Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Игумен Агатангел (Гагуа)

Igumen Agathangel_GaguaКато раздел от християнското богословие еклисиологията се занимава с догматическото учение за същността на Църквата и за нейното католично (съборно) устройство. Еклисиологичният дискурс е изключително наситен с огромно количество богословски трудове, посветени както на вътрешноцърковната догматическа проблематика, така и на външноцърковни теми, свързани преди всичко с взаимоотношенията с други конфесии и деноминации. Основният въпрос на еклисиологията обаче, както беше отбелязано, е въпросът за същността и начините на църковното устройство.

В християнската еклисиология е прието, че Църквата е съобщество от вярващите в Иисус Христос, съединени в Него, принадлежащи на всички времена и народи: „Църквата е установено от Бога общество от хора, обединени от православната вяра, закона Божи, свещеноначалието и Тайнствата” – пише за Църквата в своя известен Катихизис митрополит Филарет (Дроздов) (п. 250).[1]

Всяко концептуално определение в определен смисъл е непълно и не отразява в пълнота признаците на определяния обект или понятие. Както е известно, формулировката на митрополит Филарет има дълга и сложна история на богословски дискусии и спорове. Така например, прот. Ливерий (Воронов)[2] достатъчно подробно е описал сюжета, свързан с опитите за конструктивна догматическа критика на това определение, представени в трудовете на руския богослов Е. П. Аквилонов.[3] Аквилонов твърди, че за Църквата, мислена като „съобщество на вярващите” – най-главният и съществен признак, от който изцяло е обусловено битието ѝ, трябва да бъде нейният Основател и Глава – Иисус Христос, Чието мистично тяло тя е.

Отваряне на целия текст

Автор Лев Е. Шапошников

L ShaposhnikovОктомврийската революция заварва Руската православна църква неподготвена за събитията, а материалите от Поместния събор от 1917-1918 г. са ярко свидетелство за това. Неслучайно на събора нееднократно се отбелязва, че събитията в Русия „свидетелстват за банкрута на православието”.[1] Едно от главните обстоятелства, довели до кризата, е държавническият плен на църквата, превръщането ѝ в част от държавния механизъм или, с други думи, нарушаване на съборното начало в църковното управление. Крахът на самодържавието води до изчезване от църковния живот на цезаропапизма, но заедно с това започва да се утвърждава и принципът на „демократо-папизма, на болшевизмо-папизма”. Църковните идеали отново се подчиняват на определена политическа програма, а под натиска на външни фактори в църковния организъм протича и изопачаване на основите на съборния живот. Във връзка с това на събора се разгръща остра дискусия по въпроса за възстановяването на патриаршията. Редица представители на бялото духовенство и миряни се опитват да отслабят властта на епископите и да въведат демократизма в самите основи на църковния живот. Разбира се, те предпочитат вместо патриаршия, синодната форма на управление, която да би ограничила властта на монашеството в Църквата. Съборът обаче се изказва в полза на възстановяване на патриаршията, а един от главните аргументи за това решение е било убеждението, че само патриархът може да реализира в църковната практика в пълен обем принципа на единство в множеството.

Отваряне на целия текст

Автор Михаил С. Иванов

M S_IvanovВъпросът за началото на Църквата се разглежда от почти всички изследвания, посветени на проблемите на еклисиологията. При това, главно внимание се отделя на думите на Христос: „На тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18). Безспорно те дават основание да направим извод, че Църквата е основана в новозаветно време и всички автори би трябвало да са съгласни с това. Запознаването с трудовете на авторите, пишещи по тази тема обаче, подхвърля този извод на съмнение. За да изясним въпроса, е необходимо да се запознаем преди всичко със самите изказвания за началото на Църквата.

В една проповед св. Климент Римски говори: „Като изпълняваме волята на Отца нашия Бог, ще бъдем братя – членове на първата Църква, духовната, създадената преди слънцето и луната”.[1] На друго място пише: „Не мисля, че не знаете, че живата Църква е Тяло Христово, защото Писанието говори: сътвори Бог човека – мъж и жена; мъжът е Христос, жената – Църквата. И книгите на пророците и апостолите се казва, че Църквата не от сега съществува, но от самото начало, че е била първо духовна, както и нашият Иисус, а се открила в последните дни, за да ни спаси”.[2] Като коментира известните думи на св. пророк Исаия – „Развесели се, неплодна, ти, която не раждаш; възкликни и извикай ти, която не си изпитала родилни мъки; защото напустеницата има много повече деца от оная, която има мъж, казва Господ” (Ис. 54:1) – св. Климент посочва: „Думите развесели се, неплодна, нераждаща се отнасят за нас, езичниците”. Това отбелязва и преводачът на това послание на св. Климент на руски език прот. П. Преображенски, който добавя: „От думите на автора се вижда, че както неговите слушатели, така и той самият са били християни от езичниците”, защото „нашата Църква – продължава св. Климент – е била неплодна, преди да ѝ бъдат дарувани деца”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Петрос Василиадис

P VasiliadisЗа мен е голяма чест да бъда поканен от Синодалната богословска комисия на Руската православна църква на тази извънредно важна за бъдещето на православието конференция, посветена на есхатологията – фундамента на православното богословие. От името на „Световната конференция на асоциацията на богословските институти” (WOCATI), на която имам честта да съм президент, представлявайки „Конференцията на православните духовни училища” (COTS), аз сърдечно ви приветствам. Задачата на WOCATI, федерация на всички съществуващи обединения на богословски институти, е да поддържа и повишава богословското образование във всичките му съставни части. Като изхожда от това, че богословското образование е всемирно дело, неотделимо от мисията на Църквата, WOCATI бе образувана преди 20 години, в 1987 г., като световна мрежа на богословските институти, за да обезпечи последователен, действен и истинен поглед на богословието, по пътя на развитието на широко и съдържателно разбиране на богословското образование и на служението – като поддържа на местно и глобално ниво подобряването на богословското образование и отстоява важността на богословието за Църквата, за обществото и за науката въобще.

Както показва заглавието, ще съсредоточа вниманието си над есхатологическия аспект на еклисиологията. В своя доклад накратко ще разгледам следното:

а) важността на есхатологията и значението на евхаристийната еклисиология на Афанасиев;

б) последиците от есхатологичната еклисиология за правилното разбиране на Евхаристията и

в) доктриналното, мисиологичното и каноничното значение на есхатологичната еклисиология.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John_BehrПрез последните няколко десетилетия връзката между тринитарното богословие и еклисиологията е предмет на широко обсъждане. Това е интригуваща тема и може би странно съпоставяне. Често се отбелязва, че – макар вярата в едната Църква, заедно с едното Кръщение – да е част от повечето древни символи, рядко се разсъждава конкретно върху самата Църква. Личността на Иисус Христос, Неговото отношение към Отца и Светия Дух, са извечно дискутирани въпроси, предмет на много църковни изложения, за разлика от Църквата или еклисиологията в по-общ смисъл. Често можем да чуем, че еклисиологическият проблем е наш, съвременен проблем, който е предизвикан (поне що се отнася до православните) от икуменическия сблъсък на 20 в. Плод на този сблъсък е и осъзнаването на тринитарното измерение на Църквата като такава, с което се постига приемственост с богословската мисъл от първите столетия и основите на Църквата се поставят в Троицата.

Като следва непосредствено Втория ватикански събор, икуменическият диалог от последните няколко десетилетия акцентира върху връзката между Светата Троица и Църквата посредством изследването на онова, което често разглеждат като кинонийна еклисиология. Кинония, т. е. общение, беше тема на Асамблеята на Световния съвет на църквите в Канбера през 1991 г., както и на „Петата световна конференция върху вярата и църковната дисциплина”, която беше проведена в Сантяго де Компостела през 1993 г. В този подход общението на трите Лица на Светата Троица, самото битие на Бога, се взема като образец за кинонията, която конституира битието на църковното тяло, т. е. на Църквата. В изказване, адресирано до срещата в Сантяго де Компостела, Пергамският митрополит Йоан (Зизиулас) казва, че „Църквата като общение отразява Божието битие като общение по начина, по който това общение ще бъде открито изцяло в Божието Царство”.[1] Тази кинонийна еклисиология лесно може да бъде съединена с евхаристийната еклисиология, възприета от много православни през 20 в. – тъкмо в тайнството на Евхаристията, в събитието на общението par excellence, Църквата осъзнава своето истинно битие, като показва вече – тук и сега – Царството, което има да дойде. Макар че – както митрополит Йоан продължава – „кинонията е есхатологичен дар”, пълнотата на този есхатологичен дар е вече дадена, получена или вкусена в тържеството на Евхаристията.

Отваряне на целия текст

Автор Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

krivosheinПроведеното между 24.9 и 1.10.1961 г. на о-в Родос Всеправославно съвещание внася в програмата на бъдещия Всеправославен предсъбор следния раздел:

В. Символически текстове в Православната църква:

1) авторитетни текстове в Православната църква;

2) текстове с относителен авторитет;

3) текстове със спомагателен авторитет;

4) съставяне и издаване на единно Православно изповедание на вярата.[1]

Въпросът за символическите текстове в Православната църква, за тяхното място и значение в православното богословие и православното богословско съзнание въобще, не е нов. Обикновено той се поставя под формата на питане за символически книги: има ли такива в Православната църква и, ако да, признава ли им тя специално значение.[2] Съставителите на споменатия раздел обаче избягват, очевидно съзнателно, този израз като спорен и непризнат от всички, като вместо него ползват символически текстове. Изборът на символически текстове става, както може да се предполага, и под влияние трудовете на Йоан Кармирис, преподавател по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския ф-т на Атинския университет и крупен изследовател на догматическите паметници, предимно гръцките – от древния период и от ново време (след Византия). Вниманието му е привлечено предимно от полемични православни текстове от 16-18 в., писани против западните изповедания (римокатолицизма и протестантството), както и от въпроса за влиянието на същите тези изповедания върху православното богословие.[3] Плод на неговите многогодишни научни търсения е издаването на обемния (над 1000 с.) гръцки двутомник Догматически и символически паметници на Православната вселенска църква.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Панайотис Нелас

Panayotis NellasВъзстановяването на автентичния смисъл на мирянския елемент в Църквата и възвръщането към значимата роля на мирянина в църковния живот е едно от най-значимите достижения на съвременното западно богословие. Това безспорно е трудно поради множеството натрупани във вековете деформации в разбирането за миряните. Почти тоталното господство на клириците в римокатолицизма и на миряните – в протестантизма е създало пропаст между двата възгледа, които от дълго време биват съотнасяни един спрямо друг като две различни и дори противоречащи разбирания, а не в контекста на връзката Църква-лаос (народ Божи) и Христос – като Глава на лаоса.

Настоящата статия ще погледне към проблема от православна гледна точка и ще има за цел да допринесе за изясняване на няколко трудни моменти, като по този начин помогне за преодоляването на някои неизбежни безизходици в западната перспектива. Освен това, в последно време и в Православната църква има действителен проблем с мирянството – поне що се отнася до практическия живот на Църквата и до нейната организация. Богословският поглед би могъл вероятно да помогне за разрешаването на този проблем.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Василий (Гондикакис)

Isus Hristos-Spasitel Hilendar kraya na 13 vekЦърквата съществува като непрестанно богоявление. „Който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан 14:9). И този, който е видял Църквата, е видял невидимо присъстващия с нас Богочовек Господ и Светия Дух.

Няма разлика в начина, по който Църквата съществува и по който поучава и богословства. Троичният начин на съществуване конституира тайната на Църквата и е категорична проповед, която убеждава човека, че Бог Отец обича света, както е възлюбил и обича Сина. И това усещане за божествената любов, което дарява свобода, представлява необходима и естествена атмосфера, в която човек може да се развива.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме