Автор Прот. Йоан Майендорф

Обстоятелствата около великата схизма, която разделя Източната църква след събора в Халкидон, обикновено са по-добре познати в сравнение с разностранните опити, извършени от по-късните византийски императори и от Византийската църква, за преодоляване на това разделение. В действителност през целия период 6-7 век, точно в навечерието на арабските нашествия в Близкия Изток, проблемът за схизмата доминира в източната византийска религиозна мисъл и много от нашите съвременни становища имат корените си в положителните или в отрицателните стъпки, направени в онези времена. Днес е сравнително лесно да преценим действителните измерения на извършените тогава монументални грешки и престъпления – всеки път, когато императорите правят опити да разрешават споровете със сила. Днес не може да съществува съмнение, че действия като военното потушаване на монофизитството в Египет и другаде, политическото налагане на прохалкидонска йерархия и честите заточения на действителни и популярни водачи на Църквата в Египет, имат решаваща роля за това, на схизмата да се придаде характер на национална съпротива срещу византийския църковен и политически контрол в Египет, Сирия и Армения. В продължение на столетия християните не-гърци от Близкия Изток смятат православните халкидонци за мелхити (хора на царя), като самото прохалкидонско православие клони все по-силно към идентифициране с културната, литургичната и богословската традиция на Църквата в Константинопол, загубвайки контакт и общение с почитаните древни традиции на Египет и Сирия.

Историческите обстоятелства, които правят възможни всички тези грешки в миналото, в наши дни не съществуват. Никаква империя не е в позицията да налага единение на монофизити и диофизити. Никой не си представя това единение другояче, освен чрез единство във вярата. Дадена ни е всяка възможност да преодолеем трудностите без да се отнасяме към нищо друго, освен към любовта и верността към откритата истина. Ето защо за всички нас е време да обърнем поглед назад към нашите съответни традиции с цел да видим ясно истинските проблеми, да отделим това, което смятаме за Св. Предание от всички човешки придатъци и предразсъдъци – колкото и те да са почитани – и да признаем, че божествената истина често може да бъде изразявана по различни начини без с това да бъде разрушавано единството в Христа Иисуса.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Предговор към второто издание

Преди всичко друго бързам, с нисък поклон, да изразя моята благодарност към издателството „Дух и литера” и всички киевски приятели, без които нямаше да бъде възможно нито първото, нито настоящото издание на тази книга. A propos, светият град Киев – как да не се поддам на изкушението и да не си спомня за самото начало на тези мои трудове, плодовете от които влязоха в тази, издадена не къде да е, а именно в Киев книга? Преди малко по-малко от тридесет и пет години за първи път в моя живот се оказах в Киев, за първи път влязох под сводовете на „Св. Софѝя”. Помня как в същата тази 1966 г., в деня на Успението, завръщайки се у дома след празничната литургия в една от подмосковските църкви, по пътя се отбих в една горичка и там, припомняйки си киевските впечатления, „отново и отново” преживявайки появилия се от тях импулс и припомняйки си образа на Нерушимата стена, неочаквано за себе си се захванах да обмислям статията, която читателят ще открие тук под заглавието „Към изясняването на смисъла на надписа в конхата на централната апсида в Софѝя Киевска”. И стана така, че когато стигнах до приютилата ме в онова лято вила оставаше само да записвам и да записвам вече готовите в ума ми мисли. Неотдавна прочетох написаното като доклад в секцията на незабравимата, неотдавна напуснала този свят Олга Илинична Подобедова, която се отличаваше с едно съвършено необичайно за онези години безстрашие във всичко, отнасящо се до вярата (и която, впрочем, можеше да бъде видяна всяка неделя, без изключение, на клира на известния за всеки московчанин храм „Св. Пророк Илия” на „Обыденский переулок”); и пак тя ми помогна по-късно, шест години след неговото написване, да отпечатам този доклад в поредния сборник (нарочното – до степен да не се разбира нищо, тежко словесно заглавие влизаше в системата на нашите с нея военни хитрости). И ето го сюжетът, ето я – както е прието да се изразяваме литературоведите – „рамковата конструкция”: всичко започва в Киев, под покрова на „Св. Софѝя”, и още някъде, а в същия този свят град много години по-късно от печат излиза книга, в която са събрани работите, чието начало беше положено тогава.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Неделя, 2 юли – Първи вселенски събор

Тазгодишните кратки проповеди за неделите през летните месеци ще посветя на Вселенските събори на нашата Църква, и основно на догматичните въпроси, с които са се занимавали нашите св. отци. Православните християни трябва да познаваме своята православна вяра. Разбира се тези въпроси са много обширни и не биха могли да бъдат анализирани в няколко кратки евхаристийни проповеди, но ще подчертаем някои от най-важните места в решенията на Вселенските събори, които като православни трябва да познаваме. А интересуващите се биха могли да се задълбочат и да намерят повече информация.

Първият Вселенски събор е свикан в Никея, Витиния, в 325 г. от имп. Константин Велики. Председатели са Евстатий Антиохийски и Александър Александрийски, може би и Осий от Кордова [в Испания]. Догматичният въпрос, с който се занимава съборът, е ереста на Арий. Арий е бил презвитер на Църквата в Александрия и преди това е бил осъден от църковен събор в Александрия за еретичните си учения за божествеността на Христос. Тъй като обаче еретичните му възгледи се разпространили и в други църковни области на Римската империя Константин свиква Първия вселенски събор, за да реши създалия се проблем.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Темата на тази работа е едновременно и тясна, и почти неизчерпаема. Тя е малка дотолкова, доколкото тук имаме простия въпрос: какво би могло да означава в първата половина на 11 в. името Софѝя, „Премъдрост Божия”, на което през 1037 г. е посветен киевският храм, точно както пет века преди това – в 537 г., константинополската „Айя-Софѝя”, а няколко десетилетия след него – и съборните храмове в Новгород и Полоцк?

Или, даже още по-стесненото – какъв е смисълът на гръцкия надпис по края на полукуполния свод на главния олтар около изображението на св. Богородица Оранта? Известно е,[1] че надписът цитира Пс. 45:6: „ὁ θεὸς ἐν μέσῳ αὐτῆς, καὶ οὐ σαλευθήσεται, βοηθήσει αὐτῇ ὁ θεὸς τὸ πρὸς πρωὶ πρωί”. Но как да се преведат първите думи на стиха: „Бог е посред нея” (буквално граматически) или „Бог е посред него” (защото тук става дума за пребиваването на Бога в града, а думата град в гръцкия е в женски род – πόλις). Посред какво или, може би, посред кого? Каква е връзката между понятията: Софѝя, Богородица, град и, накрая – стена (защото това изображение на Оранта се е наричало „Стена Нерушима”)? В този план на практика ние изследваме символните връзки само в един кратък надпис.

Но темата е също и огромна, доколкото следва да се докосне и до изключително дългата и сложна предистория на тези символи, понятия, идеи и митологеми, които са запечатани както в името на храма, така и в надписа. Крайната точка на пътя, който ни интересува е ясна – тя е през 11 в. Неговото начало обаче се отнася към времената на „родоначалниците на мъдростта”, към онези стари епохи на средиземноморската цивилизация, когато в Йония и Юдея смътните и най-древни митологични образи постепенно се осмислят и изчистват в символите на философското умозрение.

Отваряне на целия текст