Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisПреди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

  1. 1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Ангел Величков

apokalipsi1По своята същност и насоченост християнството е есхатологично. В битността си като такова то е по-скоро крайно, отколкото умерено, защото нито започва, нито завършва в този свят, но само преминава през него. Извирайки от библейското учение за сътворението на света от Единия безначален Бог, християнското откровение разширява максимално за човешкия ум понятието за Триединността на Твореца. Тази широта на възприемането на Бога е главна в християнската сотириология: спасението на човека е невъзможно без опитното познание на Троицата, понеже само чрез приобщаването към Сина и в силата на Светия Дух ние можем да станем синове Божии. Това означава да влезем в Божието надприродно битие, наречено още Царство или Чертог, или Брак, или Угощение, но не като гости или слуги, а като синове и сънаследници на Отца. И тук кръгът не се затваря, а продължава спираловидно: създадени из нищото от предвечния Бог, след края на земния си път ние не се завръщаме отново в небитието, а възлизаме в Божието битие, приемайки по благодат и самата божественост. Нищо по-малко и по-ниско от това не може да удовлетвори църковното събрание и отделния християнин.

Затова още първите християни са отъждествявали идеала си за спасение с есхатологичното очакване: „Мараната, дойди, Господи Иисусе!“ (Откр. 22:20).

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B Hart1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasКогато Църквата говори за „последните“ събития, тя показва своята вяра-доверие и надежда в Христос. Тя говори не за това, което знае като следствие от историческия опит, а за това, в което уповава.

Църковният факт – това още не е религия в историята на човека, нито пък е най-добрата от всички религии. Религиите дават кодифицирани „убеждения“ за задгробния живот и за края на света. Религиите – това са естествено пораждащи се процеси, инстинктивни необходимости, от които човек се нуждае, за да има метафизическа увереност; това са необходимости най-вече за една психологическа увереност, че човешкото „аз“ „ще се спаси“, т. е. ще продължи съществуванието си вечно; че „аз“-ът ще бъде без-крайно щастлив.

Църквата обаче е установление от друг порядък. Тя благовести свободата на човека от необходимостите, които му налага неговата тварна и смъртна природа, т. е. възвестява свободата от времето, мястото, тлението и смъртта, свободата от инстинктивната необходимост на човека от религия. В Църквата „биват побеждавани ограниченията на природата“.[1] Побеждават се и „мислените идоли“, интелектуалните и психологически лъжеучения и религии по отношение на „последните събития“.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovКогато преди пет години основахме списание Нов град, неговото заглавие даваше повод за недоразумения.[1] Във втория брой бяхме длъжни да разясним, че градът, в чието строителство възнамеряваме да участваме, е земен град – ново общество, което е длъжно да излезе от кризата на съвременния капитализъм. Помолихме нашият Нов град да не се смесва с Небесния Йерусалим, който съзерцаваме отвъд пределите на историята – като завършек на цялата човешка култура.

От тогава се случиха толкова много страшни събития, старата земя на Европа даде толкова пукнатини и вулканът на войната с такава яснота дава да се разбере за неговото пробуждане, че появата на есхатологичните настроения в християнския свят не трябва да учудва. Те се забелязват и в западното християнство – винаги толкова трезво и толкова културолюбиво, което в продължение на много векове сякаш беше позабравило за края. Руската религиозност винаги я е отличавала една особена есхатологична напрегнатост – и в народната стихия, и в новата ни православна мисъл. Богословието и философията на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, о. Булгаков са есхатологични – макар и в различен смисъл. Не се налага да се удивляваме на това, че и някои близки сътрудници на Нов град изживяват остро вечната есхатологична тема на християнството. Отзвуци от такива настроения читателят ще намери и в настоящия брой на списанието. Ще бъдат ли те разбрани? Няма ли да създадат впечатлението, че Нов град изменя своята позиция и отваря вратата за неприятеля – за разрушителите и социалните нихилисти?

Отваряне на целия текст

Автор Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareКраят е там, откъдето започваме

Т. С. Елиът

„Знаех, че ще дойдеш…“

През време на подготвителните молитви преди началото на Евхаристийния канон в богослужението на Руската православна църква царските двери на иконостаса остават затворени. Сетне настъпва времето за самата божествена Литургия: вратите се отварят, олтарът се открива и свещенослужителят изпява началното благословение. Тъкмо това е моментът, който религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил на смъртния одър. Ето и неговите последни думи: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“.[1] За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а начало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден.

Нека помислим за нашия човешки опит като за книга. Мнозина смятат настоящия живот за действителния текст на тази книга, за главния ѝ разказ, и разглеждат бъдещия живот – в случай, че вярват, че такъв изобщо съществува – като не повече от добавка към него. Само че истински християнското отношение е точно обратното на това. Нашият настоящ живот в действителност не е нищо повече от предисловие, от въведение, докато главният разказ се състои от бъдещия живот. Моментът на смъртта не означава финала на книгата, а началото на нейната Първа глава.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Сергий (Четвериков)

Hierom Sergiy ChetverikovУсловията на нашия бъдещ живот – след всеобщото възкресение – ще бъдат съвсем различни от тези, в които ние живеем сега: няма да има нито време, нито пространство, а това изцяло ще измени характера на нашия бъдещ живот, в сравнение с настоящия. А след като няма да има време, това означава, че няма да има и разлика във възрастта на живеещите. Живеейки сега, в условията на времето и пространството, ние недоумяваме как ангелите и светците успяват едновременно да чуват молитвите на десетките хиляди, които живеят по различните краища на земното кълбо, и да откликват на тези молитви. Не го разбираме, защото сме свързани с условията на времето и пространството, и извън тях не си представяме възможност за живот. Освобождавайки се обаче от тези ограничения, ние получаваме възможността да бъдем навсякъде и никъде и, следователно, да виждаме и да чуваме онова, което по-рано ни е било недостъпно.

Съществуването на такъв живот извън времето и пространството се потвърждава и от Евангелието, и от написаното от апостолите, и от вселенското Предание на Църквата. Между нас и небесния свят се извършва непрестанно общение. Новозаветното Писание определено настоява на съществуването на живота отвъд този свят, а Църквата има като основно съдържание на своя живот постоянното общение с отвъдния свят: със светците и починалите, с ангелите и с Бога. Без да прилича на нашия живот, небесният свят не се отчуждава от нас, съставяйки с нас единната Църква Христова и вземайки живо участие в нашия живот. Откъде е видно това ли? Най-вече от факта на Въплъщението на Божия Син, от Неговото пребиваване с нас тук, на земята, от създаването от Него на земята на Църквата, от изпращането над апостолите и Църквата на Светия Дух, от съществуването в Църквата на постоянното молитвено и благодатно общение с небесния свят. На нашите молитви небесният свят отговаря с изпълняването на просбите ни, дарува ни благодатно и светло устройване на духа, помага ни в нашите духовни и телесни нужди, открива ни се във видения и откровения. Налице е огромна духовна литература, в която са събрани многобройни факти от този род. Според учението на Църквата, никой от нас след своята смърт не изчезва, но преминава към ново съществуване – светло или печално, но винаги съзнателно. След смъртта ние влизаме в света на духовните съзнателни същества – добри или зли, свети или грешни – и се удостояваме да съзерцаваме Самия Творец на света… Какво представлява този тайнствен задгробен свят, какъв живот тече там – за това можем да съдим донякъде по Словото Божие, по Преданието на Църквата, по едни или други явления или откровения, каквито получаваме от тайнствената глъбина на небесния свят. При това ние сме длъжни да умеем да различаваме истинските явления и откровения от мнимите, призрачните.

Отваряне на целия текст

Автор Йерод. Сергий (Соколов)

Apocalypse Chora monastery„… не ще вече да има време“

(Откр. 10:6)

1. Пророци и пророчества

1.1. Апокалиптичният паралелизъм и пророчествата

Действията на Моисей са дълбоко символични. Той става предобраз на Кормчията, възглавил преминаването на богоизбрания народ през морската бездна на изкушенията. Египетските наказания – с някои изменения – предизобразяват снемането на печатите в Откровението на Йоан Богослов.

Още по-голямо сходство с виденията на ап. Йоан имат пророчествата на Йезекиил. Неговата книга може да бъде наречена ветхозаветният Апокалипсис, една част от който е необикновено сходна с откровенията на апостола-пророк. Богослов-самовидец, който пътешества със Спасителя, той е удостоен със странствания в провиденциалната сфера, където е срещнал своя Учител в преддверията на страшни събития, чийто контури са ни явени във виденията на прор. Даниил.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме