- Автор Венцислав Каравълчев
Името на св. Никита Ремесиански е завинаги тясно свързано с църковната история по българските земи чрез делото си по християнизирането на бесите. Въпреки, че неговото име е станало нарицателно за разпространението на християнството в нашите земи през 4-5 в. и често се използва от историци и археолози за илюстрация на този процес, в действителност няма нито едно българско научно изследване върху дейността на този равноапостолен Христов съработник. Далеч сме от мисълта, че настоящата статия може да запълни тази празнота, но искрено се надяваме тя да постави някакво начало, като очертае проблематиката за едно бъдещо цялостно изследване.
Липсата на изворови данни за християнството в Родопите до 4 век, както и несигурната датировка на голяма част от археологическия материал (преди всичко точното датиране на големия брой раннохристиянски църкви там), не ни позволяват да съставим ясна картина за религиозния живот в планината през първите три века след Христа. Тази липса се превръща в благоприятна почва за различни спекулативни твърдения, чрез които някои родни учени искат да привлекат обществения интерес върху значимостта на техните открития.
- Автор Венцислав Каравълчев
(Седма част на поредицата "За църковния календар без емоции", за предишни части вижте [тук], [тук], [тук], [тук], [тук] и [тук])
Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.
Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.
- Автор Венцислав Каравълчев
Една от най-популярните и почитани светици в Православната църква е раннохристиянската великомъченица Варвара. В настоящата статия приемаме за своя отправна точка едно атонско предание от средата на ХІХ в. за нейния живот и проследяваме историческата информация за св. Варвара, достигнала до нас и развитието й в агиографски аспект. Въз основа на известните исторически сведения ще се опитаме да извлечем максимално рационалното зърно, съдържащо се в сведението от ХІХ в., в което недвусмислено се твърди, че св. Варвара е родена, живяла и загинала мъченически на територията на днешна България, в района на Разлог.[1] Както не веднъж сме подчертавали, раннохристиянската история на българските земи е слабо, да не кажем почти напълно неизследвана. Това бяло поле в историческата ни памет вменява дълг на всички историци и преди всичко на църковните да издирят оскъдните данни за славното минало на нашите земи, но и да ги осмислят и интерпретират в светлината на православното предание, канони и традиция.
През 1856 г. в Москва са издадени в няколко тома спомените и записките на монах Партений, който както сам пише, е сторил това по молба и с благословението на епископ Атанасий (Томски и Енисейски). В четири обемисти тома монах Партений е изложил видяното и чутото от него по време на пътуванията си и пребиваването на Св. Гора, както и в Русия, Молдова, Турция, Йерусалим и Св. земи. В четвъртия том на тези спомени се съдържа сведението, което провокира интереса ни за написването на тази статия. Поради неговата важност ще си позволим да го поместим тук без съкращения в превод на български:
- Автор Венцислав Каравълчев
Днес Църквата чества паметта на св. Доротей, епископ Тирски. Този голям светител на древната Църква е поредното име, пряко свързано със земите на нашата родина България. Това е и поредният светец и мъченик, чиито име, дела и подвиг тънат в забвение и са слабо или въобще непознати на българския читател.
Едва ли е възможно днес да си дадем реална оценка за това, колко значим е приносът на св. Доротей за историята на Църквата като цяло и в частност, за историята на ранното християнство по българските земи. Ще споменем само, че благодарение на него днес знаем, че апостолският мъж Амплий (56-59 г.), за когото св. ап. Павел казва: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий“ (Рим. 16:8), е бил пръв епископ на Одесос, днешната Варна. Преданието говори, че лично св. ап. Андрей Първозвани, първият от апостолите, когото Господ Иисус Христос призовава за служение, е ръкоположил св. ап. Амплий за епископ на славния Одесос. Казвам славния, защото известното за този град, което отваря вратите за неизвестното, красноречиво говори, че Одесос е бил значим център не само в регионален мащаб, но и в световен, не само в областта на цивилната история, но и на християнската. Тук е открито най-старото злато на света, за което учените още спорят, дали е на 6, 7 или дори на 8 хиляди години – факт, който преобръща цялата световна история.
- Автор Архим. Йеротей (Косаков)

Изворите за проповедта на апостол Павел се намират в самото Свещенно Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Духът Божи не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно с ап. Сила, Тимотей и Лука. Ап. Лука разказва, как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“ След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония” (Деян. 16:9-12).
- Автор Венцислав Каравълчев

- Автор Венцислав Каравълчев
Почти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните пет-шест века, започват с т. нар. „Правила на светите апостоли“. Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, йерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и др. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да сметне, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до 15-16 в., при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския йезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501-1584), които освен защитник на доктрината за Непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и др., говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите били издадени писмено и непосредствено от св. апостоли на събора в Йерусалим (45 г.). Разбира се, това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-йезуит Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.
Апостолските правила се отнасят действително към най-ранния период от живота на Църквата. Няма обаче никакви преки доказателства, че са лично дело на апостолите. Разбира се, съществуват множество косвени свидетелства, които подкрепят теорията за ранния им произход. Няколко от тези правила са квинтесенция на казаното от Самия Господ Иисус Христос в Евангелието. Може да се сравни например: Мат. 5:32; 19:17 и Правило 48 на св. апостоли. Други се явяват следствие на казаното и направеното от апостолите. Паралели откриваме в съдържанието на 1 Тим. 3:2-13; Тит 1:5-9; 1 Петр. 5:1-4 и др. с правила 17, 25, 42-44, 61, 80, с които се забранява приемането в клира на хора, които не съответстват на посочените от апостолите качества. Друг косвен аргумент е присъствието в правилата на трите главни йерархични степени – епископска, презвитерска и дяконска, които посочват и отци и учители от първите две столетия като св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Тертулиан и др. Ползвали са се с голям авторитет и са били широко разпространени на Изток. Освен това някои от св. отци, както и в определенията на малките и по-големи събори се позоват на тези правила, като често вместо апостолски ги наричат „църковни постановления“, „апостолски предания“, „древни чинове“ и т. н.
Виждаме, че още на Първия вселенски събор (325 г) св. отци като че ли се позовават на тях като на нещо известно, без да ги споменават изрично. Основание за това твърдение намираме в правила 1 и 2 на Първия вселенски събор, които имат кратък аналог в правила 21 и 80 на св. апостоли. В Правило 15 обаче имаме и конкретна употреба на израза „Апостолски правила“ (Αποστολικοί κανόνες).
Един от най-авторитетните изследователи на правилата, написал и най-обширния и задълбочен труд върху тях е проф. Дрей (Drey) от Тюбингенския университет. Много от изводите, които той прави, остават валидни в науката и до днес. Според него, Апостолски постановления е сборник, събран и съставен на два пъти. В него са събрани и отразени традицията и практиката на раннохристиянската Църква. Първият сборник е създаден през 5 в. Този сборник, който използва и Дионисий Малки, е включвал петдесет правила. Към него през 6 в. са били добавени още тридесет и пет правила и така се е появила днешната компилация, съдържаща осемдесет и пет правила. Както ще видим в нашето изследване, Западът ще приеме като частично автентичен само първия сборник с петдесет правила и ще отхвърли като апокрифен втория с добавените още тридесет и пет. При това Западната църква ще направи това едва след пълното си разделяне с Източната църква през 1054 г.
Съществуват и друти мнения, като това на известния юрист М. Мортрейл, според когото сборникът Апостолски правила е бил създаден през 3 в., когато за нуждите на Църквата са били събрани различни дисциплинарни постановления, циркулиращи и съхранили се по пътя на устната традиция в различните поместни църкви. Някои автори, като например Хефеле смятат, че един първоначален вариант (чернова) на част от правилата се е появил в края на второто, началото на третото столетие, но не предлагат никакъв сериозен аргумент в защита на това предположение. Вон Фънк (Von Funk), известен богослов, след като прави сериозен сравнителен анализ на каноничните текстове със съдържание близко до това на Правила на св. апостоли, определя времето за появата им в самото начало на 5 в. Два са трудовете на Фънк, които заслужават сериозно внимание: Didascalia et Constitutiones Apostolorum и Die apostolischen Konstitutionen.
В православните научни среди се е наложило едно междинно на мненията на Дейл, Мортрейл и Фънк положение, че правилата са били събрани от неизвестен благочестив християнин са и влезли в сборник в периода края на третото, началото на четвъртото столетие под името „Апостолски“. В подкрепа на това мнение е фактът, че правилата на Антиохийския събор от 341 г. в голямата си част повтарят апостолските. Този факт, от една страна, сериозно говори в полза на сирийския произход на Правила на св. апостоли, а, от друга, изправя изследователите пред сериозна дилема. За сирийския произход и авторство на Правила на св. апостоли говори Фънк, който обръща внимание на заемките от сиро-македонския календар в правилата и според когото няма съмнение, че събирачът и авторът на правилата е сириец. Още един аргумент в полза на сирийския произход на правилата е ръкопис от 520 г. (публикуван от E. Brooks) с писма на Севир Антиохийски, където се споменават правила 21-23. Фактът, че до нас правилата са достигнали във вид обработен отново от антиохиец – Йоан Схоластик, допълнително дават тежест на сирийската хипотеза.
Друг интересен момент в т. нар. антиохийска теза, на която още преди повече от сто години големите руски църковни канонисти Суворов и Павлов обръщат внимание, е удивителната прилика на Правила на св. апостоли с правилата от събора в Антиохия. Те дори смятат (което е актуално и до ден днешен сред някои изследователи), че Правила на св. апостоли всъщност са съставени от правилата на Антиохийския събор. Разбира се, за мнозина тази мисъл е твърде еретична. Това означава правилата автоматично да загубят апостолския си авторитет и влиза в противоречие с традиционното отношение на Църквата към този сборник, като към част от апостолското предание. Внимателният прочит на правилата на Антиохийския събор обаче показва, че на места те се обосновават с една по-стара традиция, докато в Правила на св. апостоли има позоваване единствено на Писанието, което би трябвало да означава, че те предшестват антиохийските. Все пак, добре е да подчертаем, че
признаването на апостолски авторитет на „правилата“ не е равнозначно на апостолско авторство
Нещо повече, едностранното разглеждане на апостолските правила, само от позицията на Изтока, което странно защо мнозина правят, прокарва линията на разделението в Църквата не от единадесетото, а още от второто-третото столетие. Това не само е некоректно, но и опасно. Какво искаме да кажем? Малко известен факт е, че Правила на св. апостоли във вида, в който са се утвърдили на Изток и от там в православието, никога не са били приети на Запад. За Църквата на Изток правилата поне от времето на Трулския, наречен още Пето-шести събор (691-692 г.) са и остават осемдесет и пет. Римската църква никога не признава за апостолски повече от петдесет правила. Дори и в този съкратен вид обаче Правила на св. апостоли не добиват безспорен канонически авторитет в Западната църква. Причините са различни, а една от тях вероятно е различният им брой в различните гръцки списъци, както и фактът, че влизат в открито противоречие с някои по-рано съборно утвърдени правила на Западната църква. През 5 в. известният монах Дионисий Малки (автор на т. нар. християнско летоброене и който твърде вероятно е роден в Дуросторум – Силистра) превежда Правила на св. апостоли за първи път на латински език.[1] За превода си ползва известен нему списък с петдесет правила (това е и един от аргументите на проф. Дейл за първия сборник, с петдесет правила, към който били добавени впоследствие още тридесет и пет). В предисловието към този списък Дионисий Малки, който въпреки, че нарича правилата „Canones qui dicuntur Apostolorum“ и говори, че били известни „prolata per Clementem ecclesiae Romanae“ още от времето на Климент Римски, подробно обяснява, че тези правила не се ползват с общо признание и не се смятат за апостолски.
В края на петото столетие на поместния събор в Рим (494 г. или по-вероятно 496 г.) под егидата на папа Геласий (св. Геласий Първи – третият и последен римски папа с африкански произход) тези правила се обявяват за неавтентични и апокрифни. Св. папа Геласий издава специален декрет, „De libris non recipiendis“, и в допълнението му, направено при преиздаването на декрета от папа Хормизд (514-523),[2] към броя на забранените книги е бил включен и сборникът с Правила на св. апостоли. Това включване на правилата в броя на забранените книги на Запад, както и откритите противоречия между ранните съборно утвърдени практики в Римската църква и Апостолските правила допълнително допринасят за това, че Апостолските правила там никога не добиват безспорен авторитет и значение. Така например, целибатът в църквите на Запад е съборно конституиран още с правилата на поместните събори в Галия и Испания през 3-4 в. Някои от Апостолските правила влизат в пряко противоречие с решенията на тези събори и е съвсем естествено да не получат популярност и подкрепа. Един друг папа, канонизиран за светец на Църквата, папа Сириций († 399 г.) нарича престъпление (crimen) брачното съжителство на свещенослужителите. Дискусия предизвиква също Правило 46, което отхвърля категорично кръщението на еретици и по този начин влиза в противоречие с римската практика, която е вземала предвид кой именно и как е извършил кръщението.
През деветото столетие Псевдо-Исидор прави пореден неуспешен опит за реабилитиране на правилата, като ги включва по превода на Дионисий Малки в своя сборник. Впоследствие, през 12 в., правилата са включени към декрета на Грациан (Decretum Gratiani). Благодарение на включването им в този декрет, който съставлява първия отдел на канонически корпус на Римокатолическата църква (Corpus juris canonici), Правила на св. апостоли добиват известна тежест и значение за църквата на Запад. Трябва обаче изрично да подчертаем, че това става едва след формалното разделение на Църквата през 1054 г. При това, както вече неколкократно отбелязахме, Римокатолическата църква приема Правила на св. апостоли в техния силно съкратен вариант от петдесет правила.
На Изток първото ясно споменаване на някакъв сборник „Правила на светите апостоли“ срещаме в края на 4 в. в постановленията на Константинополския събор (394 г.) под председателството на архиеп. Нектарий. Почти две столетия по-късно, в средата на 6 в. виждаме бъдещия патр. Йоан Схоластик (565-577) да включва в своя канонически сборник осемдесет и пет апостолски правила. През 7 в. се прави опит да бъде принуден Рим да приеме Правила на св. апостоли. На Трулския събор (690-691 г.), който ние, православните, наричаме Пето-шести, а Рим определя като „събор на грешките“, консилум „erraticum“, се приема едно дълго правило известно като Правило 2. Там се предлага кратък анализ и поименно изреждане на всички събори и списъци с по-известни правила, като се изреждат тези на предходните поместни и вселенски събори, частните правила на св. отци: Теофил, Дионисий, Петър Григорий, Атанасий, Василий и т. н. Това правило започва изброяването с Правила на св. апостоли, като изрично упоменава, че те са осемдесет и пет. В стремежа си да предразположи Рим към приемането на правилата, изрично се споменава, че Правила на св. апостоли са достигнали до нас благодарение на св. Климент Римски. Следва поименното изреждане на съборите и св. отци, приели едни или други постановления. Правилото завършва с думите: „Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онова, от което се е препънал“.
Рим категорично отказва да подпише и признае решенията на събора в Труло. Самите решения на Трулския събор дори по мнението на такива строго православни изследователи като А. Карташов, са „полемично отправени“ срещу утвърдилите се практики в Римската църква. Целта е била на този събор, в който са участвали около десет папски легата, а представителите на Изтока на моменти са достигали двеста и тридесет души, да бъде париран папският протест и да бъдат прокарани решенията. Действително, папските апокрисиари в Константинопол подписват решенията на този събор. Когато обаче подписите им трябва да бъдат ратифицирани и да получат папска санкция, папа Сергий Първи (687-701) категорично отказва да го направи. Той дори казва, че предпочита да умре, отколкото да подпише решенията на този събор. Категоричен отказ да подпише решенията на събора прави и папа Йоан Седми (705-707). Оттогава в Рим навлиза митът за „византийското коварство“ съблазнило папските представители да сложат подписите си под документа, а в Liber Pontificalis буквално пише, че легатите са били принудени да подпишат решенията на събора („legati decepti suscribserunt“). По-късно папа Николай Първи ще използва подобен повод, за да напомни на имп. Михаил Трети как с принуда византийците са принудили римляните да подпишат решенията на Трулския събор. Тук трябва да отбележим, че неотдавна един от видните канонисти на Ватикана, Vittorio Peri, изнесе доказателства, показващи, че все пак решенията на Трулския събор са били частично припознати от Рим, в частта си, която не включва Правила на св. апостоли и не противоречи на утвърдилото се на Запад. Това правят папа Константин Първи (708-715), Адриан Първи (772-775) и Йоан Осми (872-882).
Тук е важно да отбележим, че мнозина поради незнание говорят за „правилата на Шестия вселенски събор“ и дори цитират споменатото второ правило като правило на Шестия вселенски събор. Такава практика съществува и при някои автори, пишещи по въпроса в Православната църква. Целта е да се придаде по-голяма тежест и авторитет на тези правила, както и да се търси историческата връзка между Петия и Шестия вселенски събори и Трулския събор. Дори съществуват издания, в които под името на Шестия вселенски събор циркулират правилата на Трулския събор. Истината е, че нито Петият, нито Шестият вселенски събори излизат с някакви правила или определения, а съсредоточават работата си върху борбата с ересите и догматическите въпроси на Църквата. Мнозина обаче са пообъркани от съвпадението, че Шестия вселенски събор (680-681 г.) и Трулският събор (690-691 г.) заседават в една и съща зала със сводове (трули), както и от желанието Трулският събор да се опита да изведе в правила обсъжданото на Петия и Шестия вселенски събор. При всички положения обаче правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на Петия, нито на Шестия вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неделима част от едната православна Христова църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.
Св. Предание на Христовата църква не е поредица от предавани устно или писмено твърдения и норми, а е постоянно откровение на Светия Дух, Който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения. Това е същинската причина при цялото многообразие на каноническото творчество на Църквата през вековете да съществува общ дух, общ подход в правилата на Църквата. Това е и причината да няма външни, формални белези, по които Църквата да степенува по важност своите събори – нито мястото на свикването на събора, нито броят на неговите участници, нито дори императорското участие не гарантира само по себе си, че едно епископско събрание е „църковен събор“. От друга страна, всички църковни събори, където участниците са заседавали в Светия Дух, са истинни и авторитетни. По какви критерии може да наречем едно разкриване на Духа в историята по-малко значимо, а друго – повече? Тук е мястото на подчертаем, че Светият Дух проявява Своето действие на съборите, а и по принцип, не самостоятелно, независимо от човека, а в съработничество с Него и поради това винаги трябва да отчитаме „историческия характер“ на църковните канони. Каноните нямат „небесен произход“ и не са спуснати от „небето“, а „небето“ слиза на земята, за да просветли онези, които търсят светлината, но поради духовната си болест не могат да вдигнат поглед към небето и да я видят сами. И Господ е давал на всекиму онова, от което се нуждае, според това какво и колко е искал и колко е бил способен да възприеме.
Като вселенски събори Църквата отличава седем от своите многобройни събрания, първо, поради значимостта на разискваните на тях въпроси – основни за вярата догматически истини и важни за всекидневния живот на християнската общност проблеми. Тези въпроси са били важни за цялата Църква, а не само за местната църковна община и поради своя „вселенски“ характер и съответните събори са наречени „вселенски“. Те са вселенски също така, защото на тях са били представени чрез свои епископи всички главни църковни общини в тогавашния християнски свят. Трето условие, свързано с предходното, е, че техните решения са били приемани и припознавани като свои от цялата Църква, което именно им е придавало „вселенски“, т. е. общ характер. Въпреки че апостолските правила, които разгледахме в тази статия, не са били приети от цялата Църква и поради тази причина не са притежавали авторитета на каноните на вселенските събори, тяхното значение за църковния живот през вековете от този факт не се подценява. Сборникът с Правила на св. апостоли съдържа почти всички важни канони, които впоследствие са били разработени от вселенските и поместни събори на Църквата. И дори да не е написан от св. апостоли, той разкрива църковното съзнание в зората на християнството и ни дава ориентири, които няма да загубят своята актуалност за Църквата „до края на времената“.
Редакционни
Нашите издания
Християнство и култура
Архим. Джон (Хрисавгис) Протод. Андрей Кураев Архим. Кирил (Говорун) |
Полезни връзки
- Православная Энциклопедия
- Богослов.ру
- Издателство „Омофор“
- Monachos.net
- Библиотека Халкидон
- Киевская Русь
- Christian Classics Eternal Library
- Библиотека Якова Кротова
- Руслан Хазарзар – Сын Человеческий
- Православно богословско общество в Америка
- Философия.бг
- Култура.бг
- Православная беседа
- Богословские труды
- В. Живов. Святость. Краткий словарь агиографических терминов
- Patrologia Latina, Graeca & Orientalis
- Biographisch-Bibliographisches Kirchenlexikon
- Anemi. Digital Library of Modern Greek Studies
- Агнец Божий
- Славянска енциклопедия на светците
- Византийский временник
- Богословский вестник
- Orientalia Christiana Periodica
- Вестник РХД
- Институт за източно-християнски изследвания Митрополит Андрей (Шептицки)
- Списание за религиозни изследванияAxis Mundi
- Анотирана библиография Исихазм
- Архив на списанието Христианское Чтение
- Библиотека Orthodoxia
- Гръцки ръководства и наръчници по православно догматическо богословие
- Зографска електронна научно-изследователска библиотека
- Богоносци
- Road to Emmaus (A Journal of Orthodox Faith and Culture)
- Библиотека на Тверска епархия, Московска патриаршия
- Сайт, посветен на дяконското служение в Църквата
- Византия за начинаещи
- Уранополитизм (Небесное гражданство) – сайт, посветен на паметта на свещ. Даниил Сисоев
- The Wheel (списание за съвременно православно богословие)
- First Things (американско месечно надденоминационно религиозно списание)
- Церковный вестник (издаван от Московска патриаршия)
- Страницы: богословие, культура, образование (списание, издавано от руския Библейско-богословски институт Св. Андрей)
- Orthodox Reality (изследвания върху православните християнски общности в САЩ)
- Изихазм.ру – Света Гора Атон
- Предание.ру
- Православие и мир
- Руски образователен портал Слово, раздел Богословие
- Библиотека на религиознанието и руската религиозна философия. Издания от 18 – началото на 20 век
- Pages Orthodoxes La Transfiguration
- Orthodoxie. L'information orthodoxe sur Internet
- Христианская психология и антропология
- Альфа и Омега (електронен архив на списанието)
- Монастырский вестник. Синодальный отдел по монастырям и монашеству Русской Православной Церкви
- Православен мисионерско-апологетичен център „Ставрос”
- Православна библиотека „Золотой корабль”
- Вестник на Православния Свето-Тихоновски Хуманитарен университет (ПСТГУ) – архив
- Православна енциклопедия „Азбука на вярата” (на руски)
- Електронна еврейска енциклопедия (на руски)
- Австралийски институт за православни християнски изследвания
- Θεολογία (пълен електронен архив на списанието)
- Енисейский благовест
- Public Orthodoxy (многоезична страница за общодостъпен дебат, инициатива на Центъра за православни християнски изследвания на университета Фордъм)
- Orthodox Times
- Orthodoxy in Dialogue
- Християнство.бг
- Вера 21. О православии сегодня
- Сретенский сборник (периодично издание на Сретенската духовна семинария и академия)
Книжарници
- Електронна книжарница на семинарията „Св. Владимир“, Ню Йорк
- Александър прес
- Джон Хопкинс Юнивърсити прес
- Книжарница за християнска литература „Анжело Ронкали“
- Онлайн книжарница „Къща за птици“
- Български книжици
- Електронна книжарница „Православное“
- Издателство на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен институт
- Издателство „Русский путь“
- Light & Life Publishing
- Holy Trinity Bookstore
- Интернет магазин „Благовест“
- Фондация „Наследство на Зографската св. обител“ – раздел „Книгоиздаване“
Био-библиография
- Прот. Алексей Петрович Князев
- Борис Петрович Вишеславцев
- Георги Петрович Федотов
- Митрофан Дмитриевич Муретов
- Павел Николаевич Евдокимов
- Антон Владимирович Карташов
- Прот. Томас Хопко
- Прот. Василий Василиевич Зенковски
- Веселин Кесич
- Прот. Стефан Станчев Цанков
- Прот. Николай Николаевич Афанасиев
- Прот. Георгиос Металинос
- Славчо Вълчанов Славов
- Свещ. Андрю Лаут
- Николай Никанорович Глубоковски
- Оливие-Морис Клеман
- Архимандрит Киприан (Керн)
- Архимандрит Лев (Жиле)
- Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)
- Прот. Александър Дмитриевич Шмеман
- Захумско-Херцеговински епископ Атанасий (Йевтич)
- Прот. Джордж Дион Драгас
- Прот. Йоан Сава Романидис
- Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)
- Прот. Йоан Теофилович Майендорф
Препоръчваме
- Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
- Прот. Александър Шмеман, страница на руски
- Прот. Александър Шмеман, страница на английски
- Прот. Йоан Романидис
- Прот. Александър Мен
- Свмчца Мария (Скобцова)
- Сурожки митр. Антоний
- Архим. Софроний (Сахаров)
- Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
- Протод. Андрей Кураев
- Архим. Кирил (Говорун)
- Олга Седакова
- Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)
- Свещ. Андрю Лаут
- Свещ. Михаил Желтов
- Архим. Григорий (Папатомас)
- Прот. Джон Ериксън
- Венцислав Каравълчев
- Пожаревацки и Браничевски еп. Игнатий (Мидич)
- Архим. Йов (Геча)
- Алексей Осипов
- Иг. Пьотр (Мешчеринов)
- Прот. Сергий Булгаков
- Ярослав Пеликан
- Архим. Пласид (Дьосеи)
- Прот. Николай Ким
- Владислав Аркадиевич Бачинин
- Прот. Томас Хопко (лекции из фонда на Ancient Faith Radio)
- Пергамски митр. Йоан (Зизиулас) (лекции по догматическо богословие)
- Христос Янарас
- Прот. Павел Флоренски
- Петрос Василиадис
- Андрей Десницки
- Михаил Михайлович Дунаев
- Алексей Георгиевич Дунаев
- Свещ. Георгий Петрович Чистяков
- Сергей Чапнин
- Булгаковиана (сайт на изследователите и почитателите на творчеството на о. Сергий Булгаков)
- Електронна библиотека „Сурожки митр. Антоний”
- Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)
- David Bentley Harticles (статии от Дейвид Бентли Харт)
- Оливие-Морис Клеман (страница на френски език)
- Лев Карсавин (страница на руски език)
- Антон Карташов (страница на руски език)
- Георгиос Мандзаридис (статии на гръцки език)
- Свещеномъченик Иларион (Троицки), архиеп. Верейски
- Лична страница на Сергей Худиев
- Лична страница на Ренета Трифонова
- Кафе със сестра Васа (Ларина)