Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Иван И. Соколов

Ivan I SokolovСинтагматионите (списъците) с епархиите на Византийската църква от втората половина на 9 до средата на 15 век установяват три подразделения на нейните съставни части, наследени от предходната епоха. В „таксис”-а на епархиите на апостолския и патриаршески Константинополски престол, известен по името на имп. Лъв VI Мъдри, се говори, първо, за митрополии, подчинени на тази катедра, второ, за архиепископии – в непосредствена зависимост от нея, и, трето – за епископии, подчинени на всяка от митрополиите на Вселенската патриаршия. В изложенията на императорите Андроник Стари и Андроник Млади са записани само митрополиите в Константинполска власт – макар историческите извори да свидетелстват, че съществуват също и архиепископии, и особено епископии, в целия 14 и първата половина на 15 век. Константинополската църква наследява епархиите, съставени от митрополии, архиепископии и епископии и в османската епоха от съществуването си, като по-късно към това приемство е добавен и изборът на титуларни епископи, в качеството им на помощници на управляващите архиереи на Вселенската патриаршия, донякъде отговарящи на древните хорепископи. И така нашата задача е да проследим в правно и историческо отношение целия сложен процес на избиране на византийски архиереи, започвайки с подготовката за изборите и завършвайки с фактическото качване на избрания и посветен йерарх на един или на друг архиерейски престол (θρόνος). Задачата ни се ограничава с епохата на късното византийско средновековие, определено по-конкретно с тържеството на православието (843 г.) и до падането на Византия (1453 г.), тъй като именно това е епохата, която никак не е изследвана в специализираната литература от гледна точка на поставения въпрос, макар и това да е периодът с най-ярък и пищен разцвет на църковния византинизъм. И накрая трябва да отбележим, че задачата ни не включва процеса за избор на патриарси във Византия в споменатия период.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffОбстоятелствата около великата схизма, която разделя Източната църква след събора в Халкидон, обикновено са по-добре познати в сравнение с разностранните опити, извършени от по-късните византийски императори и от Византийската църква, за преодоляване на това разделение. В действителност през целия период 6-7 век, точно в навечерието на арабските нашествия в Близкия Изток, проблемът за схизмата доминира в източната византийска религиозна мисъл и много от нашите съвременни становища имат корените си в положителните или в отрицателните стъпки, направени в онези времена. Днес е сравнително лесно да преценим действителните измерения на извършените тогава монументални грешки и престъпления – всеки път, когато императорите правят опити да разрешават споровете със сила. Днес не може да съществува съмнение, че действия като военното потушаване на монофизитството в Египет и другаде, политическото налагане на прохалкидонска йерархия и честите заточения на действителни и популярни водачи на Църквата в Египет, имат решаваща роля за това, на схизмата да се придаде характер на национална съпротива срещу византийския църковен и политически контрол в Египет, Сирия и Армения. В продължение на столетия християните не-гърци от Близкия Изток смятат православните халкидонци за мелхити (хора на царя), като самото прохалкидонско православие клони все по-силно към идентифициране с културната, литургичната и богословската традиция на Църквата в Константинопол, загубвайки контакт и общение с почитаните древни традиции на Египет и Сирия.

Историческите обстоятелства, които правят възможни всички тези грешки в миналото, в наши дни не съществуват. Никаква империя не е в позицията да налага единение на монофизити и диофизити. Никой не си представя това единение другояче, освен чрез единство във вярата. Дадена ни е всяка възможност да преодолеем трудностите без да се отнасяме към нищо друго, освен към любовта и верността към откритата истина. Ето защо за всички нас е време да обърнем поглед назад към нашите съответни традиции с цел да видим ясно истинските проблеми, да отделим това, което смятаме за Св. Предание от всички човешки придатъци и предразсъдъци – колкото и те да са почитани – и да признаем, че божествената истина често може да бъде изразявана по различни начини без с това да бъде разрушавано единството в Христа Иисуса.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОснован на Босфора през първата половина на 4 век като Нов Рим и замислен да бъде столица на християнската Римска империя, Константинопол (чието древно име е Византион) постепенно и сигурно се издига до нивото на главен интелектуален център на източното християнство. След като през 5 век загубва цялата си западна половина, империята успява да оцелее в продължение на столетия, обединена от три елемента, които обикновено смятат за конституиращи византийската цивилизация като такава: християнската вяра, римската политическа традиция и гръцкия език. Не трябва обаче да се забравя, че употребата на гръцкия език като официален държавен и като основен проводник за творческите сили на византийската мисъл не означава, че християнската общност във Византия е от гръцки национален характер. Нейният мултиетнически и мултикултурен характер се запазва чак до самия край на Средните векове. Арменци, сирийци, славяни, грузинци и представители на всички останали етнически групи или намират път към византийската йерархия, или – когато политическите обстоятелства позволяват това – образуват независими държави. Тези държави обаче продължават да се смятат за части от същия този християнски свят, който има своя център в лицето на Византия, а поместните им църкви – за членове на каноничните структури на същата тази Православна църква, която има своя център отново във Византия. От нея цялата византийска общност[1] получава нормите на своята традиция, образците на религиозната си мисъл и критериите за своето богослужение и духовност.

През 5 век Християнският изток все още има много центрове. Екзегетическите и богословските традиции са различни в Александрия, в Антиохия, както и в сирийски говорещата Месопотамия. Ожесточеният антагонизъм, резултат от христологическите спорове и последвалото ги разделение, към което се придържат повечето сирийци и египтяни, съществено отслабва древните интелектуални центрове на Близкия Изток. Тези центрове са изолирани изцяло от Константинопол вследствие от мюсюлманските завоевания през 7 век. Двата Рима – старият на Тибър и новият на Босфора, остават лице в лице вътре в центъра на имперското православие.

Отваряне на целия текст

Автор Василиос К. Кацарос

St Cyril the PhilosopherВ основните текстове на житията на св. Кирил и Методий[1] все още има определени места, които, според проф. Емилиос Тахиаос, „може да предоставят възможности за допълнително изследване и задълбочаване в тази огромна тема”[2] и затова „можем да очакваме значими изследователски хипотези”.[3] Наистина, въпросите, които повдигат основните извори – които са текстовете на житията – са многобройни, а предложените решения зависят от възгледите на учените, които, откривайки противоречия в тях, се опитват да запълнят празнотите с измислени конструкции. Примерите са много, а времето и мястото не ни позволяват да се спрем върху тях. Всеки път, когато възникне въпрос и неговите отговори са различни, се създава широка дискусия.

Например: Бил ли е Константин монах, както твърдят някои учени,[4] използвайки сведенията в житието, които говорят за отшелничество, молитва и занимание само с книгите[5] (за много изследователи той е бил монах в манастира Стенос[6] или в манастира Полихрониу[7] или, неопределено – някъде другаде) въпреки изричното свидетелство на текста, че е приел „ангелската схима” на монаха 50 дни преди да почине?[8]

Открил ли е Константин славянската азбука или е намерил някаква рудиментарна азбука, т. нар. „руски писмена”,[9] в Крим? Ако е вярно второто, то трябва да се търси друго тълкувание на феномена на прословутото „просвещение на славяните” и т. н.

В миналото учените се стремяха да възхвалят определени събития, стъпвайки на една основа, за която няма голямо историческо основание,[10] макар че отправната точка на мисълта им следва историческите следи. Друг голям въпрос, който според нас не е изяснен задоволително, поставяме за разглеждане и в това наше изложение.

Става дума за общия въпрос за превода на текстовете от гръцки на славянски език – времето, мястото и условията, когато това важно дело е било решено и осъществено. Този въпрос не може да бъде разрешен с удобни решения от типа на манастирски „скриптории”, отдалечени от центъра на Византия, тъй като „преводът”, бидейки голям план, не може да се смята за обикновена дейност, осъществяваща се в изолирано място, а за организирана система за образование, която действа при правила, различни от тези, които до наши дни се смятаха за възможни.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

St Mark EugenikosДанни за живота на св. Марк Ефески след Флорентийския събор. Неговата по-нататъшна борба за православието. Послания на св. Марк Ефески

Заедно с императора и други представители на Православната църква на събора в Италия, на 1.2.1440 г. св. Марк Ефески се връща в Константинопол. Не с тържество и не с радост се връщат от Флоренция в родния Константинопол тези гръцки представители. Те са разбирали, че volens-nolens[1] не са опазили Истината и са предали православната вяра за „паницата леща” на папските обещания за изпращане на помощ към Византия. Съвременникът на унията, гръцкия историк Дука, рисува картината на посрещането им от населението в Константинопол: „Едва-що бяха слезли от корабите и започнаха да ги разпитват: „Какво стана на събора? Ние ли победихме?”. А те отговаряха: „Продадохме нашата вяра, нашето благочестие изменихме в нечестие; изменихме светите Дарове и станахме азимати-опресноковци”. Така говориха Антоний Ираклийски и останалите. А народът ги питаше: „Защо подписахте?” – „От страх пред франките” – „Нима франките ви бичуваха, нима ви затваряха в тъмници?” – „Не, но нашата дясна ръка подписа – отсечена да бъде. И езикът ни изповяда – изтръгнат да бъде”. Настана мълчание голямо, и независимо че беше Великият пост нямаше служба. Никой не искаше да служи с тях, отстъпниците”.[2]

Няма как да е било леко и на душата на императора. Син на Православната църква, живо интересуващ се от всички богословски въпроси (тук можем да си припомним, че някога, по негова молба, св. Марк Ефески бе написал редица трактати върху поставени му от него богословски въпроси), той не е могъл да не чувства угризения на съвестта и дълбока печал задето е поставил Православната църква, а с това и самия себе си, в такова унизено положение пред Рим. Църковната опозиция против унията, изразяваща се в това, че цяла редица йерарси, включително и св. Марк Ефески, отказват да приемат патриаршеското достойнство, знаейки, че с това е свързано и служение на унията, дълбоко угнетение и недоволство сред народа от всичко случило се, можещо да доведе дори до гражданска война (Сиропул пише, че братът на императора Димитри до такава степен рязко е отстоявал православието и в това отношение се е противил на политиката на императора, че в страната е съществувала опасност от гражданска война[3]) – всичко това не е могло да не опечалява и угнетява императора, макар и да се е оправдавал с политически съображения. Към това се е добавяла и дълбоката лична мъка – той още не бил успял да слезе на брега, когато го известяват за смъртта на неговата любима жена; за последното Сиропул съобщава, че мъката на императора продължавала дълго, че за дълго той стоял заключен в своите покои и в продължение на три месеца – от февруари до април – бил изоставил всички църковни дела.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaНа византийската монашеска култура е отредено да пренесе през вековете редица ценни достижения на християнска Византия, тъй като тя не просто надживява Империята, в чиято среда възниква, но и се адаптира успешно в редица други цивилизационни контексти. Сред многото области на „трансфер” на културни и духовни ценности тук бихме искали да се спрем на модела взаимоотношения, който се оформя още в ранновизантийските манастири и който претендира да въплъщава един оптимално християнизиран социум, доколкото това е възможно в мир сей. Големият познавач на византийското монашество прот. Георги Флоровски определя монашеското движение като християнския „опит за решение на социалния въпрос”, един „антиград”, който желае да освободи хората от старите социални връзки и да им даде възможност да осъществят дълбоко заложения в човешката природа по образа на Светата Троица модел на отношения помежду си: „Именно от този въцърковен свят, от тази вече християнска Империя започва бягството – пише отец Георги Флоровски. – Монашеството е преди всичко социално решение и опит за решение на социалния въпрос… Аскетичното отричане не е само „въздържание” или отказ от житейските преимущества или излишъци, не е някакъв свръхдлъжен подвиг. То е отричане от света по принцип и от всичко, което е в света. И преди всичко от реда на света, от социалните връзки. И не толкова от света, колкото именно от Империята… Още Ориген отбелязва, че християните живеят „въпреки законите на светския Град”, което важи още повече за монасите… Монашеството е като че някакъв нов и особен „град” (πоλιτεία). Светският град станал християнски, но антитезата не изчезва. И в християнския свят монашеството е друго, някакъв антиград, антиполис. Монашеството е винаги „изход от света”, изход от естествения обществен строй, отказване и отричане от всички граждански връзки, от семейството, от родството, от родината”.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йоан (Икономцев)

Archim Ioann Ekonomtsev1. „Откриването” на исихазма

Руската църковно-историческа наука „откри” исихазма през втората половина на 19 в. Това звучи, разбира се, парадоксално. Исихазмът прониква в Русия дълго преди споровете на Солунския архиеп. Григорий Паламà и калабрийския монах Варлаам за природата на Таворската светлина. И оказва решаващо въздействие върху нашия духовен и културен живот. Исихазмът никога не умира в руските манастири, даже и в така тежкото за православието време на реформата на Петър Велики. Ярките му прояви са свързани с прославата на велики руски светци като преп. Сергий Радонежки, 14 в., Нил Сорски, 15 в., св. Тихон Задонски, 18 в., преп. Серафим Саровски, 19 в., а и на известния старец Амвросий – 19 в. Заедно с това в официалните издания на „най-православната руска държава” (удивително, но факт!) привържениците на Паламà са наречени не по друг начин, а сектата „на исихастите” или „на паламитите”.[1]

„Откриването” на исихазма е обусловено от протичащ обрат в руското богословие при Московския митр. Филарет – към изворите на църковността – и от общия подем на руския духовен живот. В 1860 г. в Киев е публикувано първото изследване, посветено на исихазма. Става дума за книгата на игумен Модест Свети Григорий Палама, митрополит Солунски, поборник на православното учение за Таворската светлина и действията на Бога. Сега тази книга е безвъзвратно остаряла и едва ли някой, освен тесен специалист, би я прочел от начало до край. Тя обаче бележи много важен етап от историята на нашата богословска мисъл – исихастките спорове от 14 в. привличат вниманието на руската богословска наука и са осъзнати като едно от най-важните събития в живота на православието, което не е загубило значението си и в ново време. Едновременно с това книгата на игумен Модест е полемично съчинение, не само възкресяващо исихастките спорове, но и пренасящо ги в 19 в. Трудно е да очакваме от автора напълно обективни преценки. Целта му е да докаже и по-точно да декларира безусловната правота на православното учение на св. Григорий и да разобличи грандиозния антиправославен заговор на папизма, чието оръдие в книгата е монах Варлаам, пристигнал от Италия във Византия, с таен замисъл, според автора, да превземе „крепостта на православието” – атонското монашество.[2]

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме