Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

2 Fr_John_MeyendorffВ сборника, посветен на скъпия учител и юбиляр, стълб на нашата академия професор Антон Владимирович Карташов, имам желанието да докосна тема, често засягана от него в лекциите му по Църковна история. С тънък исторически усет Антон Владимирович учи своите студенти да подхождат към въпроса за разделянето на християнския свят, като към постепенен, дълго развивал се и все още развиващ се исторически процес. Колко много този исторически метод е далеч от полемичните опростявания или унионалната сантименталност, с които толкова често се задоволява учената и неучена църковна литература!

С търпимост, наследена от либералната традиция на старата школа, Антон Владимирович не веднъж се е изказвал в полза на принципната възможност на съвместното съществуване, в лоното на едната Църква на централизирания западен църковен строй и на древната източна съборност.

Не знаем такъв ли ще бъде завършекът на историята, но можем и сме длъжни с всички сили да утвърждаваме, че единството на Христовата Църква и нейното устройство са неразривно свързани помежду си. Църковното устройство трябва да изразява не само човешката социална организация, но също така и даденото от Бога единство на Църквата. Това устройство е неизменяемо в своята основа, макар в потока на историята, външните проявления на църковната организация явно и закономерно да се променят. Мнозина приемат тези временни и относителни изменения за норма, абсолютизирайки един или друг стадий от църковния процес, или пък обратно – като предпоставят, че абсолютна норма изобщо няма, изпадат в църковен релативизъм. Ето защо една от основните задачи на православното богословие в наши дни трябва да се състои в това, щото пред лицето на православното съзнание, пред лицето на инославния свят, да разкрие Свещеното Предание на Църквата, неизменяемо и пазено от нея в своята неизменност и спасителност – това Предание, без което няма Църква, и което в пълнотата си представлява самото православие, отделяйки го от изменяемите и относителни човешки предания, натрупани в историята.

С тази мисъл днес ще подходим и към византийската църковна литература за св. апостол Петър и неговото приемство. Както върху всяка литература, и върху нея лежи печатът на историческата епоха, в която тя се е появила. Ще се постараем, все пак, да проследим вечната истина на православната еклисиология, която е изразена в нея.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Николай Афанасиев

N Afanasiev1. В учебникарското догматическо богословие учението за тайнствата съдържа три основни положения. Първо и най-важно от тях е самото определение за тайнство: „Тайнството е свещенодействие, което под видим образ съобщава на душата на вярващия невидимата Божия благодат. То е установено от нашия Господ, чрез Когото всички вярващи получават божествена благодат”.[1] Този вид свещенодействия са седем, при това „тайнствата на Църквата са нито повече, нито по-малко на брой”.[2] И накрая – тези тайнства са: Кръщение, Миропомазване, Евхаристия, Покаяние, Свещенство, Брак и Елеосвещение. Ако тези три определения за тайнствата са изчерпателни, – а като такива те са представени в учебниците – то от това следва, че действието на Божията благодат в Църквата е ограничено до тези свещенодействия и, следователно, всички останали свещенодействия нямат благодатен характер, т. е. не принасят на вярващите благодатни дарове. Благодатният живот на Църквата се оказва много ограничен: само до седем момента – „нито повече, нито по-малко” се проявява благодатта Божия, а вън от тези моменти църковният живот се оказва извън прякото действие на Светия Дух, чрез Когото се подават даровете на благодатта. Въпреки че общото църковно съзнание е усвоило този извод от учението за тайнствата, нещо което неизменно се е отразило и на самия църковен живот, догматичната мисъл се задушава от хватката на това учение. В една или друга степен съвременната догматична мисъл чувства, че се намира в скрито противоречие с учението на Църквата, със самия църковен живот, не само на древното християнство, но и на съвременното. „И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът…” (Деян. 2:17). Основа на живота на Църквата е благодатта: всичко, което се извършва в нея, има благодатен характер, а всичко, което няма такъв характер, не ѝ принадлежи като на благодатен организъм. Ние всички сме получили благодат връз благодат, която Бог дава не с мярка, „но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (1 Кор. 12:7). Духът диша, където си поиска и тайнствата са прояви на Духа в Църквата, но защо тогава тези прояви на Духа са ограничени до седем момента? Духът диша, където поиска, но ако имаме само седем Негови проявления, то Той не диша, където иска, а само там, където е определено.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein BrusselsТрудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховской за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховской и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john_zizioulasПравославната църква пребивава и живее в рамките на историята. Тя се развива заедно с историята, без да губи своята идентичност. Това условие е много важно, но не е a priori гарантирано. Необходимо е особено внимание, защото историята показва, че някои християнски църкви, които в началото имаха вярна идентичност, дотолкова я промениха, че днес с право си задаваме въпроса може ли въобще да бъдат наречени Църква?

Особено ние, православните християни, трябва изключително сериозно да се отнасяме към този момент. Защото и ние днес, в нашето време, което понякога поражда в нас чувство за особено доволство от самите себе си, сме подложени на реалната опасност да се отклоним от самосъзнанието на истинската Църква и да станем не Църква, а нещо друго, някаква различна организация.

Смятам този проблем за изключително важен и затова бих искал да споделя с вас някои мисли с надежда, че дискусията, която ще последва след това, ще ги обогати с може би по-интересни съображения.

В началото бих искал да поставя въпроса: какво имаме предвид, когато говорим за идентичност? Важно е ясно да определим този термин.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Валентин Асмус
Проф. прот. Валентин АсмусНовото време, епохата на Реформацията и Контрареформацията, „просвещението” и антихристиянските революции, славянофилството и ватиканският догмат все по-категорично ни заставят да се замислим върху еклисиологията. Цяла плеяда православни богослови отговориха с евхаристийното разбиране на еклисиологията на юридическия редукционизъм на папизма. Но не се ли явява и самото евхаристийно богословие една редукция? Може ли в неговите рамки да се впише цялата реалност на вселенските събори, патриаршии, масовото монашество? Сблъсквайки се с класическата действителност, евхаристийната теория неизбежно стига до там да обяви тази действителност за посткласическа, а златният век се оказва доконстантиновата епоха. Задача на научното описание обаче се явява не носталгичния плач по отдавна отминалото, нито утопичното конструиране на бъдещето. Само точното посочване на спецификата на всяко време и място прояснява нашето църковно съзнание в настоящето и ни помага за църковното изграждане на бъдещето.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

25310.jpgОткъс от лекционния курс Православна догматика, четен от митр. Йоан (Зизиулас) през 1987 г. в Богословския факултет на Солунския университет. Лекцията е предадена по магнетофонен запис.

Досега се спряхме на предпоставките за развитието на западното богословие, видяхме кои са основните характеристики на западната мисъл и след това проследихме как се проявяват тези характеристики в богословието и в конкретни богословски теми. Спряхме се на разликите между богословието (като слово за Бога) и икономѝята (като учение за Божието дело в света). Разгледахме проблема за filioque и последствията му, а сега ще пристъпим към други аспекти на богословието, които имат връзка преимуществено с икономѝята.

Когато говорихме за съществуването на Бога, отбелязахме, че трябва да кажем някои неща за западното богословие. Първо, че то не прави ясна разлика между икономѝята и богословието в собствен смисъл, т. е. смесва икономията с богословието и пренася троичните отношения, които наблюдаваме в икономѝята, в сферата на богословието, както и че filioque се явява следствие на това смесване и т. н.

Отваряне на целия текст

Автор Румънски патр. Даниил (Чоботя)
1_3.jpgНовоизбраният Румънски патриарх Даниил е един от най-известните богослови на Румънската православна църква. Доктор по богословие, преподавател по догматика и основател на редица богословски учебни заведения в страната си, Патриарх Даниил е автор на над 600 публикации. Станал популярен с мисионерската си визия за Църквата и като ръководител на либералното крило сред румънските епископи, мнозина очакват днес от него активизиране на междухристиянския диалог в Румъния. В тази връзка предлагаме на читателите на „Двери” един доклад на Негово Блаженство Даниил, в който той излага своите възгледи за природата на Църквата и нейната мисия. Докладът е изнесен по време на международната конференция „Православното учение за Църквата” провела се 17-20 Октомври 2003 г. в Москва.

Единството на Църквата е един от атрибутите, признаците на Църквата, за което се говори в Символа на православната вяра: „Вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква”. Разбирането на единството на Църквата, неговата реализация и проява на нивото на конкретния църковен живот представлява сам по себе си постоянен проблем от богословски, духовен и пастирско-мисионерски характер. Възстановяването на християнското единство след векове на разкол и разделение и убедителното изповядване единството на Църквата на местно и вселенско ниво e един от най-важните въпроси от богословски и пастирско-мисионерски характер, особено в общество, развиващо се в дух на плурализъм, секуларизъм и дълбоко разделение в духовната сфера.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме