Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

„Бог не допуска злото, Той изправя злото“

Св. Исаак Сирийски

„Любовта не може да понесе това“

Св. Силуан Атонски

Има въпроси, на които с нашето ниво на познание не сме в състояние да отговорим, но независимо от това колко невъзможни за отговор са те, ние сме длъжни да ги задаваме. Поглеждайки отвъд прага на смъртта, ние питаме: Как душата може да съществува без тялото? Каква е природата на нашето безтелесно съзнание между смъртта и окончателното възкресение? Какво точно е взаимоотношението между тялото ни сега и „духовното тяло“ (1 Кор. 15:44), което праведниците ще получат в идващия век? И накрая, но не на последно място, ние питаме: Смеем ли да се надяваме за спасението на всички? Върху този последен въпрос желая да фокусирам вниманието си. Възможен или не за отговор, това е въпрос, който критично засяга нашето цялостно разбиране за Божието отношение към света. Във финалния завършек на историята на спасението ще има ли всеобхватно помирение? Ще намери ли накрая всяко сътворено същество място в Тринитарния перихорисис (взаимопроникване), в движението на взаимната любов, протичаща вечно между Отца, и Сина, и Светия Дух?

Отваряне на целия текст

Автор Александър Каломирос

Откъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически мнозинството от хората са безбожници, въпреки че мнозина теоретично все още вярват. Топлохладността и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.

Отваряне на целия текст

Автор прот. Йоан Майендорф

Днес обществото ни е свидетел на необикновен възход на традиционализми от най-различен вид. Употребявам думата традиционализъм в множествено число, тъй като съвременното плуралистично и секуларизирано общество търси своите корени по всевъзможни и най-разнообразни начини. Унифицираната американска мечта за един Нов свят, който е чист, християнски и в основите си свободен от покварата на Стария свят, е, разбира се, все още жива, но днес тя е изправена пред предизвикателствата на безброй много групи, които търсят своята идентичност някъде другаде. Вдъхновявани частично от все по-засилващото се самосъзнание на общностите на чернокожите и в съревновавание с възродената идентичност на евреите, други етнически групи също започнаха да заявяват себе си като отделни култури и традиции. В миналото всички подобни движения бяха смятани за антиамерикански и е очевидно, че и днес определени консервативни елементи в американското общество продължават да гледат на етносите с тревога и скрито неодобрение. Все пак институциите се опитват да реагират конструктивно, а университетите насърчават етническите изследвания. С това идеята за културен плурализъм бива интегрирана в самата американска мечта.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

Вероятно нищо не е така навременно в наши дни, както въпросът що е Църква. И вероятно нищо не е до такава степен забравено в наши дни, както есхатологичната природа на Църквата. Най-вече на Запад, но понякога и в “нашия Изток”, т.е. в Православието, в най-ново време се наблюдава твърде силна тенденция Църквата да се разглежда като орган и придатък на историята (това, което наричаме днес “осветскостяване”). Ето защо, в наши дни е наложително Църквата да си припомни, че нейната истинска същност не се изчерпва нито от миналото й, колкото и да е богата и славна нейната история, нито от настоящето й – от нейната дейност и слово, колкото и те да са богати и впечатляващи. В действителност същността на Църквата се определя от бъдещето, от виждането за един свят не както е бил или както е, а както ще бъде в края на историята. Това, както ще видим, не е отричане на историята, нито на миналото, нито на настоящето на нашия живот, но представлява критерий, по който Църквата бива съпоставяна толкова спрямо миналото, колкото и спрямо нейното настояще, т.е. спрямо историята и света.

Отваряне на целия текст