Автор Прот. Георги Флоровски

Няма съмнение, че иконоборческият спор е един от най-големите конфликти в историята на Християнската църква. Той не е само византийски – в спора е въвлечен и Западът, макар там никога да не следват мисълта на Изтока и да не разбират всички тънкости на византийското богословие на иконите. Обратно на това, за историята на Християнския изток иконоборчеството е повратна точка. Всички области от живота са засегнати от конфликта, всички слоеве от обществото излизат на борба. Ожесточената, мъчителна и отчаяна война е не на живот, а на смърт; победата има висока цена и при това с нея източникът на напрежение не е отстранен. Вътрешното единство, изкривено и подкопано от спора, никога повече не се завръща във Византийската църква.

Колкото и да е странно, ключът към разбирането на този спор изглежда загубен. Произходът, значението и същността на иконоборческия конфликт остават неясни и загадъчни. Съвременните историци не са съгласни помежду си в тълкуването на най-основни понятия. В продължение на десетилетия – от времето на Папаригопулос и Василевски – беше прието иконоборческата криза да се описва предимно в социални и политически термини, а религиозната ѝ страна да се смята за нещо второстепенно. По най-различни начини се твърдеше, че в началото конфликтът не е имал нищо общо с вероучението, а богословските доводи враждуващите страни измислят post factum, като ефикасни оръжия в борбата. Някои историци стигнаха дотам, да обявят религиозния спор за „димна завеса” – измислена и използвана от враждуващите партии с цел да скрият истинските причини за борбата, които били всъщност икономически.[1] Съвсем неотдавна известен византолог твърдеше, че богословието „няма никакво значение” в този спор и че целият конфликт е „свързан с всичко друго, само не и с философската спекулация”.[2] Византия се представяше като изтощена и духовно мъртва дълго преди избухването на иконоборческия спор, а самият този конфликт – като доказателство за безплодието на Византийската църква, чието развитие се намирало в задънена улица. „Интелектуалната любознателност практически е мъртва. В лагера на православните от нея не е останала и следа”. От друга страна, и иконоборчеството „само по себе си – в интелектуален план – не представлява нищо особено”.[3] Ето защо, спорът за иконите не трябва да се тълкува в перспективата на великите догматически спорове от миналите столетия: старите христологически ереси отдавна са прокълнати и вече били мъртви. В този спор духовете им били призовани само заради ефективността им в полемиката[4]. В заключение се твърди, че днес не трябва да ексхумираме тези трупове отново.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

И градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът

(Откр. 21:23)

Фокусът в тази статия е върху средата, и по конкретно градската среда, в иконата: градската среда в иконата, разбирана не само като съвкупност от архитектурни обекти, а най-вече като отражение, икона на общностния, кинониен живот на човека. Иконите показват светците в Богочовешката общност, Христовата Църква – единствената Среда, в която има условия за живот, при това живот в изобилие; среда, имаща ипостасните си измерения и, както ще видим, топос (τόπος) и тропос (τρόπος) на този живот.[1] Иконите откриват тази есхатологично-христологична градска среда, която се заражда още в този живот.[2] Статията има за цел да скицира, да се опита да види в приложените св. икони какво е градската среда, как и защо е изобразена, какви нива има и най важното – какво ни казва, а тя задължително е нарисувана, за да ни каже нещо. Този текст е написан, за да размисли върху тъкмо тези неща. Всяка икона е призив за диалог и богословстване – тя има какво да ни благовести, а най-важното благовестие, за Христовото Възкресение, се подчертава от всички езикови елементи на иконата, от златния фон и перспективата, от светлината, от композицията, от пластичността и т. н. В този диалог човек може да навлезе в градското пространство, чиито граждани са Христос и светците, а също така и те да влязат в неговия свят. Изображенията са разгледани отделно, но в крайна сметка – както ще видим – от всички икони надзърта една и съща градска среда. 

Отваряне на целия текст

Автор Елена Луковникова

През раннохристиянската епоха не е имало устойчиво празнуване на Рождество Христово. Източните църкви са припомняли за това събитие в деня на празнуването на Кръщението на Иисус Христос – на Богоявление. През 3 в. Ориген увещава християните да не празнуват рождените си дни, опирайки се на думите на праведния Йов и на пророк Йеремия, които скърбят за този ден (Иов 14:4; Иер. 20:14).

Интересът към деня на Рождеството на Спасителя е възникнал още в началото на 2 в. Климент Александрийски посочва 25 декември като деня на раждането на Спасителя. Най-напред Рождество Христово са празнували в Рим през втората четвърт на 4 в. Достигналата до нас най-древна служба за Рождество Христово учените отнасят към 5 в. През 4 в. се утвърждава празнуването на Рождество Христово и в Източните църкви. Св. Василий Велики въвежда за пръв път този празник в Кесария и в епископската си област, а от 378 г. започва да се празнува и в Константинопол. От 430 г. започват да го празнуват в Александрия.

Празникът се възприема като потвърждение на истината за въплъщението на Бога Слово, дошъл на земята в плът, за да спаси човечеството от робството на греха. Това значение на празника се съхранява и в епохата на догматическите спорове за двете природи на Иисус Христос през 4-5 в. и оказва влияние върху развитието на иконографията на Рождество Христово.

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

Искам да благодаря на ръководството на Киевско-Могилянската академия за почетната възможност да подновя отдавнашните и топли отношения с вашия славен град, събрал множество съкровища на историческата памет. Благодаря за разрешението да прочета лекцията си в залата, която в следсхоластическия и ранноромантичния период беше много важна за нас, северните ученици на киевските доктори, като образец за московските ни образователни учреждения – такива като школата на братя Лихуди или Славяно-гръцко-латинската академия.

Именно в качеството си на почетен гост от северна Москва, като – може да се каже – москал[1], аз се обръщам към вас. Моля да бъда извинен за това, че не владея украинския език, макар и да не може да се каже, че този език ми е напълно чужд и непознат. Случвало се е, майка ми – наполовина украинка – да ми пее за приспиване украински песни, по-голямата част по стихове на Тарас Шевченко, така че се запознах с тези велики творби по един особен, сантиментален начин.

Впоследствие през живота си отново и отново опитвах да изучавам украинската поезия по нейните първоизточници. Но както вече казах, аз не владея езика ви и затова не смея да говоря на него, та да не обидя вътрешното ви чувство за езиково достойнство във фонетиката, лексиката и граматиката; за да не извърша, Боже опази, crimen laesae majestatis lingue Ruthenicae.

Отваряне на целия текст