Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Не само с възвестявани слова“

Всичките тайнства на Църквата и всички догмати на вярата, сред които и свещената иконография, произлизат от Боговъплъщението – причината за всички сътворени неща. Св. Богородица заема централно място в иконографията и в откровението на Пресветата Троица, защото заема централно място в тайнството на Боговъплъщението. Без св. Дева Въплъщението е немислимо, иконографията е невъзможна, а богопознанието не е нищо повече от гатанки и загадки.

Когато иконоборците произнасят своето обвинение, че иконите на Иисус Христос ограничават неограничимия Бог, защитата, която св. отци привеждат в полза на иконите на Бога в плът винаги се основават върху майката на Иисус. В нейната утроба – казват те – неограничимият Син Божи възприема автентичната човешка природа и става истинна плът – осезаема, описуема, дефинируема, притежаваща всички свойства на плътта, взета от действителна майка, съставена от същата пръст, от която и цялото човечество. Бог Отец и Светият Дух обаче не възприемат нито едно от свойствата на човешката природа. Що се отнася до иконите на Бога, Църквата защитава и постановява икони само на Сина. В крайна сметка Въплъщението представлява въплъщение на една единствена Личност от Троицата. Единствено Синът Божи може да бъде и Син Човешки и да бъде виждан като човек. Бог Отец не може да стане Син, нито да присвои отличителния и особен модус на съществуване на Сина. „Отец е Отец, а не Син; Синът е Син, а не Отец; Духът е Дух Свети, а не Отец, нито Син; защото [ипостасното] свойство е неизменно. Иначе как то би било [ипостасно] свойство, изменяйки се и превръщайки се в друго? Затова Синът Божи става Син Човешки, за да остане това свойство неизменно. Защото, бидейки Син Божи, Той стана Син Човешки, като се въплъти от светата Дева и не изгуби свойството синовство“.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Катански еп. Касиан (Безобразов)

Bishop Kassian BezobrazovПрез изминалата година на конференцията в Сейнт Олбънс[1] осъзнахме различието си в подхода към тълкуването на Св. Писание. Спорът възникна относно Петокнижието и в частност кн. Битие, но не може да има съмнение, че не само Петокнижието е, което ние разбираме различно. И в Новия Завет даже с консервативните английски богослови няма да имаме съгласие относно Второто послание на ап. Петър и Послание до евреите. И това – в най-добрия случай. Едва с малцина ще постигнем единодушие по отношение на останалите съборни послания, на някои от малките послания на ап. Павел и неговите послания до Тимотей и до Тит. Различно ще схващаме и автентичността на евангелията. Нашите различия имат отношение както към въпроса за произхода на една или на друга книга, така и към въпроса за нейното съдържание. Кой е написал съответната книга: този ли писател, чието име стои в заглавието, или не той? Достоверно ли е съдържанието на тази книга? Всички тези въпроси придобиват особена острота по отношение на Стария Завет: псалмите, книгите Паралипоменон (Хрониките), пророческите книги и особено – Петокнижието, а в Петокнижието – най-вече кн. Битие. Тук разногласието е дълбинно и затова ни изглежда целесъобразно да съсредоточим преимуществено нашето внимание на този именно въпрос.

Става дума за произхода на Стария Завет и неговата достоверност. Не е ли тя нещо, което веднъж и завинаги е било опровергано от съвременните научни изследвания? Не е ли дала съвременната наука безспорен отговор на въпроса за неговия произход? Това убеждение, което ни се налагаше да слушаме на миналогодишната конференция. Това убеждение обаче не може да се смята за точно научно знание.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Радомир Попович

Sunday of OrthodoxyДнес си припомняме една велика духовна победа, която Божията св. Православна църква е извоювала преди точно хиляда сто шестдесет и три години [текстът е писан през 2006 г. (бел. ред.)], на днешния 11-ти март, т. е. Първата или чистата неделя на Великия пост, когато тогавашните християни, както и ние днес, чрез пост, молитва и вършене на добри дела са победили еретиците и разколниците и така на практика са удостоверили истинността на Христовите думи: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (Мат. 17:21).[1] Както казва св. ап. Павел, „облечете се във всеоръжието Божие, … облечете се в бронята на правдата, … вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия; вземете и шлема на спасението…“ (Еф. 6:11-17). Не с война, нито с насилие, а с молитва и пост. Това е нашето християнско оръжие, с което ние побеждаваме и себе си, и тези около себе си. От древност до днес християните винаги са постъпвали така и са побеждавали не с огън и меч, а със саможертвено и смирено любовно уподобяване на Господ Иисус Христос и Неговите последователи.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

N VladikovСедмият вселенски събор дефинира иконата като богословие в багри. И единствено този възглед, разбирането, че иконата е „богословие в багри“, може да бъде адекватен на същността ѝ. Декоративността, евангелизацията за неграмотните, разбира се, също са свойства на православната икона, но те се явяват второстепенни и така да се каже странични аспекти, извиращи от същността ѝ на богословие в багри.

От друга страна, която обаче съвсем не е второстепенна, Евхаристията е главното тайнство, основната конституента на Църквата. И тъкмо поради този факт мястото на Благодарението не трябва да се търси другаде, освен в сърцевината на православното богословие, както и на православното богословие в багри. За нагледно потвърждение на това ще разгледаме два стенописа, изобразяващи Тайната вечеря – Евхаристията.

Отваряне на целия текст

Автор Владислав Атанасов

N SchelechovВ продължение на около тридесет и пет години в България живее и твори един от най-добрите представители на старинната иконописна техника през втората половина на 20 в. – Николай Шелехов. Творенията му са толкова ценени, че той получава поръчки от много клиенти и от Европа, и от Америка, особено след като през 1967 г. напуска България. Едва ли има друг иконограф, творил в нашата страна, който да е получил такова международно признание. Все още обаче липсва систематично изследване на неговия живот и дело (напоследък проучвания в тази насока прави Лиана Гълъбова[1]). Настоящата статия се опитва да направи по-пълен преглед на неговата биография, като се надява по този начин да събуди интереса към личността на този забележителен иконописец, включително и като се съберат нови материали и свидетелства.[2] В нея са използвани основно документи от личния архив на Шелехов, както и статии (най-вече на немски медии) или книги, в които той е споменат, а също така и сведения от интернет (основно за негови творения в България).

Детство във Варшава и емиграция в България

На 16 април 1912 г., когато целият свят е разтърсен от новината за потъването на „Титаник“, във Варшава втората жена на Миколай Шелехов ражда син Георгий.[3] Миколай Шелехов е много богат руски търговец, заселил се в Полша, за да може по-добре да организира своя износ на хайвер и на рибни деликатеси за Западна Европа. Продуктите му са много търсени и той дори получава удостоверение, че е дворцов снабдител за Хабсбургите. Той произхожда от рода Шелехови, чието имение от векове се намира в гр. Рилск. Най-видният представител на този род е Григорий Шелехов (1747-1795 г.), чиито заслуги за руската колонизация на Аляска са толкова високо оценени от неговите съвременници, че от тогава до сега той е наричан „руският Колумб“, следвайки гравираните на надгробната му плоча стихове на Гавриил Державин, най-известния руски поет преди Пушкин: „Колумб здесь росский погребен: Преплыл моря, открыл страны безвестны“.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „По закона на раждането“

Когато настъпва времето за изпълнението на благата Му воля, Господ повиква при Себе си Своята пречиста майка. „Ела, Пречиста, при своя Син и Бог, и бъди прославена с Мене“.[1]

Третото ангелско благовестие

Иисус изпраща Гавриил, архангела на Своята майка, който да ѝ предаде третото и последно благовестие, очаквано от нея с преголяма радост. Архангелът ѝ дава палмова клонка – като символ на победата и радостта. „Радостно Гавриил извика: Радвай се, о ти, която носиш цялото божество“[2] и ѝ съобщава радостната вест на третото благовестие: че в същия този ден тя ще се събере отново със своя Син. Той, Който е победителят над смъртта, ще слезе, за да приеме в ръце неопетнената ѝ душа и, споделяйки победата на своя Син, тя ще бъде преведена на небесата.

От далечни земи и от своите мисии апостолите са „от божествен вятър… понесени нависоко на облаци“[3] към Йерусалим, защото божествената воля е била те да присъстват на нейното отшествие и да председателстват при нейното погребение. Един древен химн, представен ни като да е бил изречен от Пресветата Дева, се обръща към апостолите: „О вие, апостоли, събрани тук от краищата на земята, погребете тялото ми на мястото, наречено Гетсимания, и Ти, о Сине и Боже мой, приеми духа ми!“.[4] След като извършват тридневно бдение при нейния гроб, в неделя, на третия ден след нейното погребение, те отварят гроба и го намират празен.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

St Gregory PalamasЕпохата на 14 в. е кризисна за Източната Римска империя със столица Константинопол. От изток в Мала Азия през целия век от централна Азия почти безпрепятствено навлизат турски и други степни племена, тласкани от монголите в западна посока, а от север империята е притискана от славяните. Това е времето на апогея на Сръбското кралство, което успява да се намеси в гражданската война между Палеолозите и Кантакузините, и завзема територии не само в Македония, но дори далеч в Епир и Тесалия, както и покорява Българското царство, а и недвусмислено доминира във Влахия. През 1345 г., след превземането на Серес, сърбите установяват своето владение над всички градове около Солун. Техният владетел Стефан Урош IV (Душан) е успял да отнеме от ромеите значителна част от техните европейски територии, които иначе са били важният им хинтерланд и основен източник на средства, и човешки ресурси за войните на изток. В Мала Азия във владение на Константинопол са останали само по-големите укрепени градове с малко територии около тях и областта Понт. Съперничеството с редица западни държави също притиска ромеите в източната част на средиземноморския басейн. Империята е отслабена и лишена от средства, търговският ѝ флот отдавна е в миналото. Дипломацията на Константинопол се опитва да лавира между различните сили, гледащи към неговите територии с нескрит апетит.[1] В тази среда живее и работи св. Григорий Паламà – един от най-знаменитите авторитети на православното богословие не само през онази епоха, но и като цяло за традицията на Православната църква.[2] Рецепцията на църковната памет за него, както и на неговата богословска мисъл е от особено значение за православната традиция и представлява сама по себе си сериозен изследователски проблем. В настоящото изследване ще разгледаме рецепцията на светийската му памет сред православните християни в Османската империя, изразена най-вече през иконографските типове, с които светецът е изобразяван до средата на 19 в.

Отваряне на целия текст

Автор Христос Янарас

1935 yannarasЩе се опитам да покажа, че иконоборците винаги са били консерваторите в православието. Препъват се в скандала на лицето. Иконата е потвърждение на лицето, потвърждение на свободата. Не е случаен фактът, че историческият произход на иконоборчеството е монотелитството и неговият поборник имп. Филипик-Варда (711-713).[1] Монотелитите отказвали да различат лицето от природата. Човешката природа е една и обща, човешките лица са „безбройни” и неподобни. Волята е акт на природата, свободата е акт на лицето, тя е утвърждаване на лицето. Волята е свързана с природния индивид, свободата – с човешкото лице. Това разграничение е много важно. Човекът осъществява своята лична ипостас, когато отхвърли природното самосъзнание, което противопоставя индивидуалната природа като аз на природите на другите. Индивидуалността е смесване на природата и на лицето, фрагментиране на природата, което се дължи на цялостното разложение на греха. Определяме човешкото лице с индивидуалните черти на природата, докато то остава незасегнато от всяко природно определяне. Уникално, несравнимо и различно, то съдържа цялата природа и е различна и неповторима възможност за изобразяване на Бога.[2]

Иконоборците са питали привържениците на иконите, коя от двете природи на Христос изобразяват – божествената или човешката? И св. Теодор Студит отговаря, че винаги изобразяваме не природата, а ипостаста.[3] Това означава, че православната иконография няма за цел да представи отделните природи, но да изобрази факта на лицето. Не си поставя за цел да изобрази символично лицето на Богородица с образа на едно днешно момиче, а да потвърди присъствието сред нас на една Девица и майка на Бога. Следователно иконописта не носи символичен и относителен характер, а е изповед и потвърждение на нещата. Именно това разграничаване на иконата, образа на нещата, от сянката на нещата се описва в Посланието до евреите. „Законът… има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1). Само с това онтологично съдържание можем да разберем човека като образ на Бога (Бит. 1:26). Човекът изобразява Бога не като природа, т. е. аналогично и символично, а като разграничаване между природа и лица, т. е. изобразява Го реално и онтологично.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме