Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПри обсъждане на еклисиологични въпроси винаги го има силното изкушение да се манипулират понятията и догматичните определения без никакъв критичен подход към тяхната практическа употреба. Православният богослов, например, може с лекота да представи еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски и върху нея да построи цяла апология на съвременната православна позиция спрямо римското първенство. Много по-трудно е обаче да се анализират църковните институции на Изток и на Запад от гледна точка на тяхната жизненоважна роля за запазването на вярата, в пастирското дело и за изпълнението на църковната мисия в света. Винаги институциите са били предназначени да изразяват същността и мисията на Църквата, склонни са били да се развиват независимо от еклисиологията и по своя вътрешна логика. В своето развитие те са били обусловени не само от това, което днес наричаме евхаристийна еклисиология от ранния период, но и от практическите нужди на своето време, така че днес техният първоначален замисъл е станал почти неузнаваем. Някои от аспектите на това развитие могат да изглеждат както неизбежни, така и желателни, доколкото са отговаряли на конкретни нужди на християнската мисия в историята. В такъв случай обаче самият диалог за християнско единство трябва да отчита историята – той трябва да се интересува не само от съдържанието на християнската вяра и от обосноваността на християнските институции, но и от тяхната действеност днес и в бъдеще.

В диалога в посока единство неизбежно участват всички аспекти на християнската вяра: не е ли събитието на Иисус онзи ἅπαξ [нещо, единствено по рода си], който съди историята? Не е ли опитът на апостолите, – който е опитът на първото свидетелство за Иисус, постоянен и неизменим образец на църковните институции? Или някои от тези институции са само продукт на по-късната история и затова съвсем законно подлежат на промяна? Или, другояче казано – те стражи ли са на реалността, която превъзхожда историята, или са отражение на самата история?

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovОткровение и догматическо съзнание

Човекът е сътворен по Божия образ – за живот, по подобие на Бога (Бит. 1:26-27; 5:1; 9:6; Кол. 3:10). Като свободно същество, в съответствие със самия смисъл на свободата, той е сътворен в началото, с божествен творчески акт (Бит. 1:1), като чиста възможност, осъществявана в процеса на живота. Свободата вътрешно предполага възможността за самоопределение (положително или отрицателно) към Бога. Тук ще се занимаем само със самоопределението на човека, действително желаещ да се определи положително. За това самоопределение му е необходимо въведение в божественото битие, познание за начина (Фил. 2:6) на съществуване на Бога, тъй като е съвършено очевидно, че целият ни живот зависи от разбирането ни за Първообраза – и то до степен, всяко изменение в нашето виждане на Бога да има за неизбежна последица промяна в начина на нашето собствено съществуване.

Човешкият ум – сътворен по образа на божествения – носи в себе си този образ и го предполага, но не може да го разкрие в съвършенство само на основа собствения си опит. Всъщност му предстои да премине процес на образуване и самоопределяне – в смисъл, че все още не притежава познание на битието в неговата осъществена пълнота. Догматът ни поставя пред факта на божественото битие, без да ни дава каквито и да е рационални обяснения. Божественото битие, бидейки Първо-начало, няма никаква друга причина извън Самото Себе си. По този начин, то е невъзможно да се „изведе” от нещо, каквото и да е то. То Самото се явява първо и последно основание за всеки живот и всяко познание. На вярващия човек догматът дава отговор на всяко търсене, на всеки въпрос на ума. Човешкият дух, поставен пред догмата, ще търси, изхождайки от него, свой собствен път за усвояването на божественото Откровение и неговото съдържание. И именно тук започва това, което ние наричаме богословско развитие.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Филип Парфьонов

Fr Filip ParfenovЕклисиологията е била и остава една от най-спорните области в съвременното богословие. Казвайки „ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18), Христос не дава никакви разработки на бъдещото устройство на Църквата, никакви модели за управление в нея. Така че разномислията в тази област са очевидни и са неизбежни. В същото време неправилното църковно устройство може да доведе до всеобщо разстройство на духовния живот, засягащо цели страни и народи. Нима обаче не съществуват очевидни критерии за тази правилност или неправилност? Един такъв – твърде общ, но все пак много важен критерий – е: „Знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: [а] който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Марк 10:42-45).

От църковната история обаче на нас е известно именно съперничеството: между Константинопол и Рим, между Константинопол и Александрия, и в хода на тази борба Константинопол се е домогвал до първенство в християнския свят в не по-малка степен, отколкото Рим. Идеята за световна, вселенска Църква, начело с един център – особено близка до онова, което се е установило през Средновековието в Рим – се появява съвсем отчетливо дори и в отслабващата тогава Византийска империя: „Защото, тъй като Бог е поставил наша мерност предстоятел на всички, по цялата вселена пръснати християни, за да бъда попечител и пазител на техните души, всичко зависи от мен като общ отец и учител… Аз съм всеобщ съдия на вселената – към мене прибягва уязвеният християнин и получава удовлетворение”. Тези думи, които не са на Римския папа, а на Вселенския патриарх, са приведени като пример от прот. Николай Афанасиев – един от крупните православни специалисти по църковна история и литургика.[1] Да си спомним още и че Александрийският патриарх, в официалния си титул, и до днес се зове „тринадесети апостол” и „съдия на вселената”. Понастоящем, безусловно, това са само почти нищо не означаващи фигури на речта, но в определени, отдалечени от нас времена те съвсем не са се възприемали като такива – нито в Александрия, нито в Константинопол.

Отваряне на целия текст

Автор Златина Иванова

Zl IvanovaПрез 21 век Православната църква безспорно е в тежка криза. Не знам дали това ще прозвучи успокоително, но тази криза е била, така да се каже, предсказана: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Сред безспорните прояви на кризата е ширещото се сред православните убеждение, че отстъплението е проблем единствено на „външните” – те са тези, които Господ изобличава, те са Негови предатели и гонители, а ние очевидно сме верните, светите, избраните… И те са, които имат нужда от завръщане при Бога, а не ние, пребиваващите в Бащиния дом, в Църквата.

Ако обичахме повече Евангелието от виртуалните битки за чисто Православие във facebook, щяхме без особени трудности да забележим, че винаги словото на Църквата е било на първо място призив към покаяние, само че не към тези, които са вън от нея, а към вече живеещите в нея, в благодатта, но без да са ѝ причастни. Щяхме с лекота да насочваме мислите си към големия син от притчата, който цял живот бил до благия си отец, но не влязъл в неговата радост. И, разпознали се в него, да се каем…

Тъкмо неспособността да призове верните към покаяние е най-големият белег на съвременния църковен живот, отличаващ го от ранната Църква. Тя е и доказателството за нашата слабост – призив за покаяние не към „външните”, а към самите нас, които би трябвало да сме солта на земята… Единствен от всички йерарси, изказали се публично за събора в Крит, Месогейският митр. Николай се осмели да изрече тази истина – че днес Църквата се нуждае повече от всичко друго от покаяние и, ако Всеправославният събор не успее да прати това послание до християните, и то точно до православните, то той няма да бъде нито свят, нито велик в истинския смисъл на тези думи.

Отваряне на целия текст

Автор Ставрос Яказоглу

S Giagkazoglou1. Вакуумът в еклисиологията или кризата на съборността

След един век еклисиологични изследвания, разисквания и търсене на единство във вселенски аспект, отново трябва да се запитаме както за нерешителните стъпки на икуменическото движение и на богословския диалог днес, така и за разбирането на основните християнски традиции отнасящи се до Църквата и съборността. В този текст ще се опитам да поставя някои съвременни проблеми, засягащи църковната ситуация в Православната църква и които имат връзка с функционирането или изопачаването на съборността и на consensus-а не върху теоретична, а главно върху реалистична основа.

Самокритичният поглед върху еклисиологическото състояние на съвременното православие ни позволява да говорим за често наблюдаваното отсъствие на еклисиално самосъзнание, за съвременно явление като автокефалията и националните църкви, за самодостатъчността на някои поместни църкви, за интровертността и изолационизма, разпокъсването, а понякога и конкуренцията между православните юрисдикции. От друга страна, все по-силно наблюдаваното отсъствие на автентичен вселенски дух на практика въвежда, при това с достатъчно историческо закъснение, една конфесионална и провинциалистка атмосфера, която благоприятства появата на фундаменталистки тенденции и развива страхови националистични и антизападни синдроми.

И сякаш не ни стигат тези проблеми, та ние, православните, често възхваляваме богословски и приповдигнато сочим съборността – без обаче да я преживяваме на дело на всички равнища на църковния живот. Основен пункт и връх[1] на съборността е институцията на епископа[2] (като първостепенно служение на единството) на Църквата, но общуването на епископите с енориите и вярващите, отношенията между клирици и миряни, както и отношенията между вярващи в енориите и съответните им епископии на практическо равнище често пъти са недостатъчни.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Александър Шмеман

2 Fr Alexander Schmemann„Заради това, като отхвърлите лъжата,
казвайте истината всеки на ближния си,
понеже сме членове един другиму”
(Еф. 4:25)

1

Бурята, предизвикана от „автокефалията” на Православната църква в Америка, е вероятно сред най-значимите кризи в православната църковна история от последните столетия. Или, по-вярно, тя би могла да стане значимо събитие, ако замесените в нея, пожелаеха да я възприемат като неповторима възможност да разгледат и да разрешат тази църковна обърканост, за която православните твърде дълго време са си затваряли очите. Защото Америка затова и изведнъж се превърна в средоточие на вниманието и на разгарянето на страстите на православните, защото положението на православието в Америка, явявайки се най-очевидно следствие от тази обърканост, рано или късно бе длъжно да изяви автентичната същност и дълбочина на тази наистина всеправославна криза.

Не са необходими много думи, за да опишем положението в Америка. През 1970 г. православието в Америка съществуваше в следния вид: една гръцка юрисдикция, три руски, две сръбски, две антиохийски, две румънски, две български, две албански, три украински, една карпато-руска и няколко по-малки групички, които не изброяваме, за да не усложняваме картината. А вътре в тези национални подразделения всяка група се заявяваше като единствено канонична и не признаваше останалите.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Сергий Булгаков

Fr Sergij BulgakovБогословието на Йоан Богослов”, Глава 7

Особено ярко основните черти на изложението на четвъртото Евангелие се разкриват във връзка с Божията Майка – без повторения на онова, което е казано при другите евангелисти, подчертаване тъкмо на това, което е казано в самото него. То носи характер на интимност, произтичаща от особената връзка между възлюбения ученик и Божията Майка, и от символичната му многозначност – при съвършено изключителна краткост, а затова и още по-голяма тежест на повествованието. Целият мариологичен материал на четвъртото Евангелие, в собствен смисъл, се изчерпва от две повествования – за чудото в Кана Галилейска и за стоенето на Божията Майки при Кръста. (Към това се добавя още и споменаването, – което само по себе си е също единствено – за нейното присъствие сред учениците при съпровождането на Христос в Капернаум: 11:12). Този кратък материал обаче има съвършено изключителна мариологична и еклисиологична значимост.

Чудото в Кана е първото от чудесните знамения на Христос – това е „началото на знаменията” (ἀρχὴν τῶν σημείων) и ние трябва да го разбираме именно в това качество – не само като първо, но и като начало, притежаващо, заедно с това, още и чертите на общозначимост за всички. В него Христос явява Себе си на света (2:11): „… яви славата Си” (… ἐφανέρωσεν τὴν δόξαν αὐτοῦ), което не е казано за нито едно от останалите Му знамения, освен за последното – възкресяването на Лазар: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий” (11:4). Ала и тук се говори не за явяване на славата, а само да прославяне, което, разбира се, не е едно и също.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме