Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffПрез последното десетилетие атмосферата на диалога между Изтока и Запада до голяма степен се промени. Наистина вярвам, че за нас вече е настъпило времето за дебат върху главните въпроси, които продължават да държат Изтока и Запада разделени. Бих искал да се опитам да предложа едно описание и един подход, имащи отношение към атмосферата, в която на Изток са били дискутирани и схващани някои основни, особено фундаментални въпроси на християнското богословие. Разбира се, залавянето с толкова обширни теми винаги крие в себе си опасността да се остане само при общите приказки. Ето защо това, което ще опитам да направя, е само да подскажа подхода и атмосферата, без да рискувам с каквито и да било догматически или изчерпателни трактовки на който и да било от тези базисни проблеми. Ще се опитам да представя начина, по който ние – православните – разбираме тези въпроси, но не заради полемиката, с цел да сравня и да противопоставя концепциите на Изтока на тези на Запада, а по-скоро за да формулирам въпросите, пред които се изправяме в икуменическия диалог днес.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Лев (Жиле)

lev gilletПродължение от „Основи на православната духовност

1. Иисус и водата на живота

Една от любимите теми в най-ранното християнско изкуство е Моисей, удрящ със своя жезъл по скалата, от която потича вода.[1] В Стария Завет темата за водата се появява отново и отново – от преминаването на Израил през Червено море до призива на Исаия: „Вие, които жадувате! дойдете всички при водите…“ (Ис. 55:1). Осъществяването на това, което ни е казано в тези пасажи от Писанието, може да бъде открито в думите на нашия Господ, които са ни предадени в Евангелието: „… ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие“ (Иоан 3:5); „… който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба… ще потекат реки от жива вода“ (Иоан 7:37-38).

Водата е станала знак на спасението. Нашият Господ е заповядал на учениците да кръщават: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Самият Той е сложил началото на Своето обществено служение, приемайки кръщение от Йоан. Източните отци, и на първо място св. Игнатий Богоносец, учат, че съприкосновението на тялото на нашия Господ с водите на р. Йордан е принципът на освещаващото действие на водата в св. тайнство на Кръщението.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Думитру Стънилоае

Fr Dumitru StaniloaeКръстът не е средоточие на унищожението, а врата към висшата и непреходна реалност на Бога. По силата на това кръстът отваря очите ни и пътя към Него… Кръстът всъщност освещава и осветлява ценността на творението, тъй като ни кара да видим и да изживеем връзката със Създателя…

Кръстът като средоточие на усъвършенстването и увековечаването на Творението и на човека в Бога

Несъмнено не всеки кръст, т. е. не всяко страдание и всяка смърт правят Дарителя на света видим за нас и ни свързват с Него като вечни личности в любовта. Когато човек мисли, че отвъд този свят няма друга реалност, страданията и смъртта не са изкупителни, те не носят положителен смисъл. Изначално страданието и смъртта в този свят разкриват неговата недостатъчност и това, че той не може да бъде абсолютната реалност. Именно страданието и смъртта карат много хора да не се вкопчват в земния живот като в крайна реалност. В този смисъл Николай Кавàсила – византийски писател от 14 в., пише, че страданието и смъртта не са проклятие в качеството си на последствия от греха, а са средства, допуснати от Бога, които предпазват човека да не се привързва прекалено много към света. Но само в Христос страданието и смъртта са можели да послужат изцяло като средства за освобождаване на човека от господството на греха и за победата му над самия себе си. Защото единствено Христос, живеейки в света, е претърпял страстите и смъртта, несмесени с греха.

Отваряне на целия текст

Автор Западноамерикански еп. Максим (Василиевич)

Ep Maxim VasilievitchВ своя интригуващ роман Приумиците на смъртта[1] португалският писател и нобелист Жозе Сарамаго разсъждава какво би станало, в случай че Смъртта реши вече да няма смърт. Историята започва в полунощ на Нова година на неопределена дата, когато хората от неизвестна страна изведнъж престават да умират. Силите им наистина отслабват, но те никога не умират докрай и никой не знае защо е така. Естествено, това предизвиква учудване у политиците, лекарите, управителите на погребални агенции и религиозните лидери. Обществеността, от друга страна, празнува тази сензационна новина – на терасите се развяват знамена, хората танцуват по улиците.

Великата цел на човечеството – вечният живот – е постигната. Но въпреки това домовете се сблъскват с нова реалност: семействата трябва да се грижат за постоянно умиращите, застраховките живот стават безсмислени, а погребалните агенции са сведени до това да организират погребения на домашни любимци – котки, хамстери и папагали.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Ancestral SinИзточнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на двадесетото столетие. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: прот. Йоан Романидис (1957 г.), прот. Йоан Майендорф (1974 г.) и проф. Калин Янакиев (2020 г.).

1. Три меродавни източноправославни позиции

В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма,[1] книга прот. Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обòжението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева, чрез отделянето си от Бога, и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B HartСлед като завърших, макар и донякъде елиптично, своя „пътеводител“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, запазих последната част от доклада си за едно последно, кратко, огорчено, дори донякъде сприхаво и самосъжалително оплакване от някои по-войнствени прочити, които тази книга предизвика. Вероятно не би следвало да правя това, тъй като целият смисъл на предоставянето на едно сбито изложение на текста на книгата беше в помощ основно на нейните хулители – с надеждата против нея да бъдат вдъхновени някакви по-добре осведомени нападки. След като обаче в продължение на шест месеца слушам врявата на объркани читатели, не мога да се въздържа. Чувствам се дори свободен да назовавам имена.

Обичайно, не бих се безпокоил. Когато пише книга на спорна тема, човек очаква враждебни отзиви, и в случая с тази книга, в частност, аз знаех, че тя ще провокира и че ще дразни. До голяма степен това беше и нейната цел: да отправи предизвикателство към християнското самодоволство от идеята за ада на вечното мъчение. Уникалното в този случай обаче беше, че тук ясно изплува странна тенденция: никой от нейните истински енергични критици в печата досега така и не я заклейми за което и да било твърдение, действително съдържащо се на нейните страници. Това, което искам да кажа, не е, че те не са успели да се справят адекватно с предложените там доводи. Имам предвид, че до момента никой дори не се е доближил до това да разпознае тези доводи, камо ли да ги опровергае. Някои от отзивите демонстрираха почти тотална неспособност да се улови дори и една единствена нишка от нейната аргументация, пък била тя и елементарна. Може би най-екзотичният пример за това беше донякъде психеделичното „разгръщане на тревата“,[1] написано от [архим.] Йоан Пантелеймон (Манусакис), който в нещо подобно на делириум или дисоциативна фуга[2] очевидно е поскитал из пейзажа, който предлага текста на книгата, наслуки грабвайки случайни изречения или фрази оттук и оттам, но без всякаква връзка с контекста или значението (дори по отношение на такива с много дълга философска етимология, като „рационална свобода“[3]), в резултат от което, в края на краищата, резюмира книгата изцяло съгласно начина, по който сам си я въобразява: един tour de force[4] на случайна креативност и несъмнено знаменито изнамиране на пътя на постоянното недоразумение. За жалост обаче това е едно доста sui generis[5] изпълнение. Независимо от това, че и другите противници на книгата също показват склонност към отбягване от нейните същински философски, богословски и библейски идеи, вместо за които се улавят за изобретени собствено от тях аргументи, никой друг не е създал нищо толкова вдъхновено (или толкова възхитително халюциногенно), колкото Манусакис. В по-голямата си част те просто са се опитвали да отвличат вниманието си от текста, шумно оплаквайки се, че тонът му е „лош“ или „дразнещ“.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

AmpelosДоколкото възходът на съвременния Западен свят е обвързан с християнството, то няма как и духовните традиции на Християнския запад – неговият гений в изграждането на институции, във възползването от положителните достижения на творението, но още и тенденцията му да категоризира, да установява граници между знание и духовен опит, между доктрината и мистическото виждане – да не бъдат много често отъждествявани с християнството като такова. През първото хилядолетие от християнската история обаче интелектуалното и духовно първенство принадлежат на източната част от християнския свят: на Антиохия, дето „първом… учениците бидоха наречени християни“ (Деян. 11:26), и на използващия гръцкия език свят, в който св. ап. Павел е проповядвал, и който свят е бил общ за сирийци, египтяни и евреи, както и за самите гърци – за всички тези, за които новозаветните писания са били първоначално и написани. Този свят е бил и мястото на големите спорове и конфликти, имащи отношение към християнското учение на вярата. На тези събори западните делегати са присъствали обичайно като почитани, и почетни, наблюдатели. Източният християнски свят се е справял със своите собствени изкушения: с гръцкия интелектуализъм, с културния си фракционизъм, с корупционната политика на своите императори. По-късно това е до известна степен маргинализирано вследствие от поредицата инвазии и катастрофи. И все пак духовното послание на този свят не само е надживяло тези исторически изпитания, но дори може би днес, когато традиционните ценности, формирали Запада, са поставени пред тежки предизвикателства, се сдобива с една нова и неочаквана значимост.

Бог стана човек, за да може човекът да стане бог

Отваряне на целия текст

Автор Дейвид Б. Харт

David B HartПреди да възобновя моя „маршрут“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, един допълнителен момент си заслужава, изглежда, да се подчертае. Макар в предната част да беше повдигнат въпросът „Бог планира ли или допуска злото“, темата на тази книга няма нищо общо с традиционните проблеми на рационалната теодицея. Въпросът не е „Защо Бог позволява зло, след като е всезнаещ и всемогъщ?“, или „Защо възможността за извършване на зло е необходима за творението?“, или дори „Това ли е най-добрият от всичките възможни светове?“. Зададени на точното място, тези въпроси са съвършено интересни питания (така поне ги чувам аз), само че това място не е тази моя книга.

Добро мереологично[1] правило е, че да се опитаме да разберем цялото, от гледната точка на неговите части, и да се опитаме да разберем частите в светлината на цялото, са две много различни операции на разума (за да сме точни – индукция и дедукция). Едно е да се опитаме да отсъдим относно релативната доброта или лошота на отделното зло в отношение към някакви крайни цели, които ние не можем да видим, и съвсем друго е да отсъдим относно добротата или лошотата на един предполагаемо цялостен разказ, имащ претенцията да описва цялостната свързаност на всички свои отделни събития. Първото отсъждане никога не може да бъде повече от нещо предполагаемо – второто е въпрос на логика. Логически погледнато, възможно е и да съществува такова нещо като зло, което е изкупено в онова по-голямо добро, към което то води; не съществува обаче такова нещо като неизкупено зло, което да не принизява всяка добра цел, към която то би могло да води, до нещо, чиято стойност остава чисто относителна. В първия случай логически възможно е злото да не е необходимост от гледна точка на крайния резултат, а реална възможност в смисъл на нещо временно, макар дори, в такъв случай само като лишение, което, в края на краищата, ще бъде изтрито от „цялостната картина“.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме