Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Василий Зенковски

Fr V ZenkovskyКато пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

G FedotovЗа мнозинството наши съвременници християнството и хуманизмът изглеждат несъвместими. Нашето православно възраждане се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма изглежда като тържество на християнството и обратно. И в епохата на своето кратко, но бурно съществуване хуманизмът действително е бил преимуществено антихристиянско движение. Като такъв той се е показал не само през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, но и в самия си първоначален разцвет – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като сила, която е отрицателна. Тъй като обаче по своя произход хуманизмът е явление, което е християнско, може и трябва да се говори също така и за християнски хуманизъм. Антихристиянският момент не влиза по необходимост в съдържанието и същността на хуманизма. Не трябва да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.

Какво е хуманизмът? Хуманизмът поставя особено ударение върху човека – върху човешката личност, върху човешкото творчество. Това ударение може да бъде дотолкова силно, че подчертаването на красотата и достойнството на човешката личност, на силата и значението на човешкото творчество се превръща в удар, насочен против Бога: човекът бива противопоставен на Бога. Тогава хуманизмът се превръща в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от ценности, може да съществува и в християнството. Тогава това ударение върху човека противопоставя човека на силите на природата, на социалния порядък, който е построен върху поробването на човешката личност.

Отваряне на целия текст

Автор Херсонски и Таврически архиеп. св. Инокентий (Борисов)

Nativity Theophanes 1456„Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Може ли след това да не се преизпълваме с радост, виждайки, че нашето бедно естество се е удостоило с честта да бъде съединено в лицето на Изкупителя със самата божествена природа, така че в него сега „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9)? Как да не се радваме, виждайки, че на славния и превъзвѝшен престол на Божеството, към който ние, грешните, не сме смеели и очи да повдигнем без страх, сега седи Този, Който е във всичко подобен на нас, освен в греха? Бедна плът, жилище на греха и смъртта, при цялата твоя слабост и склонност към греха, сега вече аз не мога да те гледам с това отвращение, което ти по принцип заслужаваш. Не, ти си била осветена, когато Най-светият от Светите се е съединил с тебе. В Адам моето естество е паднало – в Изкупителя то е било превъзнесено. В прославената човешка природа на моя Господ имам несъмнен залог, че и моята бедна човешка природа някога ще се прослави, че и моята смъртна човешка природа ще бъде облечена в безсмъртие. Където е Главата, там ще бъдат и членовете; където е Първенецът – там ще се явят и по-малките братя; където е Предвестникът – Иисус, там ще се съберат и Неговите последователи. „Нашето живелище – написал е някога св. ап. Павел до филипяните – е на небесата, отдето очакваме и Спасителя…“ (3:20). Защо тези, които все още живеят на земята, получават жителство и на небесата? Затова – както разсъждава на друго място същият този апостол, защото там, на небето, живее Господ Иисус, а в Него живеем вече и всички ние. И какво, божествени апостоле, какво ли ще бъде следствието от това чудно наше съжителство с Христа? Такова – отговаря той, че Господ не само „… ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Фил. 3:21), но и ще посади всички нас на този Престол, на който Сам Той сега седи (Откр. 3:21).

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Задорнов

Fr A ZadornovСъвременната философия на религията е тясно обвързана с други дисциплини от философския и богословския цикъл: със социологията, със социалната антропология, с религиознанието и т. н. Именно този интердисциплинарен аспект дава възможност да погледнем по нов начин към проблема за определянето на онзи „минимум“ проявление на религиозния живот, по който може да се съди за наличието на религиозен компонент в едно или друго общество.

Общата тенденция при изучаването на религията в епохата на Просвещението се е състояла в постепенното отделяне на собствено конфесионалната съставна на научната парадигма (все още запазвана на началния етап от европейската Модерност – от Бейкън до Лайбниц) от извънконфесионалния („мирогледно независим“) научен подход, който господстващият от втората половина на деветнадесетото столетие позитивизъм изисква. Впоследствие именно позитивизмът, заедно с еволюционизма (а след революцията – и с марксизма) става научна парадигма в религиоведческата област, която възтържествува към началото на миналото столетие в световната наука.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Ancestral SinИзточнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на двадесетото столетие. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: прот. Йоан Романидис (1957 г.), прот. Йоан Майендорф (1974 г.) и проф. Калин Янакиев (2020 г.).

1. Три меродавни източноправославни позиции

В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма,[1] книга прот. Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обòжението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева, чрез отделянето си от Бога, и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

G Th KaprievОт 30-те години на 20 в. се разпространява твърдението, че учението за същностните енергии е изобретено ad hoc от св. Григорий Паламà и неговите съмишленици. Това мнение беше частично реанимирано в наши дни. Междувременно се появиха поне три книги, в които се доказа, че учението е конституирано и експлицирано във времето между св. Атанасий Александрийски и преп. Йоан Дамаскин.[1] Отворени остават обаче други въпроси. Дали учението присъства в цялата византийска култура и е валидно за цялата философска култура във Византия? Ако да, в какъв облик? Тези и подобните на тях теми са замъглени от фиксирането върху паламитските спорове, поради което погледът е пред заплаха повече или по-малко да загуби или изкриви жизнения образ на философията във Византия.

1. Никита от Марония и баналността на учението за енергиите

В няколко предишни свои публикации[2] насочих в детайли вниманието към шестте фиктивни диалога за изхождането на Светия Дух (Περὶ τῆς ἐκπορεύσεως τοῦ ἁγίου πνεύματος), единственото сигурно засвидетелствано съчинение на Никита от Марония, починал около 1145 г. като митрополит на Солун.[3] В текста си Никита кара своите Γραϊκός и Λατῖνος да представят и обсъдят позициите си „без обиди и подигравки“ в дирене на „най-благородната и необходима истина“.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Киприан (Керн)

Holy TransfigurationОт една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“.[1]

Движейки се по този път човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо,[3] просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovХристиянството навлезе в световната история със смелото твърдение, че представлява откровение в чистия и собствен смисъл на тази дума. Всички религиозни движения и философски системи, които то завари, са за него плод на човешка мъдрост. По силата на това твърдение християнството упорито отрича да принадлежи по своята същина към този свят. Напротив, то претендира да ни извежда извън него и да ни поставя в допир с действителност, до която не могат да се доберат мисълта и интуицията дори и на най-гениалния човек. Когато обаче християнството говори за откровение, ние не трябва да разбираме под това понятие някакви ненормални психопатологични прояви, нито пък свръхнормални дарования като ясновидство, телепатия и пр. Откровението означава, че самата истина – не като някакъв принцип, идея или ценност, а като личност – се разкрива на човека по собствена инициатива. То носи напълно обективен характер и се разграничава рязко от останалите субективни преживявания и прояви на своите носители и посредници. По този начин откровението се нарежда до непосредствения сетивен опит като един от изворите на човешкото познание. Само че сетивният опит предполага инициативата и активността на човека, който сам, със собствени усилия, се стреми към опознаване на включената в границите на видимия свят действителност. Откровението, напротив, представлява движение отгоре надолу, което засреща човека и му разкрива една надсветовна, свръхестествена действителност, до която неговите собствени усилия не могат да го доведат. За християнството следователно съществуват два вида действителности – естествена и свръхестествена, на които отговарят два начина на разкритие – сетивен опит и откровение. Последното се състои от два основни елемента: 1. средства и 2. съдържание. Средствата произхождат от този свят и към тях принадлежат преди всичко хора и предмети, които опосредстват откровението, мисловни форми и език, в които то се изразява, историческа обстановка, в която се реализира и пр. Съдържанието от друга страна има напълно свръхестествен характер и представлява нещо съвсем ново и непознато, което не може да се сведе към дадената действителност. Но последната, поради непосредствената си близост с човека, влияе така силно върху съзнанието му, че той често пъти я превръща в основен и абсолютен критерий за изяснение на всички явления без разлика на техния произход. И понеже средствата на откровението принадлежат, както казахме, към тази действителност, той е склонен да отъждествява неговото съдържание със самите тях и с техните прояви. В това отношение важи законът за йерархията на ценностите. Колкото е по-нисша една ценност, толкова по-силна е тя и обратно – колкото е по-възвишен нейният характер, толкова по-слабо е въздействието ѝ и толкова по-голяма е опасността да бъде погълната от по-силната от нея. Опитите да се унищожи трансцендентално-откровения характер на християнството и да се разложи неговото съдържание в явления на непосредствено дадената действителност се наричат с общото название иманентизъм. Върху тази действителност са се оформили още от дълбока древност две основни схващания: 1. реализъм или материализъм и 2. идеализъм. Понеже християнството поставя в основата на своето светосхващане духа, най-близко до мисълта е то да бъде подведено под знаменателя на идеализма и да се разглежда като негова разновидност. И до ден днешен голямото болшинство смята, че християнството може да вирее и цъфти само в идеалистически ориентирани епохи и че когато те бъдат преодолени от реализма или материализма, тогава то трябва да изчезне по необходимост.

Отваряне на целия текст

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме