската литература. Духовната и интелектуалната среща на Мохамед и първото поколение негови последователи с християнството се състои не с имперската Православна църква, а с монофизитските и несторианските общности, съставляващи по-голямата част от християнското население в Арабия, Египет, Сирия и Месопотамия. До края на периода на Омаядите тези сирийски и коптски християни са основният и на практика единствен изразител на християнската вяра в халифата. С посредничеството на тези общности – често със средствата на двоен превод: от гръцки на сирийски и от сирийски на арабски – арабите за пръв път се запознават с трудовете на Аристотел, Платон, Гален, Хипократ и Плотин.[1] Сред монофизитите и несторианите те намират много от своите държавни служители, дипломати и търговци, които с желание им помагат в изграждането на тяхната империя, и често – поне в началото – предпочитат подслона на мюсюлманското иго пред потисничеството, което в православната, вярна на Халкидон, Византийска империя е съдбата на всички религиозни дисиденти.
Първият сблъсък на исляма с православното християнство е на бойното поле, във войните, които от 7 в. нататък противопоставят арабите на византийските императори. И двете противопоставили се една на друга цивилизации са в голяма степен формирани от своите собствени религиозни идеологии, като всяка страна интерпретира позициите и действията на другата като религиозно мотивирани. Ако Коранът зове за свещена война срещу „онези, които приписват съдружници на Бога”, т. е. християните, които вярват в Троицата,[2] византийците отвръщат, по примера на преп. Йоан Дамаскин, с разглеждане на исляма като „предвестник на антихриста” (πρόδρομος τοῦ ̉ἀντιχρίστου).[3] Колкото и резки обаче да са изявленията на взаимна нетолерантност, колкото и да са фанатични призивите за свещена война, постепенно, благодарение нуждите на дипломацията, необходимостта от съвместно съществуване в заеманите територии и хладната преценка на образованите умове, се отива към по-добро взаимно разбиране.
- Автор Кирил А. Писенко
В своето културно-историческо, социално и религиозно развитие Испания преживява няколко етапа, всеки от които със своите отличителни особености.
Най-древната основа на населението на Пиренейския полуостров е съставена от ибери и келти. От смесването на тези две племена се образува нова народност – тази на келтиберите. По време на Пуническите войни, когато сцената на военните действия се пренася на Пиренейския полуостров, част от коренните жители поддържат Картаген, а друга – римляните. С това е подготвено установяването на чуждата власт в тази страна. Когато Рим побеждава Картаген и измества африканците от Испания, там започват да разглеждат тази страна в съответствие със собствените си интереси. През 204 г. пр. Хр. Испания е обявена за римска провинция, макар че фактическото римско господство на полуострова е установено едва две столетия по-късно.
Окончателно римското управление в страната е установено от имп. Август, след усмиряването на кантабрите и астурите. Римското господство продължава около шест столетия. В това време местното население възприема римската религия, език, закони и обичаи, и възприема цивилизационното влияние на Рим повече, отколкото другите келтски народи. Така, формираната от келтибери и римляни нова нация започва да се нарича испаноримляни.
Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Монах Николае (Щайнхард) Прот. Николай Афанасиев Прот. Андрю Лаут |
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Георги (Джордж) Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)
- Лична страница на Владимир Бибихин