Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Кирил (Говорун)

Fr Cyril HovorunТова, което в английския език се нарича свобода, в източната патристична мисъл има разнообразни значения, изразявани с различни гръцки думи. Модерните концепти за свобода се различават съществено от съответните представи, разгърнати в класическата и в патристичната епохи. До голяма степен те принадлежат на епохата на Реформацията и на тази на Просвещението. Техният произход обаче има началото си много по-рано от шестнадесетото и седемнадесетото столетие. Те отиват назад – към времето на Августин: вероятно първият, който е въвел темата за свободата в западния интелектуален дискурс. Успоредно с него и с последвалата го западна мисъл, гръкоезичният Християнски изток разгръща своя собствена традиция към идеята за свободата. Както при Августин, така и при гръцките отци, идеята за свободата вече не се корени в Античността. Тя е разработена в контекста на различните християнски богословски спорове. Християнският изток обаче започва да обръща внимание на концепта за свободата значително преди Августин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander Schmemann„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Отваряне на целия текст

Автор Свщмчк Иларион (Троицки), архиеп. Верейски

St Hilarion Troitsky„… да бъдат едно, както сме и Ние“ (Иоан 17:11). Така се е молил Господ Иисус Христос на Своя Небесен Отец в последния ден от Своя земен живот преди спасителните страдания. Христос е основал Църквата, новото общество от хора, в което те трябва да се обединят помежду си чрез едно особено вътрешно и духовно единение. Царството Христово не е това, което са земните царства, където хората са обединени от изкуствени юридически норми, но същевременно могат да бъдат и съвършено разединени един от друг с цялото си същество, с цялата си нравствена природа. Сам Христос е уподобявал единството на вярващите на органическото единство на клоните на едно дърво (Иоан 15:1-7). В последното пък Свое молитвено тържествено обръщане към Отца Христос сочи сякаш абсолютния идеал за църковното единение на спасеното чрез Него човечество. По думите му този идеал е онова същностно единство, което съединява трите Божествени Лица в Еднинното Триипостасно Божество. Божеството е Троица в Единица. Спасеното човечество, т. е. Църквата, трябва да бъде единство в множеството.

Великите отци на Църквата са любомъдърствали немалко върху това подобие на църковното човечество на единството на Лицата на Пресветата Троица и богословските съзерцания на техните богопросветени умове могат да ни дадат много за разбирането на истината за троичността на Божеството и единството на човечеството в Църквата. В този очерк ще представим най-основното от тези светоотечески съзерцания, съпровождайки го с необходимите разяснения.[1]

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevЗа човека е свойствено съзнателно или несъзнателно да стои в известно отношение към Абсолютното – на нещо в своя живот той придава абсолютно значение. Затова и не съществува последователен атеизъм, но съществува идолопоклонството – сътворяване за себе си на лъжлив кумир, лъжливо абсолютизиране. По силата на това не съществува и последователна атеистична антропология, защото проблемът за човека е богочовешки. В отношението си към Абсолютното можем да изведем две насочености, два аспекта на Абсолютното: Абсолютното, като първо начало, и Абсолютното – като последна цел на битието. По този начин то има онтологическо и аксиологическо значение. Ако религията си поставя за задача разкриването на последния смисъл на живота, тя по необходимост се покои на предположението, че битието има смисъл и ценност, че последният смисъл (Логос), вкоренен в битието, е истинно съществуващ и затова побеждава в живота.

Абсолютното, като изначално, обосновава последната цел, като съвършено. В това се и състои аксиомата на религията – в това, че истинно съществуващото и онова, което трябва да съществува, в края на краищата съвпадат. Християнският символ на Бога Отца нагледно изразява това съвпадение, защото за Сина Отец е източник на съществуването Му и заедно с това първообраз на съвършенството (бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец). Така, отношението между Сина и Отца може да бъде разбрано, от една страна, онтологично, а, от друга – етически и аксиологически. Подобието, което е налице между Сина и Отца, може да бъде възприето онтологично – като съществено и постоянно налично сходство, по силата на това, че и двете принадлежат към един и същи род (вие се божествен род, вие сте богове), но това подобие може да бъде възприето, от друга страна, и етически, аксиологически, нормативно – като задача по уподобяването на Отца, защото Отец е първообраз за Сина.

Отваряне на целия текст

Автор Борис Вишеславцев

B WysheslavtsevБиблейската идея за образа и за подобието изразява най-вече същностното сходство между човека и Бога. Човекът е „малък бог“, μικροθεός, защото е казано: всички вие сте синове на Всевишния. Идеята за богоподобието, разбира се, е от съществено значение и за християнската антропология, и за всяка религиозна антропология, но тя е също толкова съществена и за всяка без-религиозна антропология. Нещо, което на пръв поглед може и да ни се стори твърде неочаквано и странно, и все пак е така.

Като сходство по същество между човека и Бога, „образът и подобието“ е аксиома, която никога не е подлагана на съмнение нито в религиозното, нито в безрелигиозното (атеистичното) съзнание. Николай Хартман съвършено справедливо посочва, че човекът като духовна личност приписва на себе си всички атрибути на Божеството: ум, свобода, съзнание за ценностите, предзнание и провиждане. С това ще се съгласят поравно както богословът, така и философът-атеист – Фойербах или Маркс. Въпросът е само в това: Бог ли е създал човека по Свой образ и подобие, или човекът е създал Бога по свой образ и подобие.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Димитриос Константелос

Fr D ConstantelosКогато разглеждаме корените на западната цивилизация, незабавно в съзнанието ни изникват идеи, личности и институции, чиито първоизточници са дълбоко насадени в гръцкия и римския свят от дълбока древност. Ето защо, сред онези, които са повлияли на западната цивилизация, с изненада можем да видим причислен и един слабо познат епископ на Християнската църква. Св. Ириней Лионски остава почти непознат за онези, които не са богослови и сред профилираните учени. Той обаче, подобно на Тертулиан, Ориген, Августин и св. Григорий Нисийски, пряко или косвено е упражнил значително влияние върху западната цивилизация.

Св. Ириней заслужава да бъде изследван поради няколко причини. На първо място в личността му ние имаме превъзходен представител на новите хора, появили се заедно с новото християнско движение. Той е принадлежал на два свята: стария гръцко-римски свят и на новия свят, станал известен като християнски. На второ място, в неговата мисъл ние разпознаваме един балансиран синтез между духа на гръцко-римската древност, от една страна, и вярата и принципите на новото християнско движение. Трето, налице са и няколко „първоберки“ в мисълта и приносите на св. Ириней.

Отваряне на целия текст

Автор Свилен Д. Спасов

Svilen D SpasovУвод

Възникването и развитието на секуларната биоетика се основава на различните интерпретации и гледни точки по отношение на биоетичните казуси. Този своеобразен етичен плурализъм се изгради на основата на моралния плурализъм, който обаче се превърна в пречка и очерта своеобразна криза в секуларната биоетика поради появата на много радикално различни концептуални разбирания и интерпретации на основните биоетични казуси, най-вече от страна на различните вероизповедания. Богословието като цяло, християнската етика и антропология в частност, се включиха активно в дебатите по основните биоетични казуси. В рамките на представения текст ще се опитаме да разкрием някои от причините за кризата, в която навлезе секуларната биоетика през последното десетилетие, както и да покажем защо православната перспектива в биоетиката има своето основание като част от моралния плурализъм, който всъщност е в основата и на самата секуларна биоетика.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Андрю Лаут

Fr Andrew LouthДа бъдеш човек: как би могло това да е проблем? Може би не е било в миналото, когато това да си човек е било всеобщо приета представа, смятана за даденост. Но ако погледнем назад към миналото, трябва да се уверим, че гледаме към истинското минало, а не проектираме назад някаква идеализирана форма на настоящето. Каквото и да е „да си човек”, каквито и модуси на това да си човек да съществуват, това е нещо, което се определя от взаимоотношенията: с майка ни, с другите членове на семейството, с връстниците ни, с приятелите, с противоположния пол. Да бъдеш човек е не толкова даденост, колкото нещо, което се развива, нещо, което откриваме. Вероятно, както о. Джон Бер утвърждава в някои скорошни свои работи, ние следва по-скоро да мислим ставането човек, отколкото биването човек: да бъдеш човек е цел, τέλος, изпълнение на подобието ни по образ на Бога.[1]

Каквото и да са мислели по този казус философите и всички останали, понастоящем онова, което имаме предвид под човек, не може да се редуцира до умствените ни способности. То включва тялото, а тялото е място на полово различие. Работите на феноменолозите като Морис Мерло-Понти са утвърдили и дори показали, че перцепцията не е въпрос на ума, който гледа от цитаделата на тялото, а на въвличане на самото тяло, заедно със света, към който принадлежи; и всъщност въвличане на полово определеното тяло. Промените в нашата перцепция за сексуалността и социалния пол предполагат, че начините и модусите на това да си човек са вероятно повече, отколкото някога се е смятало, макар, както ще настоявам, парадоксално – осъзнаването на различията да върви успоредно с едно стесняване на представата за човешко взаимоотношение.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме