Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Романидис

Ancestral SinВ нашето изследване на космологическите и антропологичните предпоставки на разглеждането на прародителския грях, в периода от новозаветно време до св. Ириней, ние открихме доктринални предпоставки относно Бога, света, сатаната и човека, които представят прародителския грях по начин, крайно различен от този на Августин и на Запада. Тук ще обобщим главните положения на това различие.

1. Видяхме, че в мисълта на богословите от този период отсъстват присъщите на Запада евдемонистични концепции за Бога, света и човека, в които Бог желае и действа по Своята същност. При богословите от разглеждания период, както и сред Гръцките отци изобщо господства учението, че божествената същност остава винаги неизменна и несподелима, защото действителните връзки на Бога със света не са по същност, а само по Неговите нетварни енергии и в ипостасното единение в Христос. Ето защо, Този Бог, Който откриваме в Светото Писание и при Гръцките отци, остава абсолютно свободен. Той не изпитва какъвто и да било недостиг и е свободен от всяка необходимост и всеки егоистичен интерес.

2. Човекът не е сътворен съвършен според западния модел на един Бог, Който е по природа любов и „блаженство” [εὐδαιμονία], а точно обратното: човекът е сътворен само относително съвършен, за да стане съвършен като Бога, Който е свободен от всяка необходимост и всеки егоистичен интерес – Бога на Светото Писание и православието.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Ampelos1. Въведение

Вече е станало нещо обичайно, – използвайки голословните твърдения на Ричл и Харнак, – протестантите да обвиняват православието, че светоотеческото разбиране за спасението от тлението и смъртта е лишено от всякакво сериозно етично съдържание, а оттам – и че предлаганото от Гръцките отци изяснение на догмата за изкуплението е материалистично и имало магичен и механичен характер.[1] И, тъй като за тези критици тлението е нещо, въведено от Бога, действителността – идеал, отвъд материята, а, уж по природа безсмъртната душа – основният елемент на човека и, следователно, единствен обект на спасението, неизбежно те не биха могли да различат връзката между властта на смъртта и християнския морал или – между греха и смъртта. И за тях, следователно, препратките към възкресяването на плътта, към аскетичната борба и битката против дявола, които срещаме в Евангелието и при Отците, са остатъци от материалистичната и извираща от мира сего еврейска есхатология.

И, тъй като всички западни богословски системи вярват, че смъртта е въведена от Бога, – независимо дали като наказание за престъпление, извършено към божествената природа или не, богословите, опитващи се да избегнат абсолютното предопределение, при все това не съумяват да видят смъртта като инструмент на сатаната, а грехът – като жило на смъртта.[2] След като Бог бива смятан за причина за тлението и за пленяването на човека от дявола, Той трябва да бъде смятан още и за причина за греха. В случай пък че сегашното състояние на тялото и на душата под властта на смъртта и на дявола е от Бога, тогава ние сме длъжни или да се подпишем под абсолютното предопределение и манихейския дуализъм, или да възприемем т. нар. „естествена човешка” склонност към егоцентричното „блаженство” [εὐδαιμονία] за нещо нормално. Веднъж пък, след като психофизичното състояние на човека сега – под властта на греха, на смъртта и дявола, бъде възприето като нещо нормално, тогава вече става неизбежно и възприемането на евдемонистичните домогвания на човечеството като заемащи първично и съществено място в творението. Съгласно тази гледна точка, човекът бива управляван от желанията си за облаги затова, защото Бог желае това да е така.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

S MarkovКръстът е сърцевината на Христовото Евангелие и задава отношението на християнина към света. Той е най-големият скандал на християнството: „А ние проповядваме Христа Разпнатия, за юдеите съблазън, а за езичниците глупост” (1 Кор. 2:3). Знакът за безпределна богоизоставеност и за пълно отричане на земната мъдрост за християните става знак за победа (Бог е с нас) и богопознание. Ставрологията e перспективата на християнското отношение към света – на отделния християнин и на Църквата: „А Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14.).

За християнина светът стои на Кръста, доколкото той не е място на Бога. Той не е дом на Бога, в него Бог няма къде да Се подслони. Следователно, за да заживее според модуса на Кръстната победа „Бог е с нас”, човекът трябва да се развърже от света, да изпразни себе си от него, да разпне всички подтици, които го влекат и привързват към света: „А онези, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24.). Св. Григорий Паламà смята, че това кръстно отричане от света е предизобразено във Ветхия Завет.[1] Когато в кн. Битие Бог казва на Авраам: „Излез от отечеството си, та иди в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1), Авраам е призован не да замени едно място в този свят с друго, което му се дава в този свят, а да направи преход към съществуване, което преодолява този свят. Когато по аналогичен начин следва Божия зов и бяга от Египет, Моисей се възкачва на планината и чува следните думи: „Не се приближавай насам, събуй обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е свята земя” (Изх. 3:5). Св. Григорий Паламà свързва това изискване с тропоса на съществуване, който човешката природа получава след изгонването на Адам и Ева от рая. При кръстното освещение кожените дрехи на грехопадналото състояние на човешката природа се смъкват, а човекът става участник в новия живот.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Satan and_the_Fall1. Въведение

Изследването на прародителския грях, според авторите от първите две столетия, няма да е обективно и безпристрастно, ако не обърне сериозно внимание на възгледите на тези писатели по отношение на дявола. В противния случай съществува опасността ученията на първите християни и възгледите им за прародителския грях да се тълкуват според нечии собствени критерии, несъществуващи в богословската мисъл на авторите от този период. Както и днес, и в първите години на Църквата е имало такива, които са подлагали под съмнение действителността на падението на някои от ангелите, както и измамването на човешкия род от дявола. Юстин пише така: „Трифон, възмутен от мен – нещо, което бе изписано на лицето му, – но и уважаващ Писанията, ми каза: Нещата, отнасящи се до Бога са свети, ала вашите тълкувания са пресилени, и още по-точно, – както се вижда от твоите обяснения, – наистина богохулни, защото ти говориш за ангели, които са извършили зло и са отпаднали от Бога”.[1] Със сигурност и още мнозина ще да са изричали подобни неща. Въпреки всички възражения, взети от философията и от рационализма обаче, Евангелистите и Отците не са се колебаели постоянно да представят дявола като причина за злините в света.[2] Човешкият ум не бил в състояние да разграничава – нещо, което ни е открито чрез пророците, – между сътворението на света и неговото падение поради измамата на сатаната. Следователно и човекът не е можел да се въздържи да не припише злото на Бога. „Затова поетите и баснотворците – като не знаели, че ангели и родените от тях демони правели с мъжете и с жените, и с градовете и с народите онова, за което те пишат, – го приписали… на Самия Бог”.[3]

Защитата на вярването, че сатаната съществува няма, разбира се, никакво място в това изследване. В обичайното за тях отхвърляне на съществуването на сатаната обаче либералните богослови убеждават, че той нямал каквото и да е съществено значение за автентичната евангелска проповед. По подобен начин, – от гледна точна на латинското богословие – съществуването на дявола също не е от съществено значение за догмата за изкуплението, но трябва да бъде приемано, защото е учение на Евангелието.[4] Тук няма да разглеждаме въпроса от апологетична гледна точка, но ще изследваме библейските и светоотеческите свидетелства, отнасящи се до сатаната и неговите сили, за да стигнем до заключение относно неговото място в догматическото построение, отнасящо се до прародителския грях.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергий Булгаков

Fr Sergij_BulgakovХристос се принесе Себе си в жертва за нас, за изкуплението на човешкия род. Затова кръстната жертва следва да се разбира като единствен в своята целесъобразност и необходимост образ на възстановяването на падналия човек. Последният не би могъл да получи опрощение по начин, при който неговият грях да бъде оставен без никакви последствия от Божията благост. Бог не може да се помири с греха. И оставянето на измяната и отпадането без последици не съответства нито на достойнството на човека, нито на неговото синовно положение спрямо Бога. Грехът е не просто вина, можеща да бъде опростена; той е и болест – събитие с неизличими вътрешни последици, които неизбежно се преживяват и в същото време не могат да бъдат до край надживени и изличени от човека сам по себе си.[1] Да спаси човека, без да нарушава свободата му и без да го превърне във вещ и обект на Божествено въздействие, може единствено човек, който е без грях, но заедно с това притежаващ съответната за целта свръхчовешка мощ, т. е. Богочовек, Въплътилото се Слово. Като приел човешко естество с всички заложени в него възможности, а в частност и последствията от греха, Богочовекът ги изстрадал в пълнота и до край през Своя земен живот, дори до кръстната смърт. От любов към Своето създание приелият човешко естество Бог страда вместо човека и заедно с човека. Плод на това изкупително страдание е Изкуплението или помирението на човека с Бога – в Богочовека – и възстановяването на безгреховното човешко естество. При това положение усвояването на Изкуплението, приемането на опрощението се дава всекиму по силата на неговата собствена воля и усилия и представлява свободно дело на всекиго. Вследствие на това и Изкуплението губи своя като че ли механичен характер, какъвто не съответства на свободата на човека.

Отваряне на целия текст

Автор Венцислав Каравълчев
31_loavesandfish.jpg“…да станете участници в божественото естество…” (2 Петр. 1:4)
 
Един от актуалните въпроси в православното богословие през 20 век бе т. нар. „западен плен на православното богословие”, гениално формулиран от отец Георги Флоровски като „остра романизация на Православието, латинска псевдоморфоза на православието”. С този термин се обозначава възприемането на западните методи за богословстване, усвояването от източното богословско съзнание на западните форми и категории на мислене. Извън тесните академични среди малцина си дават сметка за дълбочината, с която този проблем рефлектира върху ежедневното ни християнско битие и световъзприемане, Озападняването на православието  е частично разкрито в неговите регионални измерения от големите богослови на нашето време Г. Флоровски, А. Шмеман, Йоан Майендорф, Л. Успенски, Д. Станилоае, Хр. Янарас и др. Друг коректив на „озападненото” православно богословие е животът на съвременните светии, които по Божия милост просияват и днес и чието свидетелство на вярата не може да бъде ограничено в рамките на схоластичното богословие. Може да кажем, че е налице ясна „диагноза” за кризата в днешното православно богословие, но въпреки призива на цяла плеяда харизматични богослови за възвръщане към богословието на св. отци, въпреки техния огромен труд, намерил своя апогей в светоотеческия синтез като средство за преодоляване на кризата, и до днес православното мислене продължава да живее в схоластичната рамка на западния плен.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме