Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Христос Янарас

1935 yannarasЩе се опитам да покажа, че иконоборците винаги са били консерваторите в православието. Препъват се в скандала на лицето. Иконата е потвърждение на лицето, потвърждение на свободата. Не е случаен фактът, че историческият произход на иконоборчеството е монотелитството и неговият поборник имп. Филипик-Варда (711-713).[1] Монотелитите отказвали да различат лицето от природата. Човешката природа е една и обща, човешките лица са „безбройни” и неподобни. Волята е акт на природата, свободата е акт на лицето, тя е утвърждаване на лицето. Волята е свързана с природния индивид, свободата – с човешкото лице. Това разграничение е много важно. Човекът осъществява своята лична ипостас, когато отхвърли природното самосъзнание, което противопоставя индивидуалната природа като аз на природите на другите. Индивидуалността е смесване на природата и на лицето, фрагментиране на природата, което се дължи на цялостното разложение на греха. Определяме човешкото лице с индивидуалните черти на природата, докато то остава незасегнато от всяко природно определяне. Уникално, несравнимо и различно, то съдържа цялата природа и е различна и неповторима възможност за изобразяване на Бога.[2]

Иконоборците са питали привържениците на иконите, коя от двете природи на Христос изобразяват – божествената или човешката? И св. Теодор Студит отговаря, че винаги изобразяваме не природата, а ипостаста.[3] Това означава, че православната иконография няма за цел да представи отделните природи, но да изобрази факта на лицето. Не си поставя за цел да изобрази символично лицето на Богородица с образа на едно днешно момиче, а да потвърди присъствието сред нас на една Девица и майка на Бога. Следователно иконописта не носи символичен и относителен характер, а е изповед и потвърждение на нещата. Именно това разграничаване на иконата, образа на нещата, от сянката на нещата се описва в Посланието до евреите. „Законът… има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1). Само с това онтологично съдържание можем да разберем човека като образ на Бога (Бит. 1:26). Човекът изобразява Бога не като природа, т. е. аналогично и символично, а като разграничаване между природа и лица, т. е. изобразява Го реално и онтологично.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasСлед рухването на така наречените режими на „реалния” социализъм теоретиците на марксизма сигурно се чувстват дълбоко оправдани. Събитията потвърдиха изходните позиции на Марксовата теория, а именно, че икономическите фактори движат и формират историята.

Ако това теоретично начало някъде греши, то е в обобщителното му отношение към историята като към нещо цяло. Интерпретацията обаче би могла да претендира за валидност в условията на съвременната история, т. е. в контекста на съвременния западен цивилизационен модел с неговото глобално присъствие.

Очевидно е, че комунистическите режими в Източна Европа не се разрушиха вследствие на народна съпротива срещу историческия материализъм. Те се разпаднаха вследствие именно на жаждата на хората за все повече и по-системно прилаган исторически материализъм. Рухването им не беше триумф на някаква не-материалистическа идеология над последователния материализъм, а победа на една по-находчива и по-ефективна система за историко-материалистическо третиране на човешкия живот срещу друга по-несъвършена и по-неефективна. И двете системи се основаваха на една и съща идеология и база. Разликата се ограничаваше в управленската им надстройка.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffОбстоятелствата около великата схизма, която разделя Източната църква след събора в Халкидон, обикновено са по-добре познати в сравнение с разностранните опити, извършени от по-късните византийски императори и от Византийската църква, за преодоляване на това разделение. В действителност през целия период 6-7 век, точно в навечерието на арабските нашествия в Близкия Изток, проблемът за схизмата доминира в източната византийска религиозна мисъл и много от нашите съвременни становища имат корените си в положителните или в отрицателните стъпки, направени в онези времена. Днес е сравнително лесно да преценим действителните измерения на извършените тогава монументални грешки и престъпления – всеки път, когато императорите правят опити да разрешават споровете със сила. Днес не може да съществува съмнение, че действия като военното потушаване на монофизитството в Египет и другаде, политическото налагане на прохалкидонска йерархия и честите заточения на действителни и популярни водачи на Църквата в Египет, имат решаваща роля за това, на схизмата да се придаде характер на национална съпротива срещу византийския църковен и политически контрол в Египет, Сирия и Армения. В продължение на столетия християните не-гърци от Близкия Изток смятат православните халкидонци за мелхити (хора на царя), като самото прохалкидонско православие клони все по-силно към идентифициране с културната, литургичната и богословската традиция на Църквата в Константинопол, загубвайки контакт и общение с почитаните древни традиции на Египет и Сирия.

Историческите обстоятелства, които правят възможни всички тези грешки в миналото, в наши дни не съществуват. Никаква империя не е в позицията да налага единение на монофизити и диофизити. Никой не си представя това единение другояче, освен чрез единство във вярата. Дадена ни е всяка възможност да преодолеем трудностите без да се отнасяме към нищо друго, освен към любовта и верността към откритата истина. Ето защо за всички нас е време да обърнем поглед назад към нашите съответни традиции с цел да видим ясно истинските проблеми, да отделим това, което смятаме за Св. Предание от всички човешки придатъци и предразсъдъци – колкото и те да са почитани – и да признаем, че божествената истина често може да бъде изразявана по различни начини без с това да бъде разрушавано единството в Христа Иисуса.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosНеделя, 2 юли – Първи вселенски събор

Тазгодишните кратки проповеди за неделите през летните месеци ще посветя на Вселенските събори на нашата Църква, и основно на догматичните въпроси, с които са се занимавали нашите св. отци. Православните християни трябва да познаваме своята православна вяра. Разбира се тези въпроси са много обширни и не биха могли да бъдат анализирани в няколко кратки евхаристийни проповеди, но ще подчертаем някои от най-важните места в решенията на Вселенските събори, които като православни трябва да познаваме. А интересуващите се биха могли да се задълбочат и да намерят повече информация.

Първият Вселенски събор е свикан в Никея, Витиния, в 325 г. от имп. Константин Велики. Председатели са Евстатий Антиохийски и Александър Александрийски, може би и Осий от Кордова [в Испания]. Догматичният въпрос, с който се занимава съборът, е ереста на Арий. Арий е бил презвитер на Църквата в Александрия и преди това е бил осъден от църковен събор в Александрия за еретичните си учения за божествеността на Христос. Тъй като обаче еретичните му възгледи се разпространили и в други църковни области на Римската империя Константин свиква Първия вселенски събор, за да реши създалия се проблем.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Cover Fr J S Romanides DogmaticaКъм читателя

Настоящият текст е първата, преведена на български език, книга на приснопаметния отец проф. Йоан Романидис. С този текст се създава и нова библиотека, посветена на съвременното православно богословие. Изборът на автора и заглавието никак не са случайни, тъй като самият текст е твърде подходящ за подобно начало. Отец Романидис е един от най-обичаните и с най-много ученици и последователи съвременни православни богослови. С много жар и с много настойчивост той успя да насочи вниманието на изкушените от богословието среди към духовния и културния контекст на светоотеческата мисъл – това, което той наричаше Ρωμηοσύνη. Както ще стане ясно и по-нататък, под този термин отец Йоан разбира онова особено наследство на християнската Римска империя, което Църквата пази и предава като част от своето Свещено Предание. А познаването и връзката с това Предание са и ключ, и гарант за по-правилна нагласа и по-верен път към Тавор, където е истинската светлина на богопознанието.

Настоящото издание беше планирано като билингвално публикуване на текста: на гръцки и български. За съжаление затруднения от технически характер не позволиха осъществяването на тази идея. Основна причина за търсенето на този формат беше желанието на издателите текстът да служи и като основен наръчник по богословска терминология – разбира се, не само на студентите по богословие, а и на най-широк кръг интересуващи се от разглежданата проблематика. От своя страна в преобладаващата си част тази терминология е била, е и ще остане предимно гръцка – факт, в който намираме основание за съставянето на предлагания тук за първи път богословски терминологичен речник. В този речник са изведени ключовите понятия и изрази – в оригинал и в превод на български. Дадени са и техните еквиваленти на един от най-широко разпространените днес западни езици, включително в областта на съвременната православна богословска литература – английския. Доколкото обаче отразява само използваната в текста на отец Романидис терминология, речникът не може да претендира за изчерпателност. В него по-скоро виждаме едно своеобразно начало на бъдещ проект за съставянето на подробен и специализиран богословски терминологичен речник, необходимостта от чието съществуване смятаме за достатъчно самоочевидна, за да бъде допълнително аргументирана. Това е и начинът, по който екипът, подготвил настоящото издание, се опитва да даде своя малък принос за успеха на новата богословска библиотека.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Agia Sofia KievТемата на тази работа е едновременно и тясна, и почти неизчерпаема. Тя е малка дотолкова, доколкото тук имаме простия въпрос: какво би могло да означава в първата половина на 11 в. името Софѝя, „Премъдрост Божия”, на което през 1037 г. е посветен киевският храм, точно както пет века преди това – в 537 г., константинополската „Айя-Софѝя”, а няколко десетилетия след него – и съборните храмове в Новгород и Полоцк?

Или, даже още по-стесненото – какъв е смисълът на гръцкия надпис по края на полукуполния свод на главния олтар около изображението на св. Богородица Оранта? Известно е,[1] че надписът цитира Пс. 45:6: „ὁ θεὸς ἐν μέσῳ αὐτῆς, καὶ οὐ σαλευθήσεται, βοηθήσει αὐτῇ ὁ θεὸς τὸ πρὸς πρωὶ πρωί”. Но как да се преведат първите думи на стиха: „Бог е посред нея” (буквално граматически) или „Бог е посред него” (защото тук става дума за пребиваването на Бога в града, а думата град в гръцкия е в женски род – πόλις). Посред какво или, може би, посред кого? Каква е връзката между понятията: Софѝя, Богородица, град и, накрая – стена (защото това изображение на Оранта се е наричало „Стена Нерушима”)? В този план на практика ние изследваме символните връзки само в един кратък надпис.

Но темата е също и огромна, доколкото следва да се докосне и до изключително дългата и сложна предистория на тези символи, понятия, идеи и митологеми, които са запечатани както в името на храма, така и в надписа. Крайната точка на пътя, който ни интересува е ясна – тя е през 11 в. Неговото начало обаче се отнася към времената на „родоначалниците на мъдростта”, към онези стари епохи на средиземноморската цивилизация, когато в Йония и Юдея смътните и най-древни митологични образи постепенно се осмислят и изчистват в символите на философското умозрение.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

cover Sophia LogosПредговор към второто издание

Преди всичко друго бързам, с нисък поклон, да изразя моята благодарност към издателството „Дух и литера” и всички киевски приятели, без които нямаше да бъде възможно нито първото, нито настоящото издание на тази книга. A propos, светият град Киев – как да не се поддам на изкушението и да не си спомня за самото начало на тези мои трудове, плодовете от които влязоха в тази, издадена не къде да е, а именно в Киев книга? Преди малко по-малко от тридесет и пет години за първи път в моя живот се оказах в Киев, за първи път влязох под сводовете на „Св. Софѝя”. Помня как в същата тази 1966 г., в деня на Успението, завръщайки се у дома след празничната литургия в една от подмосковските църкви, по пътя се отбих в една горичка и там, припомняйки си киевските впечатления, „отново и отново” преживявайки появилия се от тях импулс и припомняйки си образа на Нерушимата стена, неочаквано за себе си се захванах да обмислям статията, която читателят ще открие тук под заглавието „Към изясняването на смисъла на надписа в конхата на централната апсида в Софѝя Киевска”. И стана така, че когато стигнах до приютилата ме в онова лято вила оставаше само да записвам и да записвам вече готовите в ума ми мисли. Неотдавна прочетох написаното като доклад в секцията на незабравимата, неотдавна напуснала този свят Олга Илинична Подобедова, която се отличаваше с едно съвършено необичайно за онези години безстрашие във всичко, отнасящо се до вярата (и която, впрочем, можеше да бъде видяна всяка неделя, без изключение, на клира на известния за всеки московчанин храм „Св. Пророк Илия” на „Обыденский переулок”); и пак тя ми помогна по-късно, шест години след неговото написване, да отпечатам този доклад в поредния сборник (нарочното – до степен да не се разбира нищо, тежко словесно заглавие влизаше в системата на нашите с нея военни хитрости). И ето го сюжетът, ето я – както е прието да се изразяваме литературоведите – „рамковата конструкция”: всичко започва в Киев, под покрова на „Св. Софѝя”, и още някъде, а в същия този свят град много години по-късно от печат излиза книга, в която са събрани работите, чието начало беше положено тогава.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievВъв Византия богословието никога не е преподавано като учебна дисциплина.[1] Първата образователна богословска структура в културната сфера на православието се появява едва през 1576 г. в Острог, днешна Украйна, и то като алтернатива на новоучредените в региона протестантски и католически висши училища. Първата университетска катедра за богословие е основана през 1819 г. в Москва. По-късно изградените богословски факултети никога не са признавани без уговорки от църквите като богословски образователни инстанции в собствения смисъл на думата. Първоначалното формулиране даже на заглавието на този текст бе улеснено от двусмислието на немската дума Bildung. Тя означава, от една страна, научно образоване, от друга обаче, образуване, формиране. Във Византия се има пред очи по принцип мисленото чрез второто значение, заговори ли се за богословски образовани лица, които при това първично се асоциират с монашеството и клира.

1. Целта на монашеския живот и пътищата към нея

С въпроса за целта на монашеския живот се пристъпва към столетна традиция, установима още в най-ранните монашески наставления. Тя започва с предписанията на Пахомий, експлицитно продължени и разгърнати от Василий Велики и Йоан Касиан, за да добият нормираща сила в Стълба към рая на Йоан Лествичник, „учебника” както на Симеон Нови Богослов, така и на Григорий Синаит. Тези авторитети конституират теоцентричната линия във византийската мисловна култура, представяща се като алтернатива на антропоцентричното течение в същата култура.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме