Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Софроний (Сахаров)
1_99.jpgАзиатските народи, особено народите на Средна и Далекоизточна Азия, не са приели откровението за Личността нито по отношение на Първобитието, нито по отношение на Неговия образ – човека. Три хиляди и половина години се оказват недостатъчни за това цялото човечество да усвои пълнотата на благословението, изляло се върху света: отначало на Синай, а после и чрез явяването на Логоса на Отца и слизането на Светия Дух. Нещо повече, в наше време се наблюдава отстъпление, при това масово, дори сред онези народи, които векове наред са смятали себе си за „християнски”. Без съмнение, християнският персонализъм сам по себе си е изключително съвършенство и като такова е трудно постижимо.

Съвременният комунизъм също е отрицание на персонализма. Марксистите, които са взели някои елементи от учението на Христос, а са отхвърлили други, по-съществените, неимоверно са принизили разбирането за човека. Тяхната антропология е твърде близка до зоологията. Като образ на Абсолютния, човекът е ценност, по-висша от целия останал свят, а една отделна човешка личност, постигнала пределно възможното познание на Вечния Бог, променя достойнството на цялата земя.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Михаил Кардамакис
1_37.jpg...Страхът от свещеното стана по-голям от копнежа за Светия

Всяко дело на Бога от Сътворението до Въплъщението и всяко Божие действие от първото до второто Пришествие е имало и има като крайна цел човека, Неговото висше творение. Сътворяването на всичко чрез Иисус Христос има за свой завършек неговото възсъздаване във въплътения Христос, т. е. във Въплъщението, централното тайнство в цялото пътуване на Божията Икономия. Тази “вечно пребъдваща тайна” на Въплъщението възглавява целия промисъл на Бога Творец не за тварната природа по безличен и неопределен начин, а за човека по един ипостасен начин и с болка, и оттук за цялата тварна природа. Човекът е средоточие на цялото творение, ясла и Божи гроб, когото Бог е избрал заради голямата Си любов и на когото е предал Своя истински и вечен живот.

“Паметник Господен е в еднаква степен и този свят, и сърцето на всеки един вярващ (св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т. 2, с. 61) 

Отваряне на целия текст

Автор Владимир Лоски
1_62.jpgНяма да правя историческо изследване на християнското вероучение, а само ще представя някои богословски мисли по въпросите, свързани с понятието за човешката личност в контекста на християнската догматика. Преди да поставим въпроса какво представлява човешката личност според богословието трябва да кажем няколко думи за божествените Лица. Този кратък богословски обзор няма да ни отдалечи от основната тема.
 
За да изразят по най-добър начин присъщата на Бога личностна реалност или, по-точно, реалността на личностния Бог – а тази реалност е не само домостроителен модус на проявяване на една безличностна в самата себе си монада, а и първичното и абсолютно пребиваване на троичния Бог в Неговата трансцендентност, – гръцките отци предпочитат термина υποστασις пред προσοπων за обозначаване на божествените Лица. Начинът на мислене, който различава в Бога усия и ипостас, използва метафизически речник и се изразява посредством термините на онтологията, които в дадения случай са не толкова понятия, колкото условни знаци, отбелязващи абсолютната тъждественост и абсолютното различие. В желанието си да изразят несводимостта на ипостаста до усията, несводимостта на личността до същността, без обаче да ги противопоставят като две различни реалности, светите отци разграничават тези два синонима. Това терминологично откритие позволява на св. Григорий Богослов да каже: “Син не е Отец, защото Отец е един, но е същото като Отца; нито е Дух, защото е [роден] от Отца и тъй като Единородният (Иоан 1:14) е един, но е същото като Него” (Слово 31, 9[1]). Ипостаста е това, което е усията – към нея са приложими всички свойства или всички отрицания, които могат да бъдат формулирани по отношение на свръхсъщността, – и все пак тя остава несводима до усията. Тази несводимост не може да бъде нито доловена, нито изразена извън отношенията между трите Ипостаси, които, собствено казано, не са три, а Три-Единство. Когато говорим за три Ипостаси, ние вече използваме неточна абстракция; ако искаме да обобщим и да дадем определение за божествена Ипостас, би трябвало да кажем, че единственото общо определение за трите Ипостаси е невъзможността за каквото и да било тяхно общо определение. Общ за тях е фактът, че са различни, но, като превъзмогнем относителната и неуместна тук идея за сходство, би трябвало да кажем, че абсолютната им различимост предполага и абсолютното им тъждество, извън което е немислимо да говорим за ипостасно Три-Единство. Както три тук не е аритметична цифра, а знак за безкрайното отиване отвъд диадата на противоположността в триадата на чистата различност (триада, равнозначна на монада), така ипостаста като такава, доколкото е несводима до усията, вече не е формулирано понятие, а знак, който ни въвежда в сферата на необобщимото и отбелязва радикално личностния характер на Бога на християнското откровение.

Автор Владимир Лоски
1_56.jpgМоже да се зададе въпроса, защо Бог е създал човека свободен и отговорен? Отговорът е: именно защото го е призовал към най-висшия дар – обожението, към стремеж, безкраен като самия Бог – да стане по благодат това, което е Бог по природа. Но този зов изисква свободен отговор. Да бъде нещо “по образ Божи”, означава да бъде лично, тоест свободно и отговорно същество. Съединение без любов би било механично, а любовта предполага свобода, възможност за избор и за отказ. Има, разбира се, и безлична любов, сляпо привличане на телата, робство на природната сила. Обаче любовта на човека или на ангелите към Бога не е такава - инак бихме били животни, привързващи се към Бога чрез някакво тъмно влечение, напомнящо сексуалното. За да бъдем това, което трябва да бъде обичащия Бога, трябва да бъде допусната възможността за обратното: трябва да бъде допусната възможността за бунт. Единствено свободата придава смисъл на съгласието. Свободата, която Бог желае, не е физическо намагнетизиране...

Отваряне на целия текст

Автор Анна Маринова
ib1049.jpg„Какво е човекът защото Ти го помниш?
И синът на човека защото го посещаваш?
Понизил Си го малко спрямо Бога,
със слава и чест Си го увенчал”
(Пс. 8:5-6)

От началото на своето съществувание познат, но все така загадъчен, въпреки опитите да бъде напълно изучен и дори клониран, да бъде принизен и сроден с горилата и шимпанзето, човекът продължава да задава въпросите „Откъде съм?”, „Кой съм?” и най-важния въпрос – „Какъв е смисълът на моя живот?”.

На тези вълнуващи въпроси, достоен и удивителен отговор дава Свещеното Писание още в първия разказ за творението (Бит. 1:1-2:4а), който разказ не случайно се намира в първата глава на Библията – като една прелюдия и ключ към цялата човешка история.

Отваряне на целия текст

Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)
Митрополит АмфилохийПродължение от част І

По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.
 

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

3_1.jpgОбщение и другост – могат ли двете да се съгласуват? Не се ли изключват взаимно и не са ли несъвместими помежду си? Не е ли истина, че по дефиниция „другият” е моят враг и моят „първороден грях” по думите на Жан-Пол Сартр?

Нашата западна култура изглежда e възприела този възглед в много отношения. Индивидуализмът е залегнал в самите основи на тази култура. Още откакто през 5 в. сл. Хр. Боеций отъждествява личността с индивида („личността е разумна по природа индивидуална същност”), а бл. Августин набляга на важността на самосъзнанието в разбирането на личността, западното мислене не е престанало да изгажда себе си и културата си на тази основа. Щастието на индивида даже е станало част от Американската конституция.

Всичко това предполага, че в нашата култура защитата от другия е основна необходимост. Чувстваме се все по-застрашени от присъствието на другия. Принуждавани сме и дори насърчавани да смятаме другия първо за свой враг, преди да може да погледнем на него или на нея като приятел. Общението с другия не е спонтанно – то се крепи на огради, които ни защитават от опасностите, подразбиращи се в присъствието на другия. Приемаме другия само доколкото не застрашава правото ни на личен живот или доколкото е полезен за индивидуалното ни щастие.
Автор Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

Митрополит Амфилохий

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет.  Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме