Автор Прот. Йоан Романидис

Към читателя

Настоящият текст е първата, преведена на български език, книга на приснопаметния отец проф. Йоан Романидис. С този текст се създава и нова библиотека, посветена на съвременното православно богословие. Изборът на автора и заглавието никак не са случайни, тъй като самият текст е твърде подходящ за подобно начало. Отец Романидис е един от най-обичаните и с най-много ученици и последователи съвременни православни богослови. С много жар и с много настойчивост той успя да насочи вниманието на изкушените от богословието среди към духовния и културния контекст на светоотеческата мисъл – това, което той наричаше Ρωμηοσύνη. Както ще стане ясно и по-нататък, под този термин отец Йоан разбира онова особено наследство на християнската Римска империя, което Църквата пази и предава като част от своето Свещено Предание. А познаването и връзката с това Предание са и ключ, и гарант за по-правилна нагласа и по-верен път към Тавор, където е истинската светлина на богопознанието.

Настоящото издание беше планирано като билингвално публикуване на текста: на гръцки и български. За съжаление затруднения от технически характер не позволиха осъществяването на тази идея. Основна причина за търсенето на този формат беше желанието на издателите текстът да служи и като основен наръчник по богословска терминология – разбира се, не само на студентите по богословие, а и на най-широк кръг интересуващи се от разглежданата проблематика. От своя страна в преобладаващата си част тази терминология е била, е и ще остане предимно гръцка – факт, в който намираме основание за съставянето на предлагания тук за първи път богословски терминологичен речник. В този речник са изведени ключовите понятия и изрази – в оригинал и в превод на български. Дадени са и техните еквиваленти на един от най-широко разпространените днес западни езици, включително в областта на съвременната православна богословска литература – английския. Доколкото обаче отразява само използваната в текста на отец Романидис терминология, речникът не може да претендира за изчерпателност. В него по-скоро виждаме едно своеобразно начало на бъдещ проект за съставянето на подробен и специализиран богословски терминологичен речник, необходимостта от чието съществуване смятаме за достатъчно самоочевидна, за да бъде допълнително аргументирана. Това е и начинът, по който екипът, подготвил настоящото издание, се опитва да даде своя малък принос за успеха на новата богословска библиотека.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Предговор към второто издание

Преди всичко друго бързам, с нисък поклон, да изразя моята благодарност към издателството „Дух и литера” и всички киевски приятели, без които нямаше да бъде възможно нито първото, нито настоящото издание на тази книга. A propos, светият град Киев – как да не се поддам на изкушението и да не си спомня за самото начало на тези мои трудове, плодовете от които влязоха в тази, издадена не къде да е, а именно в Киев книга? Преди малко по-малко от тридесет и пет години за първи път в моя живот се оказах в Киев, за първи път влязох под сводовете на „Св. Софѝя”. Помня как в същата тази 1966 г., в деня на Успението, завръщайки се у дома след празничната литургия в една от подмосковските църкви, по пътя се отбих в една горичка и там, припомняйки си киевските впечатления, „отново и отново” преживявайки появилия се от тях импулс и припомняйки си образа на Нерушимата стена, неочаквано за себе си се захванах да обмислям статията, която читателят ще открие тук под заглавието „Към изясняването на смисъла на надписа в конхата на централната апсида в Софѝя Киевска”. И стана така, че когато стигнах до приютилата ме в онова лято вила оставаше само да записвам и да записвам вече готовите в ума ми мисли. Неотдавна прочетох написаното като доклад в секцията на незабравимата, неотдавна напуснала този свят Олга Илинична Подобедова, която се отличаваше с едно съвършено необичайно за онези години безстрашие във всичко, отнасящо се до вярата (и която, впрочем, можеше да бъде видяна всяка неделя, без изключение, на клира на известния за всеки московчанин храм „Св. Пророк Илия” на „Обыденский переулок”); и пак тя ми помогна по-късно, шест години след неговото написване, да отпечатам този доклад в поредния сборник (нарочното – до степен да не се разбира нищо, тежко словесно заглавие влизаше в системата на нашите с нея военни хитрости). И ето го сюжетът, ето я – както е прието да се изразяваме литературоведите – „рамковата конструкция”: всичко започва в Киев, под покрова на „Св. Софѝя”, и още някъде, а в същия този свят град много години по-късно от печат излиза книга, в която са събрани работите, чието начало беше положено тогава.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Темата на тази работа е едновременно и тясна, и почти неизчерпаема. Тя е малка дотолкова, доколкото тук имаме простия въпрос: какво би могло да означава в първата половина на 11 в. името Софѝя, „Премъдрост Божия”, на което през 1037 г. е посветен киевският храм, точно както пет века преди това – в 537 г., константинополската „Айя-Софѝя”, а няколко десетилетия след него – и съборните храмове в Новгород и Полоцк?

Или, даже още по-стесненото – какъв е смисълът на гръцкия надпис по края на полукуполния свод на главния олтар около изображението на св. Богородица Оранта? Известно е,[1] че надписът цитира Пс. 45:6: „ὁ θεὸς ἐν μέσῳ αὐτῆς, καὶ οὐ σαλευθήσεται, βοηθήσει αὐτῇ ὁ θεὸς τὸ πρὸς πρωὶ πρωί”. Но как да се преведат първите думи на стиха: „Бог е посред нея” (буквално граматически) или „Бог е посред него” (защото тук става дума за пребиваването на Бога в града, а думата град в гръцкия е в женски род – πόλις). Посред какво или, може би, посред кого? Каква е връзката между понятията: Софѝя, Богородица, град и, накрая – стена (защото това изображение на Оранта се е наричало „Стена Нерушима”)? В този план на практика ние изследваме символните връзки само в един кратък надпис.

Но темата е също и огромна, доколкото следва да се докосне и до изключително дългата и сложна предистория на тези символи, понятия, идеи и митологеми, които са запечатани както в името на храма, така и в надписа. Крайната точка на пътя, който ни интересува е ясна – тя е през 11 в. Неговото начало обаче се отнася към времената на „родоначалниците на мъдростта”, към онези стари епохи на средиземноморската цивилизация, когато в Йония и Юдея смътните и най-древни митологични образи постепенно се осмислят и изчистват в символите на философското умозрение.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Във Византия богословието никога не е преподавано като учебна дисциплина.[1] Първата образователна богословска структура в културната сфера на православието се появява едва през 1576 г. в Острог, днешна Украйна, и то като алтернатива на новоучредените в региона протестантски и католически висши училища. Първата университетска катедра за богословие е основана през 1819 г. в Москва. По-късно изградените богословски факултети никога не са признавани без уговорки от църквите като богословски образователни инстанции в собствения смисъл на думата. Първоначалното формулиране даже на заглавието на този текст бе улеснено от двусмислието на немската дума Bildung. Тя означава, от една страна, научно образоване, от друга обаче, образуване, формиране. Във Византия се има пред очи по принцип мисленото чрез второто значение, заговори ли се за богословски образовани лица, които при това първично се асоциират с монашеството и клира.

1. Целта на монашеския живот и пътищата към нея

С въпроса за целта на монашеския живот се пристъпва към столетна традиция, установима още в най-ранните монашески наставления. Тя започва с предписанията на Пахомий, експлицитно продължени и разгърнати от Василий Велики и Йоан Касиан, за да добият нормираща сила в Стълба към рая на Йоан Лествичник, „учебника” както на Симеон Нови Богослов, така и на Григорий Синаит. Тези авторитети конституират теоцентричната линия във византийската мисловна култура, представяща се като алтернатива на антропоцентричното течение в същата култура.

Отваряне на целия текст