Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Мариян Стоядинов

Ampelos 2Богословската традиция на Църквата не третира рая просто като сюжет от началото на свещената история. Раят не остава в миналото, нито е невъзвратимо загубен и колкото и парадоксално да звучи, не е и пределна цел на човешкото съществуване. В разбирането на отците, на което ще се спрем в настоящия текст, раят, насаден в „Едем, на изток” е своеобразна врата към Царството небесно. В тази своя интерпретация и те, както и всеки дръзнал да разглежда тази тема, се основават на краткото свидетелство на Божието откровение.

Раят и райското състояние на човека са описани лаконично в книга Битие: „… И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде. И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло” (Бит. 2:8-9).

Творение след дните

От горните стихове личи, че раят не е създаден в шестия ден, заедно с останалото творение и човека, а след като творението е завършено и е произнесена последната оценка за него: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро – ден шести” (Бит. 1:31). В тълкуванието си преп. Симеон Нови Богослов обръща изрично внимание на факта, че раят е последното, което Бог твори. В своето четиридесет и пето слово той пише:

Защото след като създал всичко друго, [след като] създал и човека, и си починал в седмия ден от всички дела, които сътворил, [Бог] насадил рай в Едем на Изток, като царско жилище, и въвел в него човека, когото създал, като цар. Но защо Бог не устроил рая в седмия ден, а го насадил на Изток, след като бил завършил цялото творение? Защото Той, като провиждащ всичко, извел в битие и подредил цялото творение в порядък и благочинна последователност; а седмия ден определил да бъде по образа на вековете, които трябвало да дойдат впоследствие във времето, а рая насадил след тези седем дена, да бъде образ на бъдещия век.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владан Перишич

Fr V PerisichВсички знаем поне нещо за християнството – едни по-малко, други повече; знаем за неговото прекрасно изкуство, архитектура, живопис, музика, поезия… Безбройни са т. нар. „културни блага”, без които нямаше да има християнство и които не съществуват извън християнството. Осведомени сме, поне донякъде, и за ролята, която то е имало в духовната и културна история както на Изтока, така и на Запада. Християнството наистина е всичко това, което споменах, и дори нещо много повече от това, което всички знаем, но преди всичко и над всичко то е нещо съвсем друго и точно това друго често ни се изплъзва. Вярно е следователно, че художествените, културните и цивилизационните произведения на Християнската църква много често са върхови в своята област, но също така е вярно, че християнството или още по-точно Църквата (християнската) не съществува само заради това. В какво тогава се състои християнството и защо съществува Църквата?

С една дума: християнството е отговор на проблема за смъртта, а Църквата съществува, за да може човекът от индивид да стане личност и от смъртно да стане вечно, безсмъртно битие. Нека разгледаме тези твърдения, като започнем от предпоставките за тяхното разбиране.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevИзглежда сякаш ние живеем в такава ера от историята, когато всичко добро поради някаква причина не успява, а всичко зло, престъпно, лъжовно и безобразно се натрупва, усилва се и се „организира”. Лъжа, низост, виртуозно предателство и разрушение – това е политиката на цели държави, и ето че когато ценното и свещеното, и божественото се разбиват с такава лекота, когато се открива тяхната изумителна крехкост, неволно пред нас се изправя въпросът за всемогъществото на Божеството. Как може всемогъщият Бог да допуска потъпкването на всички заповеди и светини! Как може „Човеколюбецът” да остави човечеството в този ужас?

Ако Бог не може да помогне, то Той не е Бог; ако не иска да помогне, то Той отново не е Бог, или поне не е „Всеблаг”. Тази антиномия, струвала такива невероятни усилия на различни богослови, се преживява и от най-обикновените хора – като жив трагизъм на богооставеността. Срещал съм се с това преживяване в ужаса и страданията от руската революция – спекулантите по влаковете говореха: „Ако имаше Бог, Той не би допуснал това!”. Двадесет и пет години по-късно, руски войник-бежанец ми каза: „Повече не чета Евангелието и не ходя на църква”… „Но защо?”. „Затова, защото на света няма правда. Добрите хора не могат да живеят, а злодеите благоденстват и безобразничат”.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_Behr-2Христос като „Оня, Който има да дойде”

В един особено важен смисъл, християнското богословие винаги има отношение към есхатологията – есхатологичното съдържание в него е даденост. Но това е донякъде омаловажено от езика на „първото” и на „второто пришествие”, който ние използваме така, все едно те двете се отнасят до две различни неща: първото, до миналото (какво се е случило преди две хиляди години), а второто – до онова, което предстои да се случи в неопределена точка в бъдещето – една есхатологична драма, със съдържание, различно от това на първата, което тепърва предстои да се открие. Но християнското богословие не се дели лесно – това, което апостолите и евангелистите са проповядвали за Христос не просто лежи в миналото, само като въпрос от историята, и дискусията ни за онова, което предстои, не е ограничена само до това, което е вече дадено в Христос. Дори и за евангелистите, проповядвали за идването на Христос, Той остава – защото Той е такъв – Оня, Който има да дойде: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мат. 11:3).

Разбира се, описанието на Христос като „Оня, Който има да дойде”, е основано в старозаветните очаквания на идващия Месия – на Благословения, „Който иде в името Господне” (Пс. 117:26; Мат. 21:9; Иоан 12:13). То обаче още отразява и начина, по който учениците, в първите три евангелия, достигат до знанието за това, Кой Христос е. Като оставим настрана изповедта на св. ап. Петър по пътя за Кесария Филипова (Мат. 16:16), „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (изповед, която самият Петър не разбира докрай и се опитва да предотврати отиването на Христос в Йерусалим, за да пострада, заради което е наречен от Него „сатана”) – извън този епизод учениците забележимо бавно достигат до познаването в Иисус Христос на вечния Син Божи. Каквото и да са били чули за раждането на Иисус от Неговата майка и за кръщението Му, от останалите, каквито и божествени учения сами да са чували от Неговите уста, каквито и да са били чудесата, които те, със собствените си очи са Го виждали да върши, и дори да Го били видели преобразен на планината на славата – те въпреки това Го изоставят по време на страданията (според синоптиците; в Евангелие според Йоан е различно и на тази разлика ще се върнем по-късно), а Петър дори и трикратно се отрича от Него: „не познавам Човека” (Мат. 26:70 сл.). Не ги убеждава нито празният гроб, нито дори явяванията Му след Възкресението – когато Той се появява при тях, те не Го познават, а вместо това Му разказват за гроба, който бил намерен празен (Лука 24:22-24)!

Отваряне на целия текст

Автор Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

VLADIKA ATANASIJEВ гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – т. нар. последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Дж. Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с Православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Дж. Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
1_8.gif„За древните гърци Хронос е символизирал времето, което води към смъртта, времето, което изяжда само себе си. Хронос е титан, който изяжда собствените си деца. Неговият антипод в гръцкия пантеон е Кайрос - "щастливият момент". Кайрос е много малък бог, с ръст на джудже и гол череп. На челото си обаче има кичур гъста коса. Ако го хванете за кичура, вие сте щастливец. Ако обаче закъснеете, макар и за миг, ръката ви се плъзга по голия му череп и вие вече няма как да го задържите. Този бог, Кайрос, е "щастливото време", скрито във времето на човешкия живот, той може да се появи и в часовете за работа, и в часовете за почивка - по всяко време.”[1]

Християнството дава нов живот и смисъл, изпълва с живо съдържание древната мъдрост. Премъдрият Соломон казва: „..няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:9). По-късно един от най-ерудираните отци на църквата св. Йоан Дамаскин ще внесе малка, но съществена поправка:Христос, “бидейки съвършен Бог, стана съвършен човек, и постигна най-новото от всички нови неща, единственото ново нещо под слънцето”[2]. Христос, Божият Син е крайъгленият камък, даващ смисъл на историята. С Боговъплъщението на Христос, кайросът влиза в хроноса и дава възможност на всеки  човек да вкуси от вечността на „Царството Божие”[3]. „Животът в Христа започва в този живот, семената му израстват в този свят. Но той в пълнота се осъществява в идващия живот – в бъдещия век, който очакваме”.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosОтношението на Христос спрямо Отец

Когато разсъждаваме над молитвата на нашия Господ, която Той ни завеща като непрестанно моление – да бъде Твоята воля – тогава автоматично възниква въпросът за отношението на Христос спрямо Отец, Който Го изпрати. „Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан 6:38). Вътрешната убеденост, че е дошъл, изпълнявайки волята на Отец, и пълното Му отъждествяване с нея определя самосъзнанието на Богочовека, на новия Адам – Онзи, който в най-висша степен е изпратен от Отец.

Следователно, за всички, които служат на полето на мисията – верни на словото на възкръсналия Господ „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан 20:21) – не съществува друга възможност, освен да бъдат постоянно готови да изпълнят волята на Онзи, който ги е пратил. Когато говорим за свещената мисия по стъпките на Христос, ще трябва в началото да изследваме съдържанието и дълбочината на собственото си съзнание, разбирайки кои сме, какво искаме, какви са нашите мечти, какво правим, доколко синхронизираме себе си с волята на Този, Който ни е изпратил. По този начин ще разберем до каква степен сме очистили волята си от лични, егоистични критерии и намерения, така че тя да се доближи колкото е възможно повече до волята на Този, Който ни е пратил.

Отваряне на целия текст

Автор Александър Каломирос
trubjasth_angel_sud.jpgОгнената река - 1 част

Раят и адът зависят от начина, по който приемаме Божията любов. Как ще отговорим нa Неговата любов - с любов или с омраза? Това е много важна разлика. Тя зависи изключително от самите нас, от нашата свобода, от нашия съкровен свободен избор, от напълно свободното разположение, което не се влияе от външните състояния или от вътрешните фактори на нашата материална и духовна природа, защото не е външно действие, а вътрешно разположение, което извира от дълбините на сърцето ни и очиства не греховете, а начина, по който мислим за тях. Това ясно се вижда в случаите на митаря и фарисея и на разбойниците, който били разпънати на кръст заедно с Христос. Тази свобода, този избор, това вътрешно разположение към Нашия Творец е сърцевината на вечната ни персоналност, най-съкровената ни характерна черта, това, което ни прави такива, каквито сме, нашето вечно лице – светло или мрачно, изпълнено с любов или завист.

Не, братя, за съжаление за нас раят и адът не зависят от Бога. Ако зависеха от Бога, нямаше да страхуваме от нищо. Няма защо да се страхуваме от Любовта.  Те не зависят от Бога – зависят изключително от нас и в това е цялата трагедия. Бог иска да бъдем по Негов образ, завинаги свободни. Той се отнася към нас с абсолютно уважение. Това е любовта. Без почит не можем да говорим за любов. Ние сме човеци, защото сме свободни. Ако не бяхме свободни, щяхме да бъдем не човеци, а разумни животни.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме