Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]
Автор Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffУстановеното в Халкидон разграничение между термините φύσις и ὑπόστασις е твърде ново и революционно в богословието на Въплъщението, за да не предизвика най-различни тълкувания и неразбирателства. От методологична гледна точка можем да обособим богословите от онова време в четири групи:

1. Строги диофизити, които са верни на антиохийската христология и, макар че отхвърлят Несторий, мислят за Халкидонския събор като за посмъртна победа на Теодор Мопсуестийски и частично отхвърляне на Кирил Александрийски.

2. Монофизити, които, като следват Диоскор и Тимотей Елур, отхвърлят Халкидон, смятайки събора за възвръщане към несторианството. За тях една въплътена природа на Бог Слово на св. Кирил е единствената приемлива христологическа формула. За тази една природа те мислят като за несъмнено състояща се от две природи (ἐκ δύο φύσεων), тъй като думата природа може да има допълнителен родов смисъл, и все пак историческият Христос в действителност е една единствена природа. Да се съгласят с Халкидон, че Той е в две природи (ἐν δύο φύσεσιν) след съединението за тях означава да допуснат в Христос две отделни самостоятелни същества.

3. Богослови, наричани днес (по предложение на Жозеф Льобон) неохалкидонци. За тях Халкидон не отстъпва от св. Кирил, а само осъжда Евтихий. Като казва една ипостас, съборът приема всички аргументи на Кирил срещу Несторий, както и самата Кирилова фразеология, включително формулата една въплътена природа на Бог Слово, чиято валидност се запазва и в антинесториански контекст. Колкото до използваната в Халкидон формула в две природи, тя е важна единствено с оглед потвърждаването на двойното единосъщие на Христос, като по този начин се осъжда евтихианството.

4. Нито една от тези групи обаче не е в състояние да разреши поставения от Халкидонския орос терминологичен проблем. Усилие за творческо решение на проблема е направено чак през първата половина на 6 век от една четвърта школа в богословската мисъл, до голяма степен вдъхновена от метафизиката на Ориген, главен представител на която е Леонтий Византийски.

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

JohnСъборът в Халкидон през 451 г. поставя началото на нова епоха в историята на източната християнска мисъл. По своята представителност, по броя на участниците и широтата на дебатите той покрива всички изисквания, които могат да бъдат поставени към един истински вселенски събор по онова време. Въпреки това в Източната църква този събор предизвиква схизма, която продължава и до днес.

До Халкидонския събор школите на Александрия и Антиохия са двата центъра на богословската мисъл. В резултат от христологическите спорове от 5 век обаче, нито една от тях не успява да опази независимост от външните влияния. Интелектуалният авторитет на Антиохия никога не е възстановен след нанесените ѝ от пламенния Кирил Александрийски удари. Колкото до Александрия, с изключение на малка, затворена в себе си група мелхити, повечето християни следват водачите на противохалкидонската схизма и се обособяват като монофизитско изповедание. Персийските нашествия и арабските завоевания на свой ред слагат край на съществуването на независимите центрове на творческа християнска мисъл в Сирия, Палестина и Египет. От своя страна Константинопол, бляскавата столица на империята и център на живота на Източната църква, чиято важност нараства все повече и повече, в интелектуално отношение е изключително зависим от Александрия и най-вече от Антиохия. Събитията обаче, последвали Третия и Четвъртия вселенски събор, поставят столичния град в позицията на арбитър между Изтока и Запада и го предизвикват да изработи едно богословие на помиряването и синтеза. Този тип богословие бива покровителстван от императорите, които търсят на първо място помиряване между халкидонците и антихалкидонците в своята империя. Това е и първа задача на византийското, в собствен смисъл на думата, богословие. Може да се каже, че през 5 и 6 век христологическият въпрос придава основния облик на византийския тип богословско мислене и предопределя неговата основна тема чак до края на 9 век.

Отваряне на целия текст

Автор Навпактски митр. Йеротей (Влахос)
_2Раждането „по плът” на Божествения Логос - Господ Иисус Христос е едно от най-значимите събития в човешката история. По думите на св. Йоан Златоуст, то е „митрополия”, център на всички църковни празници. Без Рождество нямаше да има Богоявление, Преображение, Разпятие, Възкресение и Възнесение. Без Рождество не може да има Възкресение, а без Възкресение би се обезсмислило божественото въплъщение. Цялата събитийност на божественото Домостроителство, изразена в Господските празници, е неразривно свързана. Празниците сами по себе си са едно цяло и ако Църквата ги е разделила, то е само условно, за да могат всички членове на Църквата да вникнат в дълбочината на всеки един празник, да го осмислят, почувстват и съпреживеят. Образ на тази неразривна връзка между празниците е Литургията, по време на която всеки път преживяваме целия Божествен план за спасението на света. Затова и св. отци казват, че всяка неделя празнуваме и Рождество, и Възкресение, и Петдесетница.

Отваряне на целия текст

Автор Свещ. Антоний Кониарис

1_44.jpgНякой беше казал, че „Великден е единственият ден от годината, когато всеки може да влезе в храма, без да се страхува, че ще бъде заподозрян доколко дълбоко е обвързан с християнската вяра и живот“.

И наистина, Великден е най-светият ден на нашата православна християнска вяра. Без Възкресението на Иисус животът няма никакво значение. Като споменава погребването на телата ни след смъртта, Паскал казва: „Колкото и да е била красива цялата пиеса, нейното последно действие е кърваво. Върху главите ни изсипват пепел и с това тя се прекратява завинаги“. Без Възкресението окончателният край на човека не е нищо повече от една лопата, пълна с кал, хвърлена върху мъртвото му тяло. Без Възкресението на Иисус, ако използваме думите на Ерик Хофер, „ние сме осъдени на смърт още от нашето раждане, а целият ни живот е само едно пътуване с автобус към мястото на нашата екзекуция. И цялата ни борба и съперничество е за местата в този автобус, но пътуването свършва преди дори да сме разбрали това“.

Отваряне на целия текст

Автор Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

1_31.jpgОткъс от лекция, произнесена пред студентите в Солунския университет през 1987 г.

… И така видяхме, че творението, като създадено от нищото, е съдържало в себе си тлението и смъртта. Обяснихме защо и как. Произлязлото от нулата неминуемо съдържа смъртта, защото смъртта е разпадане и разложение на нещата. Видяхме също, че единственият начин да се избегне, да се преодолее смъртта, е постоянното общение и връзка между сътвореното и нетварното. За тази цел е бил създаден човекът, и то създаден накрая, когато творението вече е било завършено, като връзка между материалния свят и Бога. Видяхме и преимуществото на човека в сравнение с останалите мислещи и свободни същества, каквито са ангелите.

Предимството му се състои в причастността му и на материалния свят, което го прави способен да обедини тварното и нетварното, както и да обедини самия материален свят. Следователно, чрез човека и само чрез него е можело да бъде преодоляна смъртта, смъртта в цялото творение. Защото, повтарям, онова много важно нещо, което забравяме, – че смъртта не е нещо, което се отнася само до човека. Човек не умира сам. Умира, защото смъртта съществува в цялото творение. Следователно, за да бъде преодоляна смъртта за човека, тя трябва да бъде преодоляна едновременно и за цялото творение. Едно творение, което умира във всичките си материални същества, освен човека, е невъзможно. Ако не се преобрази изцяло творението, така че нищо да не умира, не може да съществува безсмъртие и за човека.

Отваряне на целия текст

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме