Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Добромир Димитров

Fr Dobromir DimitrovДнес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т. е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология. С други думи, можем да кажем, че то дава критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието на Църквата. От друга страна, то също така дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа „кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21), или биват противни на този принцип. Тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възникнали през вековете.

Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм. Ясен пример за това имаме в ситуациите, когато юристи, съветници на църковната йерархия, които имат претенции, че познават каноничния свод, но които не познават църковния живот, догматите и литургичното богословие и предание на Църквата, нанасят огромни щети върху църковния живот.[1]

Поради това отговорът какво представлява каноничното право е много по-дълбок и е необходима богословска трезвост и преосмисляне на самото му разбиране като част от системата на правните науки.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john zizioulas1. Въведение

Съборният институт, поне в православното богословие, задава основната насока в управлението и в каноничната структура на Църквата. Всяка автокефална православна църква има свой синод (събор) и никой законодател, бил той църковен или граждански, не би помислил да го замени с друг ръководен орган – колективен или индивидуален.

Макар че това важи като обща констатация, на практика съборният институт е до голяма степен неправилно разбиран и от църквата, и от държавата. Тези погрешни схващания, които понякога въвеждат църковния живот в големи затруднения, а друг път водят до неправилна оценка на определени събития, както се случи например с някои решения на държавния съвет в Гърция, в крайна сметка разклащат богословските основи на православието. Това се случва, понеже се пренебрегва, ако изобщо се знае, църковното, еклисиологично съдържание на съборния институт. За разлика от гражданските институти, каноничните институти на Църквата са основани и неразделно свързани с еклисиологията, т. е. с богословските принципи, произлизащи от природата ѝ. Основни институти на Църквата, какъвто е съборът, не могат да бъдат разделени от същността на Църквата.[1] Следователно отделянето на административните институти на Църквата от догматите е не просто неудачно, но и опасно.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Власиос Фидас

Blasios Feidas1. Канонично съдържание на термините

1.1. Епископската хиротония като израз на каноничното съзнание за единство на поместните църкви

Пълното и обективно определение на значението на термините автокефалия и автономия в управленското право на Православната църква е трудно, тъй като, от една страна, темата е многоаспектна, а от друга страна, днес възникват едностранчиви тенденции при тълкуването на тези термини. Защитават се като канонично оправдани определени едностранни инициативи за провъзгласяване на автокефалия в Православната църква, които не само че са създали множество канонични проблеми, но и отслабват единството на Православните църкви в съюза на любовта.[1]

Термините „автокефалия“ и „автономия“ са канонични термини и са в неразделна връзка с външното управленско устройство на Църквата. Във всеки случай обаче те представляват каноничен израз и цялостна еклезиологична основа за управленското функциониране на тялото на Църквата. Изключително показателно е, че тези канонични термини навлизат в църковната практика с конкретно управленско съдържание чрез установяването на общата система на деление на църковното управление посредством правила 4, 5, 6 и 7 на Първия вселенски събор (325 г.). През 4 и 5 в. са се развили митрополитската, екзархийската и патриаршеската системи на църковно управление, чрез които са определени каноничните рамки за единството на поместните църкви в големи области чрез адаптиране или по аналогия с външните образци на гражданско управление.[2] Това развитие на диахронни форми на църковно управление въз основа на съответните дадености в гражданското управление по принцип не е изменило еклезиологичните основания на организация на Църквата, тъй като последователните промени във външното деление на църковното управление не са засегнали съдържателното ядро на църковната управленска власт. Просто обичайната и основана на потребностите на Църквата практика от първите векове се е вписала в единните и задължителни външни форми.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Кирил (Говорун)

Archim Kiril GovorunВъведение: еволюцията на църковното самосъзнание и самотъждественост

Тази статия е посветена на Църквата. Нейната цел е да покаже, че много от това, което в Църквата ние смятаме за неизменно, в действителност се променя, а това, което понякога пренебрегваме, съставлява нейната същност или природа. Сред всичко друго в Църквата се променят и представите за нея самата – променя се това, което може да се смята за църковно самосъзнание. А какво е самосъзнанието на Църквата, ако не сбор от представите на нейните членове за самите тях като членове на Църквата? Отговаряйки си на въпроса „какво ни води в Църквата, какво получаваме тук и какво не получаваме, какво даваме от себе си и с какво не сме готови да се разделим?“, със самото това всички ние заедно формираме църковното самосъзнание. То се намира не вън от нас – то е вътре в нас. И се променя заедно с нас. Обективен израз на това самосъзнание е богословската дисциплина, наричана Еклезиология. Тя разглежда различните теории за Църквата, отразяващи това как църковната община мисли себе си във всяка отделна епоха.

Тези теории постоянно са се променяли заедно с акцентите върху този или онзи аспект от живота на Църквата във всяка отделна епоха. Тази изменчивост на църковното самосъзнание, отразена в свидетелствата от различните епохи, е и предметът на нашия екскурс. Като изучаваме динамиката на еклезиологията, ние предлагаме тук това, което може да се нарече „мета-еклезиология“ – теорията за изменчивостта на теорията. Тази теория предполага, че всеки образ на Църквата, всяка метафора или концепция относно Църквата не са в състояние да я изчерпят в пълнота. Църквата винаги ще бъде повече от която и да е еклезиологична система, ще се изплъзва от всеки опит да бъде ограничена в рамки. Което в никакъв случай не предполага някакъв еклезиологичен агностицизъм. Напротив, ние се опитваме да определим това, което може да се смята за неизменно ядро на Църквата – за нейна природа. Като в резултат от епистемологичния анализ на църковното самосъзнание достигаме до извода, че тази природа съставлява на първо място църковната община.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Metr Hierotheos BlahosВ предходна моя статия обещах, че ще разгледам понятието автокефална църква, което днес се тълкува превратно. Именно това ще направя в настоящия текст, където ще обобщя моите мисли, които съм споделял и преди.

Когато говорим за поместните църкви, ние ги наричаме автокефални – така те се наричат и в томосите, издадени от Вселенската патриаршия, която дава самоуправление на митрополии на патриаршията.

Смятам, че понятието автокефална църква трябва да бъде уточнено и разгледано в еклисиологичен план. Това е много важно, защото проблемът, възникнал с украинския въпрос, е симптом, но причината за болестта е в начина, по който днес някои поместни църкви разбират църковната автокефалия. Ще изясня това в следващите редове.

1. Христос е главата (κεφαλή) на Църквата

Първо трябва да подчертаем, че глава на Църквата, имам предвид Православната църква, е Христос. Това пише по категоричен начин св. ап. Павел: „и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). А след това пише: „… а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:15-16). Тези апостолски цитати са пределно ясни. Глава на Църквата е Христос. Той събира и свързва цялото тяло на Църквата, и всеки член на Църквата, според дадената му харизма, допринася с любов за растежа на тялото и за неговото изграждане. На друго място в същото послание апостолът пише: „Христос е глава на църквата и Той е спасител на тялото“ (5:23). Това означава, че Спасител на Църквата е Христос, а всеки от членовете на тялото не спасява Църквата, а пребивава в нея, за да се спаси.

Отваряне на целия текст

Автор Андрей Десницки

A Desnitsky- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Отваряне на целия текст

Автор Вроцлавски и Шчечински архиеп. Йеремия (Анхимюк)

Archbishop Jeremia Anhimyuk1. Встъпителни бележки

Въпросът за структурата на Църквата е един от най-съществените в нейния живот в течение на последните сто години. Този въпрос е бил поставен с цялата си острота на Всеруския поместен събор от 1917 г. и особено в Русия през грозните десетилетия на 20-те и 30-те години на 20 в. Той неизбежно се появява на Всеправославните съвещания, във връзка с подготовката на Всеправославния събор, в опитите за разрешаване на въпроса с диаспората, в междуправославните отношения.

Изпреварвайки резултатите от опитите за обсъждане на темата за структурата на Църквата, още в първите редове може би е необходимо да се изкаже мнението, че при изброяването на изразите „Вселенска църква“, „поместна църква“, „епархия“, „енория“ ние просто говорим все за Църквата – за нейните проявления на различни равнища.

Следвайки о. Николай Афанасиев, тук бих искал да повторя думите на св. Ириней Лионски, че „където е Църквата, там е и Божият Дух, и където е Божият Дух – там са и Църквата, и пълнотата на благодатта“.[1] На друго място пък св. Ириней пише: „Макар и да е разсеяна по цялата вселена и дори до краищата на земята, Църквата обаче е приела от апостолите и от техните ученици вярата в единия Бог Отец Вседържител – сътворил небето и земята, и морето, и всичко, което е в тях, и в единия Иисус Христос, Сина Божи, въплътил се заради нашето спасение, и в Светия Дух, Който чрез пророците е възвестил цялото Божие домостроителство…“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John Behr 2Отношението между Бога Творец и творението, сътворено ex nihilo, поставя поне толкова въпроси, на колкото и отговаря. Приема се, че идеята за сътворението ex nihilo опазва свободата на Бога от каквато и да било необходима връзка с творението и, следователно, и на свободата на Божия акт по сътворението, а в същото време утвърждава и пълната зависимост на творението от Твореца, че то не съществува по необходимост, а само в зависимост от Бога, макар да запазва сътворената си свобода. Формулирана по този начин, тази идея представлява донякъде просто изградена основа, рамка, установена чрез утвърждаването на няколко основни философски истини, които, макар и да не са изрично споменати в кн. Битие, могат да бъдат формулирани въз основа на стихове, които се срещат на други места (като например 2 Мак. 7:28). Все пак тази идея създава и проблеми. Как изобщо творението продължава да съществува или какво прави Бог и чрез какво, за да направи така, че то да продължава да съществува? Дали това е предзададена или вече съществуваща рамка, в която по-късно се опитваме да намерим място за Христос? И преди всичко дали това е най-добрият начин, по който изобщо можем да говорим за Божието сътворение на света?

В отговор на подобни въпроси богослови като Георги Флоровски и Сергей Булгаков изследват по много различен начин онова, което о. Андрю Лаут нарича „богословие помежду”. Наред с това Лаут настоява, че тази сфера „помежду” е „установена от Христос при Неговото Въплъщение и Пасхалната Тайна”. Това е важно интуитивно разбиране, което бих искал да развия, но по начин, различен от този както на Флоровски, така и на Булгаков. Флоровски, както отбелязва Лаут, се връща към св. Атанасий Велики, за да развие своето богословие на сътворението ex nihilo, като изгражда визия за творението, извикано за живот от нищото, но чието съществуване е поддържано от творческото и динамично присъствие на Словото – от енергиите или делата на Бога, утвърдени векове по-късно от св. Григорий Паламà. Въпреки това, както и Лаут подчертава, често се пренебрегва фактът, че в интерпретацията на св. Атанасий от Флоровски тези сили са тъкмо тези на „Словото, което Се въплътило” (Лаут).

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме