Автор Преп. Мария (Скобцова)

От демократично-еснафска гледна точка съвременната картина на света би могла да бъде изобразена с един много обикновен образ – някакъв страшен дракон. Като че ли триглава боа варди попаднала в неин плен невинна царска дъщеря. Всичките три глави на дракона охраняват всяко нейно движение, като не откъсват очите си от нея.

Могъществото на дракона е безмерно: с едно свое движение той може да унищожи царската дъщеря, да омагьоса погледа ѝ, да я задуши с обръчите на тялото си, да я уязви с отровните си жила. Царската дъщеря е невинна и безсилна. И няма кой да я избави. Тя е във властта на дракона. И драконът трябва да предизвиква ужас и ненавист, а царската дъщеря – съчувствие и любов. Никаква ненавист обаче не е в състояние да го обезсили и никаква любов не може да спаси царската дъщеря. Възможно е донякъде и тя сама да се превъзпита по драконовите методи на възпитание – така да се каже да се одракони. Или пък драконовите глави да започнат да се изяждат една-друга и така да се унищожат във вражда сами със себе си, в някакъв пристъп на самоизтребление.

Тази картина, несъмнено наподобява обкръжаващото ни – нещо, което всеки лесно може да разбере, каквито и да са имената на тези три глави и която и да би била царската дъщеря. Обществените симпатии се разделят между дракона и царската дъщеря. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че само той сам е в състояние да властва в света, а други съчувстват на царската дъщеря и вярват, че рано или късно тя ще се освободи от дракона. На мен пък ми се струва необходимо някак безпристрастно да се ориентирам в действителната същност и на дракона, и на царската дъщеря, и може би да произнеса нравствена присъда и над двамата.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Дарко Стоянович

Увод

Онтологията е наука за битието, доколкото битието на света не се намира в него самия, а в бъдещата реалност на общението с Бога, където християнското сърце прави онтологията есхатология. Есхатонът (от гр. ἒσχατος – „последен”, „краен”) е причина и цел на историята, планиран от Бога като начин на съществуване на творението.[1] Отношението между историята и есхатона е много сложно и на пръв поглед се различава от всекидневната логика. Отдалечаване от логиката, преди всичко, намираме в отношението причина-следствие.[2] Нормално е във всекидневния опит причината времево да предхожда следствието. Хвърлянето на камък, например, е причина за неговото падане и времево се случва преди следствието. Предхождането на следствието от причината се управлява от времето и в тази връзка то е, което прави причината причина и следствието – следствие. Тази дистанция във времето между тях е до такава степен вкоренена в нашия разум, че е невъзможно да помислим този порядък да бъде обърнат. Същевременно, в случая с отношението между историята и есхатона, макар историята във времето да предхожда есхатона, тя е негово следствие. А основанието за това е, че помежду си тези две реалности са в отношение, каквото е и между иконата и прототипа. Историята е икона на Царството, докато Царството е неин прототип.

Най-гениалния синтез на всичко това намираме при св. Максим: „Законът е сянка на Евангелието, а Евангелието е икона на бъдещото благосъстояние” (Сто гностически глави, 1, 90)[3] и в тази връзка „Старият Завет е сянка, Новият Завет е икона, а истината е бъдещото състояние”.[4] Нещо подобно намираме и при св. Григорий Богослов. Според него светът „преминава през три периода, които завършват със сътресения. Първото сътресение е преминаването от идола към закона, второто е преминаването от закона към Евангелието, а третото – от този живот към другия, вечния живот. Новият живот ще настъпи след като се осъществи третото раждане, т. е. Раждането – повод за общото възкресение”.[5] Синтезът на св. Максимовата онтология е тясно свързан с есхатологията. Св. Максим въвежда есхатологията като понятие в науката за съществуващото и така дава смисъл на онтологията, тъй като за него есхатологията представлява сърцето на онтологията – без есхатона онтологията не може да съществува.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Константин Сигов

1. Есхатология и енциклопедия

Енциклопедичната статия „Есхатология”, подписана С. Аверинцев[1] и публикувана в последния Пети том на обширната Философска енциклопедия (Москва 1970 г.) веднага се превръща в събитие – тя не просто описва своя предмет с академична добросъвестност („учението за крайните съдбини на света и човека”), но и става изразителен знак за края на цяла епоха – епохата на „комунистическата философия на историята”. Строгостта на логическата структура на тази статия, която се е изисквала от нейната енциклопедична форма, послужва като своеобразен впечатляващ монументален фон за съд над съветския режим и за присъда над неговите смъртни вождове. В нея четем: „Следва да се различава индивидуалната есхатология, т. е. учението за задгробния живот на единичната човешка душа, от всемирната есхатология – от учението за целите на космоса и на историята, за изчерпването от тях на смисъла им, за края им и за онова, което ще последва този край”.[2]

С повелителната интонация на глагола „следва” се подчертава повелителността на глагола „да се различава” при обръщането към онези категории, чрез които се измерват животът и смъртта на човека, целта и краят на историята.

За нас днес е трудно да си представим на какво може да бъде уподобена силата на това „есхатологично слово”, прозвучало насред столицата на империята на атеизма, под нейното подчинено на цензурата, безмълвно и пусто небе. Това, на което тя може да бъде уподобена, е силата от камбанен удар. На езика на тази епоха това се е наричало скандал – скандал, достигнал до идеологическата комисия на Централния комитет на КПСС.

Отваряне на целия текст

Автор Калин Янакиев

На Тайната вечеря – последната празнична пасхална вечеря, която е направил с учениците Си – Христос е обявил (прогласил) две неща и в непосредствена връзка с тях е установил (заповядал) други две неща. Тези четири неща са обаче непосредствено логично следващи едно от друго и нито едно от тях не може нито да се отделя от другите, нито да се фаворизира или неглижира в сравнение с тях.

Защото, наистина, на последната вечеря в Сионската гòрница, вземайки пасхалния хляб и въздигайки чашата „на благодарението”, Христос е обявил Своята Богочовешка Жертва, като е направил това, преди да я принесе (реално) на Голгота, та да могат учениците Му сетне, след като ѝ станат свидетели, да намерят път за проумяването на нейния смисъл.

Но, разбира се, на същата тази последна вечеря, обявявайки Жертвата Си, Христос със самото това е прогласил и Своя „завет”, Своето завещание, оставяно благодарение на нея както на учениците, така и „на мнозината”, които след тях по тяхното свидетелство ще се присъединят към общността им.

Отваряне на целия текст