Автор Прот. Йоан Майендорф

Византийският изток е единственият географски регион от християнския свят, в който въпросът за образите предизвиква богословски дебат, продължил повече от столетие. Това явление има психологически и исторически причини. Християнското благочестие на гръкоговорящите страни е вкоренено в традиция, в която религиозният образ има по необходимост свое място в богослужението, докато за сирийската или за арменската християнски общности, без те да са били винаги враждебно настроени към образите, не е характерна естествена склонност да ги превръщат в обект на почитание. В тези общности образите се разглеждат в техния чисто дидактичен аспект – просто като илюстрации на библейския текст.

И тези две тенденции вероятно биха продължили да съсъществуват мирно вътре в едната Църква, ако указите на императорите-иконоборци не бяха поставили въпроса по радикален начин, принуждавайки богословите да изработят самите принципи и на иконоборчеството, и на иконопочитанието. Още от самото начало на спора стават явни и христологическите измерения на проблема, но едва през втората половина на 8 век в отхвърлянето на образите от иконоборците се прилагат вече самите христологическите формули, за да получат своето окончателно разработване.

Отваряне на целия текст

Автор Йером. Адриан (Пашин)

Пътеводител (Ὁδηγός, лат. Viae dux, от края на 7 век) на преп. Анастасий Синаит (7 – началото на 8 в.) е един от първите в православното богословие опити за вместване в едно съчинение на христологията на Църквата – както на богословско-философския ѝ апарат, така и на самото нейно систематично описание (макар и по-скоро в полемичен вид). В този смисъл този обемист трактат (от 24 глави) може да бъде наречен „сума на христологията”, а преп. Анастасий – предшественик на преп. Йоан Дамаскин с неговия Източник на знанието.

Две от неголемите по обем глави в Пътеводителя (осемнадесета и деветнадесета) са посветени на разсъждения върху границите на приложимостта в христологията на антропологичната парадигма.

Към времето на преп. Анастасий използването на антропологичната парадигма (τό τοῦ ἀνθρώπου παράδειγμα – 18, 5)[1] за изясняване на тайнството на съединението на божествената и човешката природа в Христос има вече достатъчно дълга история. Още у св. Григорий Богослов, в Послание до Кледоний, присъства образът душа-тяло: „И така, двете природи – Бог и човек – са същото, каквото и душата и тялото, но не двама сина, не двама Бога”.[2] Към аналогията със съединението на душата и тялото за обяснение на съединението в Христос на двете природи е прибягвал и един от основоположниците на несторианството, Диодор Тарски: „Както човек е безсмъртен в онова, което се отнася до неговата душа, и е смъртен в онова, което се отнася до тялото, така и в Христос Един и Същ е и съществуващият преди вековете, и Този, Който е от семето Давидово”.[3]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

Макар Ориген, Псевдо-Дионисий и преп. Максим, надхвърляйки ограниченията на обикновената полемика против еретиците, да са създали системи на богословската мисъл, системата на преп. Йоан Дамаскин е вече от съвсем различен характер. В нея няма нищо ново – по същество тя представлява учебно пособие и е използвана именно в това си качество, в течение на цялото Византийско средновековие. Основният труд на Дамаскин, Извор на знанието (Πηγὴ γνώσεως), обхващащ в себе си „Философски глави” (Κεφάλαια φιλοσοφικά),[1] „За ересите накратко” (Περὶ αἱρέσεων ἐν συντομία)[2] и „Точно изложение на православната вяра” (Ἔκδοσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως), е преди всичко сбито и удобно за употреба изложение на светоотеческото богословие. Веднъж обаче изследвано в светлината на няколко по-скромни съчинения – проповеди, кратки догматически трактати и химни – то става нещо повече от обикновено повторение на чужди идеи. Разполагайки успоредно тринитарната терминология на Кападокийците, халкидонската христология, доизясняването ѝ през 6 век и идеите и терминологията на Дионисий и на св. Максим, Йоан Дамаскин разкрива тяхната вътрешна съгласуваност и, с помощта на допълнителни източници, като съчиненията на Псевдо-Кирил за Светата Троица, достига до техния окончателен синтез.

Превърналите се днес вече в класически определения на термините, използвани в тринитарното богословие и в христологията, представляват най-интересният елемент от Философски глави. Тяхното християнско значение обаче се разкрива най-отчетливо в контекста на богословските разсъждения в Точно изложение на православната вяра. Така например, Йоан Дамаксин определя природа (φύσις) като „вид, който не може да бъде разделен на други видове”, като „най-особен вид” (εἰδικώτατον εἶδος).[3] Следователно, думата „природа” отразява преди всичко разлика и тук можем да си припомним, че в точно този смисъл тя вече е използвана от св. Атанасий – тварната човешка природа и нетварната божествена природа са две различни природи. При все обаче, че не може да бъде разделяна на други под-видове, природата може да бъде и съставна – човекът, например, е съставен от тяло и душа, а дори и самото човешко тяло също е съставено от различни елементи. И това съчетание съставлява природата, обща за всички хора, за всички тела и т. н.[4] За да бъде обаче това единство от различни елементи разглеждано като природа, то трябва да бъде постоянно. С други думи, елементите трябва да бъдат действително части от тази една природа и тяхното единение трябва да бъде природно, а не случайно или ограничено във времето. Ето защо, не можем да кажем, че в Христос има една природа, тъй като, от една страна, божеството съществува като съвършена природа преди съединението и, следователно, не е „част” от Христовата природа[5] и, от друга – съчетанието от божествена и човешка природа не е общ случай, а е абсолютно уникално, поради което и не съществува никаква „Христова природа”.[6]

Отваряне на целия текст

Автор Прот. Йоан Майендорф

В предходните глави разгледахме основно проблемите и кризите, пред които от 5 век нататък е изправено източното християнско богословие: христологическата криза като цяло, оригенистичната криза и проблемът с интегрирането на неоплатонизма. Страстният характер на споровете, произтичащи от тези проблеми, е свидетелство за екзистенциалната значимост, придавана им от техните съвременници. На изпитание са поставени основни истини на християнската вяра – истини, свързани със спасението на човека, неговата връзка с Бога и крайната му съдба.

Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог – казва св. Атанасий,[1] и върху това негово фундаментално сотириологическо настояване, – което би загубило целия свой смисъл, в случай че Словото не е било нищо повече от творение – се гради цялата му антиарианска полемика. По сходен начин в думите на Григорий Богослов може да бъде обобщена и аргументацията на Отците против аполинарианството и евтихианството: Това, което не е възприето, не може да бъде излекувано и това, което не е съединено с Бога, не може да бъде спасено.[2] Ако Божият Син не бе възприел и не бе направил Своя собствена истинската и цялата човешка природа, спасението би останало безсъдържателна дума.

Тук богословските спорове, които досега бях разглеждани изолирано, ще останат настрана, за да разгледаме самата представа за спасението – такава, каквато я виждаме при византийските духовни писатели, някои от които също участват в богословските спорове на времето. На Изток христологическият спор никога не се води отделено от същностните елементи на християнската духовност, чиято централна роля в системата на Максим Изповедник, както и в по-късните развития на византийското богословие, изискват да ѝ отделим видно място в това общо изследване върху христологията.

Отваряне на целия текст