Есхатология - Двери БГ

Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

Условията на нашия бъдещ живот – след всеобщото възкресение – ще бъдат съвсем различни от тези, в които ние живеем сега: няма да има нито време, нито пространство, а това изцяло ще измени характера на нашия бъдещ живот, в сравнение с настоящия. А след като няма да има време, това означава, че няма да има и разлика във възрастта на живеещите. Живеейки сега, в условията на времето и пространството, ние недоумяваме как ангелите и светците успяват едновременно да чуват молитвите на десетките хиляди, които живеят по различните краища на земното кълбо, и да откликват на тези молитви. Не го разбираме, защото сме свързани с условията на времето и пространството, и извън тях не си представяме възможност за живот. Освобождавайки се обаче от тези ограничения, ние получаваме възможността да бъдем навсякъде и никъде и, следователно, да виждаме и да чуваме онова, което по-рано ни е било недостъпно.

Съществуването на такъв живот извън времето и пространството се потвърждава и от Евангелието, и от написаното от апостолите, и от вселенското Предание на Църквата. Между нас и небесния свят се извършва непрестанно общение. Новозаветното Писание определено настоява на съществуването на живота отвъд този свят, а Църквата има като основно съдържание на своя живот постоянното общение с отвъдния свят: със светците и починалите, с ангелите и с Бога. Без да прилича на нашия живот, небесният свят не се отчуждава от нас, съставяйки с нас единната Църква Христова и вземайки живо участие в нашия живот. Откъде е видно това ли? Най-вече от факта на Въплъщението на Божия Син, от Неговото пребиваване с нас тук, на земята, от създаването от Него на земята на Църквата, от изпращането над апостолите и Църквата на Светия Дух, от съществуването в Църквата на постоянното молитвено и благодатно общение с небесния свят. На нашите молитви небесният свят отговаря с изпълняването на просбите ни, дарува ни благодатно и светло устройване на духа, помага ни в нашите духовни и телесни нужди, открива ни се във видения и откровения. Налице е огромна духовна литература, в която са събрани многобройни факти от този род. Според учението на Църквата, никой от нас след своята смърт не изчезва, но преминава към ново съществуване – светло или печално, но винаги съзнателно. След смъртта ние влизаме в света на духовните съзнателни същества – добри или зли, свети или грешни – и се удостояваме да съзерцаваме Самия Творец на света… Какво представлява този тайнствен задгробен свят, какъв живот тече там – за това можем да съдим донякъде по Словото Божие, по Преданието на Църквата, по едни или други явления или откровения, каквито получаваме от тайнствената глъбина на небесния свят. При това ние сме длъжни да умеем да различаваме истинските явления и откровения от мнимите, призрачните.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Краят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Сергий (Соколов)

„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Генадий Фаст

… Второто хилядолетие от Рождество Христово. Коя е първата реакция на сърцето на това словосъчетание? Като човек, чиято младост премина в „епохата на юбилеите” и на „историческите дати” от времената на Л. И. Брежнев, в мене остана някаква алергия към това и отказ от приемане на юбилеите. Разбираемо е, когато се случва историческо събитие, но помпозните възпоменания за него не винаги са приятни. Пустота, облечена в червени одежди. Важни са хората, важен е външният вид, а средствата, които ще отидат за юбилея – те не са важни, нито са важни времето и силите, които са отишли на вятъра. Това е същото както и днес при всяко епархийско управление има мисионерски отдел и годишни отчети, а истинското мисионерство почти никакво го няма. Председателите на тези управления съставят едни изнурителни отчети, провеждат се конференции, но къде са мисионерите, които сериозно просвещават нехристиянските народи?

Веднъж обаче аз сбърках и неочакваното се случи. Намръщих се, когато разбрах – струва ми се, че беше още в 1980 г. – за създаването на синодна комисия за подготовка на юбилейното честване на 1000-годишнината от кръщението на Русия. Разбираемо беше, че кръщението на Русия – това е велико събитие. Какво велико обаче има в празничния юбилей? А в началото на 1988 г. дори и сам аз се увлякох по подготовката на юбилея. И се случи удивителното – юбилеят от събитието сам стана събитие! Важното беше не това, че беше хилядолетието, а че по времето на това хилядолетие рухна седем-десетилетния и, както изглеждаше, окончателно утвърдил се в бъдещите времена атеистичен Вавилон. Че църквата се изправи от руините. Отстъпилият и вече вкоренил се в безбожието народ на СССР изведнъж се обърна с лице към вярата, към Бога; стана някакво второ кръщение на Русия. В историята на нашето отечество беше отгърната още една страница, още една епоха отиде в миналото, още една епоха започна съществуването си… Днес ние все още се намираме в нейния предутринен сумрак и засега не е ясно какъв ще бъде денят.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Генадий Фаст

Темата на нашите разсъждения е „Рождество Христово в края на 20 век”. Но кажете, има ли някой, който да се е родил в тези древни времена, чието рождение да се отбелязва днес поне някак, да не говорим за всемирно празнуване? Отминали са двадесет столетия, а ние отново прославяме Христовото Рождество. И говорим за него не като за случило се някога историческо събитие, а като за нещо, което се извършва днес. Рождество – това не е възпоменание за събитие, а е събитие!

Впрочем, ето какво се е случило преди Рождество Христово, някъде в края на месец ноември миналата (т. е. 1996-та) година, близо до пещерата, в която се е родил Христос. Във Витлеем, на мястото на раждането на Христос, през 4 век царица Елена въздига храм. Храмове тя построява и на много други места, свързани със земния живот на Спасителя. В течение на столетия тези храмове нееднократно са бивали разрушавани от неприятели и отново да били въздигани. А ето че храмът на Христовото Рождество никога не е бил разрушаван и, охраняван от Божия промисъл, стои и досега.

Съвсем близо до пещерата, в която се е родил Христос, се намира мраморна колона с изрисуван на нея през 12 в. образ на Спасителя. И ето че сега се е случило знаменателно събитие: на лика на Христос са се появили сълзи. Първа ги е видяла шестдесетгодишната чистачка на храма на Христовото Рождество Садика Хамида. „Отначало – казва тя – не повярвах на очите си. Едва като се приближих, разбрах, че това наистина са сълзи. Това е Божие знамение”. Сетне тук идвали и виждали сълзите със собствените си очи много поклонници, множество изпитващи, многобройни тълпи от любопитни. Удивляват се, недоумяват и питат: „За какво плаче Христос при пещерата две хиляди години след като се е родил в нея? … Православната църква познава множество случаи на плачещи икони на Божията майка, но сякаш все още не е имало случай на плачеща икона на Спасителя. За какво плаче Христос при пещерата на раждането Си в края на 20 в.? Няма да дръзна да отговоря на този въпрос. Мисля, че ще му отговори самият живот.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

За всеки човек, който живее днес, е ясно, че сме заобиколени от страдание. Изминалият 20 век се оказа най-кървавият в историята на човечеството и не успя да научи обществата да избягват злото (= греха). Самото то се оказва толкова мощно, че всеки човек неминуемо се сблъсква с него със същата сила, с която се е сблъсквал и древният човек. Поради това ние стигаме до извода, че злото (= грехът) царува в този свят и неговата мощ причинява смърт (срв. Рим. 5:21). Смъртта е апогеят на злото, ние се движим в нея, тя ни заобикаля независимо от социалното ни положение, мъдрост, финансови възможности. Опитваме се непрекъснато да я избегнем, но тя присъства навсякъде. Достатъчно доказателство са всекидневните медийни репортажи за престъпленията срещу личността, войните и конфликтите в Близкия изток, Африка и терористичните актове в модерните западни мегаполиси. Чрез болестите, катастрофите и нещастните случаи, тя „влиза през прозорците ни, втурва се в чертозите ни, за да изтреби децата от улицата, младежите от стъгдите” (Иер. 9:21). Тя отнема онези, които обичаме, и прекъсва взаимоотношенията ни с възлюбените. Тя е наречена всеядица смърт.[1]

Властта ѝ е толкова голяма, че колкото и да напредва медицината, се оказват верни думите от Писанието, че „човек не е властен над духа, за да удържи духа, и няма власт над смъртния ден” (Екл. 8:8). Тя тласка до отчаяние философите като Хайдегер или се отрича като абсурдна от „свободата” на Сартр, но тя остава „мелница”, за която хората са мливо, която захваща всеки човек за краката и го смила според думите на св. Юстин (Попович).[2]

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Лоски

Когато говорим за „последните неща”, т. е. когато засягаме проблемите, които днес е прието да се наричат есхатологични, навлизаме в област, където постоянно се уверяваме в безсилието на нашето богословско изследване, изправено пред множество различни аспекти, които ние трябва да обхванем едновременно, пред множество пресичащи се и променящи се равнища, които мисълта не може да фиксира, без да ги изопачи.

Нека си припомним, че дори науките, изучаващи материалните реалности, т. нар. „точни науки”, дори те днес трябва да прибягват до понятието за взаимното допълване, а друг път им се налага да поддържат едновременно две противоположни теории без да се опитват да ги примирят, за да ни дадат представа за някой физичен феномен в цялата му сложност, като например феномена на светлината. Още повече казаното се отнася до онази реалност, за която четем, че „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат” (1 Кор. 2:9; срв. Ис. 64:4). За да избегнем двойната опасност твърде много да обясняваме или пък обратното – твърде много неща да отнасяме към областта на неизразимата тайна, ще си позволя да засегна есхатологичната тема едва в края на този очерк, да подходя към нея, така да се каже, по заобиколни пътища, които ще ни покажат как именно християнският богослов може да говори за изпълнението на господството на Бога.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Б. Сорочан

Християнската църква не проповядва скръб за починалите. В стремежа да откъсне вярващия от суетния свят, тя напомня за неизбежния съдбовен миг, който във Византия едни наричат смърт, гибел (θάνατος, μόρος), а други – раждане във вечността, смятайки че духът на набожния християнин, който вярва във Възкресението, се издига на небето, при Твореца, за вечен живот. Геният на словото св. Григорий Богослов – най-четеният автор след Библията, описва така безсмъртието на душата в своята поема „За душата”:

„Тя цялата е нетленна и божествена,
защото не може Образът на Великия Бог
да се разтвори безследно навеки…”.

Ето защо, прекалената скръб за починалите, стенанията – дори за наши роднини, означава да не искаш да разбереш това, и даже по-лошо – да роптаеш против волята на Господа, а това е грях, също както и унинието, което разяжда душата и тялото. Краят на жизнения път за истинския християнин е освобождаване от грижите и теготите, след което го очаква радостта на Възкресението, Ἀνάστασις.

Отваряне на целия текст