Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Христос Янарас

1935 yannarasЩе се опитам да покажа, че иконоборците винаги са били консерваторите в православието. Препъват се в скандала на лицето. Иконата е потвърждение на лицето, потвърждение на свободата. Не е случаен фактът, че историческият произход на иконоборчеството е монотелитството и неговият поборник имп. Филипик-Варда (711-713).[1] Монотелитите отказвали да различат лицето от природата. Човешката природа е една и обща, човешките лица са „безбройни” и неподобни. Волята е акт на природата, свободата е акт на лицето, тя е утвърждаване на лицето. Волята е свързана с природния индивид, свободата – с човешкото лице. Това разграничение е много важно. Човекът осъществява своята лична ипостас, когато отхвърли природното самосъзнание, което противопоставя индивидуалната природа като аз на природите на другите. Индивидуалността е смесване на природата и на лицето, фрагментиране на природата, което се дължи на цялостното разложение на греха. Определяме човешкото лице с индивидуалните черти на природата, докато то остава незасегнато от всяко природно определяне. Уникално, несравнимо и различно, то съдържа цялата природа и е различна и неповторима възможност за изобразяване на Бога.[2]

Иконоборците са питали привържениците на иконите, коя от двете природи на Христос изобразяват – божествената или човешката? И св. Теодор Студит отговаря, че винаги изобразяваме не природата, а ипостаста.[3] Това означава, че православната иконография няма за цел да представи отделните природи, но да изобрази факта на лицето. Не си поставя за цел да изобрази символично лицето на Богородица с образа на едно днешно момиче, а да потвърди присъствието сред нас на една Девица и майка на Бога. Следователно иконописта не носи символичен и относителен характер, а е изповед и потвърждение на нещата. Именно това разграничаване на иконата, образа на нещата, от сянката на нещата се описва в Посланието до евреите. „Законът… има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата” (Евр. 10:1). Само с това онтологично съдържание можем да разберем човека като образ на Бога (Бит. 1:26). Човекът изобразява Бога не като природа, т. е. аналогично и символично, а като разграничаване между природа и лица, т. е. изобразява Го реално и онтологично.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Georgi KaprievТеодор Студит (759-826) пише своите три трактата с опровержения срещу иконоборците[1] (Ἀντιρρητικοὶ κατὰ τῶν εἰκονομάχων) между 815 и 820 г., завещавайки ни един основен документ за иконопочитателската аргументация от втората фаза на конфликта за свещените образи. Разгърнатите там позиции стоят в основата и на по-късните съчинения на Теодор по тази тема. Той познава в детайли решенията както на иконоборческия събор в Хиерия от 754 г., така и на Седмия вселенски събор от 787 г. Доказателствените му ходове са насочени към опровергаване на първите и утвърждаване на вторите.

Съблазнени от дявола, настояват определенията от 754 г., последователите на идолопоклонението (εἰδωλολατρεία) почитат и се молят на иконите и смятат произведението (ποίεμα), обозначавано с името на Христа, за Бог.[2] На тази λατρεία се противопоставя почитанието (προσκύνησις) на Бога в дух и истина (Иоан 4:23-24). Човек трябва да почита Логоса от цяло сърце единствено чрез умствено зрение (νοερὰ ὅρασις). В тази връзка писаното, респ. писменото описание се противопоставя на образа. Беззаконното изкуство на художника (ἀθέμιτος τῶν σωγράφων τήχνη) е хула срещу икономѝята на Христа (κατὰ Χριστὸν οἰκονομία).

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Аверинцев

S AverintsevКато че ли в нито една от най-разнообразните легенди за християнизирането на европейските народи няма нищо, подобно на знаменития епизод на „изпитанието на вярата” от Повесть временных лет. С княз Владимир вече са беседвали и мюсюлмани, и католици, и хазарски евреи. Той вече е чул и проповедта на гръцки „философ” върху библейската история заедно с кратък катехизис, която, съдейки по всичко, е произвела нужното впечатление. Князът коментира, че гърците говорят „хитро” и „чудно”, така че всеки да ги послуша. Това би трябвало да е достатъчно: нали и ап. Павел казва, че „вярата иде от слушане” (Рим. 10:17)? Но в случая нито проповедта, ни учението, нито катихизацията решават въпроса. Необходимо е не само да се чуе, но и да се види. По съвета на болярите и старците десетима мъже добри и разумни са изпратени от княза, за да разгледат с очи реалността на всяка вяра. И ето – молитвените движения на телата на мюсюлманите се видели на пратениците твърде безрадостни: „Няма радост в тях”. Латинският обряд също не им се сторил, както е известно, достатъчно естетически удовлетворителен: „Красота не видяхме никаква”. А в Константинопол патриархът им показал най-сетне църковната красота и разказват на княза си: „Не знаем на небето ли бяхме или на земята, защото няма на земята такава красота, и не умеем да разкажем за това; само знаем, че там Бог пребивава с човеците, и богослужението е най-хубавото от всички други страни. Не можем да забравим тази красота”. Думата красота се повтаря отново и отново, и служи като решителен богословски аргумент относно реалността на присъствието на небесното на земята: „Там Бог пребивава с човеците” (срв. Откр. 21:3). Сега вече и князът прави окончателен избор: „Отговори Владимир и рече: Къде ще приемем кръщението?”. Така аргументацията от красотата, от ритъма и пластичността на обряда се оказва най-убедителна. Бог пребивава с човеците там, където е красотата, и нейното наличие свидетелства за това пребиваване. Красотата е доказателство.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Михаил Дронов

Fr M DronovПравославната икона е сред неотменимите компоненти на интернационалната естетическа култура. Днес тя е своеобразен признак на цивилизованост в целия свят. Но тази толкова висока оценка на иконата като произведение на изкуството датира едва от 80 години. Може съвсем определено да говорим за датата на откриването на иконата от света: В. Н. Лазарев определя 1913 като годината, когато „широката публика наистина разбра естетическата ценност на иконата“ – и това се случва след Московската изложба на древноруско изкуство, на която са били изложени множество забележителни икони от 15 и 16 в.[1] Други говорят за 1916 г., когато на бял свят излизат два очерка на Евгений Трубецкой за руската икона (третият излиза през следващата – 1917 г.). След това бяха отец Павел Флоренски, прот. Сергий Булгаков, Леонид Успенски, следвоенната плеяда изкуствоведи и мн. др… Началото обаче все пак е поставено с публичната лекция на Е. Н. Трубецкой, чието заглавие се оказа толкова удачно, точно, всеобхватно и красиво предаващо същността на православния иконографски образ, че неговото десетилетно повтаряне от богослови, историци и изкуствоведи ни най-малко не го изхаби. Както и преди, в него продължава да очарова запечатаният миг прозрение на руския мислител. Заглавието на първата публична лекция на Е. Н. Трубецкой, превърнала се в крилата фраза, е „Умозрение в цветове”.

Отваряне на целия текст

Автор Никола Владиков

N VladikovПреди да се подходи към темата по същество, трябва да се изясни, – колкото и това да изглежда самоочевидно и саморазбиращо се, – какво точно се има предвид под Боговъплъщение, та оттам да може да се изясни и какво точно е иконопочитанието.

Макар и мнозинството верни, които почитат и целуват светите образи, изписани на иконите, и се молят пред тях, да нямат рационално знание, те обаче имат вътрешен апофатичен усет – вътрешната увереност и необходимост от общуването по този начин с Христос и със светците. Те не могат без това. Гледано обаче от един по-катафатичен дискурс, все пак сме длъжни да кажем, че Боговъплъщение в собствен смисъл наричаме преди всичко изпълнението на предвечния Божи замисъл – Словото да стане плът и да заживее между нас. И така да спаси и да обòжи всички, които вярват в Него и които Го обичат. Разбира се, Христовото Въплъщение не е завършек, а стъпка, предпоставка към Разпятието Христово, което пък е допуснато само и единствено заради Възкресението. Което не е извършено от Христос заради Самия Него (Той е Предвечният Син и Логос), а изцяло за нас. И точно затова главното Тайнство на Църквата се нарича Благодарение (Евхаристия). Единствено благодарението е начинът, по който можем да отговорим на превеликата Негова любов. И така, можем да кажем, че Възкресението на Господ Иисус Христос е завършекът на събитието на Боговъплъщението. И този Завършек, завършен от Завършителя – Алфата и Омегата, – е и ново, макар и предвечно промислено начало – нов път в и към живата Истина и истинския Живот. Единственото ново под слънцето, което обаче осмисля всичко. Това е Боговъплъщението.

От своя страна, иконопочитанието се появява точно като порив – на тази истина и на тази тайна на Боговъплъщението да се даде максимална пълнота. Да се покаже. И това всъщност е призванието на иконата. Говорейки обаче за иконата, добре е първо да я погледнем и в един по-общ, изкуствоведски дискурс. За да видим дали тя се отличава с нещо от останалите художествени изкуства. А тя е художествено изкуство. Но не само. От първобитната епоха, та до епохата на модерността, можем да кажем, че главна цел на художествените изкуства е била да „съхранят” света. Творчески да го преобразят и да го съхранят. Този стремеж към преобразяване присъства и в някои от теченията на модерното изкуство, само че там е отпаднала необходимостта от съхраняването на този Божи свят. Това може да се види в кубизма и сюрреализма – течения, в които прозира деструктивност и фрагментарност.

Отваряне на целия текст

Автор Аркадий М. Шуфрин

Fr Pavel_FlorenskyИконостасът е създаден повече или по-малко „спонтанно”. Той никога не е бил предмет на църковен канон или постановление… Също така за него няма теологическо разяснение дори и в най-общ смисъл. Поради това ролята му за мнозина остава напълно неразбираема.[1]

Цитираното мнение на Леонид Успенски свидетелства за липсата на богословско обяснение на иконостаса, плътна стена от икони, отделяща олтара от нефа, и тази липса се е усещала дори и в 1964 г. По ирония на съдбата толкова закъснялото обяснение (ако вземем предвид, че иконостасът присъства в Руската църква от 15 в.) е дадено в трактат на о. Павел Флоренски,[2] завършен в 1922 г.,[3] но издаден чак в 1972 г.[4]

Разглеждайки накратко проблема за иконостаса в първата част, нататък Флоренски се занимава само с иконата, без да се завръща към темата за иконостаса сам по себе си.[5] Това обяснява и защо този труд е привлякъл вниманието най-вече на специалистите по семиотика[6] и естетика, докато доводите на Флоренски в полза на иконостаса остават не само неоспорени, но засега практически и незабелязани от богословите.

Отваряне на целия текст

Автор Йоанис Хаджифотис

F Kontoglu-NativityСветогорският монах Йона е в килията си и рисува Рождеството на Господа. Какъв мир! Чуват се само броениците на други двама калугери, които, седнали на ниски столчета, прекарват безкрайни часове, гледайки четката на зографа, възкресяващ с търпение свещената история. Щом обаче Йона свърши да оцветява Витлеемската пещера и започна да изписва малкия пастир, който седи на една скала и играе с овцете, внезапно се сети за своя враг… Кръвта му се вдигна в главата. Спомни си за зографа Амвросий от Кавсокаливия, който често рисува Рождеството, ала съвсем иначе, с различни хора и много животни, като европейците. Не можеше да търпи тоя човек… Как можа точно сега, в тишината на работата си, да се сети за него? Раздразнен, започна да говори за него, докато рисуваше. Ние, зографите – говореше той, наведен над иконата си – сме длъжни да пазим завещаното от отците, защото вярващите чрез нас гледат тайнствата на православието. Ето, завчера Амвросий продаде в Тинос една икона на Рождество с двама овчари, които свирят на инструменти от животинска кожа. Представяте ли си! С три кучета в стадото! И до тях една черна коза, която отива и яде клонче от ръката на Йосиф. Ама възможно ли е такова нещо! И после, какво е това къпане на бебето? Как може? Откъде се намери тази жена да го потапя във водата? Христос се роди в плевня и единствената грижа, която получи, бе от дъха на животните, които го бяха наобиколили и го топлеха. Това трябва да изобрази истинският православен зограф! А не нововъведенията на италианците и руснаците

Така започва разказът „Божието наказание” на Захариас Папантониу, поставящ един много сериозен въпрос на православната иконопис по принцип и за конкретната сцена на Рождество Христово – в частност. Нововъведенията, за които говори атонският калугер, често проникват в православната иконография, отдалечавайки я, по-скоро несъзнателно, от догмата. Но, както отбелязва Леонид Успенски, иконата на Рождество Христово не може да послужи за представянето на текста, разказващ за това събитие. Основава се на Светото Писание и на Преданието, и разкрива догматичното съдържание и смисъла на раждането на Христос в неговата цялост.

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Вейдле

Vladimir VejdleИконата принадлежи на православието. На Запад тя е гост. Наистина, тя се ражда във все още неразделената Църква и почитането ѝ не се оспорва от римокатолицизма, само че исконна и непрекъсната (макар и не масова) традиция на иконопочитанието се наблюдава само в Италия, където през вековете най-здраво се е съхранила връзката с християнското минало и с Византия. И тук обаче тази традиция не е водеща. Ако днес в римокатолическите храмове на Запад нерядко може да се срещнат отделни, преди всичко Богородични икони в т. нар. „итало-гръцки” стил или репродукции, които се ползват с вниманието на молещите си, то те са ново явление и отговор на потребност, която по-рано не е съществувала и би било добре да изясним. Западното религиозно изкуство, даже създавайки своите най-близки до иконата образци като съвременните на разцвета ѝ в Русия италиански олтарен образ или Andachtsbild на задалпийските страни, все пак не се превръща в иконописно изкуство. То притежава друг художествен облик и друг религиозен смисъл. Иконата е вкоренена и изцяло утвърдена единствено в източното и, по-точно казано, в гръцкото християнство. Но от това въобще не следва, че тя има значение само в неговите предели. 

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме