Автор Георги Каприев

С първото изречение в своята книга за „хуманистично формираната теология във Византия“ Герхард Подскалски заявява: „Вече много е мислено и писано за хуманизма като цяло, специално за „християнския хуманизъм“, но и за хуманизма във Византия, така че не е нито необходимо, нито имам намерение да повтарям тук всички тези информации и възгледи“.[1] Намерението на моето размишление е – напротив – да изследва коректността на понятието „византийски хуманизъм“.

1. Един личен момент

В книгата ми Философия във Византия говоря за теоцентричен и антропоцентричен хуманизъм във Византия, имащи корени във византийската култура и допринесли за развитието на тази култура, включително чрез сблъсъците помежду си.[2] Тези понятия могат да бъдат видени и в двете български версии на книгата (2001 и 2011 г.). В една по-късна книга[3] замених „хуманизъм“ с „тенденция“. В посветения на Византия том от Юбервеговия очерк на историята на философията говоря за теоцентрична и антропоцентрична мисловна насока.[4] В една статия разясних накратко основанията си да отхвърля понятието „хуманизъм“.[5] Чувствам се обаче длъжен да аргументирам подробно мотивацията си.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Учението за двете воли на Иисус Христос, съответстващи на Неговите две природи – човешката и божествената, което е било централен въпрос в монотелитския спор, често е разглеждано като несъвместимо с Христос – разбиран като една ипостас или личност. Може ли „природата“ да желае? Нима актът на пожелаването не е акт на личността? И как може една и съща личност да има две воли? Парадоксално, св. Максим Изповедник, главният защитник на учението за двете воли, също е бил обвиняван в това, че насърчава една чисто абстрактна представа за същността или природата.[1] На практика обаче, като следва Леонтий Византийски, преп. Максим формално полага в опозиция понятието за „същност“ (οὐσία), поддържано от „философите“, за които това е „нещо самоипостасно, което не се нуждае от нищо друго за да съществува“ (αὐθυπόστατον πρᾶγμα μὴ δεόμενον ἑτέρον πρὸς σύστασιν), против концепцията на „отците“ – които разпознават същността като „природно единство на същества, които са множествени и различни по ипостас“ (ἡ κατὰ πολλῶν καὶ διαφερόντων ταῖς ὑποστάσεσιν ὀντότης φυσική). Както обаче показва контекстът, употребата на това определение за „същност“ при преп. Максим в никакъв случай не е просто завръщане към аристотелизма. Което се изключва от следващото тук определение – за ипостас: „Ипостас, – пише нататък св. Максим – според философите, е същност с (ипостасни) характеристики; според отците пък, това е всеки човек поотделно, лично различаван от останалите човеци“.[2] Тези определения за „същност“ и „ипостас“ трябва да се имат предвид по-нататък при св. Максим, в светлината на неговите понятия за „енергия“ или „движение“ (κίνησις). „Ние изповядваме, че природата не съществува без движение; защото без движение тя вече не е природа“.[3] Така триъгълникът природа-ипостас-енергия (или воля) се явява ключов за богословската система на преп. Максим. Целта на този очерк е да хвърли известна светлина върху отношението между ипостас и воля, което съществува в тази система, и по-специално когато те се разглеждат във връзка с концепцията за свободна воля (γνώμη).

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Това, което в английския език се нарича свобода, в източната патристична мисъл има разнообразни значения, изразявани с различни гръцки думи. Модерните концепти за свобода се различават съществено от съответните представи, разгърнати в класическата и в патристичната епохи. До голяма степен те принадлежат на епохата на Реформацията и на тази на Просвещението. Техният произход обаче има началото си много по-рано от шестнадесетото и седемнадесетото столетие. Те отиват назад – към времето на Августин: вероятно първият, който е въвел темата за свободата в западния интелектуален дискурс. Успоредно с него и с последвалата го западна мисъл, гръкоезичният Християнски изток разгръща своя собствена традиция към идеята за свободата. Както при Августин, така и при гръцките отци, идеята за свободата вече не се корени в Античността. Тя е разработена в контекста на различните християнски богословски спорове. Християнският изток обаче започва да обръща внимание на концепта за свободата значително преди Августин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Отваряне на целия текст