Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Венцислав Каравълчев

4afc1e04f191d

Името на св. Никита Ремесиански е завинаги тясно свързано с църковната история по българските земи чрез делото си по християнизирането на бесите. Въпреки, че неговото име е станало нарицателно за разпространението на християнството в нашите земи през 4-5 в. и често се използва от историци и археолози за илюстрация на този процес, в действителност няма нито едно българско научно изследване върху дейността на този равноапостолен Христов съработник. Далеч сме от мисълта, че настоящата статия може да запълни тази празнота, но искрено се надяваме тя да постави някакво начало, като очертае проблематиката за едно бъдещо цялостно изследване.

Липсата на изворови данни за християнството в Родопите до 4 век, както и несигурната датировка на голяма част от археологическия материал (преди всичко точното датиране на големия брой раннохристиянски църкви там), не ни позволяват да съставим ясна картина за религиозния живот в планината през първите три века след Христа. Тази липса се превръща в благоприятна почва за различни спекулативни твърдения, чрез които някои родни учени искат да привлекат обществения интерес върху значимостта на техните открития.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

23 (Седма част на поредицата "За църковния календар без емоции", за предишни части вижте [тук], [тук], [тук], [тук], [тук] и [тук])

Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.

Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

agiaЕдна от най-популярните и почитани светици в Православната църква е раннохристиянската великомъченица Варвара. В настоящата статия приемаме за своя отправна точка едно атонско предание от средата на ХІХ в. за нейния живот и проследяваме историческата информация за св. Варвара, достигнала до нас и развитието й в агиографски аспект. Въз основа на известните исторически сведения ще се опитаме да извлечем максимално рационалното зърно, съдържащо се в сведението от ХІХ в., в което недвусмислено се твърди, че св. Варвара е родена, живяла и загинала мъченически на територията на днешна България, в района на Разлог.[1] Както не веднъж сме подчертавали, раннохристиянската история на българските земи е слабо, да не кажем почти напълно неизследвана. Това бяло поле в историческата ни памет вменява дълг на всички историци и преди всичко на църковните да издирят оскъдните данни за славното минало на нашите земи, но и да ги осмислят и интерпретират в светлината на православното предание, канони и традиция.

През 1856 г. в Москва са издадени в няколко тома спомените и записките на монах Партений, който както сам пише, е сторил това по молба и с благословението на епископ Атанасий (Томски и Енисейски). В четири обемисти тома монах Партений е изложил видяното и чутото от него по време на пътуванията си и пребиваването на Св. Гора, както и в Русия, Молдова, Турция, Йерусалим и Св. земи. В четвъртия том на тези спомени се съдържа сведението, което провокира интереса ни за написването на тази статия. Поради неговата важност ще си позволим да го поместим тук без съкращения в превод на български:

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

9482Днес Църквата чества паметта на св. Доротей, епископ Тирски. Този голям светител на древната Църква е поредното име, пряко свързано със земите на нашата родина България. Това е и поредният светец и мъченик, чиито име, дела и подвиг тънат в забвение и са слабо или въобще непознати на българския читател.

Едва ли е възможно днес да си дадем реална оценка за това, колко значим е приносът на св. Доротей за историята на Църквата като цяло и в частност, за историята на ранното християнство по българските земи. Ще споменем само, че благодарение на него днес знаем, че апостолският мъж Амплий (56-59 г.), за когото св. ап. Павел казва: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий“ (Рим. 16:8), е бил пръв епископ на Одесос, днешната Варна. Преданието говори, че лично св. ап. Андрей Първозвани, първият от апостолите, когото Господ Иисус Христос призовава за служение, е ръкоположил св. ап. Амплий за епископ на славния Одесос. Казвам славния, защото известното за този град, което отваря вратите за неизвестното, красноречиво говори, че Одесос е бил значим център не само в регионален мащаб, но и в световен, не само в областта на цивилната история, но и на християнската. Тук е открито най-старото злато на света, за което учените още спорят, дали е на 6, 7 или дори на 8 хиляди години – факт, който преобръща цялата световна история.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Йеротей (Косаков)
Проповедта на ап. ПавелПърво благовестие на св. ап. Павел и св. ап. Андрей
 
Балканският полуостров като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на  културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада е предмет на сериозно внимание от страна на Христовата църква. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 г. ап. Павел започва второто си мисионерско  пътешествие. Трябва да отбележим, че първата християнска история, Деянията на светите апостоли, макар да пресъздава етапите на географско разпространение на  християнските общини от Предна Азия до Рим, има за цел да разкрие приобщаването към християнството не само на юдеите, но и на езичниците.

Изворите за проповедта на апостол Павел се намират в самото Свещенно Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола Духът Божи не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно с ап. Сила, Тимотей и Лука. Ап. Лука разказва, как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“ След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония” (Деян. 16:9-12).
 

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_10.jpgДревният Анхиало – днешното Поморие, има дълга и богата история. И до днес точната възраст на града не е известна, но за първи път името му се споменава през 5-4 в. пр. Хр., от географа Скилакс, който предприема по заповед на персийския цар Дарий І географско пътешествие, достигайки до устието на р. Инд. В географското описание на Средиземно и Черно море, което му се приписва, за първи път се споменава името на града Анхиало.[1] Според Плиний Стари, на мястото на днешно Поморие до идването на гръцките колонисти е съществувало тракийско селище.[2] Твърде  вероятно е с нарастване на влиянието на съседна Аполония, тук да се преселват гръцки търговци, които установяват мирни отношения с траките и създават гръцката колония Анхиало. Каквото и да е било началото, през 1-2 в. сл. Хр. Анхиало се превръща в голям град и вероятно най-голямото пристанище по нашите земи. Повод за това твърдение ни дава една изключително рядка анхиалска монета на император Гордиан, на която той в пълно бойно снаряжение е стъпил на кораб[3]. Заедно с няколкото медальона с подобна тематика, произхождащи от Анхиало, въпросната монета ни дава основание да мислим, че именно от анхиалското пристанище започва походът на император Гордиан през 242 сл. Хр. срещу персите, при който армията на Шапур І е напълно разбита. Като се има предвид числеността на римската армия 70-100 000 души, в това число и готските наемници, можем да съдим за големината на града, който трябва да поддържа тази армия до началото на военната експедиция, както и за флотилията, необходима да ги превози, в това число и за размера на пристанището, където тя може да акостира.  Произходът на името Анхиало е също спорно. Опитът да се изведе от грьцките думи „ἄγχι” – край нещо и „ἅλας” – сол, тоест край солище, трудно издържа критика. Древните извори не съобщават тук да се е добивала сол, а солта в древността е имала цената на златото. Неслучайно войниците в римските легиони са получавали част от заплатата си в сол.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев

1.pngПочти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните пет-шест века, започват с т. нар. „Правила на светите апостоли“. Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, йерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и др. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да сметне, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до 15-16 в., при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския йезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501-1584), които освен защитник на доктрината за Непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и др., говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите  били  издадени писмено  и  непосредствено  от  св. апостоли  на събора  в  Йерусалим (45 г.). Разбира се, това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-йезуит Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.

Апостолските правила се отнасят действително към най-ранния период от живота на Църквата. Няма обаче никакви преки доказателства, че са лично дело на апостолите. Разбира се, съществуват множество косвени свидетелства, които подкрепят теорията за ранния им произход. Няколко от тези правила са квинтесенция на казаното от Самия Господ Иисус Христос в Евангелието. Може да се сравни например: Мат. 5:32; 19:17 и Правило 48 на св. апостоли. Други се явяват следствие на казаното и направеното от апостолите. Паралели откриваме в съдържанието на 1 Тим. 3:2-13; Тит 1:5-9; 1 Петр. 5:1-4 и др. с правила 17, 25, 42-44, 61, 80, с които се забранява приемането в клира на хора, които не съответстват на посочените от апостолите качества. Друг косвен аргумент е присъствието в правилата на трите главни йерархични степени – епископска, презвитерска и дяконска, които посочват и отци и учители от първите две столетия като св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Тертулиан и др. Ползвали са се с голям авторитет и са били широко разпространени на Изток. Освен това някои от св. отци, както и в определенията на малките и по-големи събори се позоват на тези правила, като често вместо апостолски ги наричат „църковни постановления“, „апостолски предания“, „древни чинове“ и т. н.

Виждаме, че още на Първия вселенски събор (325 г) св. отци като че ли се позовават на тях като на нещо известно, без да ги споменават изрично. Основание за това твърдение намираме в правила 1 и 2 на Първия вселенски събор, които имат кратък аналог в правила 21 и 80 на св. апостоли. В Правило 15 обаче имаме и конкретна употреба на израза „Апостолски правила“ (Αποστολικοί κανόνες).

Един от най-авторитетните изследователи на правилата, написал и най-обширния и задълбочен труд върху тях е проф. Дрей (Drey) от Тюбингенския университет. Много от изводите, които той прави, остават валидни в науката и до днес. Според него, Апостолски постановления е сборник, събран и съставен на два пъти. В него са събрани и отразени традицията и практиката на раннохристиянската Църква. Първият сборник е създаден през 5 в. Този сборник, който използва и Дионисий Малки, е включвал петдесет правила. Към него през 6 в. са били добавени още тридесет и пет правила и така се е появила днешната компилация, съдържаща осемдесет и пет правила. Както ще видим в нашето изследване, Западът ще приеме като частично автентичен само първия сборник с петдесет правила и ще отхвърли като апокрифен втория с добавените още тридесет и пет. При това Западната църква ще направи това едва след пълното си разделяне с Източната църква през 1054 г.

Съществуват и друти мнения, като това на известния юрист М. Мортрейл, според когото сборникът Апостолски правила е бил създаден през 3 в., когато за нуждите на Църквата са били събрани различни дисциплинарни постановления, циркулиращи и съхранили се по пътя на устната традиция в различните поместни църкви. Някои автори, като например Хефеле смятат, че един първоначален вариант (чернова) на част от правилата се е появил в края на второто, началото на третото столетие, но не предлагат никакъв сериозен аргумент в защита на това предположение. Вон Фънк (Von Funk), известен богослов, след като прави сериозен сравнителен анализ на каноничните текстове със съдържание близко до това на Правила на св. апостоли, определя времето за появата им в самото начало на 5 в. Два са трудовете на Фънк, които заслужават сериозно внимание: Didascalia et Constitutiones Apostolorum и Die apostolischen Konstitutionen.

В православните научни среди се е наложило едно междинно на мненията на Дейл, Мортрейл и Фънк положение, че правилата са били събрани от неизвестен благочестив християнин са и влезли в сборник в периода края на третото, началото на четвъртото столетие под името „Апостолски“. В подкрепа на това мнение е фактът, че правилата на Антиохийския събор от 341 г. в голямата си част повтарят апостолските. Този факт, от една страна, сериозно говори в полза на сирийския произход на Правила на св. апостоли, а, от друга, изправя изследователите пред сериозна дилема. За сирийския произход и авторство на Правила на св. апостоли говори Фънк, който обръща внимание на заемките от сиро-македонския календар в правилата и според когото няма съмнение, че събирачът и авторът на правилата е сириец. Още един аргумент в полза на сирийския произход на правилата  е ръкопис от 520 г. (публикуван от E. Brooks) с писма на Севир Антиохийски, където се споменават правила 21-23. Фактът, че до нас правилата са достигнали във вид обработен отново от антиохиец – Йоан Схоластик, допълнително дават тежест на сирийската хипотеза.

Друг интересен момент в т. нар. антиохийска теза, на която още преди повече от сто години големите руски църковни канонисти Суворов и Павлов обръщат внимание, е удивителната прилика на Правила на св. апостоли с правилата от събора в Антиохия. Те дори смятат (което е актуално и до ден днешен сред някои изследователи), че Правила на св. апостоли всъщност са съставени от правилата на Антиохийския събор. Разбира се, за мнозина тази мисъл е твърде еретична. Това означава правилата автоматично да загубят апостолския си авторитет и влиза в противоречие с традиционното отношение на Църквата към този сборник, като към част от апостолското предание. Внимателният прочит на правилата на Антиохийския събор обаче показва, че на места те се обосновават с една по-стара традиция, докато в Правила на св. апостоли има позоваване единствено на Писанието, което би трябвало да означава, че те предшестват антиохийските. Все пак, добре е да подчертаем, че

признаването на апостолски авторитет на „правилата“ не е равнозначно на апостолско авторство

Нещо повече, едностранното разглеждане на апостолските правила, само от позицията на Изтока, което странно защо мнозина правят, прокарва линията на разделението в Църквата не от единадесетото, а още от второто-третото столетие. Това не само е некоректно, но и опасно. Какво искаме да кажем? Малко известен факт е, че Правила на св. апостоли във вида, в който са се утвърдили на Изток и от там в православието, никога не са били приети на Запад. За Църквата на Изток правилата поне от времето на Трулския, наречен още Пето-шести събор (691-692 г.) са и остават осемдесет и пет. Римската църква никога не признава за апостолски повече от петдесет правила. Дори и в този съкратен вид обаче Правила на св. апостоли не добиват безспорен канонически авторитет в Западната църква. Причините са различни, а една от тях вероятно е различният им брой в различните гръцки списъци, както и фактът, че влизат в открито противоречие с някои по-рано съборно утвърдени правила на Западната църква. През 5 в. известният монах Дионисий Малки (автор на т. нар. християнско летоброене и който твърде вероятно е роден в Дуросторум – Силистра) превежда Правила на св. апостоли за първи път на латински език.[1] За превода си ползва известен нему списък с петдесет правила (това е и един от аргументите на проф. Дейл за първия сборник, с петдесет  правила, към който били добавени впоследствие още тридесет и пет). В предисловието към този списък Дионисий Малки, който въпреки, че нарича  правилата „Canones qui dicuntur Apostolorum“ и говори, че били известни „prolata per Clementem ecclesiae Romanae“ още от времето на Климент Римски, подробно обяснява, че тези правила не се ползват с общо признание и не се смятат за апостолски.

1_124.jpgВ края на петото столетие на поместния събор в Рим (494 г. или по-вероятно 496 г.) под егидата на папа Геласий (св. Геласий Първи – третият и последен римски папа с африкански произход) тези правила се обявяват за неавтентични и апокрифни. Св. папа Геласий издава специален декрет, „De libris non recipiendis“, и в допълнението му, направено при преиздаването на декрета от папа Хормизд (514-523),[2] към броя на забранените книги е бил включен и сборникът с Правила на св. апостоли. Това включване на правилата в броя на забранените книги на Запад, както и откритите противоречия между ранните съборно утвърдени практики в Римската църква и Апостолските правила допълнително допринасят за това, че Апостолските правила там никога не добиват безспорен авторитет и значение. Така например, целибатът в църквите на Запад е съборно конституиран още с правилата на поместните събори в Галия и Испания през 3-4 в. Някои от Апостолските правила влизат в пряко противоречие с решенията на тези събори и е съвсем естествено да не получат популярност и подкрепа. Един друг папа, канонизиран за светец на Църквата, папа Сириций († 399 г.) нарича престъпление (crimen) брачното съжителство на свещенослужителите. Дискусия предизвиква също Правило 46, което отхвърля категорично кръщението на еретици и по този начин влиза в противоречие с римската практика, която е вземала предвид кой именно и как е извършил кръщението.

През деветото столетие Псевдо-Исидор прави пореден неуспешен опит за реабилитиране на правилата, като ги включва по превода на Дионисий Малки в своя сборник. Впоследствие, през 12 в., правилата са включени към декрета на Грациан (Decretum Gratiani). Благодарение на включването им в този декрет, който съставлява първия отдел на канонически корпус на Римокатолическата църква (Corpus juris canonici), Правила на св. апостоли добиват известна тежест и значение за църквата на Запад. Трябва обаче изрично да подчертаем, че това става едва след формалното разделение на Църквата през 1054 г. При това, както вече неколкократно отбелязахме, Римокатолическата църква приема Правила на св. апостоли в техния силно съкратен вариант от петдесет правила.

На Изток първото ясно споменаване на някакъв сборник „Правила на светите апостоли“ срещаме в края на 4 в. в постановленията на Константинополския събор (394 г.) под председателството на архиеп. Нектарий. Почти две столетия по-късно, в средата на 6 в. виждаме бъдещия патр. Йоан Схоластик (565-577) да включва в своя канонически сборник осемдесет и пет апостолски правила. През 7 в. се прави опит да бъде принуден Рим да приеме Правила на св. апостоли. На Трулския събор (690-691 г.), който ние, православните, наричаме Пето-шести, а Рим определя като „събор на грешките“, консилум „erraticum“, се приема едно дълго правило известно като Правило 2. Там се предлага кратък анализ и поименно изреждане на всички събори и списъци с по-известни правила, като се изреждат тези на предходните поместни и вселенски събори, частните правила на св. отци: Теофил, Дионисий, Петър Григорий, Атанасий, Василий и т. н. Това правило започва изброяването с Правила на св. апостоли, като изрично упоменава, че те са осемдесет и пет. В стремежа си да предразположи Рим към приемането на правилата, изрично се споменава, че Правила на св. апостоли са достигнали до нас благодарение на св. Климент Римски. Следва поименното изреждане на съборите и св. отци, приели едни или други постановления. Правилото завършва с думите: „Ако ли някой бъде изобличен в опитване да измени или изврати някое от изброените по-горе правила, такъв да понесе епитимия, определена от правилото, което е нарушил, и чрез това ще се цери от онова, от което се е препънал“.

Рим категорично отказва да подпише и признае решенията на събора в Труло. Самите решения на Трулския събор дори по мнението на такива строго православни изследователи като А. Карташов, са „полемично отправени“ срещу утвърдилите се практики в Римската църква. Целта е била на този събор, в който са участвали около десет папски легата, а представителите на Изтока на моменти са достигали двеста и тридесет души, да бъде париран папският протест и да бъдат прокарани решенията. Действително, папските апокрисиари в Константинопол подписват решенията на този събор. Когато обаче подписите им трябва да бъдат ратифицирани и да получат папска санкция, папа Сергий Първи (687-701) категорично отказва да го направи. Той дори казва, че предпочита да умре, отколкото да подпише решенията на този събор. Категоричен отказ да подпише решенията на събора прави и папа Йоан Седми (705-707). Оттогава в Рим навлиза митът за „византийското коварство“ съблазнило папските представители да сложат подписите си под документа, а в Liber Pontificalis буквално пише, че легатите са били принудени да подпишат решенията на събора („legati decepti suscribserunt“). По-късно папа Николай Първи ще използва подобен повод, за да напомни на имп. Михаил Трети как с принуда византийците са принудили римляните да подпишат решенията на Трулския събор. Тук трябва да отбележим, че неотдавна един от видните канонисти на Ватикана, Vittorio Peri, изнесе доказателства, показващи, че все пак решенията на Трулския събор са били частично припознати от Рим, в частта си, която не включва Правила на св. апостоли и не противоречи на утвърдилото се на Запад. Това правят папа Константин Първи (708-715), Адриан Първи (772-775) и Йоан Осми (872-882).

Тук е важно да отбележим, че мнозина поради незнание говорят за „правилата на Шестия вселенски събор“ и дори цитират споменатото второ правило като правило на Шестия вселенски събор. Такава практика съществува и при някои автори, пишещи по въпроса в Православната църква. Целта е да се придаде по-голяма тежест и авторитет на тези правила, както и да се търси историческата връзка между Петия и Шестия вселенски събори и Трулския събор. Дори съществуват издания, в които под името на Шестия вселенски събор циркулират правилата на Трулския събор. Истината е, че нито Петият, нито Шестият вселенски събори излизат с някакви правила или определения, а съсредоточават работата си върху борбата с ересите и догматическите въпроси на Църквата. Мнозина обаче са пообъркани от съвпадението, че Шестия вселенски събор (680-681 г.) и Трулският събор (690-691 г.) заседават в една и съща зала със сводове (трули), както и от желанието Трулският събор да се опита да изведе в правила обсъжданото на Петия и Шестия вселенски събор. При всички положения обаче правилата на Трулския събор (690-691) не са правила нито на Петия, нито на Шестия вселенски събор, защото тези правила не са подписани от Западната църква, по онова време неделима част от едната православна Христова църква. Освен това Трулския събор не фигурира в списъка на вселенските събори, а решенията му не се приемат от Римската църква.

Св. Предание на Христовата църква не е поредица от предавани устно или писмено твърдения и норми, а е постоянно откровение на Светия Дух, Който неизменно просветлява християните и им открива истината и постоянно потвърждава истинността на опита на предишните поколения. Това е същинската причина при цялото многообразие на каноническото творчество на Църквата през вековете да съществува общ дух, общ подход в правилата на Църквата. Това е и причината да няма външни, формални белези, по които Църквата да степенува по важност своите събори – нито мястото на свикването на събора, нито броят на неговите участници, нито дори императорското участие не гарантира само по себе си, че едно епископско събрание е „църковен събор“. От друга страна, всички църковни събори, където участниците са заседавали в Светия Дух, са истинни и авторитетни. По какви критерии може да наречем едно разкриване на Духа в историята по-малко значимо, а друго – повече? Тук е мястото на подчертаем, че Светият Дух проявява Своето действие на съборите, а и по принцип, не самостоятелно, независимо от човека, а в съработничество с Него и поради това винаги трябва да отчитаме „историческия характер“ на църковните канони. Каноните нямат „небесен произход“ и не са спуснати от „небето“, а „небето“ слиза на земята, за да просветли онези, които търсят светлината, но поради духовната си болест не могат да вдигнат поглед към небето и да я видят сами. И Господ е давал на всекиму онова, от което се нуждае, според това какво и колко е искал и колко е бил способен да възприеме.

Като вселенски събори Църквата отличава седем от своите многобройни събрания, първо, поради значимостта на разискваните на тях въпроси – основни за вярата догматически истини и важни за всекидневния живот на християнската общност проблеми. Тези въпроси са били важни за цялата Църква, а не само за местната църковна община и поради своя „вселенски“ характер и съответните събори са наречени „вселенски“. Те са вселенски също така, защото на тях са били представени чрез свои епископи всички главни църковни общини в тогавашния християнски свят. Трето условие, свързано с предходното, е, че техните решения са били приемани и припознавани като свои от цялата Църква, което именно им е придавало „вселенски“, т. е. общ характер. Въпреки че апостолските правила, които разгледахме в тази статия, не са били приети от цялата Църква и поради тази причина не са притежавали авторитета на каноните на вселенските събори, тяхното значение за църковния живот през вековете от този факт не се подценява. Сборникът с Правила на св. апостоли съдържа почти всички важни канони, които впоследствие са били разработени от вселенските и поместни събори на Църквата. И дори да не е написан от св. апостоли, той разкрива църковното съзнание в зората на християнството и ни дава ориентири, които няма да загубят своята актуалност за Църквата „до края на времената“.


[1] Този текст е критично издаден за първи път в: Turner, С. Ecclesiæ Occidentalis monumenta juris antiquissima Oxford, 1899, fasc. 1, 1-32.
[2] Св. Хормизд папа Римски, подобно на св. Геласий Първи, е светец на Църквата. Той е известен с прекратяването на т. н. „Акакиева схизма“ между Рим и Константинопол и възстановяване на общението между тях през 519 г. До нас е достигнала кореспонденцията между папа Хормизд и Константинополския патриарх Епифаний. Паметта му се чества на 6 август.

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме