Автор Прот. Йоан Майендорф

Византийската мисъл никога не успява да се освободи от големия въпрос за това, как гръцката философия се отнася към християнското Откровение. Все пак осъждането на оригенизма при Юстиниан е важна стъпка от историята на винаги пребивавалия в конфликт със самия себе си византийски елинизъм. За системата, обединила учението на Аристотел с платонизма, наричана днес александрийски възглед за света, изграждаща основите на системата на неоплатонизма и, след Климент Александрийски и Ориген – вече широко възприета от гностиците – спечелила авторитет и сред християните, това осъждане е сериозен удар. Тя представя един йерархичен свят, където всички елементи произлизат от Бога и се стремят към Него, при което по-висшите посредничат на по-нисшите. В усилието си за решаване на проблема за отношението между абсолютното и относителното философският метод на неоплатонизма умножава броя посредници, като ги натоварва с откровяващи и теургични функции. Подобен метод удовлетворява типичната за елинизма необходимост от схващане на света като едно хармонично цяло (κόσμος), подчинено на един ред – постоянен и метафизично необходим (εἱμαρμένη). Тъй като обаче в него изцяло е изключена идеята за творение от нищо (ex nihilo), той не позволява да се избегне монистичното и всъщност пантеистично виждане за вселената.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Установеното в Халкидон разграничение между термините φύσις и ὑπόστασις е твърде ново и революционно в богословието на Въплъщението, за да не предизвика най-различни тълкувания и неразбирателства. От методологична гледна точка можем да обособим богословите от онова време в четири групи:

1. Строги диофизити, които са верни на антиохийската христология и, макар че отхвърлят Несторий, мислят за Халкидонския събор като за посмъртна победа на Теодор Мопсуестийски и частично отхвърляне на Кирил Александрийски.

2. Монофизити, които, като следват Диоскор и Тимотей Елур, отхвърлят Халкидон, смятайки събора за възвръщане към несторианството. За тях една въплътена природа на Бог Слово на св. Кирил е единствената приемлива христологическа формула. За тази една природа те мислят като за несъмнено състояща се от две природи (ἐκ δύο φύσεων), тъй като думата природа може да има допълнителен родов смисъл, и все пак историческият Христос в действителност е една единствена природа. Да се съгласят с Халкидон, че Той е в две природи (ἐν δύο φύσεσιν) след съединението за тях означава да допуснат в Христос две отделни самостоятелни същества.

3. Богослови, наричани днес (по предложение на Жозеф Льобон) неохалкидонци. За тях Халкидон не отстъпва от св. Кирил, а само осъжда Евтихий. Като казва една ипостас, съборът приема всички аргументи на Кирил срещу Несторий, както и самата Кирилова фразеология, включително формулата една въплътена природа на Бог Слово, чиято валидност се запазва и в антинесториански контекст. Колкото до използваната в Халкидон формула в две природи, тя е важна единствено с оглед потвърждаването на двойното единосъщие на Христос, като по този начин се осъжда евтихианството.

4. Нито една от тези групи обаче не е в състояние да разреши поставения от Халкидонския орос терминологичен проблем. Усилие за творческо решение на проблема е направено чак през първата половина на 6 век от една четвърта школа в богословската мисъл, до голяма степен вдъхновена от метафизиката на Ориген, главен представител на която е Леонтий Византийски.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Съборът в Халкидон през 451 г. поставя началото на нова епоха в историята на източната християнска мисъл. По своята представителност, по броя на участниците и широтата на дебатите той покрива всички изисквания, които могат да бъдат поставени към един истински вселенски събор по онова време. Въпреки това в Източната църква този събор предизвиква схизма, която продължава и до днес.

До Халкидонския събор школите на Александрия и Антиохия са двата центъра на богословската мисъл. В резултат от христологическите спорове от 5 век обаче, нито една от тях не успява да опази независимост от външните влияния. Интелектуалният авторитет на Антиохия никога не е възстановен след нанесените ѝ от пламенния Кирил Александрийски удари. Колкото до Александрия, с изключение на малка, затворена в себе си група мелхити, повечето християни следват водачите на противохалкидонската схизма и се обособяват като монофизитско изповедание. Персийските нашествия и арабските завоевания на свой ред слагат край на съществуването на независимите центрове на творческа християнска мисъл в Сирия, Палестина и Египет. От своя страна Константинопол, бляскавата столица на империята и център на живота на Източната църква, чиято важност нараства все повече и повече, в интелектуално отношение е изключително зависим от Александрия и най-вече от Антиохия. Събитията обаче, последвали Третия и Четвъртия вселенски събор, поставят столичния град в позицията на арбитър между Изтока и Запада и го предизвикват да изработи едно богословие на помиряването и синтеза. Този тип богословие бива покровителстван от императорите, които търсят на първо място помиряване между халкидонците и антихалкидонците в своята империя. Това е и първа задача на византийското, в собствен смисъл на думата, богословие. Може да се каже, че през 5 и 6 век христологическият въпрос придава основния облик на византийския тип богословско мислене и предопределя неговата основна тема чак до края на 9 век.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)

Раждането „по плът” на Божествения Логос - Господ Иисус Христос е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст, то е „митрополия”, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят. Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.

Отваряне на целия текст