Автор Сурожки митр. Антоний (Блум)

В Своето Евангелието нашият Господ и Бог казва: Когато настъпи време да се роди младенец, бива скръб; когато пък се роди – пребъдва само радостта, защото нов живот е влязъл в света…[1] Когато детето се ражда, околните се чудят: каква ли ще бъде съдбата на това дете? Раждането на младенец е само неговият първи ден: каква ще бъде поредицата от дни, съставляващи живота на този човек? И какъв ще бъде последният ден, който ще направи равносметката на всичко онова, което е било животът на този човек?

Днес ние празнуваме Рождеството на Божията майка и нашата мисъл е насочена към нея. Тя се е родила – отново, както ни говори Евангелието – не от щението на плътта, нито от щение мъжко: родила се е от Бога.[2] Родила се е като последното, заключително звено от дългата верига човеци, мъже и жени, които в продължение на цялата човешка история са се борили: борили са се за чистота; борили са се за вяра и за пълнота; борили са се за цялостност; борили са се, щото на първо място в техния живот да бъде Бог – и те да Му се поклонят в истината и да Му служат с цялата си вярност. В тази дълга върволица от човеци е имало както грешници, в живота на които е възможно да е имало само една единствена черта, изкупваща тяхното съществуване, така и светци, в чиито живот трудно би се намерил и един недостатък. На всички тях обаче им се е налагало да се борят, и във всички тях е имало една обща черта: борили са се в Божието име, против самите себе си, не против другите, за да може Бог да възтържествува. И постепенно, от едно столетие в друго, те са подготвили Наследницата на своя род, която е трябвало да се роди – както и всеки младенец – в редуването на доброто и злото, на греха и светостта, но да бъде такова дете, което от самото начало ще избере доброто и ще живее в чистота и във всецялостна вярност към своето човешко величие…

Отваряне на целия текст

Автор Джон Фотопулос

В православните икони на празния Иисусов гроб и на Възкресението обикновено виждаме Мария, майката на Иисус, изобразена като една от жените-мироносици. Една свързана тема, макар и вероятно изобразявана по-рядко на иконите, е св. Богородица, гледаща към възкръсналия Иисус, Който е вън от гроба. Наистина, някои православни християни днес настояват, че Мария, майката на Иисус, не само е видяла възкръсналия Господ вън от гроба, но и че тя е била първата, която Го е видяла там. Къде е произходът на тези предания по отношение на св. Богородица при празния гроб и подкрепени ли са те със свидетелства от четирите канонични евангелия?

Възможно е тези предания относно св. Богородица при гроба да произлизат от Диатесарона (приписван на Тациан, † ок. 173 г.) – една симфония на четирите евангелия, която е в широка употреба в църквите в Сирия до 5 век. Тъй като четирите евангелия съдържат разлики, както и противоречия, които са били трудни за помиряване, в този Диатесарон избирателно е съчетан материал от четирите евангелия, за да може по този начин се стигне до едно вътрешно съгласувано евангелие. В Диатесарона самоличността на Мария Магдалина и тази на Мария, майката на Иисус, изглежда че са били смесени умишлено, така щото Мария, майката на Иисус, а не Мария Магдалина, както е в Иоан 20:1-18, да може да бъде възприета като отиваща при гроба сама, където да види Иисус възкръснал. Една възможна мотивация за това смесване на Мария Магдалина с Мария, майката на Иисус, може да е идвала от желанието за противопоставяне на някои групи гностици, подчертаващи особената любов, която Иисус е имал към Мария Магдалина. Само че присъствието на Иисусовата майка при гроба и нейната среща с възкръсналия Иисус също се превръщат в елементи от някои апокрифни и гностически писания от 2-4 век.

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Продължение от „Две спасения“

От вечност Бог е предвидил единение със Своето творение, което да бъде завинаги. Единствено по рода си общение, чрез което човечеството да може да достигне до вечното обòжение (θέωσης), заради което е било и сътворено. Общението, за което става дума, е, разбира се, Боговъплъщението чрез Пресветата Дева. Съществуването на човечеството, следователно, както и съществуването на цялото творение, е неизбежно свързано с нея, тъй като от вечност тя е била предвидена да бъде майката на въплътения Логос. Отците са казвали, че нито ходът на човешките действия, нито някаква необходимост от какъвто и да било характер са заставяли Несътворения да се съедини с тварната природа и начин на съществуване. Бог е станал плът не по необходимост, предизвикана от нещо, което е било сторено от дявола или от човека, а защото това са били божественият план и тайна отпреди вековете. Въпреки делата на сатаната и идването на греха в света, вечната Божия воля остава несломима и върви към своето осъществяване.

Историята и ходът на човешките действия са обстоятелствата, но не и причината за Въплъщението. Въплъщението не се е състояло заради Разпятието. Разпятието е станало, за да може Въплъщението и вечното общение на Бога с човека да се осъществят въпреки сатаната, греха и смъртта. Обяснявайки, че не е съществувала никаква причина в Бога Отца, която да е изисквала смъртта на Неговия Син, св. Григорий Богослов казва, че Отец „нито е изисквал, нито е изпитвал нужда, но е приел [Неговата смърт] заради икономѝята [на Въплъщението] и защото човекът е трябвало да бъде осветен чрез човешката природа на Бога“.[1] Св. Григорий ни казва, че божествената воля за човека, още отпреди вековете, е била той да бъде осветен и обезсмъртен в общението си с човешката природа на въплътения Бог, ала с появата си тлението и смъртта са препречили пътя към това. В Своите страдания и Възкресение Иисус Христос разрушава тези препятствия и спасява, т. е. запазва човечеството за вечното общение на Въплъщението на Богочовека със смъртния човек. Същото това разбиране, че Въплъщението е предшестващата и наистина онтологична причина само в себе си, както и че Изкуплението е средството за постигане на тази цел, повтаря и св. Йоан Дамаскин, който говори за Пресветата Дева така: „… ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщението на Словото и за нашето обòжване“.[2]

Отваряне на целия текст

Автор Джордж С. Гейбриъл

Продължение от „Пропастта между папското и православното учение за Пресвета Богородица“

Осъществяването на божествената правда води до осъществяване и на спасението. Едно значение обаче влага в божествената правда православното християнство, и съвсем друго – западното християнство. И е много важно да се разберат нейните две значения и как те обозначават два противоположни възгледа за това как Иисус Христос е извършил спасението.

Източните отци на Църквата разбират божествената правда като разрушаване на дявола и на смъртта, и като възстановяване на целия човек – тяло и душа – в безсмъртие и общение с Бога, в Неговата нетварна светлина. За да навлезе обаче това спасение в света не е имало никаква необходимост от настъпването на каквато и да било промяна в Бога, от каквото и да било легалистично удовлетворяване на Бога – заради първородния грях. Божествената правда в делото на спасението не е юридическата компенсационна схема, която е формирала религиозния ум и духовния живот в западното християнство.

Отваряне на целия текст