Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Андрей Десницки

A Desnitsky- При нас, протестантите, в центъра стои сотириологията, а при православните – еклисиологията. Цялото ви богословие произтича от учението за това, какво е Църквата.

Така ми каза един познат протестант. Първата ми реакция беше възражението, че в православието всичко е взаимно свързано и че еклисиологията е само една от възможните отправни точки. Подразбира се, че по същия начин може да се започне и с другите елементи на нашата традиция: догматиката, богослужението, даже иконописта – и от тях да се стигне до всички останали.

След известно размишление обаче разбрах, че в действителност протестантът е дал една макар и опростена, но вярна картина. Действително, за страничния наблюдател, а понякога и за самия православен, твърде много от онова, което е в православието, остава загадъчно и неясно, ако той не е осъзнал докрай, че самото православие гледа на себе си не като на система от догмати, като набор от обреди или партия от единомишленици, а именно като Църква, и ако не се запознае изцяло с онова, което именно се влага в това понятие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Джон Бер

Fr John Behr 2Отношението между Бога Творец и творението, сътворено ex nihilo, поставя поне толкова въпроси, на колкото и отговаря. Приема се, че идеята за сътворението ex nihilo опазва свободата на Бога от каквато и да било необходима връзка с творението и, следователно, и на свободата на Божия акт по сътворението, а в същото време утвърждава и пълната зависимост на творението от Твореца, че то не съществува по необходимост, а само в зависимост от Бога, макар да запазва сътворената си свобода. Формулирана по този начин, тази идея представлява донякъде просто изградена основа, рамка, установена чрез утвърждаването на няколко основни философски истини, които, макар и да не са изрично споменати в кн. Битие, могат да бъдат формулирани въз основа на стихове, които се срещат на други места (като например 2 Мак. 7:28). Все пак тази идея създава и проблеми. Как изобщо творението продължава да съществува или какво прави Бог и чрез какво, за да направи така, че то да продължава да съществува? Дали това е предзададена или вече съществуваща рамка, в която по-късно се опитваме да намерим място за Христос? И преди всичко дали това е най-добрият начин, по който изобщо можем да говорим за Божието сътворение на света?

В отговор на подобни въпроси богослови като Георги Флоровски и Сергей Булгаков изследват по много различен начин онова, което о. Андрю Лаут нарича „богословие помежду”. Наред с това Лаут настоява, че тази сфера „помежду” е „установена от Христос при Неговото Въплъщение и Пасхалната Тайна”. Това е важно интуитивно разбиране, което бих искал да развия, но по начин, различен от този както на Флоровски, така и на Булгаков. Флоровски, както отбелязва Лаут, се връща към св. Атанасий Велики, за да развие своето богословие на сътворението ex nihilo, като изгражда визия за творението, извикано за живот от нищото, но чието съществуване е поддържано от творческото и динамично присъствие на Словото – от енергиите или делата на Бога, утвърдени векове по-късно от св. Григорий Паламà. Въпреки това, както и Лаут подчертава, често се пренебрегва фактът, че в интерпретацията на св. Атанасий от Флоровски тези сили са тъкмо тези на „Словото, което Се въплътило” (Лаут).

Отваряне на целия текст

Автор Стилианос Пападопулос

S PapadopoulosКато тяло Христово, имащо за цел спасението на хората, Църквата не е заплашена от изчезване, от поробване (PG 52, 429). Тя не може да изчезне. Религиозни водачи – казва св. Йоан Златоуст – както в миналото, така и днес, светоуправници, еретици и самите демони са „воювали с Църквата”, която обаче не само че не е била победена, но и „се издигна над небесата” (PG 52, 397-398).

Въпреки това обаче единството на Църквата е постоянно застрашено, и това – при положение, че самият факт на съществуването на Христовото тяло, сиреч на Църквата, означава и представлява същинско единство: „Църквата се нарича Божия, защото така се изразява, че в нея трябва да има единство, защото ако е Божия, тя е съединена и единна – не само в Коринт, но и в цялата вселена. Името на Църквата не е име на разделение, а на единение и на съгласие… Мястото разделя (вярващите), но Господ ги съединява, като общ за всички” (1 Кор. 1:1-3, Първо слово – PG 61, 13), което се извършва чрез участието на всички в едната божествена Евхаристия, т. е. чрез факта, че участват в същия „хляб”, „съединени” са всички в едно тяло, тялото на Христос (PG 61, 200). И макар всички членове на поместните църкви – от Индия до Рим (PG 59, 361-362) да се чувстват „едно тяло и дух”, и да са с една вяра, много често се появяват разделения и злословия, разделящи истинското единство. Божията благодат съществува само там и само където всички стъпват на тази „основа”, на тази вяра (PG 61, 72), „когато всички показваме, че имаме една вяра” (PG 62, 83). Опитът на св. Йоан Златоуст от схизмите и погрешните учения е бил до такава степен горчив, щото той да твърди, че разделянето на Църквата е толкова голям грях, който дори „мъченическата кръв” не може да заличи (PG 62, 85).

Отваряне на целия текст

Автор Сергей Хоружий

A S Homjakov1

Мисълта на философа трябва да изразява жизнения му свят – Lebenswelt.[1] Ако това бе единственото условие, което се изисква от философията, то руските философи биха били сред най-изтъкнатите фигури, а А. С. Хомяков би бил сред първите между тях. Не веднъж вече сме отбелязвали прякото и тясно съответствие, единството между неговата мисъл и живот. Това единство обаче, уви, не гарантира зряла философия. Нещо повече – клубно-салонната среда по-скоро е пречела на задълбочаването на мисълта му, отклонявайки го от строгите задачи да се създадат понятия и метод. Мисълта на Хомяков в неговия славянофилски етап е само „клубна философия”, изказваща свежи, понякога плодотворни идеи, които обаче в своята съвкупност образуват само идеология, но не и пълноценно философско или богословско учение. Тук всъщност отсъства религиозно-философски дискурс, а философският е на повърхностно и дилетантско равнище.

След това обаче настъпва нов, зрял етап, в чийто стимули и източници откриваме отново това единство. За Хомяков висшите ценности, движещите начала на битието не са в абстрактното мислене, а в живота, в живия велик организъм, към който принадлежи човекът и който за самия него е православната Рус. Затова и мисълта му се насочва не към развиване на теоретични проблеми, а към жизнените въпроси, които той, поради прочутата войнственост на духа си, е разглеждал главно в полемичен план: в защита на правата, в отстояване на смисъла и ценностите на великия организъм. Първо място сред тези полемични въпроси все по-често заемат религиозни и богословски проблеми, а обсъждането им придобива дълбочина, превъзхождаща с много дилетантското ниво и клубно-салонния дискурс. Централна роля в този преход изиграва един биографичен епизод: кореспонденция с дякона от Англиканската църква Уилям Палмър (1811-1879).

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Амвросий (Погодин)

Cover St Mark Eugenikos FlorentiaСключване на унията. По-нататъшни изисквания на Ватикана. Заминаване на гърците от Флоренция. Разказът на св. Марк Ефески за Флорентийския събор и за неговото участие в него

В края на предишната глава ние се спряхме на това, че обстоятелствата започват да се подреждат така, че е оставал последен шанс за спасяване престижа на Православната църква и на Византийската империя от заплахата на безславната уния. След откровеното заявление на папата, че изисква подчинение на себе си на цялата Източна православна църква и на самия император, при което това е изразено в достатъчно рязката и пряма формулировка на категоричното изискване, и след като са представени оскърбителните за Православната църква и за православното съзнание изисквания на Ватикана, дълбоко оскърбен, императорът заявява, че прекратява по-нататъшните преговори за уния и има намерението да се завърне в Константинопол.

Това обаче не е било обмислено решение, взето въз основа на минал опит, а само изблик на негодувание и на досада, каквото нееднократно се е случвало и преди – когато императорът заплашвал, че ще прекрати преговорите и ще се върне в Константинопол, след което обаче, едва ли не на следващия ден, преговорите са продължавали и гърците правели своите следващи отстъпки към латинянните, за сметка на православната вяра.

Същото се случва и сега: особено горещите привърженици на унията сред гръцките йерарси, а именно Исидор, Висарион и Доротей Митилински, поемат посредничеството между императора и папата и „уреждат проблема”, а цялата работа завършва с голямо угощение, което папата устройва за гръцките гости в своя дворец, докато по четирима делегати от всяка страна са заети в диспут по въпроса за привилегиите на Апостолския престол. Текстовете не са запазили за нас подробностите от тези диспути, но вероятно, съдейки по обстановката, в която са протичали, те не са и представлявали нещо значимо.

Отваряне на целия текст

Автор Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovОткровение и догматическо съзнание

Човекът е сътворен по Божия образ – за живот, по подобие на Бога (Бит. 1:26-27; 5:1; 9:6; Кол. 3:10). Като свободно същество, в съответствие със самия смисъл на свободата, той е сътворен в началото, с божествен творчески акт (Бит. 1:1), като чиста възможност, осъществявана в процеса на живота. Свободата вътрешно предполага възможността за самоопределение (положително или отрицателно) към Бога. Тук ще се занимаем само със самоопределението на човека, действително желаещ да се определи положително. За това самоопределение му е необходимо въведение в божественото битие, познание за начина (Фил. 2:6) на съществуване на Бога, тъй като е съвършено очевидно, че целият ни живот зависи от разбирането ни за Първообраза – и то до степен, всяко изменение в нашето виждане на Бога да има за неизбежна последица промяна в начина на нашето собствено съществуване.

Човешкият ум – сътворен по образа на божествения – носи в себе си този образ и го предполага, но не може да го разкрие в съвършенство само на основа собствения си опит. Всъщност му предстои да премине процес на образуване и самоопределяне – в смисъл, че все още не притежава познание на битието в неговата осъществена пълнота. Догматът ни поставя пред факта на божественото битие, без да ни дава каквито и да е рационални обяснения. Божественото битие, бидейки Първо-начало, няма никаква друга причина извън Самото Себе си. По този начин, то е невъзможно да се „изведе” от нещо, каквото и да е то. То Самото се явява първо и последно основание за всеки живот и всяко познание. На вярващия човек догматът дава отговор на всяко търсене, на всеки въпрос на ума. Човешкият дух, поставен пред догмата, ще търси, изхождайки от него, свой собствен път за усвояването на божественото Откровение и неговото съдържание. И именно тук започва това, което ние наричаме богословско развитие.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Fr John MeyendorffПри обсъждане на еклисиологични въпроси винаги го има силното изкушение да се манипулират понятията и догматичните определения без никакъв критичен подход към тяхната практическа употреба. Православният богослов, например, може с лекота да представи еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски и върху нея да построи цяла апология на съвременната православна позиция спрямо римското първенство. Много по-трудно е обаче да се анализират църковните институции на Изток и на Запад от гледна точка на тяхната жизненоважна роля за запазването на вярата, в пастирското дело и за изпълнението на църковната мисия в света. Винаги институциите са били предназначени да изразяват същността и мисията на Църквата, склонни са били да се развиват независимо от еклисиологията и по своя вътрешна логика. В своето развитие те са били обусловени не само от това, което днес наричаме евхаристийна еклисиология от ранния период, но и от практическите нужди на своето време, така че днес техният първоначален замисъл е станал почти неузнаваем. Някои от аспектите на това развитие могат да изглеждат както неизбежни, така и желателни, доколкото са отговаряли на конкретни нужди на християнската мисия в историята. В такъв случай обаче самият диалог за християнско единство трябва да отчита историята – той трябва да се интересува не само от съдържанието на християнската вяра и от обосноваността на християнските институции, но и от тяхната действеност днес и в бъдеще.

В диалога в посока единство неизбежно участват всички аспекти на християнската вяра: не е ли събитието на Иисус онзи ἅπαξ [нещо, единствено по рода си], който съди историята? Не е ли опитът на апостолите, – който е опитът на първото свидетелство за Иисус, постоянен и неизменим образец на църковните институции? Или някои от тези институции са само продукт на по-късната история и затова съвсем законно подлежат на промяна? Или, другояче казано – те стражи ли са на реалността, която превъзхожда историята, или са отражение на самата история?

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Филип Парфьонов

Fr Filip ParfenovЕклисиологията е била и остава една от най-спорните области в съвременното богословие. Казвайки „ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Мат. 16:18), Христос не дава никакви разработки на бъдещото устройство на Църквата, никакви модели за управление в нея. Така че разномислията в тази област са очевидни и са неизбежни. В същото време неправилното църковно устройство може да доведе до всеобщо разстройство на духовния живот, засягащо цели страни и народи. Нима обаче не съществуват очевидни критерии за тази правилност или неправилност? Един такъв – твърде общ, но все пак много важен критерий – е: „Знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: [а] който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина” (Марк 10:42-45).

От църковната история обаче на нас е известно именно съперничеството: между Константинопол и Рим, между Константинопол и Александрия, и в хода на тази борба Константинопол се е домогвал до първенство в християнския свят в не по-малка степен, отколкото Рим. Идеята за световна, вселенска Църква, начело с един център – особено близка до онова, което се е установило през Средновековието в Рим – се появява съвсем отчетливо дори и в отслабващата тогава Византийска империя: „Защото, тъй като Бог е поставил наша мерност предстоятел на всички, по цялата вселена пръснати християни, за да бъда попечител и пазител на техните души, всичко зависи от мен като общ отец и учител… Аз съм всеобщ съдия на вселената – към мене прибягва уязвеният християнин и получава удовлетворение”. Тези думи, които не са на Римския папа, а на Вселенския патриарх, са приведени като пример от прот. Николай Афанасиев – един от крупните православни специалисти по църковна история и литургика.[1] Да си спомним още и че Александрийският патриарх, в официалния си титул, и до днес се зове „тринадесети апостол” и „съдия на вселената”. Понастоящем, безусловно, това са само почти нищо не означаващи фигури на речта, но в определени, отдалечени от нас времена те съвсем не са се възприемали като такива – нито в Александрия, нито в Константинопол.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме