Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

VLADIKA ATANASIJEВ гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – т. нар. последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Дж. Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с Православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Дж. Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosОтношението на Христос спрямо Отец

Когато разсъждаваме над молитвата на нашия Господ, която Той ни завеща като непрестанно моление – да бъде Твоята воля – тогава автоматично възниква въпросът за отношението на Христос спрямо Отец, Който Го изпрати. „Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан 6:38). Вътрешната убеденост, че е дошъл, изпълнявайки волята на Отец, и пълното Му отъждествяване с нея определя самосъзнанието на Богочовека, на новия Адам – Онзи, който в най-висша степен е изпратен от Отец.

Следователно, за всички, които служат на полето на мисията – верни на словото на възкръсналия Господ „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан 20:21) – не съществува друга възможност, освен да бъдат постоянно готови да изпълнят волята на Онзи, който ги е пратил. Когато говорим за свещената мисия по стъпките на Христос, ще трябва в началото да изследваме съдържанието и дълбочината на собственото си съзнание, разбирайки кои сме, какво искаме, какви са нашите мечти, какво правим, доколко синхронизираме себе си с волята на Този, Който ни е изпратил. По този начин ще разберем до каква степен сме очистили волята си от лични, егоистични критерии и намерения, така че тя да се доближи колкото е възможно повече до волята на Този, Който ни е пратил.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_8.gif„За древните гърци Хронос е символизирал времето, което води към смъртта, времето, което изяжда само себе си. Хронос е титан, който изяжда собствените си деца. Неговият антипод в гръцкия пантеон е Кайрос - "щастливият момент". Кайрос е много малък бог, с ръст на джудже и гол череп. На челото си обаче има кичур гъста коса. Ако го хванете за кичура, вие сте щастливец. Ако обаче закъснеете, макар и за миг, ръката ви се плъзга по голия му череп и вие вече няма как да го задържите. Този бог, Кайрос, е "щастливото време", скрито във времето на човешкия живот, той може да се появи и в часовете за работа, и в часовете за почивка - по всяко време.”[1]

Християнството дава нов живот и смисъл, изпълва с живо съдържание древната мъдрост. Премъдрият Соломон казва: „..няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:9). По-късно един от най-ерудираните отци на църквата св. Йоан Дамаскин ще внесе малка, но съществена поправка:Христос, “бидейки съвършен Бог, стана съвършен човек, и постигна най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето”[2]. Христос, Божият Син е крайъгленият камък, даващ смисъл на историята. С Боговъплъщението на Христос, кайросът влиза в хроноса и дава възможност на всеки  човек да вкуси от вечността на „Царството Божие”[3]. „Животът в Христа започва в този живот, семената му израстват в този свят. Но той в пълнота се осъществява в идващия живот – в бъдещия век, който очакваме”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Александър Каломирос
trubjasth_angel_sud.jpgОгнената река - 1 част

Раят и адът зависят от начина, по който приемаме Божията любов. Как ще отговорим нa Неговата любов - с любов или с омраза? Това е много важна разлика. Тя зависи изключително от самите нас, от нашата свобода, от нашия съкровен свободен избор, от напълно свободното разположение, което не се влияе от външните състояния или от вътрешните фактори на нашата материална и духовна природа, защото не е външно действие, а вътрешно разположение, което извира от дълбините на сърцето ни и очиства не греховете, а начина, по който мислим за тях. Това ясно се вижда в случаите на митаря и фарисея и на разбойниците, който били разпънати на кръст заедно с Христос. Тази свобода, този избор, това вътрешно разположение към Нашия Творец е сърцевината на вечната ни персоналност, най-съкровената ни характерна черта, това, което ни прави такива, каквито сме, нашето вечно лице – светло или мрачно, изпълнено с любов или завист.

Не, братя, за съжаление за нас раят и адът не зависят от Бога. Ако зависеха от Бога, нямаше да страхуваме от нищо. Няма защо да се страхуваме от Любовта.  Те не зависят от Бога – зависят изключително от нас и в това е цялата трагедия. Бог иска да бъдем по Негов образ, завинаги свободни. Той се отнася към нас с абсолютно уважение. Това е любовта. Без почит не можем да говорим за любов. Ние сме човеци, защото сме свободни. Ако не бяхме свободни, щяхме да бъдем не човеци, а разумни животни.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Георгиос Металинос
metalinos.jpgВ Евангелията  се говори за „царство” и за „вечен огън”. В текста, който се чете на Месопустна неделя (Мат. 25 гл.), „царството” означава божественото назначение на човека. „Огънят” е „приготвен” за дявола и неговите ангели (демоните) не защото Бог иска това, а защото те не се покайват. „Царството” е „приготвено” за тези, които са верни на Божията воля. „Царството”, т. е. нетварната слава, означава рая, а вечният „огън” е вечната мъка. В началото на човешката история Бог приканва човека към рая, към общение с нетварната Му благодат. В края на историята човек се изправя пред рая и ада. По-нататък ще видим какво означава това. Но трябва да уточним, че това е централният въпрос на нашата вяра, крайъгълният камък на православието.

В Новия Завет често се говори за рая и ада. В Лука 23:43 Христос казва на разбойника: „Днес ще бъдеш с Мене в рая”. Но и разбойникът споменава рая с думите: „Спомни си за мене, Господи... в царството Си” (ст. 42). Според бл. Теофилакт Български „разбойникът е в рая, т. е. в царството”. Св. ап. Павел изповядва, че още в този свят той „беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори” (2 Кор. 12:3-4). В Откровението се казва: „На оногова, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, що е посред Божия рай” (2:7). Арета Кесарийски дава следното тълкувание: „Раят трябва да се възприема като блажения и вечен живот”. Раят, вечният живот и Божието царство са една и съща реалност.

Отваряне на целия текст

Автор Александър Каломирос
1_121.jpgОткъс от едноименното произведение на А. Каломирос, "The River of fire", което се превръща в събитие по време на представянето му на Православната Младежка Конференция в САЩ, 1980 г.

Няма никакво съмнение, че живеем в епохата на отстъпление от Бога, предсказана за последните дни в Апокалипсиса. Практически мнозинството от хората са безбожници, въпреки че мнозина теоретично все още вярват. Топлохладността и духът на този свят властват навсякъде. Коя е причината за това състояние? Охладняването на любовта. Любовта към Бога вече не гори в сърцата на хората и като последица умира и любовта между човеците. А каква е причината за угасването на човешката любов към Бога? Отговорът несъмнено е грехът. Грехът – този тъмен облак, който не дава на Божията светлина да докосне очите ни. Но, нали грехът съществува отдавна? Затова проблемът е в нещо друго: как хората достигнаха дотам, че не просто започнаха да игнорират Бога, но фактически да Го ненавиждат. Днес отношението на човека към Бога е не просто плод на невежество или безразличие. Ако вие вникнете по-дълбоко в хората, ще забележите, че тяхното невежество и безразличие е заразено и с дълбока ненавист.

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

1_2.jpg„Бог не допуска злото, Той изправя злото“

Св. Исаак Сирийски

„Любовта не може да понесе това“

Св. Силуан Атонски

Има въпроси, на които с нашето ниво на познание не сме в състояние да отговорим, но независимо от това колко невъзможни за отговор са те, ние сме длъжни да ги задаваме. Поглеждайки отвъд прага на смъртта, ние питаме: Как душата може да съществува без тялото? Каква е природата на нашето безтелесно съзнание между смъртта и окончателното възкресение? Какво точно е взаимоотношението между тялото ни сега и „духовното тяло“ (1 Кор. 15:44), което праведниците ще получат в идващия век? И накрая, но не на последно място, ние питаме: Смеем ли да се надяваме за спасението на всички? Върху този последен въпрос желая да фокусирам вниманието си. Възможен или не за отговор, това е въпрос, който критично засяга нашето цялостно разбиране за Божието отношение към света. Във финалния завършек на историята на спасението ще има ли всеобхватно помирение? Ще намери ли накрая всяко сътворено същество място в Тринитарния перихорисис (взаимопроникване), в движението на взаимната любов, протичаща вечно между Отца, и Сина, и Светия Дух?

Отваряне на целия текст

Автор прот. Йоан Майендорф
2_1.jpgДнес обществото ни е свидетел на необикновен възход на традиционализми от най-различен вид. Употребявам думата традиционализъм в множествено число, тъй като съвременното плуралистично и секуларизирано общество търси своите корени по всевъзможни и най-разнообразни начини. Унифицираната американска мечта за един Нов свят, който е чист, християнски и в основите си свободен от покварата на Стария свят, е, разбира се, все още жива, но днес тя е изправена пред предизвикателствата на безброй много групи, които търсят своята идентичност някъде другаде. Вдъхновявани частично от все по-засилващото се самосъзнание на общностите на чернокожите и в съревновавание с възродената идентичност на евреите, други етнически групи също започнаха да заявяват себе си като отделни култури и традиции. В миналото всички подобни движения бяха смятани за антиамерикански и е очевидно, че и днес определени консервативни елементи в американското общество продължават да гледат на етносите с тревога и скрито неодобрение. Все пак институциите се опитват да реагират конструктивно, а университетите насърчават етническите изследвания. С това идеята за културен плурализъм бива интегрирана в самата американска мечта.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме