Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Крушевацки еп. Давид (Перович)

Episkop David PerovichДнес есхатологичният характер на раннохристиянското съзнание е приет от страна на всички изследователи на ранното християнство. В историята на възникването на Църквата съществуват три тясно свързани помежду си момента: Христовото обещание за съзиждането на Църквата (срв. Мат. 16:18), установяването на Църквата на Тайната вечеря и нейното актуализиране в деня Петдесетница. Всички тези три момента съвпадат с началото на съществуването на Църквата в Христос. В момента на слизането на Светия Дух по време на първото евхаристийно събрание дванадесетте стават Църква Божия в Христос. По време на земния живот на Христос общността на дванадесетте не е била Църква. Апостолите постоянно са били с Христос, но не са били в Христос, което става едва в деня на слизането на Светия Дух. Църквата е актуализирана, когато идва Той, Духът на Истината, Който ги въвежда в цялата истина (срв. Иоан 16:13). Той действа в Христос, тъй като взема от Него (срв. Иоан 16:14). Светият Дух слиза върху Христос при Кръщението и остава да пребивава върху Него; и отново Той слиза върху учениците в деня Петдесетница. Едва в Духа и чрез Духа те стават Църква в Христос. Началото на съществуването на Църквата обозначава началото на новия еон, т. е. самият Христос открива в Себе си месианската ера в историята на божествената икономѝя. Новият еон влиза в света, в личността на Христос и се актуализира в общността на християните. В първата проповед на апостол Петър след Петдесетница се изразява ясно християнското съзнание, че Църквата принадлежи на последните дни (срв. Деян. 2:17). Докато Христос още не е бил прославен, Светият Дух още не е бил изпратен на онези, които вярват в Него. Чрез Духа и в Духа вярващите стават Църква или място на действието на Светия Дух; Църквата живее в Него и чрез Него. Светият Дух пребивава върху онези, които принадлежат на новия еон, защото да бъдеш в Христос означава да принадлежиш на този еон, както му принадлежи и Христос. Затова самият Дух Свети е залог (ἀρραβών) на новия еон. Този залог се дава в Църквата, а чрез Църквата – на всеки, който пребивава в нея. Това означава, че Той (Светият Дух) не се дава само в Църквата, но и на самата Църква.

Отваряне на целия текст

Автор Свилен Тутеков

St Nicholas CabasilasВ Църквата животът в Христос се преживява като екзистенциална и опитно-еклисиална реалност, в която се пресичат историческата и есхатологичната перспектива на човешкото съществуване. В светоотеческото богословие този факт се отнася към самия логос на антропологичното мислене и придобива екзистенциално-сотириологично значение. Библейският принцип: на човека му е даруван живот и той е призван да придобие изобилен живот (срв. Иоан 10:10) открива истината, че човешкото битие е онтологически отворено да се включи в новия начин на съществуване в Христос и динамично да напредва в него като органичен член на църковното тяло. Тази истина позволява да осмислим тъкмо в пространството на антропологията харизматичния опит от срещата и перихоресиса на настоящия и бъдещия живот и да видим човека като неин екзистенциален топос. Поставянето на тази тема в теоретичен богословски дискурс отваря хоризонта за осмислянето на светоотеческата антропологична мисъл в една подчертано есхатоцентрична перспектива. Едновременно с това обаче тя открива и възможност за изследване на антропологичния опит от изливането на изобилния живот като опитна светотайнствена реалност.

Класически патристичен пример за такъв тип светотайнствено богословстване за човека откриваме в богословието на св. Николай Кавàсила. Неговият опус предлага един мистагогийно-богословски синтез, в който историческата и есхатологичната перспектива на живота в Христос са преживени и промислени в тяхното органично взаимопроникване (= перихоресис). Този перихоресис дори може да бъде видян като своеобразен жизнен нерв на христоцентричната антропология и на опитната еклисиология на свещения автор. Нещо повече, в неговата мисъл срещата и перихоресиса на настоящия и бъдещия живот е промислена като изцяло светотайнствена, евхаристийна и литургична опитна реалност, която става всеобхватен хоризонт, опосредстващ богословската рецепция на всеки един аспект от антропологията. Цялата негова антропологична мисъл извира от евхаристийното богословие, което определя вътрешната ѝ структура и екзистенциална динамика, нейния теоретичен и практически логос.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Мариян Стоядинов

Ampelos 2Богословската традиция на Църквата не третира рая просто като сюжет от началото на свещената история. Раят не остава в миналото, нито е невъзвратимо загубен и колкото и парадоксално да звучи, не е и пределна цел на човешкото съществуване. В разбирането на отците, на което ще се спрем в настоящия текст, раят, насаден в „Едем, на изток” е своеобразна врата към Царството небесно. В тази своя интерпретация и те, както и всеки дръзнал да разглежда тази тема, се основават на краткото свидетелство на Божието откровение.

Раят и райското състояние на човека са описани лаконично в книга Битие: „… И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде. И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло” (Бит. 2:8-9).

Творение след дните

От горните стихове личи, че раят не е създаден в шестия ден, заедно с останалото творение и човека, а след като творението е завършено и е произнесена последната оценка за него: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. Биде вечер, биде утро – ден шести” (Бит. 1:31). В тълкуванието си преп. Симеон Нови Богослов обръща изрично внимание на факта, че раят е последното, което Бог твори. В своето четиридесет и пето слово той пише:

Защото след като създал всичко друго, [след като] създал и човека, и си починал в седмия ден от всички дела, които сътворил, [Бог] насадил рай в Едем на Изток, като царско жилище, и въвел в него човека, когото създал, като цар. Но защо Бог не устроил рая в седмия ден, а го насадил на Изток, след като бил завършил цялото творение? Защото Той, като провиждащ всичко, извел в битие и подредил цялото творение в порядък и благочинна последователност; а седмия ден определил да бъде по образа на вековете, които трябвало да дойдат впоследствие във времето, а рая насадил след тези седем дена, да бъде образ на бъдещия век.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Владан Перишич

Fr V PerisichВсички знаем поне нещо за християнството – едни по-малко, други повече; знаем за неговото прекрасно изкуство, архитектура, живопис, музика, поезия… Безбройни са т. нар. „културни блага”, без които нямаше да има християнство и които не съществуват извън християнството. Осведомени сме, поне донякъде, и за ролята, която то е имало в духовната и културна история както на Изтока, така и на Запада. Християнството наистина е всичко това, което споменах, и дори нещо много повече от това, което всички знаем, но преди всичко и над всичко то е нещо съвсем друго и точно това друго често ни се изплъзва. Вярно е следователно, че художествените, културните и цивилизационните произведения на Християнската църква много често са върхови в своята област, но също така е вярно, че християнството или още по-точно Църквата (християнската) не съществува само заради това. В какво тогава се състои християнството и защо съществува Църквата?

С една дума: християнството е отговор на проблема за смъртта, а Църквата съществува, за да може човекът от индивид да стане личност и от смъртно да стане вечно, безсмъртно битие. Нека разгледаме тези твърдения, като започнем от предпоставките за тяхното разбиране.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevИзглежда сякаш ние живеем в такава ера от историята, когато всичко добро поради някаква причина не успява, а всичко зло, престъпно, лъжовно и безобразно се натрупва, усилва се и се „организира”. Лъжа, низост, виртуозно предателство и разрушение – това е политиката на цели държави, и ето че когато ценното и свещеното, и божественото се разбиват с такава лекота, когато се открива тяхната изумителна крехкост, неволно пред нас се изправя въпросът за всемогъществото на Божеството. Как може всемогъщият Бог да допуска потъпкването на всички заповеди и светини! Как може „Човеколюбецът” да остави човечеството в този ужас?

Ако Бог не може да помогне, то Той не е Бог; ако не иска да помогне, то Той отново не е Бог, или поне не е „Всеблаг”. Тази антиномия, струвала такива невероятни усилия на различни богослови, се преживява и от най-обикновените хора – като жив трагизъм на богооставеността. Срещал съм се с това преживяване в ужаса и страданията от руската революция – спекулантите по влаковете говореха: „Ако имаше Бог, Той не би допуснал това!”. Двадесет и пет години по-късно, руски войник-бежанец ми каза: „Повече не чета Евангелието и не ходя на църква”… „Но защо?”. „Затова, защото на света няма правда. Добрите хора не могат да живеят, а злодеите благоденстват и безобразничат”.

Отваряне на целия текст

Автор Захумско-Херцеговински еп. Атанасий (Йевтич)

VLADIKA ATANASIJEВ гръцкия език „първото” се нарича πρωτολογία, а „последното” – εσχατολογία. Невъзможно е да се даде точен превод на нито един от тези два термина. Есхатологията е технически термин за обозначаване на това, което се отнася до края на времената – т. нар. последни неща. Но за πρωτολόγια мисля, че не съществува дори и технически термин, който да изразява превода. Думата се отнася към намиращото се в началото на времето или даже преди него. Може да се говори с прости понятия в пролога или в епилога на една книга, но реалността на нашия живот не е книга, даже ако тази книга е Библията.

Неотдавна беше направен превод на сръбски език на знаменитата поема на Дж. Милтън (1608-1674) „Изгубеният Рай”. Бях на представянето и макар да не мога да кажа нищо за поетическите достойнства на книгата, мога да споделя нещо за богословския подход на Милтън към самия проблем. Ще започна като сравня подхода му към тази тема, от една страна, с Православното християнско предание – от друга.

Подходът на Милтън е протологичен: разглежда Библията, като поставя акцент върху началото на времето, на творението и неговото първоначално състояние, докато аз предпочитам да разглеждам Библията есхатологично – през призмата на края на времената и последното състояние на творението. Според Дж. Милтън, ако говорим на друг, много по-прост език, нещо се е случило в миналото и то определя това, което се случва и до днес. Обратно на това позицията на православното богословие е, че каквото и да се е случило в миналото, то, разбира се, е важно, но много по-важно е това, което трябва да се случи в бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_Behr-2Христос като „Оня, Който има да дойде”

В един особено важен смисъл, християнското богословие винаги има отношение към есхатологията – есхатологичното съдържание в него е даденост. Но това е донякъде омаловажено от езика на „първото” и на „второто пришествие”, който ние използваме така, все едно те двете се отнасят до две различни неща: първото, до миналото (какво се е случило преди две хиляди години), а второто – до онова, което предстои да се случи в неопределена точка в бъдещето – една есхатологична драма, със съдържание, различно от това на първата, което тепърва предстои да се открие. Но християнското богословие не се дели лесно – това, което апостолите и евангелистите са проповядвали за Христос не просто лежи в миналото, само като въпрос от историята, и дискусията ни за онова, което предстои, не е ограничена само до това, което е вече дадено в Христос. Дори и за евангелистите, проповядвали за идването на Христос, Той остава – защото Той е такъв – Оня, Който има да дойде: „Ти ли си Оня, Който има да дойде, или другиго да чакаме?” (Мат. 11:3).

Разбира се, описанието на Христос като „Оня, Който има да дойде”, е основано в старозаветните очаквания на идващия Месия – на Благословения, „Който иде в името Господне” (Пс. 117:26; Мат. 21:9; Иоан 12:13). То обаче още отразява и начина, по който учениците, в първите три евангелия, достигат до знанието за това, Кой Христос е. Като оставим настрана изповедта на св. ап. Петър по пътя за Кесария Филипова (Мат. 16:16), „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (изповед, която самият Петър не разбира докрай и се опитва да предотврати отиването на Христос в Йерусалим, за да пострада, заради което е наречен от Него „сатана”) – извън този епизод учениците забележимо бавно достигат до познаването в Иисус Христос на вечния Син Божи. Каквото и да са били чули за раждането на Иисус от Неговата майка и за кръщението Му, от останалите, каквито и божествени учения сами да са чували от Неговите уста, каквито и да са били чудесата, които те, със собствените си очи са Го виждали да върши, и дори да Го били видели преобразен на планината на славата – те въпреки това Го изоставят по време на страданията (според синоптиците; в Евангелие според Йоан е различно и на тази разлика ще се върнем по-късно), а Петър дори и трикратно се отрича от Него: „не познавам Човека” (Мат. 26:70 сл.). Не ги убеждава нито празният гроб, нито дори явяванията Му след Възкресението – когато Той се появява при тях, те не Го познават, а вместо това Му разказват за гроба, който бил намерен празен (Лука 24:22-24)!

Отваряне на целия текст

Автор Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosОтношението на Христос спрямо Отец

Когато разсъждаваме над молитвата на нашия Господ, която Той ни завеща като непрестанно моление – да бъде Твоята воля – тогава автоматично възниква въпросът за отношението на Христос спрямо Отец, Който Го изпрати. „Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан 6:38). Вътрешната убеденост, че е дошъл, изпълнявайки волята на Отец, и пълното Му отъждествяване с нея определя самосъзнанието на Богочовека, на новия Адам – Онзи, който в най-висша степен е изпратен от Отец.

Следователно, за всички, които служат на полето на мисията – верни на словото на възкръсналия Господ „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан 20:21) – не съществува друга възможност, освен да бъдат постоянно готови да изпълнят волята на Онзи, който ги е пратил. Когато говорим за свещената мисия по стъпките на Христос, ще трябва в началото да изследваме съдържанието и дълбочината на собственото си съзнание, разбирайки кои сме, какво искаме, какви са нашите мечти, какво правим, доколко синхронизираме себе си с волята на Този, Който ни е изпратил. По този начин ще разберем до каква степен сме очистили волята си от лични, егоистични критерии и намерения, така че тя да се доближи колкото е възможно повече до волята на Този, Който ни е пратил.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме