Автор Прот. Думитру Стънилоае

Смъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Днес, както и в миналото, терминологията често вкарва в задънена улица диалога между разделените християни. Така например, терминът „θέωσις“ или обòжение, често използван в гръцката патристика и в православното богословие, за да опише участта на човека в Христа, предизвиква резерви сред лутераните поради своите неоплатонически и пантеистически асоциации, против които те са предупредени от Мартин Лутер. Само че в източната традиция терминът обòжение влиза в употреба, главно за да утвърди едно положение, което като цяло лутераните високо ценят: спасението и новият живот имат началото си в Самия Бог, а не в какъвто и да било по-нисш или тварен посредник. Срещу арианите св. Атанасий изковава прочутата си фраза: „Бог затова се въчовечи, за да може ние да се обòжим“.[1] Против несторианите св. Кирил Александрийски защитава идеята, че единствен Бог спасява, така че Христос Спасителят е една личност: тази на Сина Божи, от което с неизбежност следва, че Неговата човешка природа е била човешката природа на Бога. И въз основа на тези именно христологически позиции терминът обòжение бива легитимиран в духовната и аскетическата литература, служейки също така неизбежно и като мост между християните и неоплатониците: мост, който е довел гръцките умове до християнската вяра.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Василий Зенковски

Като пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.

Отваряне на целия текст

Автор Георги Федотов

За мнозинството наши съвременници християнството и хуманизмът изглеждат несъвместими. Нашето православно възраждане се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма изглежда като тържество на християнството и обратно. И в епохата на своето кратко, но бурно съществуване хуманизмът действително е бил преимуществено антихристиянско движение. Като такъв той се е показал не само през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, но и в самия си първоначален разцвет – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като сила, която е отрицателна. Тъй като обаче по своя произход хуманизмът е явление, което е християнско, може и трябва да се говори също така и за християнски хуманизъм. Антихристиянският момент не влиза по необходимост в съдържанието и същността на хуманизма. Не трябва да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.

Какво е хуманизмът? Хуманизмът поставя особено ударение върху човека – върху човешката личност, върху човешкото творчество. Това ударение може да бъде дотолкова силно, че подчертаването на красотата и достойнството на човешката личност, на силата и значението на човешкото творчество се превръща в удар, насочен против Бога: човекът бива противопоставен на Бога. Тогава хуманизмът се превръща в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от ценности, може да съществува и в християнството. Тогава това ударение върху човека противопоставя човека на силите на природата, на социалния порядък, който е построен върху поробването на човешката личност.

Отваряне на целия текст