Автор Прот. Йоан Майендорф

Основната тема, на която ще бъде посветена нашата дискусия през следващите дни, са резултатите от развитията, настъпили в икуменическото движение въобще и по-специално в Световния съвет на църквите [нататък – ССЦ], и още по-специално – в комисията „Вяра и ред“, през последното десетилетие.

Определението за „единството, което търсим“ като „църковно“, за еклисиологията в „становището за единство“ от асамблеята в Ню Делхи, както и тринитарната „основа“, възприета в Ню Делхи като условие за членство в ССЦ, бяха приветствани от някои хора като големи победи на „католичната“ традиция в икуменическото движение. Несъмнено, те допринесоха за по-широко въвличане на православните църкви в работата на ССЦ, като създадоха на тези църкви впечатлението, или по-скоро наивната илюзия, за завръщане към „изворите“ на библейското и светоотеческо християнство. Други хора обаче усетиха, че възприемането на формални богословски становища или описването на единството на един библейски или богословски език, несвързан с настоящия исторически момент, не е нищо повече от безплодно академично упражнение, водещо икуменическото движение към трагическа безизходица. Усещанията на тези хора бяха подсилени, когато четвъртата конференция „Вяра и ред“ от Монреал (1963 г.) се провали в опита си да дефинира еклисиологическата природа на самия ССЦ, мълчаливо доказвайки с това, че библейските и традиционните определения за църковно единство продължават да са неприложими към християните в състоянието на разделение, в което те понастоящем се намират, както и че ССЦ, когато нещата опрат до педантични становища и определения, все още остава прекалено много обвързан със становището от Торонто от 1950 г. – нито едно разбиране за единството не може понастоящем да бъде възприето от всички, и ако някои формули могат все пак да бъдат широко приети, можем да сме сигурни, че те се схващат различно от различните фракции в ССЦ. Тази именно безизходица е и причината мнозина напълно да се отдалечават от „Вяра и ред“. По този начин комисията „Вяра и ред“, чиято работа е до голяма степен отговорна за изработването на горните описателни формули, затвърди и без това създадената вече представа за ССЦ като за затворен клуб на дребнави професори, откъснати от реалните нужди на хората.

Отваряне на целия текст

Автор Светослав Риболов

Преди пет години през българското църковно пространство премина и някак остана незабелязан един интересен текст на архим. Григорий (Папатомас), озаглавен: „В епохата на постцърковността (Раждането на една постцърковна модерност)“.[1] В него той прави интересна дескрипция на еклисиологичните развития през вековете при трите основни християнски деноминации – римокатолици, протестанти и православни. Най-общо казано, той тръгва от една неоспорима общоцърковна позиция, че автентичната християнска еклисиология[2] би трябвало да се гледа през църковната мисионерска практика на св. ап. Павел, който основава поместни църкви, чиято идентичност е ориентирана около евхаристийното тайнство, като по този начин тя има подчертано универсалистичен характер и не е обвързана нито с етническия характер на огласяваните, нито с някакви социални структури и слоеве от населението. Според архим. Григорий през първото хилядолетие универсализмът на Църквата получава своя израз в лицето на поместните традиции на петте древни катедри – петте стълба на универсалистичното християнство: Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим – майките-църкви на останалите поместни църкви, които са получили своето кръщение от тези майки-църкви и са разнесли благовестието по краищата на света. По време на кръстоносните походи обаче, дори не веднага след схизмата между Константинополската и Римската катедри (1054 г.), в църковната действителност се налага един модел на дублиране на поместно ниво на катедрите на старите древни църкви на Изтока от епископи, лоялни към римския патриарх, като по този начин се налага т. нар. еклисиология на Папството. В нея според архим. Григорий църковната автентичност, идентичността на Църквата се задава от лоялността на местния епископ към Римската катедра, към Римската патриаршия. По този начин по времето на кръстоносните походи са дублирани катедрите на Константинопол, Антиохия, Йерусалим, а по-късно и други катедри. Тази практика от 17 в. насетне ще се въплъти в т. нар. унии, които Рим подписва с поместни епископи на Изток[3] или просто като налага на тяхно място свои епископи, които номинално изземат техните катедри.[4]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Добромир Димитров

Въпросите за появата на енорията, нейното развитие и предстоятелството на презвитера в нея остават все още твърде неясни, като същевременно те са изключително важни – както за църковната история, така и за църковното устройство. Прот. Николай Афанасиев категорично заявява, че трансформирането на енорията в място, в което предстоятел става презвитерът, е „едно от най-радикалните изменения, извършили се в историята на Църквата, … изменение, засягащо не само административния принцип на деление на Църквата, но изменение и на самото учение на Църквата“.[1] От своя страна, прот. Александър Шмеман в изследването си „Към богословието на съборите“[2] също набляга върху изключителната важност на проблема за възникването на енорията. Той смята, че съвременното богословие все още не е решило проблема за трансформацията на църковната общност от едно епископално устройство на локалната църква в това, което днес познаваме като енория. О. Александър още твърди, че този въпрос: „… остава основно предизвикателство както към еклисиолозите, така и към канонистите“[3] в съвременното богословие. Затова е важно да бъдат анализирани социалните фактори, влияещи върху автономизирането на презвитерското служение.

Ето защо в долните редове с помощта на каноническия анализ и патристичните свидетелства от 4 в. ще се направи опит да се обясни процесът на възникване на енорията и служението на презвитера като неин предстоятел.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

1

В Неделята на Православието, 1950 г., Вселенският патриарх се обърна „към целия свещен клир и христоименния народ на Църквата“ с послание, посветено на мястото на Вселенския престол в Православната църква. Посочвайки, че празникът на възстановяването на иконопочитанието е празник на цялата Църква, патриархът пише: „по преимущество той е празник на нашата света, Христова, Велика църква – Вселенската патриаршия, която от своето възникване и в продължение на цялото си историческо битие е поставена и пребъдва като светоносен облак, стоманена твърдина на Православието, богоспасаема висока скала, о която са се разбили и са били унищожени всички, извращавали и изменяли вярата, предадена ни от апостолите“. Като отбелязва по-нататък заслугите на предстоятелите на тази църква, благодарение на които „историята на този почитаем престол… е неразривно свързана с историята на истинското православно християнство и светите вселенски събори“, патриархът продължава: „поради това сромната отначало и малочадна църква на св. ап. Андрей, възвеличавайки се изведнъж, е въздигната за вселенски център и престол, към който е отправил взор определеният и очертан от Богакръг на Църквата; център, в който се съединяват и о който се държат всички, които пребивават в своите места и страни и които – в онова, което се отнася до каноническата икономѝя на църковните дела – са самодействщит (αὐτοενεργη) и автокефални православни църкви, и съгласувани с нея, съставляват едно и неделимо тяло. Тя също така поема върху себе си грижата и попечението за другите сестри-църкви всеки път, когато извънредни обстоятелства са изисквали доброто и правилно окормление на християнския народ в тях. Казано обобщено, никога не по друг начин освен само чрез нея, т. е. чрез общението (κοινωνία) и връзката с нея, отделните православни църкви са свързани като в едно тяло на едната, света, вселенска и апостолска Църква, Глава на която е не друг някой, но единият 'Началник и Завършител на вярата Иисус' Христос“ (Евр. 12:2). И в заключение патриархът призовава всички да въздават на църквата-майка „подобаващата ѝ чест… и да бъдат ревностни и точни в изпълняването на онова, което се полага да правят по отношение на нея“.

Отваряне на целия текст