Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Романидис

Ancestral SinВ нашето изследване на космологическите и антропологичните предпоставки на разглеждането на прародителския грях, в периода от новозаветно време до св. Ириней, ние открихме доктринални предпоставки относно Бога, света, сатаната и човека, които представят прародителския грях по начин, крайно различен от този на Августин и на Запада. Тук ще обобщим главните положения на това различие.

1. Видяхме, че в мисълта на богословите от този период отсъстват присъщите на Запада евдемонистични концепции за Бога, света и човека, в които Бог желае и действа по Своята същност. При богословите от разглеждания период, както и сред Гръцките отци изобщо господства учението, че божествената същност остава винаги неизменна и несподелима, защото действителните връзки на Бога със света не са по същност, а само по Неговите нетварни енергии и в ипостасното единение в Христос. Ето защо, Този Бог, Който откриваме в Светото Писание и при Гръцките отци, остава абсолютно свободен. Той не изпитва какъвто и да било недостиг и е свободен от всяка необходимост и всеки егоистичен интерес.

2. Човекът не е сътворен съвършен според западния модел на един Бог, Който е по природа любов и „блаженство” [εὐδαιμονία], а точно обратното: човекът е сътворен само относително съвършен, за да стане съвършен като Бога, Който е свободен от всяка необходимост и всеки егоистичен интерес – Бога на Светото Писание и православието.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Ampelos1. Въведение

Вече е станало нещо обичайно, – използвайки голословните твърдения на Ричл и Харнак, – протестантите да обвиняват православието, че светоотеческото разбиране за спасението от тлението и смъртта е лишено от всякакво сериозно етично съдържание, а оттам – и че предлаганото от Гръцките отци изяснение на догмата за изкуплението е материалистично и имало магичен и механичен характер.[1] И, тъй като за тези критици тлението е нещо, въведено от Бога, действителността – идеал, отвъд материята, а, уж по природа безсмъртната душа – основният елемент на човека и, следователно, единствен обект на спасението, неизбежно те не биха могли да различат връзката между властта на смъртта и християнския морал или – между греха и смъртта. И за тях, следователно, препратките към възкресяването на плътта, към аскетичната борба и битката против дявола, които срещаме в Евангелието и при Отците, са остатъци от материалистичната и извираща от мира сего еврейска есхатология.

И, тъй като всички западни богословски системи вярват, че смъртта е въведена от Бога, – независимо дали като наказание за престъпление, извършено към божествената природа или не, богословите, опитващи се да избегнат абсолютното предопределение, при все това не съумяват да видят смъртта като инструмент на сатаната, а грехът – като жило на смъртта.[2] След като Бог бива смятан за причина за тлението и за пленяването на човека от дявола, Той трябва да бъде смятан още и за причина за греха. В случай пък че сегашното състояние на тялото и на душата под властта на смъртта и на дявола е от Бога, тогава ние сме длъжни или да се подпишем под абсолютното предопределение и манихейския дуализъм, или да възприемем т. нар. „естествена човешка” склонност към егоцентричното „блаженство” [εὐδαιμονία] за нещо нормално. Веднъж пък, след като психофизичното състояние на човека сега – под властта на греха, на смъртта и дявола, бъде възприето като нещо нормално, тогава вече става неизбежно и възприемането на евдемонистичните домогвания на човечеството като заемащи първично и съществено място в творението. Съгласно тази гледна точка, човекът бива управляван от желанията си за облаги затова, защото Бог желае това да е така.

Отваряне на целия текст

Автор Смилен Марков

S MarkovКръстът е сърцевината на Христовото Евангелие и задава отношението на християнина към света. Той е най-големият скандал на християнството: „А ние проповядваме Христа Разпнатия, за юдеите съблазън, а за езичниците глупост” (1 Кор. 2:3). Знакът за безпределна богоизоставеност и за пълно отричане на земната мъдрост за християните става знак за победа (Бог е с нас) и богопознание. Ставрологията e перспективата на християнското отношение към света – на отделния християнин и на Църквата: „А Мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14.).

За християнина светът стои на Кръста, доколкото той не е място на Бога. Той не е дом на Бога, в него Бог няма къде да Се подслони. Следователно, за да заживее според модуса на Кръстната победа „Бог е с нас”, човекът трябва да се развърже от света, да изпразни себе си от него, да разпне всички подтици, които го влекат и привързват към света: „А онези, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите” (Гал. 5:24.). Св. Григорий Паламà смята, че това кръстно отричане от света е предизобразено във Ветхия Завет.[1] Когато в кн. Битие Бог казва на Авраам: „Излез от отечеството си, та иди в земята, която ще ти покажа” (Бит. 12:1), Авраам е призован не да замени едно място в този свят с друго, което му се дава в този свят, а да направи преход към съществуване, което преодолява този свят. Когато по аналогичен начин следва Божия зов и бяга от Египет, Моисей се възкачва на планината и чува следните думи: „Не се приближавай насам, събуй обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е свята земя” (Изх. 3:5). Св. Григорий Паламà свързва това изискване с тропоса на съществуване, който човешката природа получава след изгонването на Адам и Ева от рая. При кръстното освещение кожените дрехи на грехопадналото състояние на човешката природа се смъкват, а човекът става участник в новия живот.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Satan and_the_Fall1. Въведение

Изследването на прародителския грях, според авторите от първите две столетия, няма да е обективно и безпристрастно, ако не обърне сериозно внимание на възгледите на тези писатели по отношение на дявола. В противния случай съществува опасността ученията на първите християни и възгледите им за прародителския грях да се тълкуват според нечии собствени критерии, несъществуващи в богословската мисъл на авторите от този период. Както и днес, и в първите години на Църквата е имало такива, които са подлагали под съмнение действителността на падението на някои от ангелите, както и измамването на човешкия род от дявола. Юстин пише така: „Трифон, възмутен от мен – нещо, което бе изписано на лицето му, – но и уважаващ Писанията, ми каза: Нещата, отнасящи се до Бога са свети, ала вашите тълкувания са пресилени, и още по-точно, – както се вижда от твоите обяснения, – наистина богохулни, защото ти говориш за ангели, които са извършили зло и са отпаднали от Бога”.[1] Със сигурност и още мнозина ще да са изричали подобни неща. Въпреки всички възражения, взети от философията и от рационализма обаче, Евангелистите и Отците не са се колебаели постоянно да представят дявола като причина за злините в света.[2] Човешкият ум не бил в състояние да разграничава – нещо, което ни е открито чрез пророците, – между сътворението на света и неговото падение поради измамата на сатаната. Следователно и човекът не е можел да се въздържи да не припише злото на Бога. „Затова поетите и баснотворците – като не знаели, че ангели и родените от тях демони правели с мъжете и с жените, и с градовете и с народите онова, за което те пишат, – го приписали… на Самия Бог”.[3]

Защитата на вярването, че сатаната съществува няма, разбира се, никакво място в това изследване. В обичайното за тях отхвърляне на съществуването на сатаната обаче либералните богослови убеждават, че той нямал каквото и да е съществено значение за автентичната евангелска проповед. По подобен начин, – от гледна точна на латинското богословие – съществуването на дявола също не е от съществено значение за догмата за изкуплението, но трябва да бъде приемано, защото е учение на Евангелието.[4] Тук няма да разглеждаме въпроса от апологетична гледна точка, но ще изследваме библейските и светоотеческите свидетелства, отнасящи се до сатаната и неговите сили, за да стигнем до заключение относно неговото място в догматическото построение, отнасящо се до прародителския грях.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_Romanides1. Творението от нищо и божествената свобода

Основната предпоставка на цялостния живот и на мисълта на древната Църква е библейското учение за сътворяването на света от нищо чрез съвършено положително и изцяло свободно Божие действие.[1] „Преди всичко, трябва да вярваме, че има един Бог, Който е сътворил и организирал всички неща; Който от нищо е направил всички неща и ги е привел към битие; Който всичко съдържа в Себе си, но от нищо не може да бъде съдържан”.[2] По същество правилното разбиране на значението на прародителския грях зависи от правилното разбиране на връзките на Бога със света. Древното християнско учение за грехопадението е неразривно свързано с библейската космология. Ключ към разбирането на тази космология, както и на връзките между Бога и света, е догматът за творението ex nihilo. В този догмат се съдържа и цялата предпоставка на учението на Църквата за свободата.

Фундаментът на библейската и светоотеческа вяра, живот и богословие е фактът, че Бог, чрез Своята нетварна енергия, е сътворил света: 1) непосредствено, 2) от нищо – без да бъде воден от каквато и да било необходимост, но по Своя воля и, следователно, 3) по изключително положителен начин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesКнигата Прародителският грях от отец Йоан С. Романидис беше публикувана за първи път в Гърция, преди половин столетие. Тя стана, и продължава да бъде, широко приветствана в богословските школи в Гърция и от Православната църква в страната. Извън Гърция пък – в своето английско издание – тя се признава за първостепенно по стойността си изложение на конфликта между православната светоотеческа традиция и схоластицизма.

В продължение на столетия римокатолическата и протестантските богословски системи, основно чрез богословието на Августин, са упражнявали значително влияние върху академичното богословие – както из целия православен свят, така и в Гърция, – и над умовете на популярни религиозни братства на миряни в Гърция. Авторът на тази книга е сред първите от многото православни богослови на 20 в., които въстават срещу това и представят изследвания и трактати върху православната светоотеческа традиция и фундаментите на вярата. Прародителският грях е докторската дисертация на о. Йоан Романидис, която той представя през 1957 г. в Атинския университет и с която отправя предизвикателство към този истински център на високата образованост. Не трябва да учудва, следователно, че в подобна среда неговата теза се сблъсква с мъчно преодолима съпротива. Въпреки това, след няколко месеца на заядливи разследвания, разгорещен дебат и атаки, основани на схоластичните парадигми, неговата дисертация е приета.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesНапълно разбираемо, всички философски системи, които се стремят да тълкуват явленията и присъствието на злото в тях от гледна точка на съществуващата реалност, объркват сътворяването на материята с нейното падение.[1] Ако започнем с философски и научни наблюдения над материалния свят, ще е невъзможно да стигнем до логично отделяне на сътворяването на света от неговото падение, просто защото сега реалността представя пред очите ни природата такава, каквато е след падението. Липсата на ясни доказателства, че светът по начало е нещо положително и добро, въпреки че сега – след падението – в него присъстват тлението и злото,[2] води до заключението, че материята сама по себе си е нещо отрицателно, зло и несъществуващо. По същество материята не може да бъде нищо друго, освен начин за проява или разкриване на смисъл, скрит вън от нея или вътре в нея.

Всички рационални усилия да бъде разрешен проблемът за произхода на злото и за намиране в човешкото съществуване на значение, трансцендиращо гроба, създават разбирането, че реалността може да бъде намерена вътре в или вън от материалните явления.[3] Ала самите тези явления са лишени от реалност. Всички материални явления съществуват във възникване и разложение. Принципът на промяната управлява всички неща. Ако пък съществува нещо неизменно, то трябва да е или вътре в материята, или външно за нея.[4]

Във философията, следователно, материята е отрицание без вечно значение[5] и се отличава от реалността в това, че променливото и тленното представлява отсъствие на неизменност. Реално е само неизменното и нетленното. Философията не е в състояние да преодолее дуализма между материя и реалност, тъй като за обикновения човек не е възможно да разграничи изцяло положителното сътворяване на света от падението на света.[6] Човекът не може да знае това разделяне по друг начин, освен чрез откровение.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергий Булгаков

Fr Sergij_BulgakovХристос се принесе Себе си в жертва за нас, за изкуплението на човешкия род. Затова кръстната жертва следва да се разбира като единствен в своята целесъобразност и необходимост образ на възстановяването на падналия човек. Последният не би могъл да получи опрощение по начин, при който неговият грях да бъде оставен без никакви последствия от Божията благост. Бог не може да се помири с греха. И оставянето на измяната и отпадането без последици не съответства нито на достойнството на човека, нито на неговото синовно положение спрямо Бога. Грехът е не просто вина, можеща да бъде опростена; той е и болест – събитие с неизличими вътрешни последици, които неизбежно се преживяват и в същото време не могат да бъдат до край надживени и изличени от човека сам по себе си.[1] Да спаси човека, без да нарушава свободата му и без да го превърне във вещ и обект на Божествено въздействие, може единствено човек, който е без грях, но заедно с това притежаващ съответната за целта свръхчовешка мощ, т. е. Богочовек, Въплътилото се Слово. Като приел човешко естество с всички заложени в него възможности, а в частност и последствията от греха, Богочовекът ги изстрадал в пълнота и до край през Своя земен живот, дори до кръстната смърт. От любов към Своето създание приелият човешко естество Бог страда вместо човека и заедно с човека. Плод на това изкупително страдание е Изкуплението или помирението на човека с Бога – в Богочовека – и възстановяването на безгреховното човешко естество. При това положение усвояването на Изкуплението, приемането на опрощението се дава всекиму по силата на неговата собствена воля и усилия и представлява свободно дело на всекиго. Вследствие на това и Изкуплението губи своя като че ли механичен характер, какъвто не съответства на свободата на човека.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме