Автор Георги Федотов

За мнозинството наши съвременници християнството и хуманизмът изглеждат несъвместими. Нашето православно възраждане се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма изглежда като тържество на християнството и обратно. И в епохата на своето кратко, но бурно съществуване хуманизмът действително е бил преимуществено антихристиянско движение. Като такъв той се е показал не само през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, но и в самия си първоначален разцвет – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като сила, която е отрицателна. Тъй като обаче по своя произход хуманизмът е явление, което е християнско, може и трябва да се говори също така и за християнски хуманизъм. Антихристиянският момент не влиза по необходимост в съдържанието и същността на хуманизма. Не трябва да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.

Какво е хуманизмът? Хуманизмът поставя особено ударение върху човека – върху човешката личност, върху човешкото творчество. Това ударение може да бъде дотолкова силно, че подчертаването на красотата и достойнството на човешката личност, на силата и значението на човешкото творчество се превръща в удар, насочен против Бога: човекът бива противопоставен на Бога. Тогава хуманизмът се превръща в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от ценности, може да съществува и в християнството. Тогава това ударение върху човека противопоставя човека на силите на природата, на социалния порядък, който е построен върху поробването на човешката личност.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Задорнов

Съвременната философия на религията е тясно обвързана с други дисциплини от философския и богословския цикъл: със социологията, със социалната антропология, с религиознанието и т. н. Именно този интердисциплинарен аспект дава възможност да погледнем по нов начин към проблема за определянето на онзи „минимум“ проявление на религиозния живот, по който може да се съди за наличието на религиозен компонент в едно или друго общество.

Общата тенденция при изучаването на религията в епохата на Просвещението се е състояла в постепенното отделяне на собствено конфесионалната съставна на научната парадигма (все още запазвана на началния етап от европейската Модерност – от Бейкън до Лайбниц) от извънконфесионалния („мирогледно независим“) научен подход, който господстващият от втората половина на деветнадесетото столетие позитивизъм изисква. Впоследствие именно позитивизмът, заедно с еволюционизма (а след революцията – и с марксизма) става научна парадигма в религиоведческата област, която възтържествува към началото на миналото столетие в световната наука.

Отваряне на целия текст

Автор Херсонски и Таврически архиеп. св. Инокентий (Борисов)

„Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Може ли след това да не се преизпълваме с радост, виждайки, че нашето бедно естество се е удостоило с честта да бъде съединено в лицето на Изкупителя със самата божествена природа, така че в него сега „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9)? Как да не се радваме, виждайки, че на славния и превъзвѝшен престол на Божеството, към който ние, грешните, не сме смеели и очи да повдигнем без страх, сега седи Този, Който е във всичко подобен на нас, освен в греха? Бедна плът, жилище на греха и смъртта, при цялата твоя слабост и склонност към греха, сега вече аз не мога да те гледам с това отвращение, което ти по принцип заслужаваш. Не, ти си била осветена, когато Най-светият от Светите се е съединил с тебе. В Адам моето естество е паднало – в Изкупителя то е било превъзнесено. В прославената човешка природа на моя Господ имам несъмнен залог, че и моята бедна човешка природа някога ще се прослави, че и моята смъртна човешка природа ще бъде облечена в безсмъртие. Където е Главата, там ще бъдат и членовете; където е Първенецът – там ще се явят и по-малките братя; където е Предвестникът – Иисус, там ще се съберат и Неговите последователи. „Нашето живелище – написал е някога св. ап. Павел до филипяните – е на небесата, отдето очакваме и Спасителя…“ (3:20). Защо тези, които все още живеят на земята, получават жителство и на небесата? Затова – както разсъждава на друго място същият този апостол, защото там, на небето, живее Господ Иисус, а в Него живеем вече и всички ние. И какво, божествени апостоле, какво ли ще бъде следствието от това чудно наше съжителство с Христа? Такова – отговаря той, че Господ не само „… ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Фил. 3:21), но и ще посади всички нас на този Престол, на който Сам Той сега седи (Откр. 3:21).

Отваряне на целия текст

Автор Георги Каприев

Източнохристиянското богословие има категорично становище по въпроса за греха на Адам и Ева. По разбираеми причини стриктното формулиране на тази позиция се осъществява след средата на двадесетото столетие. Първоначално ще обобщя само три представителни концепции: прот. Йоан Романидис (1957 г.), прот. Йоан Майендорф (1974 г.) и проф. Калин Янакиев (2020 г.).

1. Три меродавни източноправославни позиции

В своята иначе твърде острастено полемична, особено спрямо августинизма,[1] книга прот. Йоан Романидис формулира основната теза още чрез заглавието: става дума не за наследствен първороден грях, а за едно προπατορικὸν ἁμάρτημα, за прародителски грях. Адам и Ева са създадени с потенциала да се утвърдят в богоподобието чрез духовен труд и по силата на свободната си воля. С това биха постигнали безсмъртието и обòжението. Не Бог е сътворил смъртта, а Адам и Ева, чрез отделянето си от Бога, и първородният Каин, посредством когото смъртта е встъпила в света. Дори Адам и Ева да не бяха съгрешили, техните наследници не биха били нито безсмъртни, нито смъртни. Безсмъртието на отделния човек би зависило не от неговата природа, а от неговото усърдие по постигането на съвършенството (ἐκ τῆς πρὸς τὴν τελείωσιν ἀσκήσεως αὐτοῦ), от неговата воля и от Божията благодат. Грехът на прародителите е направил човешката природа не греховна, а болна. Сред болестите, наследени по сила на раждането, тлението (φθορά) и смъртта са основата на всички останали болести.[2]

Отваряне на целия текст